Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 260003, 21
август 2020 г. , град КОТЕЛ
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
КОТЕЛ, граждански състав, на двадесет и първи юли през две
хиляди и двадесета година, в публично съдебно заседание в следния състав :
СЪДИЯ :
ЙОВКА БЪЧВАРОВА
Секретар Савка Панова, прокурор…………, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 176 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Ищецът „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД моли съда да признае за установено в отношения с ответницата В.Д.С.,
че ответницата дължи на ищеца вземането, за което в полза на ищеца е била
издадена заповед за изпълнение № 191/04.07.2018 г. по ЧГД № 307/2018 г. на РС
Котел за следните парични суми : 1000.00 лева, представляващи просрочена
главница, дължима по договор за паричен заем № 5344720/20.03.2017 г., сключен
между „Вива кредит” ООД, кредитодател, и В.С., кредитополучател, 153.62 лева,
представляващи договорна лихва за периода от 03.04.2017 г. до 27.11.2017 г.,
391.50 лева, представляващи такса за експресно разглеждане на кредита за
периода от 03.04.2017 г. до 27.11.2017 г., 175.00 лева, представляващи такса за
събиране за просрочени задължения, 70.00 лева, представляващи разходи за
дейност на служител, 391.50 лева, представяващи неустойка за периода от
03.04.2017 г. до 27.11.2017 г, 66.64 лева, представляващи лихва за забава за
периода от 04.04.2017г. до 02.07.2017 г., законната лихва, считано от подаване
на заявлението на 03.07.2018 г. до окончателното изпълнение на задължението,
като вземането по договора за кредит е било цедирано в полза на настоящия
заявител с договор за цесия от 02.11.2017 г.
Тъй като заповедта е била съобщена
на ответницата по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, съобразно указанията на съда
ищецът предявил в срока по чл. 415, ал.1 от ГПК искове за установяване на
заявеното вземане.
Твърди се, че на 20.03.2017 г. между
„Вива кредит“ ООД, от една страна, и ответницата, от друга, бил сключен договор
за паричен заем № 5344720, за сума в размер на 1000.00 лева, която заемателят
се задължил на върне на заемодателя заедно с договорна лихва в размер на 153.62
лева. Връщането било уговорено да се извърши чрез 18 равни вноски, всяка по
153.62 лева, първата платима на 03.04.2017г, последната – на 27.11.2017г. В договора заемателят декларирал получаването
на сумата и в тази клауза имала характер на разписка, доказваща изпълнение на
задължението на заемателя да предаде сумата.
В отправеното от заемателя към
заемодателя предложение за сключване на договора заемателят заявил, че приема
да се прилагат Общите условия към договорите за паричен заем VivaPlanPlus14, актуални
към 03.04.2017г.
Съгласно Тарифата на „Вива кредит“
ООД, при забава на плащането на погасителна вноска, на четвъртия и
осемнадесетия ден забава заемателят дължал плащане на 10 лева, а на
единадесетия и двадесет и петия ден – 15 лева, като максималният размер на
начислените разходи не можел да надвишава
75.00 лева за заемни суми в размер на 300 лева, 125.00 лева - за заемни
суми в размер на 400.00 лева и 175.00 лева – за заемни суми от 500.00 до
1500.00 лева. На ответницата била начислена такса разходи в размер на 175 лева
за покриване на разходите на заемателя за проведени телефонни разходи,
изпращане на писмени покани и електронни съобщения.
Страните били договорили, че при
забава на плащането на която и да е погасителна вноска с повече от 57
календарни дни, на 58-я ден заемателят дължал на заемодателя еднократна сума в
размер на 70.00 лева, представляващи разходи за събиране на просрочените
вземания, включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането.
Заемателят поел задължение да
представи на заемодателя в тридневен срок от подписване на договора (т.е.
