ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 412
гр. Карлово, 04.05.2022 г.
РАЙОНЕН СЪД – К., ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101096 по описа за 2021 година
Производството е по отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1, вр. с чл.439, ал.1 ГПК, предявен от ИВ. П. З., ЕГН:
**********, постоянен адрес: гр. К., ул. „П.“ № *, чрез пълномощника адв.
Т.Т. със съдебен адрес: гр.П., пл. „Ц.К.“ № **, против „*****“ ЕАД, ЕИК:
********, седалище и адрес на управление: гр. С., район Л., бул. „********“
№ **, офис-сграда „Л.“ ет.*, офис *.
Ищецът твърди, че въз основа на Заповед за изпълнение и
Изпълнителен лист издадени в полза на „К.“ ЕАД, срещу него било
образувано изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М.О., рег.№
***, район на действие Окръжен съд Пловдив. На един по-късен етап „К.“
ЕАД прехвърлило вземането си по изпълнителното дело на ответника „*****“
ЕАД, ЕИК ********, за което ищецът не бил уведомен.
Твърди, че от датата на образуване до настоящия момент не били
предприемани изпълнителни действия, които да са годни да прекъснат
погасителната давност за вземането по изпълнително дело 831/2011г. по
описа на ЧСИ М.О., рег.№ ***.
Получил Финансово предложение с изх.№ СПР-С2-АД-2002-
00037323/29.04.2021г. от ответника, „*****“ ЕАД, с което се претендирала
процесната сума.
1
Ищецът счита, че по отношение на същата е изтекла погасителната
давност, както на главницата така и на претендираните лихви. Преди известно
време се свързал с адвокат и го упълномощил да проучи делото и да го
запознае с цялостната фактическа обстановка. След като адвокатът проучил
изпълнителното дело, ищецът с учудване разбрал от същия, че е изтекла
петгодишна погасителна давност на гореописаното вземане по отношение
както на първоначалния взискател, така и по отношение на цесионера,
ответник в настоящото производство.Това се определяло и от факта, че не
бил получавал уведомление по чл.99 от ЗЗД от „К.“ ЕАД, което се
установявало и от материалите по изпълнителното дело. Липсвали
доказателства за каквото и да било уведомяване за извършената цесия от
25.10.2012г. Отделно от горното, изпълнителното производство по
горецититраното изпълнително дело следвало да бъде перимирано от
съдебния изпълнител, а не да предприема конституиране на ответника
„*****“ ЕАД, защото това конституиране било извършено в условията на
прекратено изпълнително производство и ЧСИ не следвало да замества
страна.
При все, че липсвало каквото и да е законово основание за
конституиране на ответника за вземането по изпълнително дело № 831/2011г.
от съдебния изпълнител, който също следвало да съобрази липсата на
материално-правни предпоставки за воденето му, той начислил и такси по т.
26 от ЗКЧСИ. Тъй като изпълнителният процес бил висящ, въпросите има ли
и какъв е размерът на събраните суми по висящото изпълнително дело, били
без правно значение с оглед предмета на делото, като тези въпроси не
съставлявали и обстоятелства, влияещи на правния интерес за предявяване на
иска. Това било така, тъй като предмет на иска по чл.439 ГПК било само
установяването на факти, изключващи изпълняемото право. Съгласно чл.439,
ал.2 ГПК това били факти, които не са преклудирани от силата на присъдено
нещо на съдебното решение – основанието за издаване на изпълнителния
лист, т.е. факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е постановено съдебното решение, Частичното
удовлетворяване на взискателя въз основа на изпълнителния лист не било
факт по смисъла на чл. 439 ГПК, изключващ изпълняемото право и влияещ на
допустимостта на иска. Ищецът по този иск имал правен интерес да установи,
2
че изпълняемото право не съществува, докато срещу него като длъжник е
предприето принудително изпълнение, какъвто бил настоящия случай.
