Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Варна, 20.05.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА ЧЛЕНОВЕ:
Н.
НЕДЕЛЧЕВА
Мл. с-я НИКОЛА ДОЙЧЕВ
при секретар Галина Славова
като
разгледа докладваното от съдията Петкова
в.гр. дело
№ 2559 по описа за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по две
въззивни жалби: Първата е депозирана от И.Д.Д., ЕГН **********,***, срещу
решение № 3509/25.09.2018г., постановено по гр.д. №16520/16г. по описа на ВРС,
ІХ-ти с-в, в частта, с която е отхвърлен предявения иск за осъждане на М.Г.И.,
ЕГН**********, за заплащане на сумата от 15 650,00 лв. – невърната
главница по договор за заем от 30.09.2013г., оформен с плащане чрез платежно
нареждане от същия ден от ищеца в полза на ответницата, ведно със законната
лихва върху главницата от предявяване на иска – 27.12.2016г. до окончателното й
изплащане, на осн. чл.240, ал.4 вр. ал.1 ЗЗД вр. чл.86 ЗЗД, както и в частта, с
която е отхвърлен иска на Д. за осъждане на М.Г. да заплати разликата над 6
106,80 лв. до 15 650,00лв. – останала невърната част от платената на
30.09.2013г. чрез преводно нареждане от същия ден от ищеца в полза на
ответницата сума, подлежаща на връщане поради отпадане към деня на исковата
молба на основанието за нейното плащане и задържане, т.е. соченото от
ответницата в отговора на исковата молба договорно неформално правоотношение от
м.09.2013г. между нея, партньора й, сестра й Н. ДР. и ищеца, за съвместно
закупуване на недвижим имот, от което лицата се отказали окончателно, преди
образуване на делото, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване
на иска – 27.12.2016г. до окончателното й изплащане, на осн. чл.55 ал.1 ЗЗД вр.
чл.86 ЗЗД, чл.75, ал.3 ЗЗД, чл.235 ал.3 ГПК.
Във въззивната жалба се излага, че
ВРС е направил неправилни изводи, че не се установява договор за заем между
страните. По отношение на уважения евентуален иск частично въззивникът твърди,
че неправилно е отхвърлен за разликата до цялата претендирана сума като погасен
поради извършени плащания. Сочи, че заплащането на отделни вноски и по различна
от посочената в поканата, отправена от въззивника сметка, представлява неточно
изпълнение, което последният не е длъжен да приеме. Освен това сочи, че парите
са преведени по сметка, която обслужва кредит на семейството, а не личен такъв
на длъжника. Предвид неточното изпълнение моли съда да приеме, че не следва да
бъде извършено погасяване на дълга със заплатената сума и искът да бъде уважен
изцяло.
С депозиран писмен отговор
въззиваемата М.Г.И. оспорва жалбата. Излага, че решението е правилно и законосъобразно и се основава на събраните
в производството доказателства. Моли да бъде потвърдено в отхвърлителната му
част.
Предявена е въззивна жалба и от М.Г.И.
срещу решението в частта, с която е осъдена да заплати на И.Д.Д., сумата 6 106,80лв.
– останала невърната част от платената на 30.09.2013г. чрез преводно нареждане
от същия ден от ищеца в полза на ответницата сума 15 650,00 лв., подлежаща
на връщане поради отпадане към деня на исковата молба на основанието за нейното
плащане и задържане, т.е. соченото от ответницата в отговора на исковата молба
договорно неформално правоотношение от м.09.2013г. между нея, партньора й, сестра
й Н. ДР. и ищеца, за съвместно закупуване на недвижим имот, от което лицата се
отказали окончателно, преди образуване на делото, ведно със законната лихва
върху главницата от предявяване на иска – 27.12.2016г. до окончателното й
изплащане. Излагат се възражения за недопустимост на първоинстанционното
решение в тази му част поради допуснато недопустимо изменение на първоначално
предявения иск чрез предявяване на нов иск. Твърди се недопустимост на
противоречивите твърдения досежно наличното основание на първоначлно предявения
иск и предявения в евентуалност такъв. Твърди се и че е налице произнасяне
свръхпетитум, доколкото претенция за законната лихва не е предявявана от ищеца.
В условията на евентуалност, ако се приеме, че решението е допустимо, се
изразява становище за неговата незаконосъобразност. Сочи, че категорично е
установено наличието на договор за поръчка, сключен между ответницата, от една
страна, и ищеца и неговата съпруга, от друга. Сочи, че в тежест на ищеца е било
да установи развалянето на договора за поръчка, доколкото това е основанието да
се претендира връщане на дадената по него сума. Предвид горното и следва да
бъде отменено решението в осъдителната му част и искът изцяло отхвърлен.
Постъпил е отговор от И.Д., който оспорва
жалбата на въззиваемата Г..
Депозирана е частна жалба от М.Г.
срещу определение №11498/10.10.2018г., с което е отхвърлена молбата й за
изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване до 950 лв. на
претендирания от ищеца адвокатски хонорар.
С отговор И.Д. оспорва частната
жалба, като излага, че присъденият адвокатски хонорар е съобразен с материалния
интерес по спора, както и че по делото са проведени повече от две съдебни
заседания, участието във всяко от които се заплаща отделно. Твърди се и наличие
на правна и фактическа сложност.
По предмета на така предявените искове с правно основание чл.240 ЗЗД и
чл. 55 ал.1 пр. второ от ЗЗД се излагат следните твърдения от страните:
Ищецът Д. твърди, че на 30.09.2013г. сключил
с ответницата договор за заем в устна форма, като същият бил оформен и чрез
плащане на заемната сума от 15 650лв. с банков превод по конкретно посочена
банкова сметка ***, като преводът бил от лична сметка на ищеца, т.е. парите
били лично негови. По силата на уговореното между страните твърди още, че
ответницата се задължила да върне заема в срок до една година от получаването
на сумата. Въпреки настъпилия падеж, провежданите разговори и дори изпратената
и получена на 18.08.2016г. нотариална покана, и до днес ответницата не
изпълнила задължението си, поради което се претендира исковата главница. Предявил
е иск за връщане на дадената по договора за заем сума.
В срока по чл.131 ГПК ответницата М.Г.
депозира писмен отговор, в който не оспорва, че на 30.09.2013г. е
получила от ищеца, по своята банкова сметка, ***. Твърди обаче, че тази сума не
е получена по силата на договор за заем, какъвто оспорва да е бил сключен, а по
силата на други конкретни договорености на четири лица (ищеца, бившата му
съпруга, сестрата на последната (ответницата) и нейния съпруг) – а именно
закупуване на общ недвижим имот. В тази връзка навежда подробни твърдения, че са тези лица са взели решение да закупят
в условията на съсобственост недвижим имот за инвестиция или строителство и
продажба впоследствие. Сумата е дадена като част от цената на имота, който Г.
се е задължила да намери. Счита, че понеже е дадена по решение на двамата
съпрузи, то и получената сума не е била лична на И.Д., а е била семейна на Д. и
съпругата му Н., с оглед на което ако била подлежала на връщане, то следвало да
бъде върната поравно на двамата.
Евентуално твърди, че е платила на ищеца И.Д. сумата от общо 8 695,00лв. в периода
16.09.2016г. – 17.07.2017г., чрез банкови преводи по негова сметка в „ЦКБ” АД,
с които е погасила частично евентуалното си задължение. Ако се приеме, че с
тези плащания не е погасявала по самия договор, прави възражение за прихващане с
тях, като платени без правно основание.
След наведените фактическите твърдения в отговора
на исковата молба и направените възражения, ищецът Д. оспорва даването на
сумата на соченото от ответницата основание. Твърди, че договор за поръчка за
закупуването на общ имот не е сключван. В евентуалност, сочи, че дори и да има
такава уговорка, то същата не е налице към настоящия момент, тъй като имот не е
закупен. Сочи, че сумата следва да бъде върната, като дадена без основание или
на отпаднало вече такова. По направеното от ответницата възражение за
прихващане не оспорва, че са били получени по негова сметка преведените от
ответницата суми, но твърди нередовност на плащанията, защото не били по
заявената от него с нотариалната покана банкова сметка.
***е и събраните по делото доказателства намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Ищецът И.Д.
е бивш съпруг на сестрата на ответницата М.И. – Н. ДР., като бракът между Н. и И.
Друмеви е прекратен с развод през 2016г., което се установява от приложените по
делото решение за прекратяване на брака и удостоверения за раждане. Тези факти
са и безспорни между страните.
Видно
от приложен на л.33-44 договор за кредит с „МКБ Юнионбанк“ ЕАД, на 26.09.2013г.
е бил сключен договор за кредит между „МКБ Юнионбанк“ ЕАД, И.Д. и Н. ДР.. По
силата на договора И.Д. е получил парична сума в заем, в размер на 18 000 лв., в
качеството му на кредитополучател. Съпругата му е подписала договора като
„солидарен длъжник“. Кредитът е усвоен по личната сметка на И.Д. с IBAN:*** – същата, от която е нареден превод на 30.09.2013г.по сметката на М.Г..
Горното се установява и от приложените по делото извлечения от сметките на И.Д.
и М.И. за съответни периоди, за които е разкрита от съда банкова тайна по реда
на ЗКИ.
Страните
не спорят, а и от изслушаната ССчЕ се установява, че на 30.09.2013г. И.Д. е
превел на М.И. сумата 15 650,00 лв. Вписаното основание на превода е
„изплащане на идеални части недвижим имот“, като това вписване е възпроизведено
от самото платежно нареждане. Банковата сметка на изпращача И.Д. е негова лична
и е с IBAN:***.
Платежното
нареждане е представено лично от ищеца Д. въз основа на издадено му съдебно
удостоверение. Същият е изразил становище, че не оспорва превеждането на
сумата, посочена в нареждането, но оспорва, че ръкописният текст, изписал
основанието за превода е изписан от ищеца Д.. Респективно, оспорва, че
посоченото в платежното нареждане основание е реалното основание за превода на
сумата в полза на Г.. Не е поискана СГЕ от ищеца за установяване неистинността
на посочената част от документа досежно авторството на направеното изявление.
Нито пък ищецът се е възползвал от правото си да оттегли представеното от него
доказателство- платежното нареждане. Предвид това и доколкото ищецът не е
оспорил, че неговият подпис стои под текста на платежното нареждане, то следва
да бъде прието, че направеното в платежното нареждане волеизявление, сочещо основанието за
извършване на превода, изхожда от автора на документа, а именно подписалия го
ищец.
Видно
от материалите на л.4-5, на 18.08.2016г. М.И. е получила нотариална покана от И.Д.
за връщане на горепосочената сума, която е отправено искане да се върне получената
на 30.09.2013г. сума по заявена от Д. банкова сметка.
***.27-32
от делото са представени платежни нареждания с наредител М.И. и получател И.Д.,
за 8 суми по около 840-850 лв. с вписано основание „вноска по договор от
30.09.2013г.“, както и още две суми с вписано основание „арбитраж“ и „вноска
кредит“. Документите не са оспорени относно автентичността им (в законовия срок
за това – с отговора). Не е оспорено и че сумите по тях са получени по сметката
на И.Д.. На л.146-147 от делото са представени платежни нареждания, с наредител
М.И. и получател И.Д., за три суми по около 850 лв. с вписано основание „вноска
по договор от 30.09.2013г.“. Тези документи са оспорени от ответника по
автентичност, като съгласно заключението по приетата СГЕ това оспорване е
неоснователно, а подписите на „наредител“ са на М.И.. На л.147 е налице още
едно платежно от 17.10.2017г., което не е прието по делото, поради
преклудираност.
Установи
се от заключението на назначената по делото ССЕ, че сметката, по която сумите
са превеждани, е с титуляр И.Д.. Възраженията на ищеца, че посочената сметка е
открита с оглед обслужване на сключен кредит, кредитополучатели по който са той
и бившата му вече съпруга Н. ДР. се установяват от приложения на л. 45-61
договор за кредит. От него е видно, че на 13.02.2015г. е бил сключен друг
договор за кредит между „ЦКБ“ АД и семейство Друмеви, с цел рефинансиране на
предходния кредит. От съдържанието на договора се установява и факта, че
сметката, по която ответницата Г. е превеждала сумите с изброените по-горе
платежни нареждания, е именно тази, посочена в договора и открита с оглед обслужване
на тегления от Друмеви кредит. Затова и възражението на ищеца, че М.Г. е
превеждала сумите по сметка, обслужваща кредит на Друмеви, респективно е
връщала суми в полза не само на ищеца, а и в полза на трето лице, съставът
намира за доказани. Изложеното обаче не променя извода, че погасяване на част
от дълга на М.Г. по отношение на ищеца е налице. Това е така, тъй като макар и
да се установява, че преведените по сметката на ищеца суми са послужили за
погасяване и на дълга на трето лице, а не само на ищеца, то последният би
разполагал с възможността да упражни претенциите си по отношение на това трето
лице, обогатило се неоснователно вследствие на погасяване на негови задължения.
Към предмета на спора отношенията между ищеца и третото лице- бившата му
съпруга са ирелевантни. От значение е установения факт, че Г. е връщала сумите
по сметка, титуляр на която е И.Д.. Как и в полза на кого впоследствие тези
суми са потребени, както и за погасяване на чии задължения, е без значение. Ищецът
е разполагал с възможността да ползва постъпилите по сметката си суми и да се
разпорежда с тях лично. Предвид горното
и съдът намира, че преведените от Г. с платежните нареждания суми са
станали част от патримониума на Д..
От
заключението по приетата ССчЕ, което съдът цени като обосновано, пълно и
мотивирано, се установява, че от сметката на получателя М.И. са направени през
м.10 и м.11 два броя преводи в полза на „Ива 95“. Първият е с основание „капаро
дог. за покупко – продажба на ап.10, ул. „Роза“ 37а“, на стойност 9 779,15лв. Вторият-
с вписано основание „частично плащане по договор за покупка на ап.10, ул.
„Роза“ 37а“, на стойност 57 412.41лв., е извършен на дата 18.11.2013г. Също на
18.11.2013г. сметката на М.И. е захранена и с 57 412,41лв. – банков кредит.
Експертизата не може да даде заключение дали спорната сума от 15 650,00лв.
е послужила точно като собствен дял за отпускане на кредита от 57 412,41лв.
Самият договор за кредит, сключен между М.Г. и банкова институция, не е
депозиран по делото. Безспорно е обаче, че недвижимият имот, находящ се на ул.
„Роза“ е закупен от М.Г. през месец ноември 2013г.
Досежно
установяване на основанието, на което процесната сума е дадена, са ангажирани
от страните гласни доказателства, от които се установява следното:
Показанията
на св. Д. М. съдът цени съобразно чл.172 ГПК, като преки и непосредствени. От
тях се установява, че през лятото на 2013г. свидетелят е бил в България при М.И.
(имат общо дете). Сочи, че е живеел вече в Германия и се е връщал от време на
време. Г. не е искала да замине с него, а свидетелят не желаел да живее в
България. През този период, през м. септември 2013г. двамата са имали среща с И.
и Н. Друмеви в техния дом, на която в присъствието на четирите лица са взели
общо решение да закупят недвижим имот, с инвестиционни намерения и при поделени
разноски. Имотът е следвало да бъде в м.Боровец, на стойност до около 15000 –16 000
евро, която да се понесе поравно от двете семейства. Свидетелят е осигурил
половината от средствата от доходите си от Германия, където работи и живее
отдавна. Другата половина е била осигурена от семейство Друмеви, като (по
информация от М.И.) е била получена чрез банков превод, нареден от И.Д.. Свидетелят
твърди, че парите и без друго са ги имали вече в къщи, тъй като ги е бил
осигурил. Идеята е била, М. като обикаля със служебната кола, да огледа за
имоти, да капарира, ако трябва. В крайна сметка обаче не се стигнало до
закупуване на общ имот, а двете семейства постепенно се отказали от идеята да
купуват такъв, отношенията между съпрузите са се влошили, респективно и между
свидетеля и ответницата. Поради което свидетелят и М.И. взели решение да върнат
получените от семейство Д. пари, но М. била разбутала получените от ищеца пари
за закупуване на новия апартамент. Ответницата била теглила пари за обзавеждане
на закупения от нея имот. Решили обаче,
че ще върнат парите, защото не били техни. Сочи, че парите са били дадени чрез
превод от физическото лице И.Д., но са дадени от Друмеви като семейство. Нямало
е уговорка до колко време трябва да се купи общия имот. Свидетелят е изложил,
че М.Г. докато си закупи имота, което е станало през 2013г., е живяла в къщата
на сестра си. Твърди, че имотът е закупен на името на М.Г., но свидетелят е
осигурил парите. Знае, че е платена първа вноска, а после- може би след година,
е закупен и имотът. Не е участвал в избиране на имота, М. го е избрала, просто
й е изпратил парите. Свидетелят твърди, че той е изпратил на Г. всички пари за
жилището- струвало е 45 000 евро.
Пред
настоящата инстанция е допусната до разпит Н. ДР., показанията на която, макар
и лични и непосредствени, съдът цени при
условията на чл.172 ГПК, доколкото същата е бивша съпруга на ищеца и сестра на
ответницата. Последната излага, че през август 2013г. тя заедно с ищеца, от
една страна, и ответницата и мъжът, от който последната е имала дете, са били
заедно в къщата на Д. Обсъждали са да направят обща инвестиция, като закупят
парцел и евентуално да изградят къщи – близнаци или една къща, която да
продадат впоследствие. Свидетелката излага, че ищецът е имал страст да закупува
недвижими имоти и въпреки че са имали теглени кредити за построяване на тяхната
къща и потребителски, доколкото са разполагали със средства, то са решили да
инвестират. Понеже ответницата Г. е имала възможност и е обикаляла служебно да
разглежда имоти, са възложили на нея да търси имот. Намирала е, но И. е
отказвал, защото локацията е била неподходяща. Свидетелката сочи, че суми са
разменяни. През септември 2013г. са изтегли заедно със съпруга си потребителски
кредит от около 20 000 лв. Той е бил изтеглен без конкретна цел, но поради
необходимост от довършителни работи по къщата, в която семейството вече е
живеело от 2012г. Въпреки това след изтеглянето му ищеца и свидетелката са
взели решение да дадат парите на М.Г., като й ги преведат по сметка с нейно
съгласие, защото това е било горе-долу цената, която са били готови да
инвестират. Сочи, че решили предварително да дадат парите, а не като Г. намери
имот. Горното се налагало, тъй като ищецът пътувал често. Втората част от
сумата щяла да бъде дадена от ответницата и мъжа й при сключване на евентуална
сделка. Само ищецът и съпругата му дали парите предварително. Сумата била
изтеглена като кредит от ищеца, защото имал високи доходи и можел да си
позволи. Свидетелката излага, че е титуляр по кредита също, но парите са били
по сметка на И.- едната част са преведени на сестра й, а другата част изтеглени
от ищеца. Сочи, че през 2014г. отношенията им с ищеца като семейство са се
влошили и имот не е бил закупен нито тогава, нито по-късно. Изрично договорът с
Г. не е развалян, но свидетелката знае от нейната майка, че ищецът е притискал
ответницата да му връща сумата. Знае, че същата е възстановена по сметка, която
обслужва кредита им. Последният е бил изтеглен през 2015г. като рефинансиращ
такъв- ипотечния за къщата и потребителския, изтеглен на 30.09.2013г. Същата
излага да е кредитополучател също, но твърди, че няма достъп до сметката. Сочи,
че през 2013г. сестра й не е живяла постоянно във Варна, но когато е оставала-
веднъж-два пъти седмично, е преспивала у тях в къщата. Знае, че са търсили с мъжа,
с който М. ***. Знае, че сестра й е сключила през септември предварителен
договор за покупка на имот на ул. „Роза“, като сочи, че цената е била 47-48000
евро. М. е имала от Д. около 10 000 евро в брой. Дали е платила с тях капарото
или с други пари, свидетелката не знае.
Разпитан
по делото е и свидетелят И. Д И., който излага, че познава страните- кръстник е
на ищеца Д. и бившата му съпруга, а М.Г. познава от 2012г. Били са близки
приятелски семейства с ищеца и съпругата му и знае, че последните са имали
изтеглен кредит за построяване на къщата. Впоследствие през 2013г. е изтеглен
от ищеца Д. още един кредит за жилището на М.Г.. Последната е нямала такова и е
живяла около шест месеца в къщата на сестра си. Кредитът е изтеглен лично от И.,
който е имал добра заплата. Свидетелят знае за тези факти лично от ищеца, не е
чувал да се коментират, когато са били на гости. Знае от И., че кредитът го дава на Г., за да
си купи апартамент, което е станало факт впоследствие. Г. си е купила жилище в
Цветния квартал. Свидетелят не е чувал да се коментира нито от И., нито от
съпругата му, че се канят да инвестират в друг имот, да строят къщи и т.н.
Свидетелят знае, че съпрузите са имали теглени кредити по къщата, която току-що
са били построили, родителите на ищеца също много са им помагали със средства.
Затова и свидетелят е категоричен, че такива намерения у съпрузите не са били
демонстрирани. Знае, че И. е изтеглил кредита чрез банкер. Свидетелят не знае
какви са били договорките между М. и И. при даване на парите.
Показанията
на св. Я.Б. съдът цени като до известна степен опосредствени, доколкото са
базирани само на лични разговори с И.Д., на които Н. ДР. присъствала, но без
присъствие на М.И.. От тях се изяснява, че от разговорите с И.Д. свидетелят Б.
знае, че И.Д. е предоставил на сестрата на жена си парична сума в заем, в
размер на малко под 20 000лв., за да изтегли тя потребителски кредит и да
си закупи жилище. Н. ДР. е знаела за това и вероятно била съгласна, но Б.
посочва, че не е бил запознат с нейните намерения. Знае от ищеца, че Г. си е
търсила жилище. Обсъждали са, когато свидетелят е бил на гости на Д., че е
нормално да й се помогне. И. е изтеглил потребителски кредит и й го е
предоставил, защото й е било нужно самоучастие, за да получи по-голям кредит.
После е трябвало да му върне парите. Свидетелят не помни дали М. е била там,
когато са говорили, но Н. е била там и заедно с И. са обсъждали пред свидетеля.
Преводът е направен чрез банка. Свидетелят сочи, че М. е живяла при сестра си в началото. Знае, че
парите И. ги е изтеглил от свое име около година след като М. вече е живеела при
тях. Не знае точно коя година е кредита. Знаел е, че дадената сума трябва да се
връща, тъй като лично И. му е споделял, че дава парите в заем.
По предявените искове с правно основание
чл.240 ЗЗД и чл.55 ал.1 ЗЗД съдът приема следното:
По главния иск с правно основание чл.240 ЗЗД
за връщане на дадената по договора за заем сума в тежест на ищеца е да
установи, че фактически е дал в заем сумата от 15 650 лв. на ответницата,
както и че същата е поела задължение да я върне. Безспорно е между страните, че
сумата е дадена на М.Г. посредством банков превод, извършен на 30.09.2013г.
Основанието за даване на същата обаче не бе доказано по пътя на главно и пълно
доказване от страна на Д., доколкото не че установено наличието на договорка
между страните за връщане сумата. Единственото писмено доказателство –
преводното нареждане, не установява по безпротиворечив начин даването на сумата
в заем. Посочването на текста- „за закупуване на идеални части от недвижим
имот“, без да е посочено, че се дава в заем, както и факта, че не е
конкретизиран имота, за да може поне да се приеме, че по косвен начин се
установява намерението сумата да се даде с оглед Г. ***, не води до извод, че
сумата е дадена по заемно правоотношение. Възможно е да се направи извод за
наличие на някакви други отношения между страните, както и за друго намерение
за даване на сумата- дарствено напр. предвид близките родствени отношения между
страните. Вярно е, че действията на ищеца да дарява сума в момент, в който е
бил кредитно обременен, което се установява от свидетелските показания, както и
предвид немалкия размер на сумата, е нелогично. Вярно е, че проследявайки
фактите във времето, именно след получаване на сумата, Г. е превела същата за
капариране на по-късно закупения от нея имот, но тези факти са само индиция, че
сумата действително е дадена именно с цел Г. да купи имот. Индиция, но не и налагащ се категоричен извод. Още повече,
че целта, за която е дадена сумата, не установява основанието за даването й- а
именно за послужване, след което да бъде върната. Гласните доказателства са
допустими на осн. чл. 164 ал.1 т.3 ГПК, но посредством тях също не се
установява по категоричен начин основанието за даване на сумата. Свидетелят И.
не е запознат какви са били уговорките при даване на парите. Единствено
свидетелят Б. сочи, че сумата е следвало да бъде върната, но тези показания
интепретират казаното му само от ищеца Д. и евентуално съпругата му. М.Г. обаче
не е правила подобни изявления пред свидетеля, респективно не може да се
направи извод, че същата е поела задължението да върне сумата. Още повече,
липсват каквито и да било доказателства /както и не са наведени от самия ищец
твърдения/ в какви срокове е следвало да бъде върната сумата, при какви условия
и т.н. Затова и съдът намира, че по пътя на главно и пълно доказване не се
установи възникването на заемно правоотношение между страните, по което ищецът
да е дал сумата срещу поето от насрещната страна задължение за връщане на същата.
Искът с правно основание чл.240 ЗЗД следва да бъде отхвърлен, а решението на
ВРС- потвърдено в тази част.
По претенцията с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД:
По наведените във въззивната жалба твърдения
за недопустимост на заявената претенция по реда на чл.214 ЗЗД:
Съдът напълно споделя извода на ВРС, че
изменението на иска чрез добавяне на ново основание е допустимо. Изменението е
направено в първо съдебно заседание, като е запазен петитума за връщане на
сумата и добавено ново основание. Изменение на фактическата обстановка не е
налице. Напротив, твърденията на ищеца, че не е налице соченото от ответницата
в отговора на исковата молба основание, поради което и сумата като дадена без
основание, подлежи на връщане, както и ако се установи, че е било налице даване
на сумата на твърдяното от ответницата в отговора основание, то сумата отново
подлежи на връщане поради отпадането му, не представлява изменение на
фактическите твърдения по исковата молба. Изложението в допълнително предявения
иск представлява процесуалната защита на ищеца срещу наведените от ответника
твърдения, изчерпена не само посредством възражение, но и чрез в евентуалност
предявен иск. Ето защо и като се има предвид т.2В на Тълкувателно решение
№4/14.03.2016г. на ОСГК на ВКС, цитирано и от ВРС, съдът намира, че изменението
на иска чрез добавяне на ново евентуално основание е допустимо. Решението в
тази част не е недопустимо. Възраженията по жалбата на Г. са неоснователни.
Не е недопустимо и решението в частта, с която е присъдена
законна лихва върху присъдената сума. Не е налице произнасяне свръхпетитум, тъй
като добавянето на ново основание, на което се претендира връщането на сумата,
не променя заявения петитум /горното и не би било допустимо по реда на чл.214 ГПК, тъй като би се променило и основанието и искането/. И доколкото ищецът по
главния иск е претендирал връщане на сумата ведно със законната лихва, то и
същото искане касае евентуално предявения иск. Решението не е недопустимо в
тази част и възраженията в този смисъл в жалбата на ответницата са
неоснователни.
По евентуално предявената претенция в тежест
на ищеца е да установи единствено даването на процесната сума. В тежест на
ответницата е да установи твърденията си за основанието, на което е дадена
същата. Ответницата твърди сключването на договор за поръчка, сключен между
Друмеви и ответницата ведно с лицето, от което същата има дете. Свидетелските
показания са допустими, поради което и са събрани такива. Същите следва да
бъдат коментирани в съвкупността си, както и с оглед останалите събрани
доказателства и кредитирани, като се съобрази доколко може да бъде дадена вяра
на същите предвид родствена връзка, евентуална заинтересованост от разрешаване
на спора по определен начин, отношения им със страните, възможността да
възприемат събитията пряко и непосредствено. В конкретния случай за
установяване на твърдяното от ответницата основание последната е ангажирала
показанията на св. Д. М. и св. Н. ДР.. Първият свидетел е бил в близки
отношения с ответницата, като имат общо дете, а втората свидетелка е сестра на
ответницата и бивша съпруга на ищеца. Досежно св. М.:
Последният не е живял в България през
процесния период, връщал се е за малко и изпращал средства за отглеждане на
детето. В добри отношения с ответницата и понастоящем. Има преки и
непосредствени впечатления за договаряне закупуване на съсобствен имот, но няма
такива от превеждане на сумата с тази цел. Кой, с какви средства и кога е
превел сумата на Г., свидетелят интерпретира чутото от ответницата. Нелогично
звучат показанията на този свидетел и от гледна точка на направеното от него
изявление, че не желае да живее в България. Същевременно твърди, че желае
закупуване на общ имот с трети лица с оглед инвестиция. Твърди, че разполага
със средства да заплати апартамента на ответницата като неин личен, а
същевременно се установява, че не разполагат със средства, за да капарират
общия имот с Д.. Излага нелогични и противоречиви твърдения, че въпреки че е
осигурил в брой всички средства за апартамента на Г., тя е почнала да тегли от
преведената от Д. сума за обзавеждане. Горните показания обаче противоречат на
установеното от извадките от банковата сметка на Г., а именно, че същата именно
с част от дадената от Д. сума е заплатила капарото за закупуване на имота.
Следователно и няма как да е започнала обзавеждане на имота преди закупуването
му. Твърденията на свидетеля, че имотът е закупен около година след това не
съответства на установеното по делото от гласните и писмените доказателства. Свидетелят
не знае и не е виждал закупения от Г. имот, въпреки че е бил в България около
месец преди сключване на предварителния договор. Ако и същият да е купувал
имота за ответницата, а не за себе си, то доколкото целта е била да се осигури
дом на жената до него и общото им дете, нелогично и непоследователно е
поведението на ответника да осигури цялата цена за закупуване на имота, а да не
се увери в реализиране на дарственото си намерение. В заключение на изложеното
съставът намира, че показанията на свидетеля М. не следва да бъдат кредитирани,
доколкото съдът счита, че не са преки и непосредствени, противоречат на
ангажираните по делото доказателства, както и на правилата на нормалната
житейска логика.
Още в по-голяма степен това може да се каже
за показанията на св. Н. ДР.. Същата е бивша съпруга на ищеца, с когото е в
обтегнати отношения. Няма спор, че между страните се водят и множество дела
именно във връзка с материалните придобивки по време на брака. Свидетелката е
изключително заинтересована от разрешаване на настоящия спор, тъй като
връщането на сумата само в полза на ищеца, би накърнило нейния патримониум.
Твърденията, че е в лоши отношения и с ответницата, не се установиха, а
останаха само изявления на самата свидетелка. Освен това показанията на
свидетелката са изключително противоречиви и не кореспондират с останалите
доказателства по делото. Свидетелката излага, че е била кредитополучател по
потребителския кредит, който факт се опровергава от приложения по делото
договор. Видно е, че кредитът е изтеглен от нейния съпруг, а тя по силата на
законовата разпоредба и съобразно утвърдената банкова политика е вписана като
съпруг-солидарен длъжник. Фактът, че е подписала и тя преводното нареждане в
полза на Г., не установява собствеността й върху преведената сума. Същата е преведена по лична сметка на И.Д. и
съобразно чл.21 СК е станала негова лична собственост / доколкото не
представлява придобито по време на брака вещно право/, с която той се е
разпоредил в полза на ответницата. Нелогични са и твърденията на ответницата,
че кредитът е изтеглен с цел обзавеждане на техния имот, след което обаче е
взето решение да бъде дадена сумата на Г.. В противоречие с всякаква житейска
логика звучи твърдението, че имайки нужда да погасяваш собствени задължения, да
довършват обзавеждането на семейното си жилище, влизаш в ново обременително
кредитно задължение с оглед осъществяване на някаква бъдеща инвестиционна цел.
Фактът, че сумата е изтеглена и дадена на Г. от Д., след като нито е бил
набелязан имот, който да бъде закупен съвместно от страните, нито Г. е имала
готовност за такава инвестиция предвид предстоящото й закупуване на жилище,
звучи меко казано недостоверно. На въпрос в съдебно заседание кое е наложило
тези пари да се дадат предварително, свидетелката е заявила, че така били
решили с ищеца, а М. щяла да доплати остатъка. Горното изявление звучи напълно
недостоверно на фона на изложеното от останалите свидетели- И. и Бошнаков,
които сочат, че съпрузите са имали кредити, родителите на ищеца са им помагали
за довършването на къщата и се опровергават изцяло твърденията на свидетелката
за така наречените от свидетелката ДР. „страсти“ на съпруга й да закупува
имоти. Предвид изложените съображения съставът намира, че показанията на
свидетелката ДР. са изцяло дискредитирани.
От ангажираните гласни доказателства, а и от
приложените писмени такива, не се установява твърдението на ответницата Г.
даването на сумата от 15 600 лв. да е в изпълнение на сключен между
страните договор за поръчка, по силата на който тя е следвало да намери и да
закупи в полза на Друмеви и в нейна полза общ недвижим имот. Безспорно се
установява даването на сумата от страна на Д., доколкото сумата е преведена от
негова лична сметка. Не се установи основанието за даването й, поради което и
същата, както дадена без основание подлежи на връщане.
По направеното възражение за погасяване на
задължението чрез плащане:
Безспорно
се установи от ангажираните по делото доказателства - представени платежни
нареждания, с наредител М.И. и получател И.Д., че са налице плащания осемкратно
на суми по около 850лв. и една 205 лв., с основание „вноска по договор от
30.09.2013г.“. Те не са оспорени по автентичност, нито е оспорено, че сумите по
тях са получени по личната сметка на И.Д.. На л.146-147 от делото са
представени още платежни нареждания, с наредител М.И. и получател И.Д., за три
суми по около 850 лв. с основание „вноска по договор от 30.09.2013г.“, които са
от различни дати и с различни уникални регистрационни номера от горните.
Платежните са оспорени от ответника по автентичност, но според заключението по
СГЕ подписите на „наредител“ са на М.И.. Не е оспорено, че сумите по тях са
получени по сметката на И.Д.. След извършване на съответните изчисления съдът
установи, че по личната сметка на Д. са преведени от М.Г. общо 9 543,20лв.
Основното
възражение на въззивника, наведено в жалбата, е, че плащанията не следва да
бъдат зачетени, тъй като ответницата не е изпълнила точно- не е превела по
посочената от ищеца банкова сметка. ***ователно. Глава трета част първа от ЗЗД
– чл.63 и сл., които определят сроковете, начините, местоизпълнението, лицата,
на които може да се престира и т.н., регулират отношения, възникнали по силата
на договорни правоотношения. Следователно и същите са неприложими при института
на неоснователното обогатяване. При наличие на разместване на имуществени блага
чрез даване от едно лице на друго без за това да е налице основание, не следва
да бъдат прилагани по аналогия правилата, регулиращи изпълнението на длъжник по
отношение на неговия кредитор по сключен договор. Затова и ирелевантно е дали и
какъв начин за изпълнение обеднялото – далото без основание лице, е посочило за
изпълнение, респективно коя сметка. От значение е дали е налице плащане от
страна на обогатилия се за чужда сметка и увеличаване на патримониума на ищеца.
Горното обстоятелство е факт. Сметката, по която сумите са превеждани от Г., е
лична такава именно на ищеца Д.. Затова и се налага извода, че погасяване на
част от дълга на М.Г. по отношение на ищеца е налице. Това е така, тъй като както
вече се изложи по-горе, макар и да се установява, че преведените по сметката на
ищеца суми са послужили за погасяване и на дълга на трето лице, а не само на
ищеца, то последният би разполагал с възможността да упражни претенциите си по
отношение на това трето лице, обогатило се неоснователно вследствие на погасяване
на негови задължения. Към предмета на спора отношенията между ищеца и третото
лице- бившата му съпруга са ирелевантни. От значение е установения факт, че Г.
е връщала сумите по сметка, титуляр на която е И.Д.. Как и в полза на кого
впоследствие тези суми са потребени, както и за погасяване на чии задължения, е
без значение. Ищецът е разполагал с възможността да ползва постъпилите по
сметката си суми и да се разпорежда с тях лично. Предвид горното и съдът намира, че преведените от Г. с
платежните нареждания суми са станали част от патримониума на Д..
Затова и
от общо дължимата като получена без основание от Г. сума от 15 650 лв. следва да се приеме, че
чрез плащане е погасена сумата от 9 543,20
лв. Разликата над тази сума до 15 650 лв., а именно 6 106,80лв. следва да
бъде окончателно присъден на ищеца, като иска бъде уважен до тази сума. Искът
за заплащане на разликата над 6 106,80 лв. до 15 650 лв. следва да
бъде отхвърлен като погасен с извършеното плащане. Следва да бъде присъдена и
законната лихва от подаване на иска до окончателното изплащане.
Доколкото
възражението за погасяване чрез плащане е уважено, то процесуалното условие за
разглеждане на възражението за прихващане не е налице.
На
основание чл.78 ал.1 ГПК и предвид направеното искане и в полза на въззивника Д.
следва да бъдат присъдени направените в производството разноски. Съобразно
представения пред ВОС списък същите възлизат в размер на 1 390 лв. и
следва да бъдат уважени изцяло. /възражение за прекомерност липсва./ Пред
първата инстанция в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски съобразно
уважената част от иска. Видно от приложените по делото платежни нареждания към
момента на подаване на исковата молба са били извършени плащания от страна на
ответницата в размер на общо 3 385 лв.- по четири бордера до 16.12.2016г.
Респективно, ответницата е дала повод за завеждане на иска за сумата от
12 265 лв., като искът е уважен за 6 106,80 лв., но разликата е
заплатена в хода на процеса. Поради което и разноски в полза на ищеца се дължат
върху цената на иска от 12 265 лв. Така дължимата държавна такса възлиза
на 490,60 лв.
Разноски
са претендирани за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв.
Направено е възражение за прекомерност, което съдът намира за неоснователно.
Дължимото съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения възлиза на 1 000 лв. Следва да бъде отчетено,
че по делото са проведени шест съдебни открити заседания, събрани са множество
доказателства. Следва да се отбележи, че и спорът е изключително комплициран от
правна и фактическа страна. Предвид горното и съставът намира, че възражението
за прекомерност е неоснователно. Съобразно уважената част от иска, както и
предвид новопостъпилите след завеждане на исковата молба плащания, в полза на
ищеца следва да бъде присъдена сумата от 2 351 лв. Следва да бъде осъдена
ответницата да заплати и заплатената от ищеца държавна такса в размер на 490,60
лв.
Съобразно
горните съображения и реално сторените разноски, на страните се следват такива,
а именно: за ищеца – 2 841,60 лв., а за ответника – 470,86лв.
Частната
жалба на М.Г. срещу определението, с което е оставено без уважение искането й
за изменение в частта за разноските чрез намаляване на разноските на ищеца,
следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 3509/25.09.2018г., постановено по
гр.д. №16520/16г. по описа на ВРС, ІХ-ти с-в.
ОСЪЖДА М.Г.И., ЕГН**********,
да заплати на И.Д.Д., ЕГН**********, сума
в размер на общо 1 783,07 /хиляда седемстотин осемдесет и три лева и седем
ст./, представляващи направени в производството разноски, от които
1 390 лв.- направени пред въззивната инстанция разноски и още 393,07 лв.-
разноски, дължими за адвокатско възнаграждение пред ВРС, на осн. чл.78 ал.1 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, депозирана от М.Г.И., ЕГН**********,
срещу определение №11498/10.10.2018г., с което е отхвърлена молбата й за
изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване до 950 лв. на
претендирания от И.Д.Д. адвокатски хонорар.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.