най-късно на 06.04.2017г) две алтернативно уговорени обезпечения: 1/поръчител физическо лице, което да
представи бележка от работодателя, издадена не по-рано от три дни от деня на
представянето и да отговоря на следните изисквания : лицето да е навършило
21-годишна възраст, да работи на безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си
работодател шест месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000.00
лева, през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР или да има кредитна
история със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да не е поръчител по друг
договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството
си на заемател; 2/ валидна банкова гаранция, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължението по процесния договор, която да е
валидна за целия срок на договора. Тъй като заемателят не изпълнил задължението
си, била начислена неустойка в размер на 391.50 лева, която страните се били
договорили да се плати разсрочено на 18 равни вноски, всяка от които в размер
на 21.75 лева, дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора за
заем.
Заемателят бил избрал да ползва
допълнителна услуга експресно разглеждане на документите за одобрение на заема,
поради което дължал такса в размер на 391.50 лева, която страните се договорили
да се плати разсрочено на 18 равни вноски, всяка от които в размер на 21.75
лева, включени в размера на вноските за погасяване на главницата и договорната
лихва.
В обобщение, общият размер на всяка
от погасителните вноски възлизал на 107.59 лева.
Тъй като страните се били договорили
да се дължи законна лихва за всеки ден забава при просрочие на вноските, се
претендира сумата 66.64 лева за периода от 04.04.2017г. до 02.07.2018г.
Всички вземания по договора за заем
били прехвърлени в полза на настоящия ищец на 02.11.2017г. по силата на
приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.01.2013г. Твърди се, че длъжникът бил уведомен за извършената цесия от
цедента „Вива кредит“ ООД. Тъй като цедентът „Вива кредит“ ООД упълномощил
цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведомява цедираните
длъжници по чл.99, ал.4 от ЗЗД, цесионерът изпратил на 06.11.2017г. до
ответницата уведомление, което не било получено от последната. Повторно
уведомление било изпратено на 12.03.2019г., което пак се върнато неполучено.
Позовава се, в условията на алтернативност, на връчване на уведомлението за
извършена цесия, приложено към исковата молба, в рамките на образуваното
съдебно производство. Цитира съдебни актове на ВКС, постановени по реда на
чл.290 от ГПК.
Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено в отношенията между страните, че ответницата
дължи на ищеца сумите, за които в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение. Моли за присъждане на разноските по заповедното и по настоящото
производства.
Искът с цена 1000.00 лева е с правна
квалификация чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД вр. чл.79,
ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
Искът с цена 153.62 лева е с правна
квалификация чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД вр. чл.79,
ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
Искът с цена 391.50 лева е с правна
квалификация чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.92 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
Исковете с цена 175.00 лева, 70.00
лева и 391.50 лева са с правна квалификация чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
Искът с цена 66.64 лева е с правна
квалификация чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.86 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата
е подала отговор срещу исковата молба, в която се правят следните възражения и
оспорвания :
Заемодателят не бил предоставил на
заемателя предпоговорна информация, която да съдържа данни за общата сума, в
т.ч. лихви и допълнителни разноски, а такива били уговорени в договора –
възражение за нищожност на договора поради нарушение на закона – чл.5, ал.2 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Договорът бил недействителен, поради
противоречие със закона – чл.11, т.12 от ЗПК, предпоставящ наличието на
погасителен план като условие за действителност на договора, липсващ в случая.
Посочването на броя, падежите и размера на дължимите погасителни вноски не
изпълвали предписаното от закона съдържание, тъй като заемателят бил поставен в
невъзможност да разбере какъв е лихвеният процент и какъв е остатъкът от
кредита при извършени междинни плащания.
Клаузите за възнаградителна лихва в
размер на 40.29% и за годишния лихвен процент в размер на 49.32% били нищожни
като противоречащи на добрите нрави, тъй като лихвата надвишавала трикратния
размер на законната лихва. Цитира се решение на ВКС. Нищожността на тези клаузи
водела до нищожност на целия договор, поради което моли за отхвърляне на всички
искове на това основание.
Клаузата за неустойка също била
нищожна като нарушаваща добрите нрави, тъй като излизала извън обезпечителната
и обезщетителната си функция, като развива подробни съображения за обосноваване
на възражението. Освен на това основание, клаузата за неустойка била нищожна
като неравноправна – чл.143, т.5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Клаузите, в които било уговорено
плащане на различни видове разходи, били неравноправни, тъй като заемателят не
можел да влияе на съдържанието им.