Ищецът твърди, че направеното оспорване на вземането по заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист се основава на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Същите не му били известни и нямало как да
посочи в срока за възражение по чл.414 ГПК. Изложените факти били от
категорията на предвидените чл.439 ГПК. Без съдебен акт, ползващ се със
сила на присъдено нещо, всички известни на длъжника факти не се
преклудирали и можели да се ползват в исковата защита по чл.439 ГПК. В
определение на ВКС (№ 233/17.04.2009г. по ч.т.д.№ 239/09г. II т.о.) ясно било
направено разграничение, че при исковата защита по чл.439 ГПК наведените
факти следва да са настъпили след издаване на съдебното решение.
Длъжникът имал правен интерес да води този иск при наличието на висящ
изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист и това
било достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за
предявяване на иска по чл.439 ГПК, с който се оспорва изпълнението. В
случая това условие било налице – срещу ищеца било образувано
изпълнително дело, като производството по това изпълнително дело
продължавало да е висящо, тъй като не било събрано цялото вземане на
взискателя за главница, лихви и разноски.
Законодателят уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. От значение в случая било и
пояснението, че фактите следва да са настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на ГПК в сила от 01.03.2008г. заповедите за изпълнение
се ползвали със стабилитет, тъй като влизали в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК отм. По тези
съображения, разпоредбата на чл.439 ГПК следвало да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не
се провежда. Новите факти следвало да са настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение по правилото на чл.416 ГПК. Неподаването на
възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на
3
съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или
чл.451. ал.1 ГПК имали за последица създаване на стабилитет на заповедта за
изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудирало, освен ако не са
налице специалните хипотези по чл.424 ГГГК или чл.439 I ПК. Така, както
било и в настоящия случай.
Съдебната практика категорично приемала, че длъжникът в заповедното
производство може да ползва исковата защита по чл.439 ГПК. Разпоредбата
на чл.439 ГПК уреждала един фактически състав – оспорване на
изпълнението на основание новонастъпили факти, поради което искът бил
допустим. Първият факт – новонастъпил, бил че изпълнителното
производство по изпълнително дело № 1831/2011г. по описа на ЧСИ М.О.,
рег.№ ***, район на действие Окръжен съд Пловдив било перимирано по
закон, поради липса на извършване на годно изпълнително действие, което да
прекъсне процесуалната давност в изпълнителното производство. А вторият
факт – новонастъпил, бил, че е изтекла погасителната петгодишна давност за
претендиране на вземането от взискателя, ответник в настоящото
производство относно вземането по Заповед за изпълнение и Изпълнителен
лист, издадени от Районен съд гр. К.. В съдебната практика безспорно било
прието, че докато изпълнителното дело е висящо, длъжникът има правен
интерес от водене на настоящия иск.
Ищецът моли съда, да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответното дружество, че не му дължи сумата от
2886.18 лева /две хиляди осемстотин осемдесет и шест лева и осемнадесет
стотинки/, за което от РС К. са издадени Заповед за изпълнение и
Изпълнителен лист и за чието принудително събиране е образувано и висящо
изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М.О., рег.№ ***, район на
действие Окръжен съд Пловдив, тъй като вземането е погасено по давност на
основание чл.110 от ЗЗД в периода 25.10.2012 г. – 14.07.2021 г. Претендират
се и направените разноски по настоящото дело.
Ответното дружество, чрез юрк. М.Г., намира предявения иск за
недопустим и същевременно – неоснователен.
На първо място, при отрицателния установителен иск в тежест на
ищеца било да установи съществуването на правен интерес от иска, за което
4
съдът следял служебно. Правен интерес бил налице, когато между страните
съществува правен спор относно предмета на делото – съществуването на
спорното право, и така този правен спор накърнява спорното право или друго
право на страната по делото. Правният интерес представлявал абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото
твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следвало да
прекрати производството без да се произнася по основателността на иска. В
процесния случай липсвал правен интерес за ищеца от предявяването
отрицателен установителен иск. Настоящото производство било образувано
във връзка с издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело
№1831/2011 г. при ЧСИ М.О., рег.№ ***, въз основа на който е предприето
принудително изпълнение спрямо длъжника. Извършени били редица
изпълнителни действия, които прекъсват давностния срок и които не
позволяват перемиране на изпълнителното дело. Длъжникът не подал в
предвидения от закона срок частна жалба срещу разпореждането, с което била
уважена молбата за издаване изпълнителен лист, като по този начин
окончателно настъпил стабилитетът на изпълнителното основание.
Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, били преклудирани. Преклудирали се и
възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен
установителен иск, че длъжникът не дължи сумата, за която е издаден
изпълнителен лист, бил недопустим. С изтичането на срока по чл. 407, ал. 1 от
ГПК за подаване на частна жалба срещу разпореждането за издаване на
изпълнителен лист всяко възражение на длъжника, че вземането не
съществува, било преклудирано и не можело да бъде заявено с нов иск, извън
специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК, какъвто не бил настоящият
случай. В смисъла на гореизложеното било Определение от 23.08.2018 г. по
т.д. № 207/2017 г. на Окръжен съд - Стара Загора и Определение № 228 от
26.04.2017 г. по ч.в.т.д № 121/2017 г. на Апелативен съд - Варна.
Ответникът оспорва исковата претенция и като неоснователна, като
излага следните мотиви:
Въз основа на издаден изпълнителен лист било образувано
изпълнително дело № 1831/2011 г. при ЧСИ М.О., рег.№ ***. Последното
било образувано по време на действие на ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно
което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
5
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/
26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС било
дадено противоположно разрешение като било прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не се спира.
С постановяването на тълкувателните ППВС и ТР съдът не давал
разрешение на конкретен правен спор. С тях той извършвал общо тълкуване
на конкретна правна норма, по повод на прилагането на която е възникнала
противоречива практика или е налице неправилно практика. Тълкувателните
ППВС и ТР не съществували самостоятелно, а само във връзка с конкретна
правна норма, която е предмет на извършваното със същите тълкуване.
Законът не бил предвидил момент, от който започват да действат тези
тълкувателни актове. Поначало съдилищата не можели да прилагат
тълкувателните ППВС и ТР, преди същите да са постановени и обявени по
съответния за това ред. Доколкото обаче същите не съществували
самостоятелно и можели да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на
тълкуваната от тях правна норма, следвало да бъде прието, че когато се касае
до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР, те имат обратно действие
и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла
в сила, т. е. считало се, че тя още тогава е имала съдържанието, което
впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Такива тълкувателни
ППВС и ТР обаче можели да бъдат приемани не само за първоначално
тълкуване на правна норма. Възможно било след издаването на такъв
тълкувателен акт да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани
с нея други правни норми, било в обществено-икономическите условия, които
правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи било възможно
постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече
даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова. В този случай следвало
да бъде преценен въпросът от кой момент действа даденото с новия
тълкувателен акт тълкуване на правната норма. В някои случаи прилагането
на новото тълкуване можело да доведе до настъпване на неблагоприятни
последици за една от страните в правоотношението, каквито нямало да
настъпят в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с
6
предшестващото ТР. Такъв бил именно случаят, предмет на разглеждане в
настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС №
3/18.11.1980 година тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността като по време на изпълнителното производство давност
не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче било дадено съвсем различно
разрешение като било прието, че в изпълнителното производство давността
се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента
на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във
връзка с това е отменено цитираното ППВС. Прилагането на даденото с
посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му щяло да има за
последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били
предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани
действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се
счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което
щяло да доведе и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС.
От горните мотиви, отнесени към процесния случай, се налагал извод,
че от датата на образуване на изпълнителното дело до 26.06.2015 г. (дата на
приемане на ТР № 2/2015) давността на процесното вземане не била текла,
тъй като за този период били валидни задължителните разяснения, дадени с
ППВС №3/1980 г. Следователно, от 26.06.2015 г. бил започнал да тече 5-
годишният давностен срок, който би следвало да изтече на 26.06.2020 г.
