№ 7358
гр. С., 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241***170944 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. Г. А., чрез адв. М., срещу „ВИВА
КРЕДИТ“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва:
- с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожен на Договор за паричен заем № **** от
30.01.2023г., сключен между А. Г. А. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, поради противоречие със
закона, а в условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуално
чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожни
клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № **** от 30.01.2023г.,
поради противоречие със закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално
противоречие с добрите нрави;
- с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на
ищеца сумата от 136,41 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на
предявения иск), представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за паричен
заем № **** от 30.01.2023 г.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
30.01.2023 г. сключил с ответника договор за паричен заем № **** за сума в размер на 600
лв., която следвало да бъде върната на 7 вноски при годишен лихвен процент от 40,32% и
годишен процент на разходите от 49,39%. В чл. 1, ал. 3 от договора било предвидено, че
кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на
искането за заем, съгласно която на кредитополучателя следвало да бъде начислена
допълнителна такса в размер на 127,75 лв., разсрочена за изплащане с погасителните вноски
1
по заема. В чл. 4, ал. 1 от процесния договор било уговорено, че същият следва да бъде
обезпечен в тридневен срок от сключването му с поръчител - физическо лице, което да
отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. Твърди, че в чл. 4, ал. 2
било предвидено, че в случай на непредоставяне на обезпечение на заема, потребителят
дължал неустойка в размер на 85,19 лв., чието заплащане било разсрочено заедно с
погасителните вноски по заема. Поддържа, че е погасил изцяло задълженията си по
договора за кредит. Твърди, че договорът за потребителски кредит, а в условията на
евентуалност клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 са нищожни, за което излага подробни
съображения. Ето защо моли съда да уважи предявените искове, като прогласи за нищожен
процесният договор за паричен заем, евентуално клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от
договора, както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 136,41 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за кредит, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
задължението. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. Н., е подал отговор на исковата молба,
с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения. Възразява изцяло
срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. процесните клаузи били нищожни на
посочените основания, като поддържа, че същите отговарят на всички изисквания на
действащото законодателство. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 30.01.2023 г. между А. Г. А., в качеството му на заемател,
и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за паричен
заем № ****, по силата на който „ВИВА КРЕДИТ“ АД предоставило на А. Г. А. сумата в
размер на 600 лв., което ищецът се задължил да върне на 7 двуседмични вноски, заедно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40,32%, годишен
процент на разходите от 49,33%, както и при договорено обезпечение – поръчител или
банкова гаранция.
Безспорно е също така, че ищецът усвоил изцяло заемната сума в размер на 600 лв.
Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, за извършената от кредитора допълнителна услуга
по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 127,75 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи
неустойка в размер на 85,19 лв., която да се разсрочи и заплаща на равни части към всяка от
погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай дължимата вноска е в
размер на 121,53 лв., а общото задължение по договора става в размер на 850,71 лв.
2
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: по процесния договор за паричен заем ищецът е изплатил на ответника сума
в общ размер на 730,41 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 600 лв. –
погасена главница по договора; 2,66 лв. – погасена договорна лихва; 127,75 лв. – погасена
такса за експресно разглеждане на договора; вземайки предвид размера на отпуснатия
кредит и общо изплатената от А. Г. А. сума по кредита с включена такса за експресно
разглеждане, годишният процент на разходите в този случай е в размер на 80,95%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът за паричен заем № ****/30.01.2023
г. е нищожен на заявените правни основания.
Сключеният между А. Г. А. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ето защо, договорът следва
да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,33 %, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не отразява
реалния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата за
експресно разглеждане на документи, която се начислява от заемодателя и която следва да се
включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и
Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, както и Решение № 24 от 10.01.2022 г. на
3
СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г.
по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и
др).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „такса за
експресно разглеждане на документи“ е разход по кредита, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В частност настоящият съдебен състав приема,
че с уговорената в чл. 1, ал. 3 от договора за заем клауза се цели единствено осигуряването
на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита
възнаградителна лихва". В случая само размера на таксата за експресно разглеждане
представлява около 21 % от заетата сума и заедно с това възнаграждение се формира
годишен процент на разходите от 80,95% съгласно заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно от гореизложеното, посочената клауза
по чл. 1, ал. 3 от договора противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Ето защо, въпреки че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума по чл. 1, ал. 3, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019
г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
4
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г.
по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
паричен заем № ****/30.01.2023 г. е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете за прогласяване за нищожни клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл.
4, ал. 2 от Договор за паричен заем № **** от 30.01.2023г.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната
сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт.
Както се изясни от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, несъмнено се установява по делото, че ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата в общ размер на 730,41 лв.
Следователно, с оглед нищожността на Договора за паричен заем № ****/30.01.2023
г., както и предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК, ищецът се легитимира като кредитор на
сума в размер на 130,41 лв., представляваща платена при начална липса на основание,
поради което искът при квалификацията на чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД е доказан по основание
до този размер, а за разликата до пълния предявен размер от 136,41 лв. следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски
имат и двете страни.
Ищецът е сторил разноски в общ размер на 600 лв., от които: 100 лв. за държавна
такса и 500 лв. депозит за допуснатата ССчЕ. Съразмерно с уважената част от исковете, на
ищеца следва да бъде присъдена сумата в общ размер на 596,35 лв.
5
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1440 лв. с вкл. ДДС, настоящият съдебен състав
приема за основателно релевираното от процесуалния представител на ответника
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като аргументите за това са следните:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
6
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
обстоятелството, че от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че
ищецът А. Г. А., чрез процесуалния му представител е предявил над 200 идентични
претенции с идентични по съдържание искови молби, а отделно от това процесуалният
представител на ищеца е предявил над 300 идентични претенции с идентични по
съдържание искови молби, по които в Софийски районен съд са образувани над 300 дела –
напр. гр.д. № 68284/2023г. по описа на СРС, ГО, 157 състав; гр.д. № 68290/2023г. по описа на
СРС, ГО, 165 състав; гр.д. № 69120/2023 г. по описа на СРС, ГО, 38 състав, гр.д. №
69119/2023 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, гр.д. № 68285/2023 г. по описа на СРС, ГО, 118
състав, и др., по всяко от които би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковите суми, настоящият съдебен
състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС (в този смисъл са Определение №
12574 от 12.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на СГС, VI-4 с-в,
Определение № 12716 от 16.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024 г. по описа на
СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в, Определение № 14430 от 19.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. №
10225/2024 г. по описа на СГС, ГО, II-Ж с-в, Определение № 14721 от 25.09.2024г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 9457/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в, Определение №
15714 от 09.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9834/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-„В“
състав, и др.). Съразмерно с уважената част от исковете, на процесуалния представител на
ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 238,54 лв.
Ответникът не е представил доказателства за сторени разноски, поради което такива
не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. Г. А., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., бул. „С.С.“ № 40, ет. 4, ап. ***, и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********,
правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, че сключеният между
тях Договор за паричен заем № **** от 30.01.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, да заплати на А. Г. А.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., бул. „С.С.“ № 40, ет. 4, ап. ***, на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 130,41 лв. – платена при начална липса на основание –
нищожен Договор за паричен заем № **** от 30.01.2023 г., ведно със законната лихва от
7
датата на подаване на исковата молба – 28.11.2024г., до окончателното изплащане на сумата,
като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над сумата от 130,41 лв. до пълния предявен
размер от 136,41 лв.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, да заплати на А. Г. А.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., бул. „С.С.“ № 40, ет. 4, ап. ***, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата в размер на 596,35 лв. – разноски в производството пред СРС, съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, да заплати на адв. Д.
М. М., с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. А. С.“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, сумата
в размер на 238,54 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8