РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 05.07.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и трети април две
хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 2817/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова
молба с вх. № 28960/06.03.2017г.,
предявена от А.Т.Д., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против П. НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „********.
Ищецът
А.Т.Д. твърди, че на 15.06.2012 г., е бил привлечен в качеството на обвиняем по
ДП № 142/2012 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 5339/2012 г. по описа на СГП, за извършено престъпление
по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 2, алт. 1, т. 4, вр. чл. 29, б. „а“ и б. „б“ НК, като впоследствие, с постановление на прокурор от СГП, бил задържан за срок
от 72 часа.
На
18.06.2012 г., с определение по н.ч.д. № 3001/2012 г. по описа на СГС, НО, 31
състав, спрямо ищеца била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
Определението на СГС било потвърдено на 26.06.2012 г. по в.н.ч.д. № 627/2012 г.
по описа на САС.
С
определение от 15.01.2013 г. по н.ч.д. №
185/2013 г. по описа на СГС, НО, 27 състав, мярката за неотклонение била
изменена в „Домашен арест“ и на 21.01.2013 г., ищецът бил освободен от
следствения арест. Тази мярка за неотклонение ищецът изтърпявал до 28.10.2013
г.
С
Присъда № 317 от 28.10.2013 г. по НОХД № 1510/2013 г. по описа на СГС, НО, 30 състав, ищецът бил
признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. С решение от
20.02.2014 г. по ВНОХД № 1183/2013 г. на САС, НО, присъдата на СГС била
потвърдена. Решението на САС влязло в законна сила на 10.03.2014 г.
Ищецът
твърди, че в резултат на незаконното му обвинение и взетите спрямо него мерки за
неотклонение, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в тежък стрес, изключително нервно напрежение, безпокойство, потиснатост,
тревога, отчаяние, обезвереност и неудобство пред близки и приятели. Случилото се причинило срив на здравето и
психиката на ищеца. По време на престоя в следствения арест, ищецът отслабнал с
около 10 кг., кръвното му налягане се променяло непрекъснато, получил
сърцебиене и чувствал огромна слабост. Ищецът се състарил, от притеснения
косата му побелявала, не можел да спи, будел се на всеки кръгъл час, станал
сприхав и избухлив. Ищецът нямал възможност и да се лекува от заболяването си –
хроничен вирусен хепатит „С“ и едва след като бил оправдан напълно, започнал
активно да посещава здравни заведения в тази връзка. Ищецът твърди, че голяма
част от приятелите му са се отдръпнали от него, съгражданите му променили отношението си, като са се отнасяли
към него със състрадание или с прикрито злорадство. Освен това, ищецът не успял
да продължи образованието си, тъй като не успял да се подготви за
кандидат-студентските кампании през периода от 2012 г. до 2014 г., не можел да
си намери работа, което довело до семейни конфликти. Близките на ищеца се
срамували от него, което допълнително го съсипвало.
Предвид
изложеното, ищецът моли, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 40
000 лева - главница, представляваща обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2014 г. до
окончателното й изплащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът П. НА Р.Б. е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът оспорва иска, като неоснователен и недоказан. Заявява, че не
са ангажирани доказателства за наличието на пряка причинно-следствена връзка за
претърпените вреди от ищеца като пряк и непосредствен резултат от обвинението
по ДП № 142/2012 г. по описа на СДВР,
пр.пр. № 5339/2012 г. по описа на СГП.