Преди този момент били предприемани валидни изпълнителни действия,
които поддържали производството висящо, като изпълнителното дело нито
било перемирано, нито вземането било погасено по давност. Ответното
дружество било подало молба за конституиране като взискател по делото, в
която молба бил посочен и конкретен изпълнителен способ – запор на
банкова сметка.
Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсвала с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането. Позовавайки се на
правните разрешения, дадени с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС - т. 10, следвало да се вземе предвид, че прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
7
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ). Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсвало давността, защото
съдебният изпълнител бил длъжен да го приложи. В този смисъл били
Решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г. IV г.о, ГК на ВКС,
Определение № 388 от 10.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5113/2016 г., III г. о.,
ГК, Определение № 388 от 10.05.2017г. на ВКС по гр. д. № 5113/2016 г., III г.
о., ГК и Определение № 515 от 17.02.2020 г. на САС по в. гр. д. № 633/2020 г.
Важен бил и фактът, че законодателят не бил поставил като условие за
прекъсване на давностния срок постигане на резултат от съответно
изпълнително действие постъпване на суми по запорно съобщение,
осребряване на описани вещи и т.н. Давността представлявала санкция за
бездействие на кредитора в определен срок. Ето защо в Тълкувателното
решение било прието, че предприемането на изпълнителното действие
прекъсва давността, а не и достигане до знанието на третото задължено лице
на запорното съобщение, на връчване на призовката за принудително
изпълнение и т.н. Кредиторът /взискател в изпълнителното производство/ не
можел да бъде санкциониран за бездействие в случаите, при които
предприетите по негово искане или от съдебния изпълнител действия са се
оказали неуспешни. За нуждите на преценката дали погасителната давност е
проявила своите последици било без значение дали искането от взискателя за
предприемане на определен изпълнителен способ е последвано от
извършването на успешните изпълнителни действия. От значение била
кредиторовата пасивност, респективно активност, а не ефективността на
поисканите изпълнителни действия. В подкрепа на изложено били Решение
№ 333 от 08.10.2019 г. по в.гр.д. № 535/2019 г., Окръжен съд Русе, Решение
№ 32 от 9.01.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 24/2017 г., Решение №
1034 от 31.07.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1148/2017 г., Решение №
1565 от 7.12.2017 г. на ОС – Пловдив Решение № 514 от 16.04.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 387/2018 г., Решение № 561 от 3.05.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 593/2019 г.
Взискателят не бездействал в продължение на 5 години, за да се погаси
по давност процесното вземане.
8
По отношение на уведомяването за цесията на процесните задължения,
ответникът посочва следното:
Договорът за цесия се дефинирал като такъв, при който се осъществява
промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея
или това бил договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му
носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определял
още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет било
прехвърлянето на вземане, тоест с постигането на съгласието, вземането
преминавало от цедента върху цесионера и последният го придобивал в
състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с
акцесорните му права – арг. чл. 99, ал, 2 ЗЗД. Следователно, за да премине
вземането върху цесионера, било достатъчно единствено постигнатото
съгласие между него и досегашния носител на вземането и съответно със
самото прехвърляне, договорът се считал за изпълнен поради изчерпване на
предмета му /Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/ 2009 г. на ВКС/.
Предвид горното и постигнатото съгласие между страните по спорния
договор за цесия, последния бил валиден и законосъобразен.
Правата по цесията преминавали върху цесионера със сключването на
договора за прехвърляне на вземането, но това прехвърляне имало действие
спрямо третите лица и длъжника от деня, в който му бъде съобщено от
предишния кредитор за цесията съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следвало да се
отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира правата си
по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто бил и настоящия
случай. Като тук не ставало въпрос за прехвърляне на задължението за
уведомяване от цедента на цесионера, а за упълномощаване за извършване на
самото действие. Тъй като съобщаването не било лично непрехвърлимо
право, нямало законова пречка извършването на това действие да бъде
възложено на цесионера. Упълномощеният цесионер действал спрямо
длъжника от името на представлявания от него цедент, за което длъжникът
бил известѐн – в уведомлението изрично било посочено, че правното действие
се извършва от името на цедента, като законът не поставял специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването,
нито бил определен срок за това.
Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не съдържала изискване за форма за
9
съобщаване на длъжника за цесията, каквато била и трайната и
последователна практика на съдилищата. От това следвало, по аргумент от
противното от разпоредбата на чл. 37 от ЗЗД, че няма изискване за форма и
съдържание на пълномощните за уведомяване на цесията от името на цедента.
„***“ имала изрични пълномощни от „К.“ ЕАД и в качеството си на
пълномощник изпратила на ищеца, по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
уведомление за извършената цесия, от името на „ИАМ“ АД с изх. №УПЦ-
7/38-10143 от дата 08.11.2012 г., с известие за доставяне чрез „БП ЕАД, което
писмо не било получено от ищеца. На ищеца било изпратено повторно
Уведомително писмо с изх. №УПЦ-7/38-11558 от 06.12.2012 г., с известие за
доставяне чрез Български пощи ЕАД, което отново се върнало в цялост като
неполучено.
Заверено копие от изпратените уведомления са представени към
отговора на исковата молба и ответникът моли да бъдат връчени същите,
ведно с отговора на исковата молба на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 3 от ГПК, както и в съответствие с дадените задължителни указания в
т. 9 от ТР № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът бил длъжен да вземе
предвид и всички факти, настъпили и след предявяване на иска. които са от
значение за спорното право. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не
съдържала изискване за срок за съобщаване и форма за съобщаване, каквато
била и трайната и последователна практика на съдилищата. Нямало значение
и начинът, по който цесията ще се съобщи от цедента на длъжника – това
можело да стане по телефон, по телекс, по факс или писмено, като писменото
съобщение не било задължително да бъде изпратено по пощата. Смисълът на
съобщението бил да се пресече възможността длъжникът да престира на
лице, което не е кредитор, като за да се доведе до знанието му станалата
цесия била без значение формата на извършеното съобщение, защото тя не е
условие за валидност. Действието на съобщението до длъжника се явявало
правно релевантно единствено и само до това, че изпълнение с погасяващ
ефект може да се направи единствено на цесионера. В конкретният казус
ответникът не бил представил по делото доказателство да е направил
престация на не-кредитор, тоест целта на закона била постигната.
Следва да се има предвид, че била положена дължимата грижа и било
направено, зависещото от Кредитора, относно уведомяването на длъжника за
10
извършеното прехвърляне на задълженията му, поради което било
неоснователно, несправедливо и неморално Кредиторът да търпи
неблагоприятните последици от неполучаване на уведомителните писма за
цесия, лично от длъжника/ищец, въпреки добросъвестното си поведение. В
тази насока било и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение №
40/17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г„ I т. о., ТК, съгласно което „ в
случай, че фактическо връчване не е осъществено, то кредиторът следва да
е положил усилия за откриване на длъжника. Според Решение на съда по
дело С-327/10 от 17.11.17 г., при прилагане на нормите на процесуалното
право, националният съд трябва да изследва дали са предприети всички
действия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на
дължимата грижа и добросъвестността".
Ответникът моли съда, да постанови решение, с което да отхвърли
изцяло исковата претенция на ищеца като недопустима и неоснователна и да
присъди на „*****“ ЕАД направените в хода на делото съдебни разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Страните не спорят и от приложеното в заверен препис изпълнително
дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М.О., рег.№ ***, район на действие
Окръжен съд Пловдив е видно, че същото е образувано въз основа на Заповед
за изпълнение и Изпълнителен лист издадени в полза на „К.“ ЕАД, срещу
ищеца ИВ. П. З. за сумата от 1084.18 лева – главница и сумата от 131 лева –
деловодни разноски по гр. д. №3192/2008 г. по описа на СРС. С молба от
28.06.2013 г. „***“ ООД е поискало да бъде конституирано като взискател на
мястото на „К.“ ЕАД, тъй като вземането е прехвърлено с договор за цесия от
25.10.2012 г. (приложен в цялост към молбата). С протокол от същата дата
ЧСИ О. е прекратила производството по отношение на „К.“ ЕАД и е
конституирала като взискател „***“ ООД (сега ЕАД).
