Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение № 377/12.09.2011г. постановено по гр.д. № 84/2011г., Г. районен съд е приел за установено, че К. Б. Б. от гр. Г. О. дължи на „П. Л. БГ” Е. сумата от 11 595, 20 лв., от които сумата от 839, 39 лв. – наказателни лихви за забава съгласно чл. 5.1 от ОУ на договор за финансов Л. № 03899/28.11.2008г. за периода от 29.05.2009г. до 19.01.2010г., сумата от 3 275 лв. – част от неплатена застрахователна премия по застраховка „Каско” с валидност 26.11.2008г. – 25.11.2009г., сумата от 5 568 лв. - неплатена застрахователна премия по застраховка „Каско” с валидност 26.11.2009г. – 25.11.2010г., сумата от 332 лв. – неплатена застрахователна премия по застраховка „Гражданска отговорност”, сключена на 26.11.2009г. до 25.11.2010г., сумата от 302, 39 лв. – такса за разсрочване на застрахователните премии, сумата от 720, 96 лв. - пътен данък МПС за 2010г., сумата от 557, 46 лв. – разходи по лизингов договор във връзка с изготвяне и изпращане на напомнителни писма за текущи задължения. Отхвърлена е претенцията на „П. Л. БГ” Е. да се приеме за установено, че К. Б. Б. дължи сумата от 347, 59 лв., представляваща част от неплатена лизингова вноска по договор за финансов Л. № 03899/28.11.2008г. за месец януари 2010г. С оглед изхода на делото в полза на „П. Л. БГ” Е. са присъдени съдебни разноски в размер на 2 753, 89 лв., а в полза на К. Б. съдебни разноски в размер на 23,10 лв. Недоволна от решението е останала ответницата К. Б., която подава настоящата въззивна жалба чрез пълномощника си адв. Л. Илиева от ВТАК. В жалбата се сочи, че районният съд правилно е отхвърлил претенцията на ищеца за лизингова вноска за месец януари 2010г., защото процесния автомобил е върнат на 20.11.2009г. Прави се оплакване, че по отношение на останалите претендирани суми съдът е изоставил този си извод и е осъдил Б. да ги заплати. Изрично се подчертава, че част от претенциите, а именно за сумата от 5 568 лв. – премия по застраховка „Автокаско” за периода 26.11.2009г. до 25.11.2010г., сумата от 332 лв. – премия по застраховка „Гражданска отговорност” за същия период и сумата от 720, 96 лв. – пътен данък МПС за 2010 г., са възникнали след фактическото връщане на автомобила на 20.11.2009г., поради което не са дължими, тъй като съгласно чл. 14.4 от ОУ, след връщане на автомобила договора за Л. се прекратява. Въпреки, че се иска отмяна изцяло на атакуваното решение, с оглед на изложените в жалбата съображения следва да се възприеме, че отправеното до съда искане по смисъла на чл. 260 т. 4 ГПК е такова за отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната част, доколкото в отхвърлителната част не е налице правен интерес за жалбоподателя. Не се претендират разноски и в съдебно заседание жалбоподателката не се явява и не се представлява. Въззиваемата страна „П. Л. БГ” Е., в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК, не депозира отговор. В съдебно заседание пълномощникът на дружеството иска първоинстанционното решение да се потвърди. Не се претендират разноски. За да се произнесе, въззивният съд съобрази: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимна страна, която има правен интерес от обжалването. Същата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 от ГПК, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд служебно провери валидността на решението изцяло, а допустимостта му само в обжалваната част като приема, че решението е валидно и допустимо. В необжалваната си част Решение № 377/12.09.2011г., постановено по гр.д. № 84/2011г. на Горнооряховския районен съд е влязло в законна сила. В. Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: С предявяване на претенция си въззиваемият – ищец иска да се приема за установено, че въззивникът - ответник, дължи сумата от общо от 11 942, 79 лв., представляваща неизплатена част от месечна лизингова вноска за месец януари 2010г. /347, 59 лв./, наказателни лихви за забава на плащането /общо в размер на 839, 39 лв./, част от неизплатена застрахователна премия по застраховка Каско” с валидност 26.11.2008г. – 25.11.2009г. /3 275 лв./, неплатена застрахователна премия по застраховка „Каско” с валидност 26.11.2009г. – 25.11.2010г. /5 568 лв./, неплатена застрахователна премия по застраховка „Гражданска отговорност”, сключена на 26.11.2009г. до 25.11.2010г. /332 лв./, такса за разсрочване на застрахователните премии /302, 39 лв./, пътен данък МПС за 2010г. /720, 96 лв./, както и разходи по лизингов договор във връзка с изготвяне и изпращане на напомнителни писма за текущи задължения /557, 46 лв./. Лизингодателят - ищец основава претенцията си на сключен между страните договор за финансов Л. № 03899/28.11.2008г. с предмет лек автомобил „Фолксваген Туарег” с рег. № ВТ 7117 ВК. Твърди се, че автомобила е закупен от доставчик и е предаден на лизингополучателя К. Б. на 26.11.2008г. Твърди се, че тя се е задължила да заплаща лизинговите вноски от първо до петнадесето число на месеца за който се дължат, в противен случай същата изпадала в забава и дължала наказателна лихва. Лизингополучателката се била задължила да заплаща застраховките „Каско” и „Гражданска отговорност”, както и да възстанови всички данъци, такси и разходи свързани с автомобила и платени от лизингодателя. Твърди се, че през месец юни 2009г. К. Б. без никакво основание е преустановила плащанията на вноските по õоговора. Ищецът инициирал провеждането на заповедно производство, но ответницата възразила в срок по отношение на издадената заповед за изпълнение за претендираните суми, което породило интереса му от настоящият установителен иск. Ответникът Б. е представила отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Не спори, че е страна по процесния договор и че е преустановила плащането на лизинговите вноски. Твърди, че на 20.11.2009г. е върнала автомобила на лизингодателя, което съгласно 14.4 от ОУ води до прекратяването на договора. Поради това не дължала част от лизингова вноска за месец януари 2010г., лихва за забава, застраховка „Каско” за 2010г. и пътен данък МПС за същата година. От фактическа страна между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата по делото, че „П. Л. БГ” Е. като лизингодател и К. Б. Б. като лизингополучател са сключили договор за финансов Л. № 03899/28.11.2008г. с предмет лек автомобил „Фолксваген Туарег” с рег. № ВТ 7117 ВК, както и че с полагане на подписа си върху договора Б. се е запознала и приела разпоредбите на общите условия. Не е спорно, че лизингодателят е закупил автомобила от „Авточойс” ООД В. Търново на 26.11.2008г. и на същата дата го е предал на лизингополучателя Б. в състояние отговарящо на договорените условия /приемо – предавателен протокол от 26.11.2008г./. От уведомление за просрочени задължения /лист 21 / е видно, че е налице просрочена сума за месец май 2009г. в размер на 1 974, 03 лв., за което е начислена наказателна лихва в размер на 10, 02 лв. и разходи за предупредително писмо в размер на 19, 56 лв. За последните две суми общо в размер на 29, 58 лв. на лизингополучателя е изпратена и сметка за наказателни суми от 16.06.2009г. От приложените по делото 14 броя сметки за наказателни суми е видно, че след горепосочената дата на Б. са изпратени такива сметки, включващи както лихви за забава, така и такси за изпращане на предупредителни писма в следните размери: 58, 22 лв., 63, 94 лв., 82, 55 лв., 71, 06 лв., 85, 39 лв., 81, 83 лв., 98, 25 лв., 110, 29 лв., 110, 44 лв., 105, 81 лв., 114, 31 лв., 113, 94 лв., 142, 26 лв. и 128, 98 лв. или общо 839, 39 лв. за наказателни лихви и общо 557, 46 лв. разходи за предупреждение на лизингополучателя. Няма спор по делото, че Б. е получила въпросните сметки, което се потвърждава и от приложените към исковата молба разписки за връчване. От застрахователна полица № *818041/26.11.2008г. на ЗД „Бул инс” е видно, че „П. Л. БГ” Е. е застраховал процесния автомобил по застраховка „Автокаско” за срок от пет години до 25.11.2013г. като застрахователната премия се заплаща съгласно добавък № 1 към полицата, според който за периода от 26.11.2008г. до 25.11.2009г. застрахователната премия е в размер на 6550 лв., а за следващия период до 25.10.2010г. е в размер на 5568 лв. От комбинирана застрахователна полица № А********** се установява, че ищецът е застраховал автомобила за срок от една година /26.11.2009г. до 25.11.2010г./ за задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. От вносна бележка от 27.01.2010 г. е видно, че „П. Л. БГ” Е. е наредила плащането на сумата от 1 060 485. 