№ 140
гр. Разград , 01.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на втори ноември, през две хиляди и
двадесета година в следния състав:
Председател:Рая П. Йончева
Членове:Валентина П. Димитрова
Атанас Д. Христов
Секретар:Мариан В. Найденов
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20203300500236 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 234 от 04.08.2020 г. по гр.д № 63/2020 г. по описа на
РС –Разград, съдът е постановил следното:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. П. Н. ,
ЕГН**********, адрес гр.Разград, бул. Княз Борис №35 ет.6 ап.11 и Л. Б. Н. ,
ЕГН**********, адрес гр.Разград, ул. Сава Катрафилов №19 ет.4 ап.7, че
дължат солидарно на “Първа инвестиционна банка” АД /ПИБ/ гр. София,
ЕИК831094393 сумата 8 964,02лв. /осем хиляди деветстотин шестдесет и
четири лева и две стотинки/ просрочена главница, ведно със законната лихва
от 19.08.2019г. до окончателното и изплащане, сумата 426,05лв.
/четиристотин двадесет и шест лева и пет стотинки/ договорна лихва за
периода от 01.09.2017г. до 01.12.2018г. включително, сумата
4439,74лв./четири хиляди четиристотин тридесет и девет лева и
седемдесет и четири стотинки/ наказателна лихва за периода 01.09.2017г.
до 18.08.2019г. включително
ОСЪЖДА П. П. Н. , ЕГН**********, адрес гр.Разград, бул. Княз
Борис №35 ет.6 ап.11 и Л. Б. Н. , ЕГН**********, адрес гр.Разград, ул. Сава
Катрафилов №19 ет.4 ап.7 ДА ЗАПЛАТЯТ на Първа инвестиционна банка”
АД/ПИБ/ гр. София, ЕИК831094393 сумата 726,60лв. /седемстотин двадесет
1
и шест лева и шестдесет стотинки/ за направените по делото разноски,
както и сумата 326,60лв./триста двадесет и шест лева и шестдесет
стотинки/ за разноски по ч.гр.д. №1586/2019г. на РРС.
Недоволни от решението, останали жалбоподателите П. П. Н. и Л. Б.
Н. , които чрез пълномощника си адвокат Марин Радоев Маринов от АК –
Разград, го обжалват изцяло, като недопустимо, неправилно,
незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения.
Прави се искане за обезсилване, алтернативно – за неговата отмяна и
постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени.
Излагат се подробни съображения. Претендират разноски.
Насрещната по жалбата страна – „Първа инвестиционна банка” АД, в
срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК, не е депозирала отговор на жалбата.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззивниците не се явяват и не изпращат представител. Чрез пълномощника
си адвокат Марин Радоев Маринов от АК – Разград, депозират писменна
молба, с която молят да се даде ход на делото в тяхно отсъствие. Поддържат
въззивната жалба и молят същата да бъде изцяло уважена. Претендират
разноските и пред двате инстанции, като уточняват, че разноските им пред
Окръжен съд Разград са в размер на 276.59 лв. за заплатена държавна такса за
въззивната жалба.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за
въззиваемата страна се явявава пълномощника юрисконсулт Д. Д. . Намира
жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде изцяло
потвърдено. Моли за пръсъждането на разноските сторени в заповедното
производство и пред първоинстанционният съд. След заседанието, депозира и
подробна писмена молба с характер на писмена защита по реда на чл. 149,
ал.3 ГПК, в която излага подробни съображения за неоснователност на
въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението. В молбата прави и
искане за присъждане на разноски пред настоящата инстанция, включително
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
2
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд. Във връзка доводите в жалбата, следва да се добави
и следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от
ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да бъде ангажирана отговорността на въззивника-длъжник,
въззиваемият-кредитор следва да докаже в условията на пълно и главно
доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия
състав на договорната отговорност на длъжника: 1.) валидно учреденото
облигационно правоотношение по силата на договор за стоков кредит; 2.)
изпълнение на собствените си задължения – отпускане на процесната сума на
кредитополучателя; 3.) размера на претендираните суми, както и 4.)