От материалите по изпълнителното производство се установява, че в
периода 2011 г. – 2016 г. са извършени многократни опити от ЧСИ за
връчване на уведомления, съобщения и призовки до длъжника на
установените по делото негови адреси. Нито едно от тях не е връчено лично
на И.З., като във всички случаи процедурата по връчването е приключвала със
11
залепване на уведомление по реда на чл.47, ал.1 ГПК, без книжата в дадения
срок да бъдат потърсени от адресата. С постановление от 11.11.2021 г. (след
образуване на настоящото дело) ЧСИ О. е прекратила изпълнителното
производство по дело № 1831/2011 г., на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК –
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, като наложените запори върху банкови сметки на
длъжника са вдигнати. Постановлението е редовно връчено на „*****“ ЕАД
на 01.12.2021 г., не е обжалвано в двуседмичен срок и е влязло в законна сила
на 16.12.2021 г.
С отговора на исковата молба са представени 2 бр. уведомителни писма
за извършената цесия, от името на „К.“ ЕАД до длъжника ИВ. П. З. –
Уведомително писмо с изх. №УПЦ-7/38-10143 от дата 08.11.2012 г. и
Уведомително писмо с изх. №УПЦ-7/38-11558 от 06.12.2012 г. От същите не
става ясно дали са изпратени и съответно – получени или не от адресата,
доколкото не са приложени разписки и известия за доставяне.
Въз основа на така установената и възприета фактическа обстановка,
съдът изграждайки вътрешното си убеждение, прави следните изводи от
правна страна:
По допустимостта на иска:
Предявеният иск е с правно основание чл.439 от ГПК. Искът е
специален отрицателен за установяване несъществуването на вземането на
взискателя по изпълнителното дело. С този иск длъжникът в изпълнителното
производство може да реализира защитата си срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Съгласно разпоредбата
на чл.439, ал.2 от ГПК този иск може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено изпълнителното основание. В случая предпоставките за
допустимост на специалния установителен иск по чл.439 от ГПК са били
налице към датата на предявяване на исковата молба – 14.07.2021 г., тъй като
в същата са изложени обстоятелства настъпили след издаване на
изпълнителното основание.
Систематичното място на разпоредбата на чл.439 от ГПК, както и
граматическото й тълкуване несъмнено сочат, че право на такъв иск (активна
процесуална легитимация) има само правен субект, който притежава
12
качеството на „длъжник по изпълнението“ в рамките на едно висящо, т.е.
неприключило изпълнително производство, наличието на каквото е
предпоставка за допустимост на отрицателния установителен иск. Както вече
се посочи, изпълнителното производство по дело № 1831/2011 г., е
прекратено от ЧСИ О. с постановление от 11.11.2021 г., поради настъпила
перемпция – чл.433, ал.1, т.8 ГПК и това представлява факт от значение за
спорното право по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК, който е настъпил след
предявяване на иска и следва да бъде съобразен от съда. Съгласно Решение №
45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273 / 2016 г. на ВКС, IV-то г.о.:
„Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той
съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече
конкретни изпълнителни способи. В този смисъл, ищецът няма нужда да
поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои
действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните
такси и разноски за извършването на изпълнителните действия,
изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и да иска
повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи… Прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще
направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не
конститутивен ефект“. Поради бездействие на взискателя, който в
продължение на две години от последното поискване да се извърши
определено изпълнително действие или от образуването на изпълнителното
дело, не е поискал извършването на изпълнително действие (с изключение на
делата за издръжка), и когато не е извършено изпълнително действие от ЧСИ
без да е било поискано изрично от взискателя, то изпълнителното
производство се прекратява по силата на закона и престава да бъде висящо.
От бездействието на взискателя не може да се направи извод, че той все още
иска от длъжника си изпълнение. Напротив, по-скоро може да се направи
обратният извод. Дали съдебният изпълнител ще установи със свое
постановление, че производството е прекратено или не, е без правно
13
значение, тъй като прекратяването ще е вече настъпило. В тази хипотеза, в
която попада и настоящият случай, искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е недопустим,
тъй като не е налице правно релевантно изпълнение, което да може да бъде
оспорено. Докато е налице висящо изпълнително производство, за длъжника
съществува правен интерес да предяви иск, с който въз основа на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание (чл. 439, ал. 2 ГПК), да оспори
изпълнението. Каквото и да е основанието, на което се позовава длъжникът и
ищец по иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, то необходимо е да е налице висящо
изпълнително производство. Законодателят приема, че докато с действията си
по поискване на извършването на изпълнителни действия взискателят
поддържа висящността на изпълнителното производство, то той претендира
събирането на вземането, за което е образувано изпълнителното дело, т.е.
налице е негово активно поведение, което прави възможно прилагането на
изпълнителни способи спрямо длъжника. След като длъжникът не изпълнява
доброволно, то той очевидно не е съгласен да удовлетвори взискателя си. Т.е.
докато е висящо изпълнителното производство, между взискателя и
неизпълняващия доброволно длъжник е налице правен спор, който се състои
в разминаването на твърденията на страните относно дължимостта на
изпълнението на задължението, за което е образувано изпълнителното дело.
В разглеждания случай изпълнителното производство е било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което делото следва
да бъде прекратено, поради недопустимост на производството. Висящността
на изпълнителното производство е абсолютна процесуална предпоставка за
предявяването на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, за която съдът следи служебно.
По разноските:
По общото правило на чл. 78 от ГПК присъждането на разноски на
страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си
е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу
неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е. логиката на закона е, че разноски
винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В
този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за
заплащане на понесените от съответната страна вреди.
В случай, че искът би бил основателен, независимо от прекратяването
14
му по горните съображения, то следва да се приеме, че ответникът е дал
повод за завеждането му и на ищеца да се присъдят разноски на осн. чл.78,
ал.1 ГПК. В обратният случай – при неоснователност на иска, на ответника се
полагат разноски на основание чл.78, ал.8 ГПК.
В исковата молба се навеждат няколко основни довода, касаещи
основно прехвърлянето на вземането (цесията), като се сочи, че длъжникът не
е бил уведомен за настъпилото прехвърляне на вземането му. Другата група
доводи касаят настъпила в хода на изпълнителното дело перемпция, както и
изтичането на 5 годишната давност за вземането – изтекла в периода
25.10.2012 г. – 14.07.2021 г.
Ответното дружество от своя страна оспорва твърденията за нищожност
на цесията и възразява срещу другите доводи на ищеца.
В Решение № 209 от 28.11.2018г. на ВКС по т.д. № 2530/2017г., I т.о се
сочи, че без значение за основателността на иска по чл.439 от ГПК, срещу
конституирания в изпълнителното дело цесионер, е установяване на
надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД за
извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на
вземането. Вземането съществува и следва да бъде удовлетворено
принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от
отговорност за погасяването му. Основателността и валидността на искането
за промяна на взискателя се прави от съдебния изпълнител и подлежи на
контрол, включително и чрез ангажиране на личната му отговорност по реда
на чл.74 от ЗЧСИ, ако е частен съдебен изпълнител. Следователно, след като
съдебният изпълнител носи отговорност за тези си действия, то длъжникът не
може да търси защита чрез оспорване дължимостта на вземането, с оглед
действията на съдебния изпълнител. Изложените доводи касаят и твърденията
за нищожност на договора за цесия, доколкото валидността на договора е
преценен от ЧСИ. Предвид това, въведените твърдения от ищеца за
недължимост на вземането на ищеца, с оглед действията на ЧСИ, са
неоснователни.