59 лв. на СО „ПАМДТ” Младост, представляваща местен данък превозни средства за 2010 г., собственост на ищеца, между които и данък в размер на 720, 96 лв. за процесния л.а.. Видно от направеното върху документа отбелязване сумата е постъпила на същата дата в столична община. По делото е изслушана съдебно – счетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че ищецът е заплатил на продавача цената на процесния автомобил в размер на 131 000 лв. по фактура № 6197/26.11.2008г. като по счетоводните му книги стойността на автомобила съответства на покупната цена. Според същото заключение задълженията на ответната страна по договора, съобразно претенцията на ищцовото дружество, са както следва: 347, 59 лв. - лизингова вноска за м. януари 2010г., 839.39 лв. – наказателни лихви за забава по издадени сметки за наказателни суми, 8 843.00 лв. – заплатена премия по застраховка “Каско”, от които 3 275.00 лв. за периода от 26.11.2008г. до 25.11.2009г. и 5 568.00 лв. за периода от 26.11.2009г. до 25.11.2010г., 342.00 лв. – застрахователна премия по застраховка “ГО” за периода от 26.11.2009г. до 25.11.2010г., 302.39 лв. – такса за разсрочване на застрахователни премии, 720.96 лв. – платен пътен данък за автомобила за 2010г., 557.46 лв. – стойността на изготвени и изпратÕни до ответницата напомнителни писма или общо 11 952, 79 лв. Полиците за застраховка „Каско” са платени от „П. Л. БГ” Е. на застрахователя за периода 26.11.2008г. – 25.11.2009г. на 23.12.2008г., а за следващия период 26.11.2009г. – 25.11.2010г. на 23.12.2009г., за което има издадени четири броя фактури, които са осчетоводени от ищеца. Сумата по застраховката „Гражданска отговорност” в размер на 342 лв. е заплатена на ЗД „Бул инс” на 23.12.2009г. по фактура № 10097688/15.12.2009г, а местния данък за автомобила в размер на 720.96 лв. е платен на 27.01.2010г. Пред първата инстанция е изслушана и допълнителна съдебно – счетоводна експертиза, от заключението на която се установява, че към 20.11.2009г. /датата на връщане на автомобила/ дължимите суми от ответницата по договора за финансов Л. възлизат на 5866, 75 лв. В тази сума е включена цената на застраховка „Каско” в размер на 4667 лв., лихва за разсрочено плащане в размер на 302, 39 лв., такса за предупредително писмо в размер на 400, 96 лв. и лихва за забава в размер на 496, 38 лв. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: В производството по чл. 422 във връзка чл. 415 ГПК в тежест на ищеца е да установи дължимостта на претендираните суми т.е. да установи основание, размер и настъпил падеж на паричните задължения. Между страните по делото не е спорно, че са се намирали в търговскоправна връзка, съдържаща съществените елементи на договор за финансов Л. по смисъла на чл. 342 ал. 2 ТЗ. Последният е сключен при общи условия, които изрично са приети от лизингополучателя, доколкото същият с полагането на подписа си върху договора за финансов Л. е удостоверил, че е получил копие от ОУ на договора и е съгласен с тях. На основание чл. 298 ал. 1 т. 1 ТЗ тези ОУ са станали задължителни за него т.е. те са се превърнали в част от съдържанието на договорната връзка като неизпълнението на поетите с тях задължения от страна на лизингополучателя е основание за реализиране на договорната му отговорност и претендирането им по исков ред. Не е спорно по делото, че л.