изискуемостта на главното задължение.
В тежест на длъжника е да проведе насрещно доказване по тези
факти, както и да докаже възраженията си в отговора, а – при установяване на
горното от кредитора – да докаже, че е изпълнил договорните си задължения
и погасил задълженията си.
В конкретния случай, обстоятелствата досежно изпълнението на
договорните задължения на кредитодателя и размера на предявеното
гражданско притезание, са установени по несъмнен начин от първата
инстанция.
Относно процесният договор са приложими разпоредбите на ЗПК и
ЗЗП. Процесната двустранна сделка по своята правна същност е формален
договор, тъй като писмената форма е елемент от фактическия състав при
сключването му – арг. от чл. 10 от ЗПК вр. чл. 430, ал. 3 от ТЗ; може да бъде
реален или консенсуален в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства /реален/, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума
/консенсуален/ - арг. от чл. 9, ал. 1 от ЗПК; възмезден, доколкото е уговорена
възнаградителна лихва в полза на кредитодателя; двустранен и комутативен.
По възражението на жалбоподателите, че в частта на решението
относно осъдителния диспозитив – с която съдът е присъдил разноски
направени пред първата инстанция и в заповедното производство,
3
решението е недопустимо, тъй като ищецът е предявил само
установителен иск, но не и осъдителен.
Възражението е неоснователно.
Ищецът надлежно е претендирал сторените разноски както в
заявлението си пред заповедния съд, така и в исковата си молба.
Съгласно задължителните указания по тълкуване и прилагане на
Закона дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК: „Съдът, който разглежда иска, предявен по
реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските
както в исковото, така и в заповедното производство.“ В мотивите изрично
е посочено че: „Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство,
включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за
изпълнение.“ Вж. и Определение № 508 от 13.10.2017 г. на ВКС по т. д. №
1287/2017 г., I т. о., ТК. С оглед изхода на спора, първоинстанционният съд
законосъобразно е присъдил поисканите от ищцовата страна разноски. Вж. и
Определение № 799 от 19.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2098/2014 г., II т. о.,
ТК.
По възражението на жалбоподателите, че съгласно чл. 10.3 от
Общите условия на Договора е настъпила автомотична предсрочна
изискуемост на 03.07.2012г., поради и което от тази дата е започнала да
тече погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и същата е изтекла преди подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК.
Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение № 135 от
21.09.2017 г. по т. д. № 565/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о./, предсрочната
изискуемост е институт на материалното, а не на процесуалното право,
поради което даденото принципно разрешение в решаващите мотиви на т. 18
от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/201З г.
на ОСГТК на ВКС намира приложение при договорена "автоматична
предсрочна изискуемост" по договор за банков кредит, независимо дали
кредиторът осъществява защита на правата си по реда на заповедното
производство, което при възражение се съпътства с установителен иск по
реда на чл. 422 ГПК, или защитата е чрез предявяване на осъдителен иск
срещу длъжника по договор за кредит. Съгласно цитираното тълкувателно
решение обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми, и има действие от момента на получаване от длъжника на
4
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. Така и Определение № 529
от 6.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2717/2019 г., II т. о., ТК. Вж. и Решение №
161 от 8.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК и Определение
№ 334 от 26.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2998/2018 г., I т. о., ТК.
Ето защо, твърдяната от ответниците автоматична предсросрана
изискуемост не е настъпила.
Тъй като предсрочната изискуемост не е настъпила, то ищецът
законосъобразно е начислявал договорна лихва, поради което действията му
не са в разрез с т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по
т. д. № 3/2017 г., ОСГТК.
По възражението, че исковите претенции са изцяло погасени на
основание изтекла погасителна давонст по чл. 111, б. "в" ЗЗД.
При договора за кредит /заем/ е налице общо плащане и договореното
връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за частични плащания по
договора. Разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му
придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД,
като не променя характера им и не ги прави периодични. В този смисъл -
Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., Решение
№ 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., Решение № 103
от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., Решение 93 от
27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г. на I ТО, Определение № 35 от 15.01.2016 г.
на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК и др.
В случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110
ЗЗД, който се изчислява от крайния падеж за връщане на заемната сума.
Крайният падеж на договора е 01.12.2018г. поради което, не е изтекъл
петгодишният давностен срок.
По възражението, че не са спазени материално правните
разпоредби на чл. 147 ЗЗД.
По настоящия договор няма поръчители – ответниците са
кредитополучатели /л. 10-12 РС/. Ето защо, възражението че не са спазени
разпоредбите на чл. 147 ЗЗД, които се отнасят за поръчители, също се явява
неоснователно.
По възражението на жалбоподателите, че процесния договор е
нищожен, поради нарушение на чл. 5 ЗПК; че не им е бил представен и
предвидения в чл. 5, ал.2 ЗПК стандартен европейски формуляр.
По правило една сделка противоречи на закона, когато правните
5
последици от нея не са позволени от закона. Не всяко нарушение на закона
води до нищожност на сделката. Нарушаването на закона може да има
различни правни последици – нищожност, унищожаемост, други форми на
недействително /относителна, висяща/ или дори само право на обезщетение.
Не може да се приеме, че когато в закона не е посочена друга последица от
нарушаването му, последицата е всякога нищожност, доколкото
противоречието не е най-общото, а най-тежкото основание за нищожност и е
налице единствено при несъобразяване с предписанията на императивни
правни норми, установени в обществен интерес. Законодателят не е обвързал
непредоставянето на преддоговорната информация на кредитополучателя с
недействителността на целия договор, доколкото съгласно чл. 22 от ЗПК
договорът е недействителен, в случай че не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, но не и
на чл. 5 ЗПК, поради което са несъстоятелни твърденията в тази насока.
Такава е и константната съдебна практика намерила израз в Решение № 236
от 10.04.2020 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 2008/2019 г., Решение № 615 от
17.12.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 892/2019 г., Решение № 1384 от
15.11.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1621/2018 г., Решение № 877 от
5.07.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1044/2019 г., Решение № 1384 от
15.11.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1621/2018 г., Решение № 94 от
27.12.2019 г. на ОС - Перник по т. д. № 2/2019 г.
По възражението, че процесния договор е недействителен на осн. чл.
22 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК.
Съгл. чл. 23 от ЗПК в редакцията действала към момента на
сключване на процесния договор, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Не се споделя наведеното от жалбоподателите възражение за
недействителност на договора, поради нарушение на чл. 22 ЗПК по следните
съображения:
Доколкото договорът е сключен на 29.11.2011 г., т.е. преди
измененията на Закона за потребителския кредит /ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила
от 23.07.2014 г./, касаещи размера на шрифта, то в редакцията на приложимия
към настоящия казус Закон за потребителския кредит в разпоредбата на чл.
10, ал. 1 няма изискване за размера на шрифта на договора. Нормата на
чл. 10, ал. 1 и 3 ЗПК в редкацията към датата на сключване на договора /ДВ,
бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ установява, че договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора,
като същото се отнася за измененията. Това условие е изпълнено /към
исковата молба са представени заверени копия на процесния договор л. 10-17
6
РС/. Отново едва след сключването на процесния договор през 2011г., с ДВ,
бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. е създадена новата ал. 2 на чл. 11
ЗПК, съгласноя която: „ Общите условия са неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора.“ Също след сключването на договора, едва с ДВ, бр. 61 от 2014 г., в
сила от 25.07.2014 г. е създаден и чл. 147а, в ал 2 ЗЗП /във вр. с чл. 24 ЗПК/ в
който е посочено, че: „Съгласието на потребителя с общите условия се
удостоверява с неговия подпис.“ Горецитираните норми обнародвани в ДВ,
след сключването на процесния договор, нямат обратно действие, поради
което не се отнасят за настоящия договор.
Неоснователни са и останалите оплаквания за недействителност на
договора, на осн. чл. 22 ЗПК. Въззивния съд счита, че клаузите на процесния
договор не са в несъответствие с материалноправните норми, обективирани в
ЗЗП и в ЗПК.
По възражението, че клаузите на чл. 4, чл. 5, чл. 7, чл. 8 и чл. 10 от
Договора за банков кредит са неравноправни и нищожни и не пораждат
правни последици.