На тези свои твърдения – неправилното конституиране на „*****“ ЕАД
като взискател, ищецът основава и доводите си за изтекла погасителна
давност, сочейки, че ответникът не е разполагал с правото да депозира молби
за изпълнителни действия. Съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени
15
в мотивите по т.10 от TP № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, давността се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното
тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността, както и действията, с които
давността не се прекъсва. Сочи се, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ също прекъсва давността. В настоящия случай е
безспорно, че от образуване на изпълнителното производство през 2011 г. до
датата на предявяване на исковата молба – 14.07.2021 г., са били депозирани
множество молби от взискателя до ЧСИ за прилагане на определен
изпълнителен способ, а ЧСИ от своя страна е предприемал изпълнителни
действия. Това не се отрича от ищеца, който единствено оспорва
легитимацията на „*****“ ЕАД като взискател и правото да подава каквито и
да е молби в изпълнителното производство. За неоснователността на тези
доводи вече се изложиха съображения, поради което следва извод, че на
ответника се полагат разноските по делото.
Съдът намира, че след като ответната страна е представлявана от
юрисконсулт в производството и своевременно е заявила искането си за
присъждане на възнаграждение, то такова й се следва, съобразно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК. При осъществявано процесуално
представителство от юрисконсулт юридическото лице не заплаща на същия
отделно възнаграждение по договор за поръчка за конкретното дело. Въпреки
това законодателят е предвидил присъждане на възнаграждение за
осъществявано процесуално представителство от лице, възнаграждение на
което се заплаща само по трудов договор. Целта е юридическото лице, което е
било защитавано в производството по делото от юрисконсулт да бъде
възмездено за необходимостта от осъществяване на защита, чрез процесуално
представителство, по неоснователно предявен срещу него иск. С оглед на
това, за да се приложи разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК не е необходимо да
бъдат представени доказателства, че юрисконсултското възнаграждение е
договорено в определен размер или че е вече заплатено, тъй като
претендиращата го страна заплаща на процесуалния си представител
възнаграждение по трудов договор, а не по договор за поръчка.
В конкретния случай, като взе предвид фактическата и правна сложност
на делото, материалния интерес и извършените от юрисконсулта процесуални
16
действия, съдът намира, че справедливото възнаграждение за юрисконсулт
следва да бъде в размер на 150.00 лева, а до пълния претендиран размер от
350.00 лева искането следва да се отхвърли като неоснователно
Водим от горното, съдът,
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА като НЕДОПУСТИМО производството по иска,
предявен от ИВ. П. З., ЕГН: **********, постоянен адрес: гр. К., ул. „П.“ № *,
чрез пълномощника адв. Т.Т. със съдебен адрес: гр.П., пл. „Ц.К.“ № **,
против „*****“ ЕАД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. С.,
район Л., бул. „********“ № **, офис-сграда „Л.“ ет.*, офис * за признаване
за установено по отношение на ответното дружество, че ищецът не му дължи
сумата от 2886.18 лева /две хиляди осемстотин осемдесет и шест лева и
осемнадесет стотинки/, за което от РС К. са издадени Заповед за изпълнение и
Изпълнителен лист и за чието принудително събиране е образувано и висящо
изпълнително дело № 1831/2011 г. по описа на ЧСИ М.О., рег.№ ***, район на
действие Окръжен съд Пловдив, тъй като вземането е погасено по давност в
периода 25.10.2012 г. – 14.07.2021 г.
ОСЪЖДА ИВ. П. З., ЕГН: **********, постоянен адрес: гр. К., ул. „П.“
№ *, чрез пълномощника адв. Т.Т. със съдебен адрес: гр.П., пл. „Ц.К.“ № **
да заплати на „*****“ ЕАД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление:
гр. С., район Л., бул. „********“ № **, офис-сграда „Л.“ ет.*, офис * сумата
от общо 150.00 лв. (сто и петдесет лева), представляваща разноски по делото
за юрисконсултско възнаграждение, като до пълния претендиран размер от
350.00 лева ОТХВЪРЛЯ искането като неоснователно.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред
Пловдивски окръжен съд, в едноседмичен срок от връчването му на страните.
МТ
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
17