Сочи, че мерките за неотклонение спрямо ищеца, са били взети по надлежния
съдебен ред, след преценка от съда на всички релевантни факти и доказателства
по делото. Излага съображения, че отговорността на ответника не следва да се
ангажира за вредите, претърпени по време на задържането, тъй като арестите се
изграждали, експлоатирали, стопанисвали и администрирали от съответното
компетентно звено от Министерство на правосъдието. Заболяването на ищеца –
хроничен вирусен хепатит, било възникнало преди повдигане на процесното
обвинение, поради което и не можело са бъде последица от наказателното
преследване. Отделно от това, по време на задържането на ищеца, спрямо него
били полагани необходимите медицински грижи – ищецът бил хоспитализиран в
Медицинския институт на МВР. Ответникът твърди, че ищецът е бил неколкократно
осъждан за сходни тежки умишлени престъпления, касаещи незаконно притежание и
разпространение на наркотични вещества, което обстоятелство сочело наличието на
трайни престъпни нагласи и определяло ниска степен на евентуално увреждане и
нисък интензитет на отрицателни преживявания във връзка с конкретното
наказателно производство. Ответникът счита, че не може да се направи
разграничение за търпените от ищеца вреди по водените срещу него наказателни
производства.
Ответникът
сочи и че процесното наказателно производство, включващо досъдебна и съдебна
фаза, е протекло в кратък и разумен срок – около 1 година и 8 месеца, което
също е ограничило негативните последици спрямо ищеца.
Евентуално,
ответникът оспорва предявения иск като недоказан по размер и силно завишен.
Счита, че претендираното обезщетение не отговаря на твърдените вреди и на
икономическия стандарт в Р.Б. и трайната съдебна практика. Излагат се
твърдения, че размерът не е съобразен с принципите на справедливост, залегнали
в чл. 52 от ЗЗД.
Съдът приема следното от фактическа страна:
С
постановление от 15.06.2012 г. по ДП № 142/2012 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 5339/2012
г. по описа на СГП, ищецът А.Т.Д. е бил
привлечен като обвиняем, за това, че на 14.06.2012 г., около 11.00 часа, в гр.
София, ж.к. „******“, в градинката на 8-ма поликлиника, без надлежно
разрешително, разпространил (продал на Д.Х.С.) високо рисково наркотично
вещество хероин, поставен в две полиетиленови гъвки, с нетно тегло 0.07 грама и
0.13 грама, като деянието е извършено в условията на опасен рецидив, след като
е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко
от една година – НОХД № 3409/2010 г. на СГС, а именно 1 година лишаване от
свобода и след като е осъждан три пъти
на лишаване от свобода, за умишлени престъпления от общ характер, като
поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по реда на чл. 66 НК – НОХД № 3961/2007 г. на СГС и НОХД № 16599/2007 г. на СРС и не са минали
повече от пет години, като хероина е високо рисково наркотично вещество,
подлежащо на контрол съгласно Конвенция на ООН от 1961 г. з упойващите
вещества, ратифицирана от Р.България и обн. ДВ, бр. 87/1996 г., Конвенция на
ООН от 1988 г. за борба срещу незаконния трафик, ратифицирана от Р. България и
обнародвана в ДВ, брой 89/1993 г. – престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2,
пр. 2, алт. 1, т. 4, вр. чл. 29, б. „а“ и б. „б“ НК.
На
15.06.2012 г., А.Т.Д. е бил задържан за срок от 72 часа (с постановление от
15.06.2012 г. на прокурор от СГП, л. 46).
С
определение от 18.06.2012 г. по НЧД № 3001/2012 г. по описа на СГС, НО, 31
състав, спрямо ищеца била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
С
определение от 26.06.2012 г. по ВНЧД № 627/2012 г., Софийски апелативен съд,
НО, е потвърдил определение от 18.06.2012 г. по НЧД № 3001/2012 г. по описа на
СГС, НО.
С
определение от 15.01.2013 г. по НЧД № 185/2013 г. по описа на СГС, НО, 27 състав, мярката
за неотклонение, взета и изпълнявана спрямо обвиняемия А.Т.Д., е изменена от
„Задържане под стража“ в „Домашен арест“.
С
Присъда № 317 от 28.10.2013 г. по НОХД № 1510/2013 г. по описа на СГС, НО, 30 състав, А.Т.Д. е
признат за невиновен за това, че на 14.06.2012 г., около 11.00 часа, в гр.
София, ж.к. „******“, без надлежно
разрешително съгласно Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите на публично място (градинката на 8 поликлиника), разпространил (продал на Д.Х.С.) високо рисково наркотично вещество, поставено
в две полиетиленов сгъвки съдържащи хероин както следва, обект 1 с нето тегло
0.07 гр., с 14.1 % съдържание на активния наркотично действащ компонент на
хероина (диацетилморфин), на стойност
3.50 лв. и обект 2 с нето тегло 0.13 гр. с 14.2 % съдържание на активния
наркотично действащ компонент на хероина (диацетилморфин) на стойност 6.50 лв.
на обща стойност 10 лв., като деянието е извършено в условията на опасен
рецидив, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от
свобода не по-малко от една година, с НОХД № 3409/2010г., споразумение № 102/04.08.2010
г. в сила от 04.08.2010 г. с наложено наказание лишаване от свобода за срок от
1 година и след като е осъждан два пъти на лишаване от свобода, за умишлени
престъпления от общ характер, като поне за едно от тях изпълнението на
наказанието не отложено по реда на чл. 66 от НК, по НОХД № 16559/07г в сила от
07.02.2008г. като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 8
месеца и с НОХД № 3409/2010г. споразумение № 102/04.08.2010 г., в сила от
04.08.2010 г. му наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година и
не са минали повече от пет години от изтърпяването на наказанието, и е оправдан по повдигнатото обвинение за
извършено престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 3, алт. 1, т. 4
вр. чл. 29, б. „а“ и б. „б“, вр. ал.1, изр.1, пр. 5, алт. 1 от НК.
С
определение от 28.10.2013 г. по НОХД № 1510/2013 г. на СГС, е отменена мярката за неотклонение „Домашен
арест“, действаща по отношение на А.Т.Д., като определението е подлежало на
незабавно изпълнение.
С
решение № 43 от 20.02.2014 г. по ВНОХД № 1183/2013 г. по описа на Софийски
апелативен съд, е потвърдена присъдата на СГС по НОХД № 1510/2013 г.
Присъда
№ 317/28.10.2013 г. по НОХД № 1510/2013 г. на СГС, е влязла в законна сила на 20.03.2014 г. – видно от разписките за
връчване на решението на САС, а и видно от извършеното отбелязване върху
издадения препис, приложен в делото на САС.
Видно
от удостоверение, издадено от 14.11.2016 г. от ГД „Изпълнение на наказанията“,
МП, по ДП № 142/2012 г. на СДВР, пр.пр. № 5339/2012 г. на СГП, А.Т.Д. е бил задържан с мярка за
неотклонение „Задържане под стража“ в ареста на бул. „Г.М.Д.“, на 15.06.2012 г.
и е бил освободен на 21.01.2013 г., поради изменение на мярката за неотклонение
в „Домашен арест“.
Видно
от Справка за съдимост, издадена от 02.05.2017 г. от Бюро за съдимост при
Районен съд – Пловдив, А.Т.Д. е бил осъждан: с присъда № 1/18.01.2008 г. по
НОХД № 3961/2007 г. на СГС, НО, 16 състав, влязла в сила на 04.02.2008 г., с
която е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 4 НК; със споразумение от 07.02.2008 г. по НОХД № 16599/2007 г. на СРС, НО, 111 състав,
с което е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2,
т. 1 НК; със споразумение от 21.12.2009
г. по НОХД № И-4504/2009 г. на СРС, НО, 7 състав, с което е признат за виновен
за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1 НК; и със
споразумение от 04.08.2010 г. по НОХД № 3409/2010 г. на СРС, НО, 23 състав, с
което е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 1 НК;
Видно
от Епикризи, издадени от Медицински институт – МВР и от МБАЛ „С.М.“ ЕАД, на А.Т.Д.
е била поставена диагноза: хроничен вирусен С хепатит. Видно от представената медицинска
документация (експертно решение, служебна бележка, рецептурна книжка, амбулаторни
листове, изследвания, протоколи, удостоверения и др.), на ищеца са правени
множество прегледи и изследвания и е провеждано лечение на хроничен хепатит с
белези на HCV инфекция.
А.Т.Д.
– студент от Технически университет – Варна, специалност „Земеделска техника и
технологии“, е провел практическо обучение от 240 часа, за периода от
28.03.2017 г. до 09.06.2017 г. – видно от Студентска книжка и Удостоверение,
издадено на 09.06.2017 г. от ТУ – Варна.
За
парични задължения по договор за кредит от 28.03.2012 г., сключен с „И.Ф.“ ООД,
спрямо ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и
изпълнителен лист от 12.09.2012 г. по ч.гр.д. № 2193/2012 г. по описа на
Районен съд – Добрич, въз основа на който е било образувано изпълнително дело №
20178510405563 по описа на ЧСИ с рег. № 851 от КЧСИ.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката К.М.Д..
Съдът,
прецени със засилена критичност показанията на свидетелката Димитрова, предвид
най-близката й родствена връзка с ищеца (свидетелката е негова майка). След
като взе предвид, обаче, че показанията на разпитания по делото свидетел са
последователни, непротиворечиви, взаимно допълващи се, почиващи на непосредствени и трайни
впечатления и кореспондиращи на събраните по делото доказателства, съдът им
даде вяра и ги кредитира.
Въз
основа на показанията свидетеля, съдът
приема за установено по делото, че през месец
септември - октомври 2011 г., ищецът е бил при баба си в гр. Ботевград, намерил
си работа, и имал намерение да кандидатства в колежа в гр. Ботевград. На
профилактичен преглед в болницата в гр. Ботевград, на ищеца бил открит хепатит,
тип С, били му направени изследвания и в болница „********“, след което му било назначено лечение, което следвало да
продължи между шест и осем месеца. Междувременно, през месец юни 2012 г., ищецът бил арестуван и започнало
едно „ходене по мъките“. Свидетелката сочи, че живеят в гр. Добрич и са имали
разходи всеки месец по повод делото. Ищецът бил изпратен в болницата на МВР
само за уточняване на диагнозата. Свидетелката заявява, че синът й е бил
задържан два пъти, бил е и в затвора. За предишните провинения, синът й си
признавал и си изтърпявал наказанието,
но за това дело, се кълнял, че не е
виновен. Въпреки молбите, П. отказвала да го освободи под гаранция.
К.М.Д.
сочи, че тя е агроном, че бащата на ищеца е уважаван човек, научен сътрудник, и
че „това“ за тях е срам и резил. Според свидетелката, след „това дело“, бащата
на ищеца се поболял и получил инсулт.
Ищецът имал приятелка, която го напуснала. Отчуждил се и с брат си. Всеки ден или през ден, полицаите проверявали
дали си е вкъщи, а съседите надничали.
Свидетелката
заявява, че след като бил задържан, ищецът отслабнал, косата му побеляла, станал много
нервен. Ищецът се затворил в къщи, не спял, не искал да живее в града, където
всички го познавали и отишъл да живее на село.
Свидетелката
заявява, че „в момента“ (свидетелката е разпитана на 04.12.2017 г.), синът й учи
и работи, получава стипендия. През 2016 г. се излекувал.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ.
Отговорността
на П. на Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК
и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа
обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и
надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство.
Следователно П. на Р.Б. (като
централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря
по предявения иск, тъй като осъществява ръководство и надзор върху разследващите
органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК),
включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване на
същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, П. и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано. Следователно, основателността на иска с правно основание
чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки:
спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ
характер; ищецът да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му
обвинение; да е претърпял посочените в
исковата молба неимуществени вреди
и между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице
причинно следствена връзка. Посочените елементи от фактическият състав трябва
да се докажат от ищеца, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица.
По
делото е безспорно установено, че с постановление от 15.06.2012 г. по ДП № 142/2012
г. по описа на СДВР, пр.пр. № 5339/2012
г. по описа на СГП, на А.Т.Д. е било повдигнато обвинение за извършване
на престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 2, алт. 1, т. 4, вр. чл. 29, б.
„а“ и б. „б“ НК.
Безспорно
се установи също така, че с влязла в сила на 20.03.2014 г. присъда № 317/28.10.2013 г. по НОХД №
1510/2013 г. на СГС, НО, 30 състав, А.Т.Д.,
е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за
извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 2, алт. 1, т. 4, вр.
чл. 29, б. „а“ и б. „б“ НК.
При
това положение съдът приема, че са налице първите две от посочените по-горе
предпоставки за уважаване на иска чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде
ангажиране на отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието
на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и
обвинението в престъпление, за което ищецът е бил оправдан.
За
установяването на твърдените неимуществени вреди по делото са събрани писмени и
гласни доказателства. Съдът приема, че от събраните гласни доказателства се
установява, че провежданото наказателно производство по пр.пр. № 5339/2012 г. на СГП се е отразило неблагоприятно на ищеца. Ищецът
отслабнал, косата му побеляла, станал много нервен, затворил се в къщи, не
спял, влошил отношенията с близките си, отчуждил се, не искал да живее в града.
Съдът
приема, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено в
извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената
спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период - от 15.06.2012
г. до 20.03.2014 г., т.е. от привличането на ищеца към наказателна
отговорност на 15.06.2012 г. (от който момент е налице „обвинение в извършване
на престъпление“) до влизане в сила на постановената оправдателна присъда на 20.03.2014
г., ищецът е имал неблагоприятни психични изживявания, съставляващи
неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като
е нормално такива вреди да са търпени (решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че доказването на релевантните за
спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени
към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от обективната
действителност и връзките между тях /т. нар. опитни правила/. Именно с помощта
на опитните правила - такива на житейския опит, на отделни професии или клонове
на науката, изкуството и техниката, се разкриват връзките между фактите.
Тогава, без необходимостта от гласни или писмени доказателства, посредством
един логически извод се разкриват явления от действителността.
Ето
защо, при наличие на една оправдателна присъда по воденото срещу ищеца
наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Й. срещу България (Iovchev v. Bulgaria), образувано
по жалба № 41211/98г., в което е
посочено, че имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този
подход -
да се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди,
претърпени от жалбоподателя, изглежда
необосновано формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на
жалбоподателя, където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани … да бъдат отхвърляни като неоснователни.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се
е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните
изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо
ищеца наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл.
354а, ал. 2 НК.
При
това положение съдът приема, че са налице са предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира
следното:
Съгласно
чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва
„съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото
възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има
ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената
неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта. Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за
справедливост на обезщетение съдът следва да отчете и конкретните
обстоятелства, включително характер на увреждането, състоянието, причинителят и
др. Т.е. критериите за определяне на
този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи съвкупно
като обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид
конкретните обстоятелства по делото, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Р.Б..
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК).
В
решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано,
че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за
увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се
изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за
определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още
икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели
за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането,
както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на
репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия.
В
решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. №
1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в
цитираните в него решения на ВКС) е прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите
наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и
по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази периодът, през който е
продължило процесното наказателно производство (от 15.06.2012 г. до 20.03.2014
г., когато е влязла в сила оправдателната присъда), както и че производството е
образувано срещу ищеца за престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 3, алт.
1, т. 4 НК, който предвижда наказания е лишаване от свобода от пет до петнадесет години и глоба от двадесет
хиляди до сто хиляди лева, като деянието е извършено в условията на опасен рецидив.
Съдът съобрази и определените и изпълнявани спрямо ищеца мерки за
неотклонение, а именно: за периода от 15.06.2012 г. до 21.01.2013 г. –
Задържане под стража, и за периода от 21.01.2013 г. до 28.10.2013 г. – Домашен
арест.
Съдът съобрази още и възрастта на ищеца към момента на
образуване на досъдебното производство – 26 г., в която възраст човек е
трудоспособен и социално активен, както и обстоятелството, че след като е бил
оправдан ищецът е продължил
образованието си и е работи.
В решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012
г. на ВКС, ІV ГО е прието, че миналите
осъждания на увреденото лице могат да дадат отражение на размера на присъденото
обезщетение двупосочно. Ако е налице личност, осъждана за тежки престъпления, с
трайни престъпни навици, дискредитирана в обществото, при която нивото на
душевните притеснения и негативни изживявания е занижено, следва да се приеме,
че това ще доведе до намаляване размера на обезщетението. Обратно, макар и с
минало осъждане, ако лицето се е поправило, положило е усилия да възстанови
накърнения си обществен авторитет и бъде обвинено незаконно, то това ще доведе
до присъждане на обезщетение в по-висок размер.
В решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. №372/2010 г.
на ВКС, ІV ГО е прието, че съдебното
минало на пострадалия е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на
личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е
извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот, следва да бъде преценявано с оглед
конкретиката на случая. Обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно
обвинение обаче не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, защото съдебното минало на лицето няма отношение към законността на
действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна
отговорност и осъществената спрямо него процесуална принуда. Обремененото
съдебно минало на обвиняемия не може да е основание за извод, че лицето не
търпи никакви вреди от друго обвинение, което е признато за незаконно. (решение
№ 3/29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г. на ВКС, ІV ГО).
Процесното
обвинение за извършено престъпление е повдигнато на 15.06.2012 г., след като
ищецът е бил осъждан за предходни идентични престъпления с присъда от
18.01.2008 г., със споразумение от 07.02.2008 г., със споразумение от
21.12.2009 г., и със споразумение от 04.08.2010 г. След тази дата, няма данни
за други обвинения срещу ищеца (освен процесното), нито за други осъждания
спрямо него.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 8000 лева. Този размер на
обезщетението е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който
включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за
справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в
съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията. За разликата до пълния предявен размер, искът
следва да се отхвърли, като неоснователен.
Посочената
сума следва да се заплати, ведно със законната лихва, която е дължима от
увреждането, а то е настъпило при осъществяване на фактическия състав на чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – от влизане в сила на
оправдателната присъда – 20.03.2014 г.,
до окончателното й погасяване. От този момент държавните органи изпадат в
забава (в този смисъл т. 4 от ТР №3/22.04.2005г.). За периода от 20.02.2014 г. до 20.03.2014 г., искането за присъждане на
законна лихва следва да се отхвърли.
Относно
разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ ЗОДОВ,
съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат,
ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил
своевременно искане за присъждане на разноски, но не е представил доказателства за платено
адвокатско възнаграждение. На л. 5 от делото е приложено пълномощно, а на л. 86
– и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено договорено възнаграждение, но няма данни
същото да е било заплатено. Нормите на чл. 78, ал. 1
и ал. 3 ГПК, а - тълкувана във връзка с тях - и нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК ясно разпореждат, че
страната, в чиято полза е приключило делото, има право само на направените, т.
е. на реално заплатените от нея разноски по делото - внесени държавни такси,
внесени разноски за събиране на доказателства и пр., заплатено адвокатско
възнаграждение. При липса на доказателства страната да е направила такива
разноски, и конкретно - да е заплатила договореното адвокатско възнаграждение,
тя няма право да й бъдат присъдени такива. Съгласно задължителните разяснения,
дадени с т.1 от ТР №
6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. С оглед на изложеното, при определяне на
разноските адвокатското възнаграждение не следва да се взема предвид.
Съгласно
чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П. НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „********, да
заплати на А.Т.Д., с ЕГН:
**********, с адрес: ***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 8000 лева – главница, представляваща
обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищеца от незаконното му
обвинение в извършване на престъпление по ДП № 142/2012 г. по описа на СДВР,
пр.пр. № 5339/2012 г. на СГП, за което е
оправдан, ведно със законната лихва, считано от 20.03.2014 г. до окончателното
изплащане, както и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 10 лева – държавна такса, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 8 000 лева до
пълния предявен размер от 40 000 лева, и искането за присъждане на законна
лихва, за периода от 20.02.2014 г. до
20.03.2014 г., като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: