Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 17.08.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и осми
юли през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16384
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 31.10.2019
год., постановено по гр.дело №34445/2018 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Е.П.Т. и Е.Т.А. искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ, че ответниците
дължат на ищеца /всеки един от тях/ сумата от по 811.16 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.12.2014 год. до
30.04.2017 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********,
абонатен №**** и сумата от по 19.79
лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2014 год. до 30.04.2017 год., ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №90222/2017 год. по описа на СРС, ГО, 72
с-в – 29.12.2017 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до
пълните предявени размери и периоди, а предявените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени изцяло и ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца /всеки един от тях/ направените разноски по
делото в размер на по 335.18 лв., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на по 34.48 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Е.П.Т. и Е.Т.А..
Жалбоподателите поддържат, че по делото не било установено възникването на
валидно облигационно правоотношение между страните. В представения по делото
договор за продажба на държавен недвижим имот от 13.12.1990 год. купувачът не
бил напълно индивидуализиран, като описаният в него имот също не бил идентичен
с процесния. Нотариалният акт за дарение не доказвал, е приобретател по него е
ответницата. Липсвали и несъмнени доказателства за собственост през процесния
период, както и такива, че ответниците били живели в имота – напротив не били
откривани на адреса. Протоколът за проведено Общо събрание на етажните
собственици на процесната сграда не съдържал подписи на ответниците, поради
което и не ги обвързвал. Документите за дялово разпределение също не
установявали, че някой от ответниците бил ползвал топлинна енергия в имота – те
не съдържали техни подписи. Нямало и данни някой от ответниците да е откривал
процесната клиентска партида. Ищецът не бил установил количеството и качеството
на доставената топлинна енергия, както и нейната стойност. Видно било от
заключението по съдебно-техническата експертиза, че топлинната енергия,
отдадена за сградна инсталация, била изчислявана на база отопляем обем от 124
куб.м., но липсвал документ, който да доказва този обем. В имота липсвали
отоплителни тела, описана била като налична щранг-лира, но за това също нямало
доказателства. В този смисъл заключението не следвало да бъде кредитирано. В
имота липсвал и водомер за топла вода, като разходите за битово горещо
водоснабдяване били начислявани на база 2 бр. потребители при норма 140 л. на
денонощие. Ищецът не бил доказал, че ответниците били реално потребили
претендираното количество топлинна енергия. Издадените от ищеца и третото
лице-помагач документи били частни и съдържали изгодни за тях данни, поради
което били непротивопоставими на ответниците. Не било установено, че топлинната
енергия отговаряла на условията на чл. 14 от Общите условия. Вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза било ползвало информация от фактура №81867790,
но същата не била посочена от ищеца като източник на вземанията му. На следващо
място сочат, че вземането за стойността на услугата дялово разпределение
принадлежало на правния субект, сключил договор за тази услуга и извършил
същата. Обстоятелството, че между страните бил сключен договор за доставка на
топлинна енергия, не означавало, че ищецът е кредитор на подобно вземане. В
случая изравнителните сметки били изготвени от третото лице-помагач, а не от
ищеца. След като СРС бил приел, че част от вземанията са погасени па давност,
неправилно бил изчислил оставащата общо дължима сума от 1 622.33 лв. Ето
защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете
– отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответниците част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответникът Е.П.Т. е
собственик на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент №66, а ответницата Е.Т.
Тодорова – негов вещен ползвател, който извод следва от съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – договор за продажба на държавен недвижим имот по реда
на НДИ от 12.12.1990 год. и нотариален акт за дарение на недвижим имот от
12.02.2008 год. /в който Е. Тодорова е индивидуализирана чрез посочването на
единния й граждански номер/, в т.ч., направеното от нотариуса официално
удостоверяване, че при изповядване на договора за дарение е бил представен
горепосочения писмен договор и решение по брачно дело, които сочат, че имотът е
бил придобит именно от ответниците по време на брака им. Следователно същите се
явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42
от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. – ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото индивидуални
справки за използвана топлинна енергия, документ за главен отчет, който е
подписан от ответника Е.Т., респ. негов представител /като авторството му не е надлежно
опровергано в процеса – чл. 180 ГПК и във въззивната жалба липсват оплаквания във
връзка с производството по чл. 193 ГПК/ и в този смисъл имат силата на
извънсъдебно признание за количеството доставена топлинна енергия през
отоплителния сезон от м.май 2014 год. до м.април 2015 год. и за наличието на щранг-лира
в имота, както и от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот
не е имало монтирани отоплителни тела, респ. топлоразпределители, липсвал е
водомер, а в банята е имало щранг-лира, като пълният
отопляем обем на имота по проект е 124 куб.м. /виж и изготвените от третото
лице-помагач индивидуални справки за използвана топлинна енергия; ответниците
нито твърдят, нито установяват различен обем от посочения/; делът
на ответниците за сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответниците топлоенергия в определено количество, като
въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Следва да се
посочи, че съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за
гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп
за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление. В този смисъл неоснователни са
възраженията на ответниците, че дяловото разпределение е било извършвано
неправилно.
В
разглеждания случай констатациите на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза и на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза по отношение на стойността на
доставената топлинна енергия през исковия период – от м.май 2014 год. до
м.април 2017 год. си противоречат. Въззивният съд счита, че по отношение на
това обстоятелство следва да бъде ценено заключението по съдебно-техническата
експертиза, както е приел и първоинстанционният съд, тъй като то кореспондира
напълно с останалите данни по делото, а именно с ангажираните от третото
лице-помагач 3 бр. индивидуални справки за отопление и топла вода и не зачита
осъществено от ищеца прихващане на сума за връщане на абонатите със стари
задължения /които предхождат исковия период/ и въз основа на същото приема за
доказано, че задължението на ответниците възлиза общо на сумата от
2 001.76 лв.
С оглед
счетеното за основателно възражение на ответниците за погасителна давност на
вземанията за стойността на топлинната енергия, които се отнасят за периода от
м.май 2014 год. до м.ноември 2014 год. включително, СРС е приел, че ищецът се
легитимира като кредитор на вземания за периода от м.декември 2014 год. до
м.април 2017 год. в общ размер на 1 622.33 лв., който настоящият съдебен
състав счита че е определен в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ –
съобразен е сборът от дължимите прогнозни вноски за посочения период съгласно
издадените от ищеца данъчни фактури, към които са добавени сумите за доплащане
и съответно са приспаднати сумите за връщане на абоната с оглед изготвените
изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в горепосочения период
/а разликата за изравняване за отоплителния сезон от м.май 2014 год. до м.април
2015 год. е отнесена пропорцинално към погасените по давност и непогасените
вземания/. Следователно релевираните претенции за стойността на доставената топлинна енергия
законосъобразно са били уважени срещу всеки един от ответниците до размер на
811.16 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
На следващо място СГС приема, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по
дялово разпределение на топлинната енергия. Разпоредбата на чл.
139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ
– съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след
това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ
дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл.
140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна
собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите
заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях
търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за
отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати
се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай ищецът твърди, че за
процесния имот са били изготвени изравнителни сметки от третото лице-помагач
след края на съответния отоплителен период. Въз основа на съвкупната преценка
на доказателствата по делото СГС приема, че услугата дялово разпределение е
била реално осъществена, като не се спори във въззивното производство, че
нейната стойност за периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год. възлиза на 39.59 лв., поради което и са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на ответниците за заплащането на по
1/2 част от посочената сума, т.е. по 19.79 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК,
както е приел и СРС.
Ето защо
възззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход
на спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.10.2019 год., постановено по гр.дело
№34445/2018 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/