По същество исковете за плащане на
разходи се оспорват като неоснователни, тъй като липсвали доказателства за
действително направени разходи.
Моли за отхвърляне на предявените
исковете. Заявява претенция за присъждане на направените разноски. В случай на
уважаване на исковете, прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по настоящото и по заповедното производство.
По реда на чл.146 от ГПК ищецът е
навел твърдение, че клаузите на процесния договор за кредит били индивидуално
уговорени.
В съдебно заседание не се явява
представител на ищеца. Исковете се поддържат чрез писмено становище.
Ответницата не се явява и не изпраща
представител. Отговорът се поддържа чрез писмено становище.
Съдът, след като обсъди доводите на
ищеца и прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, намира
за установено следното от фактическа страна:
На 20.03.2017г. между „ВИВА КРЕДИТ“
ООД и ответницата бил сключен договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ №
5344720, по силата на който заемодателят се задължил да предаде в
собственост на заемателя заемна сума в размер на 1000.00 лв, която
заемателят се задължил да му върне ведно с договорната лихва, на 18 равни
погасителни вноски, в размер на 85.84 лв. всяка, като падежът на първата
погасителна вноска бил 03.04.2017 г., а на последната - 27.11.2017 г.
Анюитетните вноски не са месечни, а са дължими през 14 дни. Фиксираният годишен
лихвен процент е в размер на 40.29 %, а годишният процент на разходите - 49.32
%, като е предвидено какво се включва в ГПР. Уговорен е и лихвен процент,
приложим при отказ от договора до 14-тия ден – 0.11 % . С подписването на
договора заемателят удостоверил получаването на заемната сума и била уговорена
изрична клауза, че договорът има силата на разписка.
В чл.1 от договора страните заявили,
че са сключили договора на основание предложение, направено от заемателя, както
и стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя,
посочващ индивидуалните условия на бъдещия паричен заем, като заемателят е
декларирал, че приема всички условия, посочени в преддоговорната информация.
Приложено е отправеното от
ответницата предложение за сключване на договор за паричен заем, в което били
описани основните елементи на бъдещия договор.
В чл.1, ал.3 заемателят се задължил
да заплати такса в размер на 391.50 лева за експресно разглеждане на кредит.
В чл.5 в тежест на заемателя било
установено задължение тридневен срок (считано от подписването на договора за
заем) да предостави на заемодателя определено обезпечение на
задълженията му по договора, като били уговорени и последиците от непредставяне
– заплащане на неустойка в размер на 391.50 лева, която още тогава се
съгласили, т.е. преди изтичане на срока, да бъде платена разсрочено и заедно с
всяка от погасителните вноски.
В чл.9, ал.2 от договора е
предвидена отговорност на заемателя да заплаща законната лихва в случай на
забава.
В чл.4 от договора е уредено право
на заемодателя по всяко време да прехвърли правата си по договора на трето
лице.
В чл. 13 заемателят е заявил, че е
запознат и съгласен с Тарифа за таксите на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, актуална към
датата на сключване на договора, която се намирала на видно място във всеки
търговски обект от клоновата мрежа и партньорската мрежа на заемодателя, както
и на електронната страницата на заемодателя www.vivacredit.bg . По
делото ищецът не представи цитираната в договора и приложима към него момент
Тарифа за таксите и разноските, а в интернет страницата към настоящия момент
такава тарифа не е налична.
С рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г. „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, като цедент,
прехвърлило на ищеца, като цесионер, станали ликвидни и изискуеми в пълен
размер вземания, произхождащи от договори за заем, сключени от цедента с
физически лица, които не изпълнявали задълженията си по тях, като вземанията е
уговорено да се индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора,
считано от датата на неговото съставяне. Уговорено е, че всяко едно от
прехвърлените вземания включва всички непогасени задължения ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с
изтеклите лихви, засечени към датата на подписване на съответното Приложение №
1. В чл.4.1. е предвидено, че моментът на подписване на съответното Приложение
№ 1 се счита за надлежна дата, на която вземанията са валидно
прехвърлени. От този момент съответното Приложение № 1 става неразделна част от
Рамковия договор. Подписано е и потвърждение на извършената цесия. По делото е
приета като доказателство извадка от Приложение №1 със заличени данни на останалите
длъжници, в което е отразено, че на 02.11.2017 г. цедентът „ВИВА КРЕДИТ“ ООД
прехвърлил на цесионера – ищец вземанията по процесния договор, по който общата
дължима сума била 2181.62 лв.
