ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
04.11.2016г. гр.
Казанлък
КАЗАНЛЪШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска
колегия, в закрито съдебно заседание на 04.11.2016 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ТОДОРОВА
като разгледа
докладваното от съдия Валентина Тодорова гражданско дело № 864 по описа на КРС за 2016г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искове с правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявени от Г.Х.Щ. ЕГН ***** *** срещу П.В.И. ***. В
исковата си молба ищецът твърди, че през 2013г. предоставил в заем на г-жа И. и
за нейни нужди сумата от 13000лв. Тъй като ставало въпрос за голяма сума пари,
поискал да съставят документ, в който да е отразено, че И. получила тази сума, както и че ще му я върне
в уговорения помежду им срок. Ответницата се съгласила, като при срещата
помежду им подписала документ „запис на заповед“, с който се задължила да му
заплати сумата от 13 000лв. Твърди, че И.
не му върнала дължимата сума. Започнал да я търси, за да разбере кога ще изпълни
задължението си. Ответницата го избягвала, а когато се срещали или по-скоро се
чували по телефона му отговаряла уклончиво и все обещавала, че до няколко дни
ще изпълни задължението си. Тъй като
плащания не постъпили подал Заявление по реда на чл. 417 ГПК до РС Казанлък за
издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. По
образуваното съдебно производство ч.гр.д.№ 1709/2013 г. по описа на РС-Казанлък
била издадена заповед за незабавно изпълнение № 1177/17.07.2013г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен
лист. Подал молба и било образувано изпълнително производство. В хода на това
производство ЧСИ уведомил ответницата за
задължението й, както и за неговия размер. Твърди, че в срока по чл. 414, ал.2
от ГПК И. подала възражение срещу
заповедта за незабавно изпълнение, поради което ищецът упълномощил адвокат да
изготви искова молба срещу ответницата, за установяване на вземането. По
изготвената искова молба било образувано гр.д. 2827/2013г. Същото приключило с
Решение № 225 от 15.04.2014 г., като съдът
отхвърлил предявения иск против ответницата за установяване съществуването
на вземане за сумата 13000 лв. по запис на заповед, издаден на 08.05.2013 г. В
решението си съдът приел, че издаденият
от И. документ наименуван „запис на заповед“ не представлявал такъв по смисъла
на закона поради липсата на изискуемите реквизити. Чрез процесуалния си
представител обжалвал това решение пред ОС Стара Загора, като било образувано
в.гр.д. 1254/2014г.. С Решение 250/17.07.2014г. на ОС - Стара Загора решението
на РС Казанлък било потвърдено. Във въззивното решение било прието, че „възражението
на жалбоподателя, че процесният документ представлявал разписка за взетите
пари, било ирелевантно към валидността от външна страна на документа, тъй като
по делото не били наведени твърдения за наличието на каузални правоотношения и
съдът не може служебно да изследва този въпрос. Същевременно това възражение се
правило едва във въззивната жалба в разрез с правилата за преклузия на
процесуални права съгласно чл. 146, аи. 3, изр. 2 ГПК." Съдът приел, че „тъй
като по делото нямало въведени от страните твърдения или възражения за
наличието на каузални правоотношения.....", същите не следвало да се
изследват, само трябвало да се провери доколко процесния документ „като строго
формален писмен акт отговарял на императивните изисквания на чл. 535 ТЗ.“ Горните
обстоятелства и предвид постановените съдебни актове по гр.д.2827/2013г. по
описа на РС Казанлък и по в.гр.д.1254/2014г. на ОС - Стара Загора обуславяли
правния му интерес ответницата да бъде осъдена да му върне предоставената и в
заем сума от 13000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда. Тъй като ответницата била уведомена за
неговата претенция чрез връчването на 08.11.2013г. на заповедта за незабавно
изпълнение същата дължала изпълнение и изпадала в забава спрямо него, считано
от тази дата, поради което следвало да бъде осъдена да заплати и мораторна
лихва върху претендираната главница. Като начален момент за изчисление на
дължимата лихва следвало да се има предвид момента, в който ответницата узнала за издадената срещу нея заповед за
изпълнение, а именно това била датата 08.11.2013г. Лихвата за периода
08.11.2013г. до датата на завеждане на исковата молба била в размер на 3307,17лв..
От съда се иска да постанови решение, с
което да осъди ответницата П.В.И. *** да заплати на ищеца
Г.Х.Щ. сумата от 13 000 лв. /тринадесет хиляди/ лева, представляваща
предоставена й от него през 2013 г. в заем сума, която ответницата не му е
върнала до настоящия момент и получаването на която сума ответницата потвърдила чрез изявлението в Запис на
заповед от 08.05.2013 г., ведно със законната лихва върху посочената главница,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното и
изплащане, както и сумата от 3307,17 лв., представляваща дължима мораторна
лихва за периода - 08.11.2013г. до 09.05.2016г.. Претендира за присъждане на
разноски по делото.
В
срока по чл. 131, ал.1 от ЗЗД ответницата П.В.И. е подала писмен отговор. Счита
предявения от ищеца осъдителен иск за главницата за недопустим, поради
наличието на влязло в сила съдебно решение между същите страни, тъй като ищеца
черпи права от еднакви факта и правоотношения. Поради което моли съда да
прекрати производство по делото. В случай че бъде прието, че главният иск е
допустим, то го оспорва като неоснователен. Счита, че в хода на процеса по
установителния иск ищеца е имал възможността да докаже съществуването на
каузално правоотношение между страните, което не е сторил. Към настоящата
искова молба ищецът прилага отново запис на заповед, като се позовава на нея
без да обосновава факти по договор за заем. Предвид изложеното по горе, счита
иска за неоснователен и моли да бъде отхвърлен.
С протоколно
определение в открито съдебно заседание съдът е дал ход на устните състезания и
ги е обявил за приключени.
След
преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното:
Видно от
изисканото гр. д. № 2827/2013г. по описа
на КРС с Решение № 225/15.04.2014г., постановено по гр. д.
№ 2827/2013г. по описа на КРС съдът е
отхвърлил предявения от Г.Х.Щ., с ЕГН-***** *** против П.В.И., с ЕГН-*****
*** иск за установяване съществуването на вземане за сумата 13000 лв. по запис
на заповед, издаден на 08.05.2013 г., за което са издадени заповед
№1177/17.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1709/2013 г. по описа на
РС-Казанлък. В решението си съдът приел,
че издаденият от И. документ наименуван „запис на заповед“ не представлявал такъв
по смисъла на закона поради липсата на изискуемите реквизити, тъй като в текста му липсвал изразът „запис на
заповед“, поради което нямал менителнична
сила и не удостоверявал
претендираното от ищеца парично вземане. Решението е обжалвано пред ОС - Стара
Загора, пред който било образувано в.гр.д. 1254/2014г.. С Решение
250/17.07.2014г. на ОС - Стара Загора решението на РС Казанлък било потвърдено.
Във въззивното решение е прието, че „възражението на жалбоподателя, че
процесният документ представлявал разписка за взетите пари, било ирелевантно
към валидността от външна страна на документа, тъй като по делото не били
наведени твърдения за наличието на каузални правоотношения и съдът не може
служебно да изследва този въпрос. Същевременно това възражение се правило едва
във въззивната жалба в разрез с правилата за преклузия на процесуални права
съгласно чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК." С определение № 459/24.07.2015г.,
постановено по к.т.д. № 3014/2014г. по
описа на ВКС съставът на съда не е
допуснал до касационно обжалване решение
№ 250 от 17.07.2014г. по в. гр.
д. №
1254/2014г. на ОС – Стара Загора в мотивите е посочено, че „като е приел
за ирелевантно направеното във въззивната жалба възражение, че
процесният „запис на заповед“ представлява разписка за взетата сума, поради липсата на твърдения за наличие на каузални
отношения, въззивният съд не се е отклонил
от постоянната практика на ВКС“.
С оглед
установеното по делото и заявеното от страните в хода на производството, съдът
намира от правна страна следното:
Настоящият
съдебен състав счита, че не е допустимо
да се предяви осъдителен иск за вземане, произтичащо от
договор за заем, след като между същите
страни е проведено и приключило производство по чл. 422 от ГПК за установяване
на същото парично вземане въз основа на
запис на заповед.
Заповедното
производство е специално по отношение на общия исков процес. В производството
по установяване съществуването на едно вземане по чл. 422 ГПК ищецът следва да
изложи всички факти и обстоятелства, от които произтича вземането му, а ответникът
- всички свои възражения, които могат да бъдат абсолютни /срещу формата или
съдържанието на записа на заповед/ и
лични, основани на съпътстващите записа на
заповед отношения по каузални сделки.
Във всички случаи в исковия процес страните следва
да изчерпят всички свои доводи и
възражения в подкрепа или срещу
изпълняемото право. В теорията и практиката се приема, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е аналогичен на иска по чл.252 ГПК /отм./, поради което настоящият съдебен
състав се позовава на Решение № 41 от 22.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 575/2009
г., II т. о., ТК с докладчик съдията К Е. В цитираното решение е направен
извод, че предмет на иска с правно основание
чл. 252 ГПК /отм./ е вземането на кредитора. Кредиторът е този,
който трябва да докаже факта, от който
произтича вземането му. Според състава
на ВКС в исковия процес страните следва да изчерпят всички свои доводи и
възражения в подкрепа или срещу изпълняемото право. Пропуснатите доводи и
възражения не биха могли да бъдат релевирани по-късно с нов иск, тъй като те ще
се преклудират от силата на присъдено нещо, с която ще бъде установено
съществуването, респ. несъществуването на изпълняемото право.
В т.17 на Тълкувателно решение № 4/2013г. ОСГТК на ВКС възприе следното: Предметът на
делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното
твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение
вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение
вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз
основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен
ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство
за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на
която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна
страна менителничен ефект и
направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи
основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него
като поемател и длъжника -издател по повод или във връзка с което е издаден
записът на заповед.
По
гражданско дело № 2827/2013г. по описа на РС - Казанлък нито поемателят, нито издадетелят на записа
на заповед са въвели твърдения за наличие на каузално правоотношение. Ищецът
като „господар на процеса“ е избрал как най-оптимално да защити правата си,
като е релевирал всички факти, установяващи вземането му, а именно: вземане по редовен запис на заповед, произтичащо от абстрактна
сделка. В отговора на исковата молба по гр. д. № 2827/2013г. в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК издателят на
записа на заповед, П.И., е направила единствено
възражения за нередовност на записа на
заповед като ценна книга. Въпреки, че е оспорен менителничния характер
на записа на заповед, ищецът не се е възползвал от възможността и е пропуснал
да включи в предмета на делото
съществуването на вземането
по каузално правоотношение – договор за
заем. В Решение № 191 от 14.01.2015г. по
т. д. № 3046/2013г., т.к., II т.о. на ВКС
е прието, че твърдението за наличие на каузално правоотношение може да бъде
въведено от всяка от страните в процеса не само в исковата молба, респ. в
отговора на същата, но и до края на първото съдебно заседание по делото при
изясняване на спора от фактическа страна. Този извод следва от нормата на чл.
143, ал. ГПК, изрично предвиждаща възможността ищецът да поясни и допълни
исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с
направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови
доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата
молба. Цитираната разпоредба цели да гарантира пълно изясняване на делото от
фактическа страна и прилагане на един от основните принципи на гражданския
процес – за установяване на истината, прокламиран в чл. 10 ГПК. Посочването на
каузално правоотношение като причина за издаването на записа на заповед, с
оглед заявеното в отговора на исковата молба възражение на ответника за
недължимост на сумата по ценната книга, представлява именно поясняване на
исковата молба по смисъла на чл. 143, ал. ГПК и поради това е допустимо да
бъде извършено в рамките на първото заседание по делото. Допустимо съответно е
и представянето на доказателства, установяващи наличието на каузална сделка.
След като ищецът
Щ. е пропуснал в хода на производството по гр. д. № 2817/2013 по описа на КРС,
до края на първото съдебно заседание, да
въведе в предмета на делото обстоятелството, че вземането му произтича и от
договор за заем на стойност 13 000 лв., сключен с ответницата в края на м. април 2013г., то възможността да
въведе това твърдение се преклудира от силата на присъдено нещо на съдебното
решение и е недопустимо да бъде релевирано в едно последващо производство по
осъдителен иск за същото вземане. По аргумент на по-силното основание е
недопустимо заобикалянето на силата на присъдено нещо на съдебно решение чрез
предявяване на осъдителен иск въз основа на факти и обстоятелства, които са
били валидни между страните при разглеждане на установителния иск по чл. 422 ГПК./ в този смисъл Решение № 41 от
22.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 575/2009 г., II т. о., ТК с докладчик съдията К
Е, Определение № 124 от 07.02.2014г. на ВКС по ч. гр. д. № 7679/2013г., III г.о. на
ВКС/.
Искът с
правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху главницата в размер на
3307,17 лв. за периода
08.11.2013г. до 09.05.2016г. е акцесорен и следва съдбата на
главния иск. С оглед недопустимостта на главния иск, искът за заплащане на
обезщетение също е недопустим.
Поради това,
трябва да намери приложение разпоредбата на
чл. 299, ал. 2 ГПК и производството по настоящото делото да бъде
прекратено.
Водим от
горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
На основание
чл. 253, предложение 1 от ГПК ОТМЕНЯ протоколно определение за даване ход на
устните състезания по делото и обявяването им за приключени.
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело №
864/2016г. по описа на РС - Казанлък като образувано по недопустими искове.
Определението
подлежи на обжалване с въззивна частна жалба пред ОС – Стара Загора в
1-седмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: