Р Е Ш Е
Н И Е № 260664
гр.Пловдив,
17.05.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 640/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Европейски пътища“ АД /със старо наименование „Пътища
Пловдив“ АД/, ЕИК ********* срещу решение № 260969/21.10.2020 г. по гр.д. № 18948/2018г. по
описа на РС Пловдив, с което е признато за установено, че „Европейски пътища“
АД /със старо наименование „Пътища Пловдив“ АД/ дължи на С.С.Г. сума в размер на
1 776 лева, представляваща неплатено възнаграждение за юридическо
обслужване на абонаментен принцип за месец септември 2015 г., съгласно договор
за правно обслужване от 07.07.2014 г. и Анекс към него от месец юли 2015 г.,
както и сумата в размер на 524.61 лева – обезщетение за забава върху главницата
за периода 31.10.2015 г. до 27.09.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.09.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 15323/2018 г. по
описа на Пловдивския
районен съд.
Отхвърлени са предявените от „Европейски пътища“ АД /със старо
наименование „Пътища Пловдив“ АД/ срещу С.С.Г., насрещни алтернативно обективно
съединени осъдителни искове за присъждане на сумата в размер на 20 734 лева, платена при начална липса на
основание по недействителен договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. и Анекс
към него от месец юли 2015 г., дължима на отпаднало основание по развален договор за правно обслужване
от 07.07.2014 г. и Анекс към него от месец юли 2015г. и като обезщетение за вреди от
неизпълнен договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. и Анекс към него от месец
юли 2015 г., както и
иска за заплащане на сумата в размер на 5 891.92 лева – обезщетение за забава върху
главницата за периода от 01.04.2016 г. до 18.01.2019 г.
Решението се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно и противоречащо
на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че неправилно е установена
дължимост на ищцовата претенция, тъй като неправилно се приема, че характерът
на процесния договор предвижда плащане независимо от обема на извършената
работа и изпълнението на насрещните задължения на ищцата по договора, като се
сочи, че без да има доказателства в този смисъл първоинстанционният съд приема,
че адвокатът - ищец е бил на разположение по всяко време на ответното
дружество, като своевременно е изпълнил задължението си да провежда на две
седмици контролни срещи и разговори с възложителя за даване на устни
консултации по текущи въпроси.
Не са коментирани свидетелските показания, които
потвърждават, че процесният адвокат не е изпълнявал процесният договор.
Сочи се, че правното обслужване на абонаментен
принцип, при което се дължи възнаграждение без положен труд, поставя страните в
неравностойно положение, като се дължи плащане без насрещна престация.
Сочи се, че договорът е нищожен поради нарушение на
добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност на престациите, като липсва и
непосредствена цел за сключване на договора, което също води до нищожност.
Сочи се, че в чл.36, ал. 2 от ЗА има такава
специална хипотеза за противоречие с добрите нрави.
Сочи се, че по делото са представени множество
писмени доказателства, подкрепящи твърдението за привидност на договора, имащи
характер на начало на писмени доказателства в процеса, което е доказано чрез
събраните свидетелски показания.
Сочи се, че първостепенният съд не се е произнесъл
по правопогасяващото възражение за неизпълнен договор и по възражението за
размера на документираното възнаграждение. Оттам неправилно са отхвърлени
алтернативно предявените насрещни искове за връщането на получено без основание
поради развален договор. Първоинстанционният съд е пренебрегнал факти от
съществено значение за изхода на делото, а именно приетата съдебно-почеркова
експертиза относно подписването на договора за правна защита и съдействие от
2015 година. Иска се отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на първоначалния
иск и уважаване на предявените насрещни обективно съединени искове.
В срок е постъпил отговор на
въззивната жалба от С.С.Г., чрез адв. Ш., с който се иска потвърждаване на
решението като правилно и законосъобразно по подробно посочени в отговора
основания. Претендират се разноските по това дело.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния
срок от легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
Първата инстанция е установила
като безспорни факти, че страните са подписали договор за правно обслужване от 07.07.2014г., анексът
към него от юли 2015г., както и свързаните с него договори за правна защита и
съдействие с № 24489, № 24490, № 24491, № 24492, № 24497, № 24498, № 24499, №
24503, № 24504, № 24505, № 24506, № 24507. Ответницата С.С.Г. е получила във връзка с
договора за правно обслужване възнаграждение в общ размер на 20 734 лева. За месец септември 2015г. не е
заплащано възнаграждение на ищцата по Договор за правно обслужване от 07.07.2014г. и анексът към него от юли
2015г.
РС Пловдив приема, че договор за правно
обслужване от 07.07.2014г. е с предмет абонаментно правно обслужване. В
договора е предвидено, че ищецът – изпълнител следва да извършва по възлагане
на възложителя – ответник юридическо обслужване, примерно посочено в т.2 от
договора. В т.6 от договора е предвидено, че цената за извършеното юридическо
обслужване на абонаментен принцип за един месец е 1363 лева, като е предвидено,
че посочената сума се изплаща независимо дали и какви услуги са извършвани за
съответния месец, а в т.8 е определен падежа – 30—то число на месеца, следващ
месеца за който услугите са извършени. С Анекс към договора от юли 2015г.
месечното възнаграждение е увеличено на сумата в размер на 1776 лева.
Неоснователно е възражението, че не са коментирани
свидетелските показания, които потвърждават, че процесният адвокат не е
изпълнявал процесният договор, както и приетата графологична експертиза.
Свидетелските показания са преценени във връзка с възражението за привидност на
договора, което не е прието от първата инстанция основателно. По делото липсват
каквито и да е писмени доказателства изходящи от ответницата, които по силата
на чл.165 ал.2 от ГПК да дават процесуална възможност на жалбопоателя да ползва
свидетелските показания за доказване на привидността на договора в казуса.
Следва да се посочи, че твърдените в жалбата „писмени доказателства“, които би
следвало да са такива по чл.165 ал.2 от ГПК /трудов договор, запорни съобщения,
банкови договори и други подобни/ изобщо не попадат под двете хипотези на
горната правна норма - писмени доказателства изходящи от ответницата или нейни
заявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението на ответника,
че съгласието е привидно. Освен това следва да се посочи, че в казуса жалбоподателят
в качеството си на работодател и заемодател е по-силната страна в тези
договорни взаимоотношения, и ако би искал не би отпуснал заем без изискуемите
се от него писмени документи, в казуса обратно писмо, която е явно неподписано
от насрещната страна. Освен това в казуса става дума за договор чието начало е
на 07.07.2014г. с ежемесечни плащания, а „документалния проблем“ е установен
едва м.септември 2015г., което поставя под голямо съмнение намеренията на жалбоподателя
изобщо за документално оформяне на твърдените от него заемни правоотношения. Също
така напълно лишено от логика е и твърдението на ответника-жалбоподател, че
отпуска заем в размер на 20 734 лв., а видно от ССЕ /л.205/ от делото
привежда на ищцата общо 21 765 лв. по процесния договор. Всичко това
напълно подкрепя изводите на РС Пловдив за недоказаност на твърдяната
привидност на договора. А графологичната експертиза не касае процесния договор
от 07.07.2014г. и анекса към него от 07.07.2015г. Които договори са предмет на
настоящия спор и въведените възражения от жалбоподателя за тяхната нищожност.
При тези установени факти по
делото неоснователно е възражението на жалбоподателя, че неправилно е
установена дължимост на ищцовата претенция, тъй като неправилно се приема, че
характерът на процесния договор предвижда плащане независимо от обема на
извършената работа и изпълнението на насрещните задължения на ищцата по
договора. Правилно РС Пловдив е приел, че в т.6 от договора е предвидено, че цената за
извършеното юридическо обслужване на абонаментен принцип за един месец е 1363
лева, като е предвидено, че посочената сума се изплаща независимо дали и какви
услуги са извършвани за съответния месец. Изправени сме пред хипотеза на чл.9 от ЗЗД, а именно
свобода на договарянето, приета в нашето законодателство. Същото не противоречи
на повелителните норми на закона, защото забрана за сключване на подобни
абонаментни договори, при които за част от времето на договора може да не се
престира уговореното по договора в нашето право липсва. Ето защо неоснователно
е и възражението, че правното обслужване на абонаментен принцип, при което се дължи
възнаграждение без положен труд, поставя страните в неравностойно положение,
като се дължи плащане без насрещна престация. Самата страна така е решила и
доброволно е сключила договора, поради което същият следва да се изпълнява.
Освен това нашето право познава и други договори без насрещна престация, като
например дарението, за който пък е безспорно, че не е нищожен само на това
основание. Освен това такъв договор може ежемесечно да се прекрати /чл.18/, ако
една от страните не вижда изгода за себе си от него. В тази насока на мисли договорът
не е нищожен поради нарушение на добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност
на престациите и при липса на непосредствена цел за сключване на договора.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че договорът е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД поради
противоречие с добрите нрави, като по чл.36 ал.2 от ЗА имало такава специална хипотеза за
противоречие с добрите нрави, което се дължи на високия размер на договорения
хонорар за правни услуги, при липсата на извършени такива. Договорът за абонаментно правно обслужване между
адвокат и клиент безспорно попада под действието на чл.9 от ЗЗД относно
свободата на договаряне, в това число и относно размера на адвокатския хонорар
определян между страните по него. Като законът не е възложил на съда бъде
държавен контролен и ценообразуващ орган проверяващ и одобряващ договорените
хонорари между адвокати и клиенти /липсват такива норми в ЗА или други
нормативни актове/. С оглед на горното и с оглед на липсата на нормативно
задължение адвокатите да уговарят цени само на минимума на предвиденото в Наредбата на Висшия адвокатски съвет, настоящият съд няма право да определя дали
уговорената цена по договора за правна помощ е законосъобразна и справедлива
или не. Единственото което съдът може да прецени е наличието на прекомерност на
адвокатския хонорар – чл.78 ал.5 от ГПК и то само в рамките на висящо дело. За
да е налице такава прекомерност то адвокатското възнаграждение трябва не просто
да бъде несправедливо по нормата на чл.36 ал.2 от ЗА /за което съдът не е
оправомощен да следи/, а да е уговорено в такава висока стойност, че това да
представлява само по себе си санкция за загубилата делото страна и да е
насочено към злоупотреба с права или накърняване на чужди права, а не просто
възнаграждение за конкретно положения труд на адвоката. Тази хипотеза се явява
частен случай на предвидената в чл.57 ал.2 от Конституцията на страната забрана
за злоупотреба с права. В конкретния случай за подобен размер на адвокатския
хонорар не може да се говори. Размерът на адвокатското възнаграждение в казуса
не е прекомерен и не накърнява добрите нрави във взаимоотношенията на
търговските дружества с техните адвокати, даващи им съвети по повод търговската
им дейност.
Неоснователно е възражението, че първостепенният
съд не се е произнесъл по правопогасяващото възражение за неизпълнен договор и
по възражението за размера на документираното възнаграждение. Оттам неправилно
са отхвърлени алтернативно предявените насрещни искове за връщането на получено
без основание поради развален договор. В тази насока първата инстанция е
приела, че заплащането на
възнагражденията по договора за абонаментно юридическо обслужване не е
обусловено от изпълнението на насрещните задължения, поради
което ответникът дължи на
ищцата договорените възнаграждения, след като падежът им е
настъпил. В този смисъл е посочено определение № 391 от 28.03.2013 г. по гр.д. № 1136/2012 г., III ГО на ВКС. Ето защо въззивният съд намира обжалваното
решение за правилно и законосъобразно и същото следва да се потвърди.
Предвид изхода на делото право на
разноски се поражда в полза на страната взела участие в него, съразмерно на
уважената, респективно отхвърлената част от предявената претенция. Ето защо в полза на въззиваемата страна С.Г. на основание чл.78 ал.1 от ГПК се
присъждат разноски в размер на 1440 лева за адвокатски хонорар, реално платен
/л.99/.
Мотивиран така съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260969/21.10.2020 г. по гр.д. № 18948/2018г. по
описа на РС Пловдив.
ОСЪЖДА
„Европейски
пътища“ АД /със старо наименование „Пътища Пловдив“ АД/, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Дунав“ № 76 да заплати на С.С.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 1440 лева за разноски направени пред
въззивния съд.
Решението може да се обжалва, при условията на чл.280 ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на
страните пред
ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.