Цедентът „ВИВА КРЕДИТ“ ООД
упълномощил цесионера да уведомява от името на цедента цедираните длъжници по
договора за цесия, описан в предходния пункт.
До ответницата са били изпратени две
уведомления за извършената цесия – от 06.11.2017г. и от 12.03.2019г, които не
са били връчени, тъй като не била намерена.
От приетата по делото
съдебносчетоводната експертиза се установява следното : Кредитът бил изцяло
усвоен, като със сумата 391.50 лева били погасени стари задължения на
ответницата към заемодателя, а остатъкът от 650.78 лв бил изплатена с разходен
касов ордер № 87/20.03.2017г. Договорната лихва е изчислена в размер на
претендирания. Ответницата не била извършвала никакви погашения след
20.03.2017г. Законната лихва върху главницата за периода от 04.04.2017г. до
02.07.2018г. е 103.87 лв, а за периода от 28.11.2017г. до 02.07.2018г – 68.72
лв.
Относно размера на неустойката, на
разходите за дейност на служител и
разходи на кредитора вещото лице е ползвало справката, изпратена от „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД, като я пресъздава дословно.
На
03.07.2018 г. “Агенция за събиране на вземания” ЕАД подало до РС Котел
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против
ответницата С.. Въз основа на заявлението било образувано частно гражданско
дело № 307/2018 г., по което на 04.06.2018 г. било постановено разпореждане №
567, с което е разпоредено да се издаде заповед за изпълнение срещу длъжницата
за сумите : 1000.00 лева, представляващи просрочена главница,
дължима по договор за паричен заем № 5344720/20.03.2017 г., сключен между „Вива
кредит” ООД, кредитодател, и В.С., кредитополучател, 153.62 лева,
представляващи договорна лихва за периода от 03.04.2017 г. до 27.11.2017 г.,
391.50 лева, представляващи такса за експресно разглеждане на кредита за
периода от 03.04.2017 г. до 27.11.2017 г., 175.00 лева, представляващи такса за
събиране за просрочени задължения, 70.00 лева, представляващи разходи за
дейност на служител, 391.50 лева, представяващи неустойка за периода от
03.04.2017 г. до 27.11.2017 г, 66.64 лева, представляващи лихва за забава за
периода от 04.04.2017г. до 02.07.2017 г., законната лихва, считано от подаване
на заявлението на 03.07.2018 г. до окончателното изпълнение на задължението,
като вземането по договора за кредит е било цедирано в полза на настоящия
заявител с договор за цесия от 02.11.2017 г. и разноски в размер на 94.97 лева.
Тъй като
длъжницата била уведомена за издадената заповед за изпълнение №
191/04.07.2020г. по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, съдът дал указания на заявителя
да предяви по реда на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК (ДВ, бр.86 от 2017г)
установителен иск за заявеното вземане.
Исковата
молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е била подадана в
указания едномесечен срок.
Изложената
фактическа обстановка съдът установи след анализ на събраните писмени доказателства,
които кредитира, съобразно доказателствената сила, която им придава ГПК. Към
доказателствената съвкупност съдът приобщи и изготвената счетоводна експертиза,
след като съобрази, че дава отговори на поставените въпроси.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът
направи следните правни изводи:
Не е
спорно, че „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, заемодател, и ответницата, заемател, са сключили
договор за потребителски паричен заем, по силата на който заемодателят
предоставил на ответницата парична сума срещу задължението за връщането
ù с изрично уговорено оскъпяване, имащо характер на възнаградителна
лихва. Договорната връзка е породила както права, така и задълженията между
страните. Сделката е търговска по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ, тъй като е сключена
от търговец и е свързана с упражняваното от него занятие. Разпоредбите за
търговските сделки се прилагат и за двете страни по сделката – чл.287 от ТЗ.
Тъй като в ТЗ липсва специална уредба на договора за кредит се прилагат
правилата на чл.240-241 от ЗЗД, както и на ЗПК.
Цесията, с която всички вземания по
договора за кредит са били прехвърлени в
полза на настоящия ищец, е надлежна съобщена на ответницата като цедиран
длъжник чрез връчване на уведомлението, приложено към исковата молба и
достигнало до нея с получаване на исковата молба. Като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК и
по този въпрос съдебната практика е последователна - решение № 123/24.06.2009
г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. на ВКС
по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. и пр.
Ответницата
има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита
на потребителите и следователно се ползват от закрилата на този закон и на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Съдът е задължен да изследва
служебно дали договорът е действителен като съобразен с императивните норми на
закона и да се произнесе по изрично наведените възражения.
Липсват очевидни нарушения на
формата, установени в ЗПК и съдът приема, че договорът отговаря на изискванията
на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
на усвояването му (т.7); лихвен процент по кредита и условията на
прилагането му (т.9); годишен процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит (т.10); условията за издължаване на кредита от потребителя, вкл. погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски (т.11).
В настоящия случай всички тези
изисквания са спазени. В чл.3 от договора е посочен общият размер на
кредита (1000.00 лв.) и условията за усвояването му. Записани са и условията за
издължаването, като е посочен размерът на вноските, техният брой,
периодичността на плащанията, падежите на всяка една вноска, фиксираният
годишен лихвен процент, общият размер на дължимата сума и годишен процент на
разходите. Макар да няма отделен документ с наименование „погасителен план“, в
съдържанието на договора е инкорпорирана цялата изисквана от чл.11, ал.1 от ЗПК
информация. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл.11, ал.1, т.11
от ЗПК – за посочване на последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, е неприложимо. Такава информация следва да се
съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти.
Възражението на ответницата за
недействителност на договора поради непредставяне на преддоговорна информация,
основано на чл.5 от ЗПП, е неоснователно. В чл.1 от договора ответницата е
заявила, че преддоговорната информация ù е била предоставена под формата
на стандартен европейски формуляр, с което са удовлетворени изискванията на
закона.
Тъй като договорът в частта му
относно задължението, установено в тежест на ответницата да върне получената
главница, е действителен, то искът с правно основание чл.286, ал.1 вр. чл.287
от ТЗ вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК е изцяло
основателен и следва да бъде уважен до предявения размер. Ответницата не
противопостави възражение за погасяване на възникналото за нея задължение.
По наведеното възражение за нищожност на клаузата
за възнаградителната лихва поради противоречие с добрите нрави : Разпоредбата
на чл.9 от ЗЗД предоставя на страните свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави.
Добрите нрави
са критерии и норми за поведение, които се установяват в обществото, поради
това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат
и се съобразяват с тях. Те съставляват етични правила за поведение и възгледи,
свързани с морала в обществото на определен етап на неговото развитие в
определена конкретна сфера. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
В по-старата съдебна практика
(решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гражданско дело № 1106/2003 г., ІІ г.о.;
решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гражданско дело № 315/2005 г., ІІ г.о.;
решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гражданско дело № 5093/2007 г., ІІ г.о.)
се приемаше, че нищожни като противоречащи на добрите нрави са клаузите за
лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава когато
задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено – до двукратния
размер. Тази практика следва да се преосмисли с оглед последващите изменения на
ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В
чл.19, ал.4 от ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на годишния
лихвен процент, който не може да бъде по – висок от петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, а според ал.5,
клаузи, надвишаващи тези размери, се считат за нищожни.
Уговореният в процесния договор
годишен лихвен процент е 40.29 %, а годишният процент на разходите – 49.32 %.
За месец март 2017г. обявеният от БНБ основен лихвен процент е бил 0.00% (което
е видно от официалната страница на БНБ), следователно законната лихва е била
10.00%. Уговореният в процесния договор процент на лихвата тангира около
петкратния размер на законната лихва към момента на сключването, без да го
надминава, поради което посочената клауза на договора не е недействителна
поради противоречие нито със закона, нито с добрите нрави.