а. „Фолксваген Туарег” с рег. № ВТ 7117 ВК е закупен от лизингодателя, в изпълнение на процесния договор, от „Авточойс” ООД В. Търново на 26.11.2008г. и на същата дата е предаден на лизингополучателя Б. в състояние отговарящо на договорените условия. Доказва се и заплащането на покупната цена от 131 000 лв. с ДДС. По този начин „П. Л. БГ” Е. е изпълнил основните си задължения по договора – да придобие автомобила и да го предаде на лизингополучателя. Основното задължение на лизингополучателя е да заплаща в срок лизинговите вноски, чийто размер е уточнен в приложения към договора план за плащанията. Съгласно т. 5.1 от ОУ падежът на лизинговите вноски, е петнадесето число на текущия месец, като плащането следва да бъде така извършено, че същото да е постъпило към посочената дата по сметка на лизинговото дружество, а според т. 5.5 от същите при забава в плащането клиентът дължи лихва в размер на 10 % годишно плюс основания лихвен процент. От представените по делото доказателства /уведомления за просрочени задължения, а това не е и спорно между страните/ се установява, че ответницата е преустановила плащането на лизинговите вноски през месец май 2009г., поради което е изпаднала в забава от 29.05.2009г. Според доказателствата по делото и заключението на изслушаната ССчЕ до края на ищцовия период – 19.01.2010г. същата дължи наказателна лихва за забава плащането на лизинговите вноски в общ размер на 839, 39 лв. Поради това претенцията на лизингодателя за заплащане на наказателни лихви за забава в периода 29.05.2009г. – 19.01.2010г. се явява основателна. На следващо място съгласно т. 4.1. от ОУ лизингодателят застрахова автомобила в собствена полза, но всички разходи по застраховането са за сметка на лизингополучателя, а в т. 4.4. от същите е предвидена възможност за последния, ако пожелае, да се възползва от услугата „разсрочено плащане на застрахователната премия”. От представените по делото доказателства се установява, че „П. Л. БГ” Е. е сключил в своя полза застраховка „Каско” за процесния автомобили с ЗД „Бул инс” за срок от пет години /26.11.2008г. – 25.11.2013г./ като в добавък № 1 този срок е разделен на едногодишните периоди и е уточнена каква е застрахователната сума респ. застрахователната премия във всеки период. За периода 26.11.2008г. – 25.11.2009г. застрахователната премия е в размер на 6550 лв., а за периода 26.11.2009г. – 25.11.2010г. същата е в размер на 5568 лв. Ищцовата претенция за първия застрахователен период е в частичен размер от 3275 лв., а за втория период в пълен размер от 5568 лв. Според експертното заключение лизингодателят е фактурирал посочените суми, които е заплатил на застрахователното дружество съответно на 23.12.2008г. и на 23.12.2009г. Заплащането на тези застрахователни премии представлява разходи по застраховането на автомобила и съобразно посочените клаузи на ОУ те следва да се понесат от ответницата. Последната следва да понесе и разходите свързани със задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, която лизингодателя е сключил със същото застрахователно дружество за периода 26.11.2009г. – 25.11.2010г. От представената полица и заключението на ССчЕ се установява, че размера на застрахователната премия е 332 лв., която е фактурирана от ищцовото дружество и заплатена на застрахователя на 23.12.2009г. Доказа се по делото, че лизингополучателя се е възползвал от услугата „разсрочено плащане на застрахователната премия”, поради което дължи заплащане на таксата по т. 4.4. от ОУ в размер на 302, 39 лв. По делото не само не са представени доказателства от ответната страна за заплащането на тези разходи като дори и не са наведени твърдения в тази насока, поради което претенциите на лизингодателя за заплащане на застрахователните премии по застраховките „Каско” и „Гражданска отговорност”, както и на таксата за разсрочено плащане са основателни. Съгласно разпоредбата на т. 3.4. от ОУ към договора лизингополучателят поема всички разходи свързани с пускане на автомобила в експлоатация, като пътен данък, задължителни технически прегледи, техническо обслужване и др., а в случай, че те са платени от лизингодателя, има задължение да ги възстанови на последния. Според чл. 16 от ОУ лизингодателят дължи заплащане или възстановяване на разходите за такси, данъци, налози и т.