Съдът намира и тези възражения за неоснователни.
Клаузите указват ясно и недвусмислено размера на дължимата от
кредитополучателите възнаградителна лихва, съставляваща цената за
ползване на предоставения им кредит, както и за наказателната лихва при
просрочие. Ясна е методиката досежно механизма на изменението на
лихвения процент, приложим за договорната лихва.
По възражението, че исковите претенции не са доказани по размер.
Размера на исковите претенции се установява и от заключенито на
съдебно икономическата експертиза /л. 80-90, 92-93 РС/, което съдът приема
като пълно, ясно, обосновано и правилно. Страните не са оспорили
експертизата в срока по чл.200, ал.3 от ГПК-докато трае изслушването. Не са
заявили, че заключението е необосновано, не са се усъмнили в неговата
правилност и не са поискали повторно заключение, както изисква
разпоредбата на чл.201 от ГПК. В този случай, страните са изгубили правото
да събират нови доказателства, а приетата експертиза има материална
доказателствена сила за обстоятелствата, за които е допусната. Така и
постановеното в производството по реда на чл. 290 ГПК Решение № 238 от
22.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1323/2012 г., III г. о., ГК.
По разноските в заповедното и първоинстанциононто производство.
Правилно, съобразно изхода на спора, първоинстанционният съд е
разпределил отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Ето защо и в тази му част решението се явява
7
допустимо, правилно и законосъбразно. Вж. и Определение № 799 от
19.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2098/2014 г., II т. о., ТК.
Относно разноските в настоящото въззивно производство.
С оглед изхода на спора, въззивниците нямат право на разноски пред
данстоящата инстанция. Ето защо, искането им за присъждане на разноски в
размер на 276.59 лв. представляващи заплатена държавна такса за въззивната
жалба следва да се отхвърли като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.3 във вр.
чл. 81 във вр. чл. 273 ГПК.
Представителят на въззиваемата страна в откритото съдебно
заседание е претендирал само разноските сторени в заповедното
производство и пред първоинстанционният съд. Едва след приклюючване на
съдебното заседание е депозирал писмена молба с характер на писмена
защита, с която е претендирал и разноските пред въззивната инстанция,
включително и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
В практиката на ВКС, в това число т. 11 от Тълкувателно решение №
6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е предвидено, че
претенция за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде валидно заявена най-късно
в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред
съответната инстанция - т.е. до приключване на това съдебно заседание; с
писмената защита не би могла да се върне вече приключила фаза на процеса
и с нея не могат валидно да се правят искания за разноски и във връзка с
техния размер. Така и Определение № 425 от 10.11.2016 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 4634/2016 г., III г. о., ГК, Определение № 306 от 29.04.2014 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 2410/2014 г., III г. о., ГК.
Ето защо, искането на въззиваемата страна за присъждане на
разноски във виззивното производство в размер на 150 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, което е обективирано едва в писмената защита, следва да се
отхвърли като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.8 във вр. ал.1 във вр. чл. 81
във вр. чл. 273 ГПК.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 234 от 04.08.2020 г. по гр.д № 63/2020
г. по описа на РС – Разград.
ОТХВЪРЛЯ искането на П. П. Н. , ЕГН **********, адрес гр.Разград,
бул. Княз Борис №35 ет.6 ап.11 и Л. Б. Н. , ЕГН**********, адрес гр.Разград,
ул. Сава Катрафилов №19 ет.4 ап.7 за присъждане на направените в
производството по в.гр.д. № 236/2020г. по описа на Окръжен съд – Разград
8
разноски в размер на 276.59 лв. представляващи заплатена държавна такса за
въззивната жалба, като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.3 във вр. чл. 81 във
вр. чл. 273 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ искането на "Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК
*********, за присъждане на направените в производството по в.гр.д. №
236/2020г. по описа на Окръжен съд – Разград разноски в размер на 150 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, като неоснователно, на осн. чл. 78, ал.8 във
вр. ал.1 във вр. чл. 81 във вр. чл. 273 ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при предпоставките на
чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9