При извършената служебна проверка за
неравноправност на клаузата на възнаградителна лихва, съдът не установи тя да е
неравноправна по смисъла на ЗЗП по следните съображения : Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е такава, уговорена в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба неизчерпателно са изброени хипотези на неравноправност,
което налага преценка с оглед спецификата на сложения за решаване казус дали не
са налице общите критерии на чл.143 от ЗЗП, дори и клаузата да не попада в
изброяването в т.1-17. Не е налице пречката по чл.146 от ЗЗП за изследване за
неравноправност, тъй като клаузите по процесния договор не са индивидуално
уговорени. Ищецът не установи твърдението си, че клаузите са индивидуално уговорени.
Размерът
на лихвата като възнаграждение за ползвания кредит и като обезщетение за
неизпълнение се отнася до основния предмет на договора и попада в обхвата на
чл.145, ал.2 от ЗЗП (пресъздаващ чл.4, §2 от Директива 93/13), който гласи
„Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението,
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми“. Клаузите за размера на лихвите и за техния размер и в какъв случай
се дължат са ясно изписани, на разбираем език и дават възможност на заемателя
да прецени за в бъдеще какви суми ще дължи. Понятията ясен и разбираем език се
тълкуват както от гледна точка на правилния граматически изказ, така и от
гледна точка на средния потребител, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен (така р. C‑96/14). Не е налице съмнение за смисъла на подложените на
проверка клаузи, което да води до тълкуване в най-благоприятния за потребителя
смисъл. Размерът на лихвата е установени при подписване на договора от
ответницата, която са е съгласила, че го дължи, получила е сумата по кредита и
съдът приема, че се е съгласила с размера на това плащане. В договора е посочен
размерът на договорното възнаграждение както в проценти, така и в абсолютна
стойност. Ответницата е била в положение да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за тях икономически последици. По
изложените съображения съдът приема, че изследваната клауза на чл.3, ал.1 от
договора не е неравноправна.
Тъй като съдът прие, че клаузата за
възнаградителна лихва не е недействителна и ответницата не е изпълнила
задължението си да я плати на кредитора, то и искът с правно основание чл.286,
ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422
от ГПК е основателен до предявения размер.
По наведеното възражение за нищожност на клаузата
за неустойка поради противоречие с добрите нрави : Критериите
за нищожността поради противоречие с добрите нрави на неустойка се очертани в
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК – когато неустойката
е уговорена извън присъщите ù обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Преценката за нищожност се извършва
в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства,
при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението – така
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о.
Освен обезпечителна и обезщетителна,
по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В
случая обаче страните са уговорили клауза, по силата на която в тежест на
заемополучателя е възложено задължението да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, неизпъленението на което
е активирало коментираната клауза за неустойка в абсолютен размер – 391.50
лева. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на задълженията по договора за паричен заем, съобразно договореното.
От съдържанието на чл.5 обаче е видно, че още преди да е бил изтекъл
тридневният срок за представяне обезпечение, предварително е угоорено, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора и
така вноските нарастват с още 21.75 лв. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение и в този смисъл обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение, т.е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума с почти двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни
граници на добрите нрави и не е позволено от закона.
По тези съображения искът с правно
основание чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.92 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК с
цена на иска 391.50 лева следва да се отхвърли като неоснователен, тъй като
съдът установи нищожност на клаузата, на която се основава.
По исковете с правна квалификация
чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК, единият
от които с цена 175.00 лева, представляващи разходи за събиране на просрочени
задължения, а другият – с цена 70.00 лева, представляващи такса разходи за
дейност на служител. Процесният договор не е установил за кредитополучателя
такива задължения за плащане. Те най-вероятно са били фиксирани в споменаваната
неколкократно Тарифа, която била публикувана на интернет страницата, но нито
беше представена по делото, нито съдът я откри при служебната проверка, което
обаче е без значение, тъй като според императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая се претендира наред с вземането за два
вида разходи и така се стига до заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК. Освен това
тези разходи са по естеството си такива по управление на кредита и поради това
заплащането им от потребителя влиза в
противоречие със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според
която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.
По изложените съображения тези два
иска са изцяло неоснователно и следва да бъдат отхвърлени.
По иска с правна квалификация
чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК с цена
391.50 лева, представляващи такса за експресно разглеждане на кредита: При
извършената служебна проверка съдът установи, че клаузата на чл.1, ал.3 от
договора за заем е недействителна поради противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК,
забраняваща на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, поради което и на осн. чл. 21, ал. 1 от същия
закон е нищожна. Експресното
разглеждане е именно действие, свързано с отпускането на кредита, което предхожда
сключване на договора. Тази дейност на заемодателя по необходимост е свързана с
усвояването на дълга. С претендираната такса
кредиторът се домогва да набави допълнителни плащания извън предвидените в
закона. Не се установява конкретна услуга, която да е била предоставено срещу
дължимостта на посочената сума, още повече, че не е установена разликата между
обикновеното и приоритетно разглеждане на документите. Отделно от това,
уговореният размер на тази такса - 391.50 лева, е равен по размер на
уговорената неустойка и сборът им почти се равнява на
главницата по заема, като по този начин е заложено прекомерно оскъпяване на
кредита чрез заобикаляне на императивни разпоредби. По
изложените причини този иск също се явява неоснователен и подлежи на
отхвърляне, тъй като е основан на недействителна клауза.
По иска с
правна квалификация чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр. чл.86 от ЗЗД вр.
чл.422 от ГПК с цена 66.64 лева: С исковата молба се претендира плащане на
мораторна лихва върху просрочената главница от момента на забавата –
04.04.2017г. до подаване на заявлението в съда – 02.07.2018г. Сумата, която се
претендира, е в размер на 66.64 лева, а основанието – чл.9, ал.2 от договора,
според който при забава на плащане на задълженията заемателят дължи законната
лихва върху дължимата сума за всеки ден забава. Недопустимо е да се кумулират
две обезщетения за забава (ТР № 3 от 27.03.2019г. по тълк. дело № 3/2017г. на
ВКС, ОСГТК, т.2), поради което за периода до 27.11.2017г. мораторна лихва не
може да се присъди. Посредством счетоводната експертиза съдът установи, че за
периода от 28.11.2017г. до 02.07.2018г. размерът на мораторната лихва е 68.72
лева, докато претендираният размер е по-нисък, но съдът не може да присъди
повече от това, с което е сезиран.
В
обобщение и след анализ на клаузите, за които се установи, че са
недействителни, съдът стигна до извода, че същите не водят до недействителност
на целия договор и в частност до клаузите за връщане на главницата и
възнаградителната лихва, в каквато насока е едно от възраженията в отговора
срещу исковата молба.
По
претенцициите за разноски :
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014 г.
на ВКС, ОСГТК, съдът, разглеждащ установителния иск, предявен по реда на чл.422
от ГПК, се произнеся за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство, като се
произнася с осъдителен диспозитив, тъй като разноските, направени в заповедното
производство, не са предмет на установителния иск.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ищецът има право на разноски, съобразно уважената част от исковете. Разноските
се претендират, съобразно представен списък, както следва : по заповедното
производстство – 44.97 лв държавна такса и 50.00 лв юрисконсултско
възнаграждени; по установителното производство – 305.03 лв държавна такса,
350.00 лв юрисконсултско възнаграждение и 230.00 лева възнаграждение за вещото
лице.
По заповедното производство
разноските следва да се присъдят така : общият размер на уваженото по
настоящото дело вземане е 1220.26 лв и дължимата държавна такса по заповедното
производство е в размер на 25.00 лв, следователно претенцията за разноски за
държавна такса за разликата до 44.97 лв подлежи на отхвърляне. Претендираното
юрисконсултското възнаграждение е в минимален размер, поради което следва да се
уважи. Следователно по заповедното производство следва да се присъдят разноски
в общ размер 75.00 лева.
По установителното производство :
Уважени са три иска, по всеки от които държавната такса е в размер на 50.00
лева, общо 150.00 лева и след приспадане на таксата по заповедното
производство, размерът на държавната такса, която следва да се присъди в тежест
на ответницата, е 125.00 лв.
Разноските за експертизата,
възлизащи в размер на 230.00 лева, следва да се присъдят съразмерно на общия
размер на уважените вземания, отнесени към общия размер на предявените, а
именно 124.80 лв.
Съгласно чл.78, ал.8 от ГПК в полза
на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ,
препращаща към чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната
помощ, която в чл. 25 установява размери от 100.00 до 300.00 лева
възнаграждение за дела с определен материален интерес. Съгласно чл. 1 от
Наредбата, съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа. Ръководен от посочените критерии, съдът
определя възнаграждение в размер от 100.00 лв.
Така общият размер на разноските,
които следва да се възложат на ищеца по настоящото дело, е 349.80 лв.
Ответницата също е заявила претенция
за присъждане на разноски в размер на 457.37 лв., съобразно представен списък.
Разноските са за адвокатско възнаграждение, което от договора за правна помощ
се установява, че е платено. Тъй като не е посочено какво е адвокатското
възнаграждение по всеки от предявените срещу нея искове, то съдът приема, че за
всеки иск е платено по равно, т.е. по 65.34 лв. Тъй като четири от исковете
бяха отхвърлени, на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на ответницата следва
да се присъдят разноски в размер на 261.36 лв, а претенцията за разликата
подлежи на отхвърляне.
Ръководен от изложените съображения,
съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА за
установено в отношенията между ищеца „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление град
София, бул. Д-р Петър
Дертлиев 25, офис сграда Лабиринт, етаж 2, офис 4, и ответницата В.Д.С., ЕГН **********,***, че ответницата дължи на ищеца
вземането, за което в полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение № 191/04.07.2018 г. по частно гражданско дело № 307/2018 г. на РС Котел, както следва : 1000.00
(хиляда) лева, представляващи просрочена главница, дължима по договор за
паричен заем № 5344720/20.03.2017 г., сключен между „Вива кредит” ООД,
заемодател, и В.С., кредитополучател, 153.62 лева (сто петдесет и три лева и
шестдесет и две стот), представляващи договорна лихва за периода от 03.04.2017
г. до 27.11.2017 г., 66.64 лева (шестдесет и шест лева и шестдесет и четири
стот), представляващи лихва за забава за периода от 28.11.2017г. до 02.07.2017
г., както законната лихва, считано от подаване на заявлението на 03.07.2018 г.
до окончателното изпълнение на задължението, като вземанията по договора за
кредит е било цедирано в полза на ищеца с договор за цесия от 02.11.2017 г.
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени по реда
на чл.422 от ГПК, от ищеца „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с посочени
данни, срещу
ответницата В.Д.С., с посочени данни, да се признае за установено в отношенията
между тях, че ответницата дължи на ищеца вземането, за което в полза на ищеца е
била издадена заповед за изпълнение № 191/04.07.2018 г. по частно гражданско дело № 307/2018 г. на РС Котел, както следва: 391.50 лева,
представляващи такса за експресно разглеждане на кредита за периода от
03.04.2017 г. до 27.11.2017 г., 175.00 лева, представляващи такса за събиране
за просрочени задължения, 70.00 лева, представляващи разходи за дейност на
служител, 391.50 лева, представяващи неустойка за периода от 03.04.2017 г. до
27.11.2017 г, както и мораторната лихва за забава за периода от 04.04.2017г. до
27.11.2017 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК В.Д.С., с посочени данни, да
заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с посочени
данни, сумата 75.00 (седемдесет и пет) лева, представляващи направени по ЧГД №
307/2018г. на РС Котел разноски, като претенцията за разликата до пълния
ù предявен размер 94.97 лв ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК В.Д.С., с посочени данни, да
заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с посочени
данни, сумата 349.80 лв (триста четиридесет и девет лева и осемдесет стот),
представляващи направени по настоящото дело разноски, като претенцията за
разликата до пълния ù предявен размер 885.03 лв ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с посочени данни, да заплати на В.Д.С., с посочени данни, сумата 261.36 лв (двеста
шестдесет и едни лева и тридесет и шест стот), представляващи направени по
настоящото дело разноски, като претенцията за разликата до пълния ù
предявен размер 457.37 лв ОТХВЪРЛЯ.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ОС Сливен с
възиввна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му.
С
Ъ Д И Я :