н., възникнали по време на действие на договора. От наличното по делото преводно нареждане /лист 74/ и приложения към него списък се установява, че лизингодателят е заплатил на 27.01.2010г. за процесния автомобил местния данък за 2010г. в размер на 720, 96 лв., което се потвърждава и от заключението на ССчЕ. Не са представи доказателства лизингополучателят да е възстановил този разход, поради което и тази ищцова претенция се явява основателна и доказана. Претенцията за сумата от 557, 46 лв., представляваща разходи за напомнителни писма съдът също намира за основателна. Според разпоредбата на т. 8.1. от ОУ лизингополучателят следва да възстанови на лзиингодателя всички разноски по изготвянето и доставянето на предупредителните писма свързани със забавено плащане на лизинговите вноски. От наличните по делото напомнителни писма и обратните разписки за тяхното връчване, а това не се оспорва и от ответницата се установява, че лизингодателят е изготвял и доставял такива на Б., поради което тя дължи възстановяване на разходите за това възлизащи на 557, 46 лв., според експертното заключение. Неоснователно е възражението на ответника, че извода на съда за недължимост на лизинговата вноска за м. януари 2010г., поради връщане на автомобила е в противоречие със следващия му извод за основателност на останалите претенции на ищеца. Районният съд е приел, че доколкото ответника след 20.11.2009г.не ползва автомобила, не дължи заплащане на лизинговата вноска, която представлява цената за ползване, но не е приел, че договора е прекратен с връщането на автомобила. По делото не се доказва, че страните са се възползвали от възможностите, които им дават ОУ за предсрочно прекратяване на договора. Липсва отправено изявление за разваляне на договора от страна на лизингодателя, съобразно разпоредбите на т. 8.4 и т. 12.1 от ОУ респ. взаимно съгласие за прекратяването на договора изразено писмено. Не се доказва по делото, че при връщането на автомобила ответната страна е направила волеизявление за прекратяване на договора в смисъла на т. 12.1.2., което да съвпадне с насрещната воля на ищцовото дружество в тази насока. Вложения в разпоредбата на т.14.4. смисъл е, че следва да е предприета някой от възможностите предвидени в ОУ за предсрочно прекратяване на договора, но едва след връщането на автомобила същият ще се счита за прекратен. В тази връзка и с оглед съжденията за липса на писмени доказателства за прекратяване на договора за финансов Л., следва че лизигополучателят е неизправна страна по същия и следва да заплати на лизингодателя претендираните суми в посочените по горе размери. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на Великотърновския районен съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна. Настоящата инстанция констатира, че държавната такса за въззивното обжалване, която е внесена от жалбоподателя не отговаря изискванията на чл. 18 ал. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. С въззивната жалба се атакува първоинстанционното решение в осъдителната му част, с оглед на което обжалваемия интерес е в размер на 11 595, 20 лв. т.е. дължимата такса за въззивно обжалване възлиза на 231, 90 лв. Въззивникът е заплатил такса в размер на 120 лв. и трябва да довнесе 111, 90 лв., които следва да се заплатят по сметка на ВТОС. Обстоятелството, че преди исковото производство се е развило заповедно такова, не променя размера на дължимата държавна такса, а именно 4 % върху цената на иска. В случая 478, 12 лв., която е заплатена на два пъти - 2 % /239. 06 лв./ при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и 2 % /239, 06 лв./ при образуване на исковото производство, поради което дължимата такса за въззивното обжалване не е половината от 239, 06 лв., а 50 на сто от обжалваемия интерес т.е. 231, 90 лв. В настоящото производство съдът не дължи произнасяне по въпроса за присъждане на разноски на страните, тъй като те не са направили такива искания. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, В. Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВАрешение № 377 от 12.09.2011г., постановено по гр.д. № 84 по описа за 2011г. на Г. районен съд. ОСЪЖДА К. Б. Б., ЕГН: * от гр. Г.О., ул. „Ст. М.” № 2 ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ВТОС сумата от 111, 90 /сто и единадесет лева и деветдесет стотинки/, представляваща част от държавна такса за въззивното обжалване, както и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. Решението не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 пр. 2 ГПК, ДВ. бр. 100/2010 год. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |