О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 260113
Хасково,
29.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският Окръжен съд………………………………..…..…………колегия в закрито
заседание на двадесет и девети март……………………………….…………………………
През две хиляди и двадесет и първа……………………………………….година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Милена Петева
Филип Филипов
Капка Вражилова
при секретаря ……………………………………………….……..и в присъствието на
прокурора………………………………..………..………..като разгледа докладваното
от
……председателя……………………….………… ВЧНД№ 120…….…..…по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по чл.243 ал.7 от НПК.
Образувано е по протест на прокурора
от Районна прокуратура-Хасково против Определение № 260065/02.02.2021 г., постановено по НЧД № 129/2021
г. по описа на Районен съд-Хасково, с което е отменено Постановление от 21.01.2021 г. на прокурора от РП-Хасково
за прекратяване на наказателното производство по ДП № 417/2018 г. по описа на РУ-Хасково.
В протеста се
поддържа довод за неправилност. Критикуват се и двата извода на съда,
аргументирали отмяната на прокурорския акт – извода за необоснованост на
постановлението и извода за необходимост от извършване на нови и допълнителни
следствени действия, за да бъде разкрита обективната истина. В тази връзка се
твърди, че съдът неправилно приел, че в прокурорския акт липсвал подробен
разбор на доказателствените източници и установяващите се чрез тях факти, след
като него ясно било посочено, че
доказателствата по делото не са в състояние да обосноват извършването на
съставомерно деяние, а напротив – сочели на възникнали между страните
конфликтни ситуации с неустановено съдържание, характер и насоченост на
действията. Невярно било и заключението, че по делото следвало да бъдат
извършени допълнителни действия и събрани още доказателства. Според прокурора
такива действия винаги и принципно били възможни, но същественото било това
дали извършените вече установяват в достатъчна степен релевантните факти, а в
случая това било налице. Разпитаните по делото свидетели и поставянето на част
от тях в очна ставка не обосновавали нуждата от прилагането на други
доказателствени способи, нито изследването на допълнителни факти, както заради
характера на сложилите се между страните отношения, така и заради прогнозната
безпредметност на указаните от съда действия. Наред с това, прокурорът поддържа
своя заключителен извод за несъставомерност на описаните от пострадалия
действия, като счита, че те дори да бъдат приети за доказани, не са били в
състояние да предизвикат основателен страх, защото не вещаят страхови реакции,
свързани с опасения от посегателства върху живота на Ч., в чието поведение не
се откривали никакви признаци на промяна, а ако такава промяна била налице, то
тя сочела противни на заявените в жалбата му насоки. В крайна сметка прокурорът поддържа, че по
делото са били проведени всички възможни и необходими действия, които са
установили с достатъчна пълнота и достоверност фактическата картина, като
фактите не успявали да обосноват признаците на престъплението, за което било
предприето наказателното преследване. Искането в протеста е за отмяна на
атакуваното определение и постановяване на друго, с което актът за прекратяване
на наказателното производство да бъде потвърден.
Писмени възражения против протеста не
са постъпили.
Съдът като се запозна с доказателствата,
събрани по ДП № 417/2018 г. по описа на
РУ-Хасково, с изложените в атакуваното определение доводи, както и наведените в
протеста съображения, намира за установено следното:
Досъдебното производство под № 417/2018 г. по
описа на РУ-Хасково е образувано с Постановление на прокурора от РП-Хасково от
14.03.2018 г. за престъпление по чл.144 ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 от НК – закана с
убийство, извършено спрямо К.С.Ч. в периода месец ноември-месец декември на
2017 г. Производството е било предприето
по преписка с вх.№ 2151/2017 г. по описа на РП-Хасково, която пък е била
образувана по повод постъпила от К.Ч. Молба от 27.11.2017 г., в която той е
описал действия, насочени против здравето и живота му и осъществени от А. М.,
Я. М. и лице с име „Г.“ /впоследствие установено като Ю. Я./. В хода на
образуваното производство са били разпитани свидетели, част от тях са били
поставени в очни ставки, приобщени са писмени материали, преобладаващата част
от които копия от приключили наказателни производства от частен характер,
разгледани от Районен съд-Хасково, а също и завършили с отказ да бъде
образувано производство от общ характер прокурорски преписки, инициирани по
искане както на Ч., така и на свидетелката А. М. Анализът на събрания
доказателствен материал е дал повод на прокурора да приеме, че липсват
достатъчно фактически и правни основания за продължаване на наказателното
производство, а то поради липса на достатъчни и убедителни доказателства за
извършено престъпление следва да бъде прекратено. Издаденото в този смисъл процесно постановление е
аргументирано със съображения, идентични на тези, които се поддържат и в
протеста – отсъствие на категорична доказателствена подкрепа на фактите,
поддържани в молбата, инициирала наказателния процес, поради нееднопосочност и
противоречивост на доказателствени източници; отсъствие на важен за
съставомерността на разследваното поведение белег, за да бъде извършеното
подведено под визирания в нормата на чл.144 ал.3 от НК /а и в която и да е
друга наказателна норма/ престъпен състав; наличие на установената в чл.24 ал.1
т.6 от НПК забрана за повторен наказателен процес, с оглед водените между
страните наказателни дела от частен характер с идентичен на сега разглеждания
предмет.
При контрола на така
обоснования прокурорски акт Районен съд-Хасково не се е съгласил нито с извода
за пълнота и всестранност на доказателствената основа, нито с това, че по
делото са били изчерпани всички способи за събиране и проверка на
доказателствата, така че обективната истина да бъде разкрита до нивото,
позволяващо законосъобразни и обосновани изводи за това извършено ли е деяние,
кой е неговият автор и престъпно ли е то. За да направи този извод, съдът не
само е критикувал съдържанието и характера на проведената доказателствен дейност,
а и придавайки определящо значение на съобразителната част от прокурорския акт,
е оценил последната като страдаща от сериозни доказателствено-аналитични
дефицити, които от една страна не давали възможност да се определи в
необходимите за доказването рамки (вероятно се има предвид времеви) предмета на
наказателния процес, а от друга страна не представяли в изискващата се съгласно
закона яснота и последователност приетата от прокурора фактическа обстановка
чрез анализ на отделните групи носители на доказателствена информация и
аргументация на заключението – кои от отделните инкриминирани деяния прокурорът
приема за установени, функция на което било отсъствието на правно-фактическа
връзка относно възприетата забрана за водене на повторен процес.
Посоченото от първоинстанционния
съд, макар и частично вярно, не сочи
само по себе на необоснованост или неправилност на прокурорския акт,
които да предизвикат неговата отмяна. На първо място, съдът е поставил към този
акт стандарти, каквито законът не предписва. Принципно вярно е прието, че в
постановлението отсъства самостоятелен коментар на всеки един от
доказателствените източници, а описанието на фактологията е съчетано с позоваване
на противостоящите си версии на свидетелите Ч. и М. с частична препратка към казаното
от свидетелката М. От друга страна обаче е вярно, че очевидно за да направи
свои заключителен извод, прокурорът е имал предвид цялостната доказателствена
съвкупност, въпреки че не е изложил в детайли всички установяващи от нея
фактически положения и въпреки че не е посочил защо приема дадени факти за
установени, а други за небезспорно доказани. Тук обаче следва да се има
предвид, че прокурорът изрично е отбелязал защо „спестява“ разборния коментар –
защото счита, че дори разследваните по делото прояви да се приемат за доказани,
то техният интензитет не е довел до такава противна на волята на лицето промяна
в поведението, която да индикира необходимата за съставомерността възбуда на
основателен за живота му страх. Друг е въпросът дали фактите, на които
прокурорът се е позовал, за да приеме отсъствието на такава промяна, са тези,
които действително е следвало да бъдат коментирани, т.е. дали прокурорската
обосновка е законосъобразна, тъй като несъмнено това е въпрос, касаещ
юридическата състоятелност на направените изводи, която не може да бъде
самостоятелно и решаващо основание за отмяна му. Това, което съдът контролира в
производството по чл.243 ал.4 от НПК, е не правилността на обосновката, а
наличието на такава и съблюдаване на изискването за разрешаване на всички
поставени в наказателния процес въпроси
с точност и пълнота, достатъчни за узнаване на фактическите и правни
предпоставки, които е имал предвид прокурорът, за да прекрати наказателния
процес. В случая тези законови условия са изпълнени, поради което и независимо
от принципно правилно установените дефицити на прокурорското постановление, то
категорично не може да бъде оценено като необосновано и само по тази причина
отменено. На следващо място, абсолютно невярно е било заключението на съда, че
в хода на делото не е бил установен неговият предмет на доказване, тъй като в
разследването били включени (а впоследствие обсъждани от прокурора) прояви от
месец май и месец септември на 2017 г., докато производството било образувано
за периода месец ноември-месец декември на 2017 година. Действително
постановлението за образуване на досъдебното производство визира горепосочения
по-кратък времеви интервал, но категорично липсват пречки в развоя на делото да
биват добавени и изследвани деяния, надхвърлящи първоначално зададените рамки,
ако такива деяния бъдат установени и
така възникне законен повод за тяхното разследване. Постановлението за
образуване на делото поставя началото на досъдебното производство, но не представлява
акт, идентифициращ предмета на разследването, защото при неговото постановяване
се обсъждат съвсем първоначалните данни за престъпното поведение, събраните
доказателства за което в хода на процеса определят същинския предмет на
доказване. А в случаите, касаещи престъпления против правата на гражданите,
разбираемо е тези доказателства да изхождат от сведенията, които представя
самия пострадал след приложение на доказателствения способ „разпит“. Така в
проведените на 03.04.2018 ии 06.02.2019
година разпити свидетелят К.Ч. подробно е описал по време и място всяка
една проява, която е намерил за
застрашаваща личността му поради отправени закани с убийство. Тук и в аспекта
на обосноваността на разглежданото постановление следва да се посочи, че
прокурорът, следвайки възприетата в представените показания хронология, е
коментирал всеки един описан заплашителен акт, посочил е доказателствата, които
са събрани във връзка с него и е направил първоначално кратък, но впоследствие
обобщен извод за неговата доказаност, а и за възприетата забрана за повторно
наказателно преследване, позовавайки се на проведените вече производства от
частен характер, които е цитирал. Отхвърляйки правилността на възприетия от
прокурора аналитичен подход, съдът без детайлен разбор на всяко едно посочено в
показанията на Ч. събитие и без
съпоставка с предмета на приключилите вече частни дела, е отбелязал, че първо
деянието следва да бъде оценено като доказано или не и едва след това да се
пристъпи към преценка за приложимостта на принципа „ne
bis in idem“ – заключение, което очевидно е в противоречие със същия
принцип, тъй като установената идентичност сама по себе си предполага забрана
за продължаване на процеса, а не необходимост от събиране на доказателства.
Всъщност правилният подход, който в случая е следвало да бъде приложен, е
именно залегналият в разглежданото постановление, независимо от основателните
резерви към неговата изчерпателност, които анализът на доказателствената
съвкупност от страна на съда е можел да преодолее, доколкото контролът на
прокурорския акт по необходимост е свързан с такъв и затова той не може
да бъде ограничен и базиран единствено върху прокурорското изложение, ако то
изпълнява допустимия мотивационен минимум, както в случая се установява. Пропускът
за задълбочена проверка може да бъде отстранен от настоящия съд, който след
преценка на събраните по делото доказателства, достигна до следните изводи:
Описаните в показанията
на свидетеля Ч. събития могат условно да бъдат обособени в две групи: 1.Такива,
за които прокурорът е приел, че са били предмет на проведено по частна тъжба на
Ч. съдебно производство и 2.Такива, за които такова производство не е било
предприето, нито пък е бил образуван процес от публичен характер. Към първата група следва да бъдат отнесени
събитията от 16.11.2017 г. (оплакването е, че на тази дата Ю. Я. е съборил Ч.
на земята, а след това му казал „утре ще ти разбия лицето“, а 40 минути след
това повредил намиращи се в магазина му вещи); събитията от 21.11.2017 г.
(когато свидетелката Я. М. плиснала тор в лицето на Ч., а след идването на
полицаи се заканила с думите „ще унищожа теб и семейството ти“); случилото се
на 12.12.2017 г. (когато свидетелят М. и друго лице му нанесли удари, а след
това казали, че това е най-малкото, което може да се случи), както и случая от
18.10.2018 г., когато пред свидетеля М. Д. от М. били изречени и отправени към Ч.
думите „мърша, *******, ще те убия“. Приложените по
настоящото дело преписки /копия от частни наказателни дела/ установяват, че
възникналите между Ч., от една страна, и свидетелите М., М. и Я., от друга
страна, конфликтни ситуации на посочените дати, действително са били предмет на
вече приключили пред РС-Хасково наказателни производства от частен характер.
Съобразно изложената вече поредност това са НЧХД № 541/2018 г. /завършило с
оттегляне на тъжбата/; НЧХД № 536/2018 г. /прекратено поради неявяване на
тъжителя, заявил постигането на извънсъдебна спогодба/; НЧХД № 542/2018 г. /по което М. е бил признат
за виновен и осъден за причиняване на лека телесна повреда на Ч./, както и НЧХД
№ 1742/2018 г., преобразувано в НЧХД № 803/2019 г. /по което М. е бил признат
за виновен и осъден за нанесена на Ч. обида/. Именно във връзка с така
завършилите вече наказателни производства в случая стои въпросът за
допустимостта предметните на тези частни дела факти да бъдат повторно
разглеждани в нов наказателен процес. Отговорът на този въпрос е отрицателен.
Тезата, която не директно, но очевидно имплицитно се съдържа в позицията на
свидетеля Ч. (изложена и в показанията от 06.02.2019 г.), е, че той,
депозирайки частните си тъжби пред районния съд, не е описал отправените му закани
с убийство, тъй като за тях решил да сигнализира прокуратурата, явно познавайки
реда за наказателното им преследване. По тази причина отправените закани не
намерили място сред фактите в частната тъжба, рамкирани единствено до тази част
от събитията, подлежащи на разглеждане по тъжба на пострадалото лице. Така
заеманата от Ч. позиция логично поставя въпроса за идентичността на фактите,
изследвани по приключилите вече частни дела, с тези, обект на настоящия процес.
В тази връзка е необходимо да се посочи, че за
коментираната предпоставка „idem“
(подробно обсъдена в ТР № 3/2015 г.) е от значение фактическото съдържание на
едно деяние, а не неговата правна квалификация.
По повод на тези основни за нея положения следва да се препрати към подробните разяснения, които
дава Решение № 71/17.06.2015 г. по
н.д.1958/2014 г. на ВКС, постановено по казус, аналогичен на настоящия.
Разясненията не е необходимо да бъдат възпроизвеждани подробно, но това, което
е наложително да се каже, е, че едно деяние представлява съвкупност от последователни, логически свързани и
наслагващи се във времето действия, които предизвикват един или повече
противоправни резултата. Затова важното за оценката на едно поведение като
„същото“ е не приложимото право към извършеното и кръга от засегнати обществени
отношения, а характерът му на събитие, представляващо единство от множество
факти, които в своята цялост определят обема на т.нар. в практиката на СЕС
„исторически акт“. В този смисъл немислимо е от гледна точка на забраната в
чл.24 ал.1 т.6 от НПК единният
фактически акт да бъде „раздробяван“ чрез спестяване /в случая в тъжбите, както
твърди самият пострадал/ на негови отделни елементи, дори да се приеме, че
целта е била да се търси друг род защита. Вижда се от приложените по делото копия от сезиралите
РС-Хасково документи по НЧХД № 541/2018 г., НЧХД № 536/2018 г., НЧХД № 542/2018
г. и НЧХД № 1742/2018 г., че сред описаните от Ч. факти не присъстват такива,
сочещи на отправени му закани с убийство, нито се твърди, че за такъв род
деятелност е потърсена защита по публичен ред (което разбира се би променило както
преценката за идентичност, така и развитието на самия процес), поради което
следва да се приеме, че събитието е било изчерпано с изложеното в частните
тъжби, процесуалната последица на което е невъзможността за повторното му
разглеждане в друг процес. Отделен е въпросът доколко допустимо е било
провеждането на частните наказателни производства, ако за същото това деяние
(като съвкупност от факти) вече е било образувано и незавършило сега
разглежданото досъдебно дело, доколкото данните от приложените съдебни преписки
сочат, че сезирането на съда е реализирано при висящност на публичното
производство с идентичен на частното обвинение предмет. В крайна сметка, прекъсвайки единната верига
от факти и представяйки я пред различните органи като отделни събития, а не
като единна обстоятелствена съвкупност, пострадалият сам се е поставил в
условията на „процесуална паралелност“ и производната на това невъзможност за
законосъобразно разглеждане на твърденията, свързани с насочена против правата
му противоправна деятелност. Все в този аспект не може да не бъде отбелязано и
обстоятелството, че за случая от 16.11.2017 г. е било образувано и досъдебно
производство под № 1254/17 г. по описа на РУ-Хасково, по което не са били
съобщавани, изследвани и открити данни за престъпление по чл.144 ал.3 от НК и
което е завършило с постановление за прекратяване с указание за възможност да
бъде потърсена защита по частен път, от която процесуална възможност
пострадалият се е възползвал, инициирайки НЧХД № 541/2018 г., по което
впоследствие е оттеглил своята тъжба. Заключителният извод, който налага
изложеното дотук, е, че за възникналите и описани от Ч. конфликти на 16.11.2017
г., 21.11.2017 г., 12.12.2017 г. и 18.10.2018 г. е приложим принципът „ne bis in idem“ и затова правилно, макар и не изрично на
регламентираното в чл.24 ал.1 т.6 от НПК основание образуваното наказателно
производство е било прекратено.
Останалите посочени в
показанията на Ч. конфликтни ситуации датират от края на месец май 2017 г.
(датата всъщност е 09.06.2017 г., както сочат материалите от пр.пр. 1122/2017
г., завършила с отказ да се образува производство); от 04.09.2017 г. (описват
се два случая от тази дата) и от 22.11.2017 г. (по който случай е образувана
пр.пр.2151/2017 г., станала основание за предприемане на настоящото наказателно
производство). Освен за събитието от 09.06.2017 г., което според свид.Ч. се е
случило през месец май на 2017 г., преписка е била образувана и за първия от
двата случая от 04.09.2017 г., но това е станало по жалба на свид.М. Това е
преписка № 1755/17 г., по която М. е представила сведения за опит да бъде
блъсната с кола от свид.Ч. и за отправяне от него на нецензурни думи към нея. Преписката
е завършила с отказ за образуване на досъдебно производство поради отсъствие на
достатъчно данни за престъпление от общ характер. Отказът на прокурора за
предприеме наказателно преследване не е сред актовете, посочени в чл.24 ал.1
т.6 от НПК, препятстващи преразглеждане на въпроса за това извършено или не
престъпление, т.е. не представлява пречка за повторното обсъждане на тези
въпроси в друго производство. Затова и за тази втора категория, описани от
свидетеля Ч. случаи забрана за продължаване на производството не е налице.
Откриват са обаче други причини за основателност на прокурорския извод, че
събраните по делото доказателства нито са достатъчни за повдигане на обвинение,
нито могат да обосноват съставомерност на съобщеното противоправно поведение. Пример за първият от
тези изводи са случаите от 04.09.2017 г. Според показанията на Ч. при по-рано
възникналото събитие на тази дата присъствал свидетелят Т. К., който освен М. и
М чул изреченото от втория „мърша, ще те убия“, както и възприел удара с юмрук
в лицето на пострадалия. Описан в показанията на М. и М., инцидентът има съвсем
различни обективни белези – двамата се движели по улица в близост до бул.“Б.“,
когато управляваният от Ч. автомобил свил към тях и едва не ги прегазил.
Стоейки в автомобила Ч. изрекъл обидни за М. думи, след което тя и синът й се
отдалечили от мястото. Свидетелят К. описва в показанията си елементи на
конфликт между Ч. и М. и потвърждава, че е видял как М. понечил да удари с ръка
Ч., но отрича да е чул разменените между двамата мъже думи, в частност да е
възприел отправени закани. Свидетелят
посочва още, че Ч. сам спрял
управлявания от него автомобил в близост до мъжа, който преди това отправил
жестове към него, а разговора между двамата обрисува като свада, спор, чието
съдържание не разбрал. Според казаното от Ч. конфликтът на тази дата продължил
в по-късните часове на деня /около 20,00 часа/, когато М. и друг млад мъж
/неустановен/ пристигнали до паркираната пред магазина му кола и отново М. се
обърнал към него с думите „ще те поръчам, никой няма да те намери, леш“.
Свидетел на този инцидент нямало. Очевидец обаче имало на случая от 22.11.2017
г., при който М. и друг непознат мъж посетили магазина на Ч.. Тогава двамата
мъже блъскали заключената врата на помещението и дори счупили част от
стъклената й част, а М. отново се заканил на Ч., казвайки „мърша, излез, ще те
убия“. Действията и думите били възприети от свидетеля М. Х., който в
показанията си потвърждава изложените от Ч. факти. Последният, но пръв по хронология,
е случаят от 09.06.2017 г., разискван в преписка с № 1122/2017 г. Него свид.Ч.
описва по следния начин: той и свид.Г. М. се движели с кола по бул.“Б.“, а когато минали покрай
стопанисвания от М. търговски обект (в който от дълго години работела М.),
видели, че на тротоара пред помещението стои М., който след като забелязал Ч.
направил жест – прокарал пръст през врата си. След това Ч. спрял автомобила си
и тръгнал към М., който се обърнал към него с думите „ей, ще те трепя“, а Ч. го
попил „какво искаш, бе“ и го снимал. Срещата приключила, след като М. се
прибрал в обекта си.
Така изложените
факти и доказателствени източници, които водят до тяхното установяване, налагат
следните заключения: Очевидно правилен е изводът на прокурора, че описаните от Ч.
инциденти от 04.09.2017 г. не могат да се считат за безспорно доказани –
свидетелят К. не е чул заплахи при първата
среща, а свидетел на втората, за която М. отрича
участие, не е имало. Заплахи са били възприети от свидетеля М., присъствал на
конфликта от 09.06.2017 г., но дали тези заплахи са предизвикали основателен
страх е въпрос, чийто отговор дава естеството на самата среща между М. и Ч..
Както самият Ч. описва инцидента, срещата е била предизвикана в резултат на отправените
от М. жестове в момента, в който първият се е намирал в своя автомобил,
твърдейки, че случайно минавал покрай козметичното студио, в което работела
дългогодишната му интимна партньорка М. Заплашителните според Ч. жестове обаче
очевидно не са предизвикали у него реакция, която би могла да бъде окачествена
като стресова, пораждаща страх или притеснение, тъй като той не само че не е
побързал да се отдалечи от кризисната зона, а напротив – спрял е управлявания
от него автомобил, тръгнал към М. и дори го заснел и то в момента, в който М.
е осъществил заканите, явно обаче оказали
се неспособни да възпрат адресата им да потърси сметка и се сдобие с
фотографски белег за техния автор. Дали пък последвалото прибиране на М. в
обекта представлява поведение, демонстриращо сериозно намерение за реализация
на заканата, е въпрос, чийто отговор е
очевидно негативен, не само защото това
поведение сочи противно на такъв род намерение, а и защото цялостната
обстановка на конфликтната ситуация сама по себе си не го предполага.
Същите съображения,
макар и отчасти, са валидни и за конфликта от 22.11.2017 г. Вярно е, че
блъскането на заключената врата, придружено със счупване на стъклената част и с
репликите „мърша, излез, ще те убия“, принципно са действия, чийто словесен и конклудентен
заряд е в състояние да предизвика основателен за живота на пострадалия страх. Те
обаче не могат да бъдат разглеждани изолирано от цялостния характер на
сложилите се между Ч., М. и М. отношения, нито пък извън поведението на самия Ч.,
което е било предмет на общо осем на брой прокурорски преписки, образувани по
жалби на М. и приключили с отказ да се образува досъдебно производство, но не
заради липса на данни за каквото и да е престъпление, а заради отсъствие на
данни за престъпление от общ характер. Именно в тази връзка следва да бъдат
взети предвид показанията на свидетелките З. В. и Е. Б., без дори да се отчита
кореспонденцията им с принципно заинтересованите от изхода на делото М., М. и М.
А показанията на посочените две свидетелки разказват за поведение на Ч. както
провокиращо срещи, разговор и конфликт с М. и членовете на нейното семейство,
така и явно изключващи каквото и да формиране на страх, още по-малко
основателен, от действията на тези лица. Тези показания не е необходимо да
бъдат подробно анализирани, тъй като дадената им прокурора, макар и обобщена
оценка, е изцяло правилна. Нужно е обаче да бъде отбелязано, че описаното в
показанията на пострадалия поведение от 22.11.2017 г. е било осъществено от М.
само няколко дни след като Ч. е нанесъл побой върху неговата майка –
престъпление, за което Ч. е бил признат за виновен и осъден по НЧХД № 1533/2017
г. При това положение твърденията на М. в представената от нея показания, че тя
също е била обект на противоправни заплахи, както и че нейните и на сина й
действия са реакция от тези на Ч., не могат да се считат за лишени от
достоверност, още повече че за такъв род деяние тя е сигнализирала полицейските
органи, пред които са били образувани посочените по-горе преписки и най-вече защото
показанията на М., М., Б. и В. са
изцяло еднопосочни по този въпрос, а присъстващите в разказите им детайлност и
конкретика не сочат на преднамереност или фактическа трактовка, несъответна на
действително развилите се събития. В
този смисъл изводът на прокурора, че в случая се касае за един възникнал в
началото на 2017 година и задълбочил във времето конфликт, характеризиращ се с
взаимни обиди, нападки, а и физически посегателства, е напълно синхронизиращ на
цялостния доказателствен материал и на истинското съдържание на сложилите се
между страните отношения. Същественото в случая е това, че заканителните към
живота или здравето на Ч. думи и действия от страна на М. обективно не са били
в състояние да предизвикат основателен страх, но не защото Ч. е продължил да
води частни наказателни дела, както неправилно е приел прокурорът, а защото у
него е било изградено убеждението, че стореното от М. не е лишено от житейска
логика и причинно-следствена основа деяние, а ответ на конфликт, в който той е
страничен, а не пряк участник. Отново следва да се отбележи, че и самото
естество на срещите между Ч. и М. изключва формирането на описаните в
психологическата експертиза негативни реакции – при срещата на 09.06.2017 г. Ч.
сам се е отправил към заканващия се към него и го фотографирал; при срещата
през месец септември Ч. отново сам е спрял автомобила си и потърсил сметка от М.; на 15.11.2017 г. е
нанесъл побой на свид.М., разбираемо на което (в това число и за самия него) на
22.11.2017 г. е бил провокиран за разговор от нейния син. Ето защо, да се
приеме, че думите и действията на М. обективно са били в състояние да предизвикат
основателен за живота на Ч. страх, означава те да се третират изолирано от
цялостния фактически комплекс и да се приложи подход, аналогичен на проявения
от самия пострадал – разкъсване на фактическата цялост при
неоправдан от гледна точка на процеса предлог за търсене на защита. Все в тази
насока не може да не бъде отбелязана и принципната невъзможност да се черпят
права от собствено противоправно поведение, в частност да се претендира
формиране на основателен и обективно състоятелен страх в ситуация на насрещно реализирани
противоправни действия, илюстриращи намерение за взаимна неутрализация, но не и
обосноваващи съставомерната според чл.144 ал.3 от НК цел да се предизвика
неправомерна промяна в поведението на адресата, каквато всъщност в случая
реално не и настъпила.
Изложеното сочи,
че направеният от прокурора извод за липса на доказателства, сочещи на престъпление по
чл.144 ал.3 от НК, е правилен. Този извод е базиран на доказателствена дейност,
която е проведена законосъобразно. Тя е всеобхватна и не страда от дефицитите,
които е отбелязал първоинстанционния съд в своето определение, защото
приложените доказателствени способи и писмени доказателствени средства са били
достатъчни, за да бъде установена обективната истина в максимална за
пълноценното разследване степен и за анализа на всички съществени за предмета
на доказване елементи. По повод обосноваността на постановлението вече бяха
изложени подробни аргументи, чието повторение е ненужно.
Така възприетите от въззивния съд съображения
налагат отмяна на атакувания първоинстанционен акт и постановяване на друг, с
който постановлението за прекратяване на наказателното производство да бъде
потвърдено, поради което
О П Р
Е Д Е
Л И :
ОТМЕНЯ Определение № 260065/02.02.2021 година, постановено по
НЧД № 129/2021 г. по описа на Районен съд-Хасково, вместо което:
ПОТВЪРЖАДАВА Постановление от
21.01.2021 година на прокурора от Районна прокуратура-Хасково, с което е
прекратено наказателното производство по ДП № 417/2018 година по описа на
РУ-Хасково, пр.пр. 2151/2017 г. по описа на РП-Хасково, образувано и водено зе
престъпление по чл.144 ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 от НК.
Определението не подлежи на
обжалване.
Председател: Членове:1. 2.