Р Е Ш Е Н И Е
№ 751
17.07.2020г., гр. Пловдив
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ-
ми състав, в открито съдебно заседание на 25.06.2020г. в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието
прокурор Мария Тодорова при Окръжна прокуратура - гр. Пловдив и при секретаря
Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Ст.Михова в.гр.дело № 526 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивната жалба на Административен съд гр.
Варна (вх. № 74936/18.11.2019 г. по описа на ПдРС) , въззивна жалба на Районен
съд - Варна (вх. № 76013/21.11.2019 г. по описа на ПдРС); въззивна жалба на Върховен касационен съд (вх.
№ 76377/22.11.2019 г. по описа на ПдРС) и въззивната жалба на Върховен
административен съд (вх. № 76700/25.11.2019 г. по описа на ПдРС), против
решение № 4096 от 28.10.2019 г. постановено по гр. д. № 14791/2018 г. по описа
на Районен съд-Пловдив, в частта, с която жалбоподателите при условията на пасивна солидарност са осъдени да заплатят на К. Д.Г.,
с ЕГН: **********, сумата от 2000 лева ,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие
нарушение на правото му на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 31.07.2017г. до окончателното й
изплащане.
Въззивникът Административен съд гр. Варна релевира оплаквания за неправилност на
първоистнацинното решение, като настоява за отмяната му и отхвърляне на
исковата претенция спрямо него. Поддържа, че не са налице предпоставките за
ангажиране на неговата отговорност за репариране на причинените на ищеца
неимуществени вреди, тъй като
производството по делото пред този съд е продължило в разумен срок- около 6 месеца и 25 календарни дни, всички процесуални действия от образуване на делото до постановяване на
крайния съдебен акт , са постановени в законоустановените срокове , не е допуснато забавяне при разглеждането
на правния спор, като ищецът не се е възползвал от правото си да депозира молба
за определяне на срок при бавност. Поддържа , че продължителност на
производството е погрешно определена от
първоинстанционния съд и като
крайна дата следва да се приеме постановеното от него през 2015г. решение по
адм. дело № 3348/2012 г., с което претенцията на ищеца е изцяло удовлетворена.Твърди, че за забавяне на производството е допринесъл
и ищецът, чрез депозираните от него
частни и касационни жалби, молби за допълване на решение , за поправка
на очевидна фактическа грешка , за отлагане на производството и за издаване на изпълнителен лист, като
законът регламентира различни по продължителност и процедура производства за произнасяне от съда. Инвокира и оплакване,
че претенцията на ищеца е необосновано завишена и в нарушение на принципа за
справедливост.
Въззивникът Районен съд- Варна твърди, че обжалваното решение е неправилно
и поддържа, че липсва основание за ангажиране на солидарната отговорност на
ответниците. Твърди, че производството
по делото пред този съд е продължило в разумен срок , исковата молба, с която е
сезиран е била нередовна и пояснена в достатъчна степен от ищеца след трикратно дадени му указания от
съда.Повдигнатият съдебен спор се отличавал с правна сложност , с оглед
противоречивата съдебна практика досежно неговата подведомственост. Твърди,
че по делото не е установено причинените на ищеца неимуществени вреди да
са в пряка причинно-следствена връзка с движението на иницираното исково производство в РС-Варна а
обстоятелството , че ищецът е практикуващ юрист не обосновава извод за повишен
интензитет на моралните вреди.Искането до въззивния съд е за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и отхвърляне на предявената срещу РС-Варна искова
претенция , евентуално намаляване обезщетението до справедлив размер.
Въззивникът Върховен касационен съд излага
доводи за неправилност на
първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд е
нарушил правилото на чл.172 ГПК, незаконосъобразно е кредитирал показанията на
разпитания по делото свидетел , като не е отчел ,че между свидетеля и
ищеца има изградени трайни приятелски
отношения. Първоинстанционният съд не е констатирал и противоречието между показанията на свидетеля и писмените доказателства по делото, според
които забавянето на производството пред всяка инстанция се дължи на обективни фактори, които
изключват вината на съдилищата.Според жалбоподателя молбите на Г. за допълване на решението в частта за
разноските и за поправка на очевидна
фактическа грешка пред Административен
съд-Варна , в резултат на които са се развили две частни произвдства пред ВАС,
са повлияли на срока за приключване на
производството. Допълнително забавяне е допуснато и при внасяне на държавна
такса пред въззивната и касационните инстанции, които не се взети предвид от
съда при определяне на размера на дължимото обезщетение.Жалбоподателят
поддържа,че периода на висящност на
производството от около четири години и единадесет месеца не може да се приеме
за безспорно нарушение на разумния срок
съгласно чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС.Същевременно предметът на делото е без
значим интерес и не е изисквал по-завишено внимание от страна на съдилищата при
разглеждането му. Оспорват се и изводите на първоинстанционния съд, че притежаваното от ищеца юридическо образование обосновава извод за повишен интензитет на претърпените
от него моралните вреди.Поддържа се , че като юрист , ищецът е следвало да потърси адевкватни мерки за ускоряване на съдебния процес, включително
да бъде прецизен при представяне на отделни актове и възражения в хода на
производството.Релевирано е и оплакване, че
първоинстанционният съд не е изложил мотиви при определяне на размера на
дължимото обезщетение, което според жалбоподателя е изключително завишен и не съответства на икономическия стандарт в страната , на съдебната практика по сходни
казуси и води до неоснователно
обогатяване на страната. Поддържа,че определеното от министъра на правосъдието обезщетение в
размер от 800 лева в производството по
ЗСВ би репарирало в цялост евентуално
установените вреди за ищеца от бавно правосъдие. Искането до въззивния съд е за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и присъждане на
направените пред двете съдебни инстанции разноски.
Въззивникът Върховен административен съд излага във въззивната жалба подробни
доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на
материалния закон, досежно преценката за наличие на бавно правосъдие, поради
необоснованост , с оглед липсата на аргумент относно наличието на предпоставки за ангажиране на пасивна солидарност при ясна
юридическа обособеност на отделните органи на съдебната власт , нарушение на
съдопроизводствените правила изразяващи се в необсъждане на направените от ВАС
възражения за липса на елементи от фактическия състав на отговорността по чл.2б от ЗОДОВ, липсата
на предпоставки за ангажиране отговорността на ВАС , като пасивно солидарен
ответник и необсъждане на задължителните елементи в практиката на ЕСПЧ относно преценката на понятието „разумен срок“, фактическата и
правна същност , отделните действия на
отделните съдебни инстанции и
индивидуалният залог за жалбоподателя по
делото. Искането до въззивния съд е за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и присъждане на направените пред двете съдебни инстанции
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК К.Г. е депозирал отговор
на въззивните жалби на ответниците, в които се излагат съображения за тяхната неоснователност и се отправя искане
за потвърждаване на първоинстнционното решение в обжалваната част като правилно
и законосъобразно.
Конктролиращата страна – Окръжна
прокуратура гр. Пловдив счита жалбите за основателни.
Пловдивският окръжен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са допустими като
подадена от легитимирани страни, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което
подлежат на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно,
съображенията за което са следните:
Производството пред РС-Пловдив е
образувано по предявен иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ
от К. Д.Г. с ЕГН: **********, против Административен съд гр. Варна, Районен съд
- Варна , Върховен касационен съд и Върховен административен съд, за заплащане при условията на пасивна солидарност
на сумата от 5001 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинено в следствие на нарушение
правото на чл. 6 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/
на разглеждане и решаване в разумен срок на адм.д. № 3348/2012 г. по описа на Административен съд гр. Варна, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 31.07.20117г. до окончателното й изплащане.
Съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, допустимостта на предявения иск, предмет на разглеждане по
настоящето дело, е обусловена от проведена процедура по реда на гл. ІІІа от
ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. В процесния случай, в шестмесечния
срок по чл. 60а, ал. 4 от ЗСВ ищецът е подал заявление чрез ИВСС до министъра на правосъдието
с искане за репариране на неимуществените вреди оценени в размер от 4700 лева,
настъпили вследствие на нарушаването на разумния срок за разглеждане на адм.д. № 3348/2012 г.
по описа на Административен съд гр. Варна. С писмо с рег. № 94-К-191/17/24.11.2017 г. от зам. министъра на
правосъдието до К.Г., получено от последния на 30.11.2017 г., ищецът е
уведомен, че след извършена проверка и съставен констативен протокол от 10.10.2017
г., установените от ИВСС факти и обстоятелства обосновават извода, че правото
на К.Г. за разглеждане и решаване на
делото в разумен срок е нарушено, като на основание чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ и заповед № ЛС-04-1010/13.06.20107 г. е определено обезщетение в
размер на 800 лева, за която сума е отправено предложение за сключване на
споразумение. От постъпило по делото на 05.12.2018 г. писмо от Министерство на
правосъдието се установява, че К.Г. не е
приел споразумението, поради което административната процедура по ЗСВ е
изчерпана и разглежданият в настоящото производство иск по чл. 2б от ЗОДОВ
е допустим. В тази връзка следва да бъде посочено, че макар в хода на
административната процедура да е прието, че правото на ищеца за разглеждане и
решаване на делото в разумен срок е нарушено, то тази констатации не обвързва
съда, който разглежда иска за обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ.
Настоящият съдебен състав споделя застъпено в решение № 272/27.01.2020 г. по
гр. дело № 924/2019 г. на ВКС, четвърто ГО, становище, че съдът не би могъл да
бъде ограничен в преценката си и на събраните пред него доказателства относно
размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ
за претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди, доколкото в
съдебното производство, образувано по иск по чл. 2б от ЗОДОВ,
съгласно чл. 7 от ЗОДОВ
държавата, като страна по спорното материално правоотношение, се представлява
от процесуален субституент – съответният орган на съдебната власт, който е
нарушил правото на ищеца (по неговите твърдения в исковата молба) на
разглеждане и решаване на съответното гражданско или наказателно производство в
разумен срок, а не се представлява от съда, който разглежда и се произнася по
иска по чл. 2б от ЗОДОВ.
Последният действа именно в качеството си на решаващ съдебен орган –
безпристрастна и независима юрисдикция, която следва да разреши
материалноправния спор между страните относно дължимостта и размера на
обезщетението, поради което по никакъв начин не би могъл да се разглежда като
представител на едната страна по спорното материално правоотношение –
държавата, респ. – не би могъл да е и обвързан от предложеното от нейна страна
обезщетение в рамките на административното производство по гл.
ІІІ-"а" от ЗСВ. Това предложение би могло да се разглежда от съда
единствено като извънсъдебно признание, което съгласно чл. 175 от ГПК
и трайно установената практика по приложението му, също следва да се преценява
с оглед всички останали обстоятелства по конкретното дело. Също в тази връзка –
няма място и за приложение на правило за невлошаване на положението на лицето,
претендиращо обезщетението (ищеца), каквото правило нито е установено от
закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е
кредитор на държавата за това обезщетение, изцяло по своя воля, но и на свой
риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на
административното производство по гл. ІІІ-"а" от ЗСВ. В последния
случай, ако предяви пред съда иска по чл. 2б от ЗОДОВ,
претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в
съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът
може да му присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът
рискува както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от
предложения му, така и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по
чл. 2б от ЗОДОВ
за неоснователен и го отхвърли.
Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.), Държавата отговаря чрез съответния
орган за вредите, причинени на граждани в резултат на нарушаване правото им на
разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от
ЕКЗПЧОС и приложимия български закон ЗОДОВ не дават легална дефиниция на понятието
"разумен срок" при разглеждане на едно производство пред съда.
Преценката дали срокът, през който е разгледано едно конкретно дело, е разумен,
е конкретна във всеки отделен случай, като се вземат предвид и заложените в
разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии: общата продължителност и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните
процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в
процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за
правилното решаване на спора. Разумността на срока според съдебната практика се
оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между
интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство по иска.
Така, за ангажиране отговорността на ответника за вреди по иск при настоящата
квалификация, е необходимо ищецът да докаже кумулативното наличие на следните
предпоставки - че е претърпял твърдените в исковата молба имуществени вреди,
както и че тези вреди са в причинна връзка с поведението на ответника,
изразяващо се в нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок, съгласно чл. 6, параграф 1 от Конвенцията. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ
на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от
неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от
неправилни или недопустими съдебни актове /в този смисъл отново решение №
272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ВКС, ІV го/.
От фактическа страна по делото се
установява и спор между страните не се повдига , че производството по адм.д. № 3348/2012 г. по описа на
Административен съд гр. Варна е образувано по жалба с вх. № 16544/03.09.2012 г. подадена от К.Д.Г.
срещу „Тет — 61” ЕООД, за отмяна на принудителна административна мярка „преместване
на паркирано ППС“ и осъждане на
ответника да заплати сумата от 56 лева за репатриране и паркинг на МПС, като
обезщетение за претърпени имуществени вреди. С определение № 4195/20.09.2012г.
Административен съд гр. Варна е
прекратил производството по делото, поради неподведомствеността на спора на
административните съдилища и изпратил жалбата на Районен съд-Варна.
Продължителността на
производството по адм. дело № 3348/2012 г. по описа на Административен съд –
Варна, от депозирането на жалбата на 03.09.2012 г. до прекратяване на делото е 17 дни.
Пред РС- Варна е образувано на 25.09.2012г. гр. дело №
13734/2012 г. Производството по делото е оставено три пъти без движение, с
разпореждания на съдията докладчик от 11.10.2012г.;10.12.2012г. и
определение от 10.12.2012г., като на страната е указвано да отстрани
различни нередовности на исковата молба.Проведено е едно съдебно заседание на 05.11.2013 г., в което са събрани
допуснатите по искане на страните
доказателства , като съдът е счел
делото за изяснено от фактическа страна и е дал ход по същество. По делото е
постановено съдебно решение на 09.12.2013г. , с което
„Тет - 61” ЕООД е осъдено да заплати на К.Д.Г. сумата от 56 лева представляваща обезщетение
за имуществени вреди в резултат на действията на служители на ответника по
неоснователно репатриране и преместване на автомобил „Фиат Браво” с per. № *** и заплатена
такса за наказателен паркинг ведно със законната лихва, считано от 04.09.2012г.
до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и сумата
от 50 лева, представляваща разноски за производството, на осн. чл. 78 ГПК. Срещу
първоинстанционното решение е депозирана
въззивна жалба от търговското дружество и след нейното администриране е
изпратена на 19.02.2014г. на ОС-Варна.
Продължителността на
производството по гр. дело № 13734/2012 по описа на Районен съд – Варна от
образуването му на 25.09.2012г. до
изпращането на жалбата на въззивния съд на 19.02.2014 г. е 1 година
4 месеца и 24 дни.
По така подадената въззивна жалба пред Окръжен съд - Варна е образувано на
24.02.2014г. в.гр. дело № 447/2014 г., като с постановеното по делото на 16.05.2014 г. решение № 738 , е обезсилено решението на
РС-Варна и делото върнато за повдигане на препирня за подсъдност
между Районен съд - Варна и Административен съд - Варна.
В изпълнение за
задължителните указания на въззивната инстанция , с определение № 8368 от
04.06.2014 г., РС-Варна е повдигнал спор за подсъдност с
Административен съд – гр. Варна пред смесен
състав на ВКС и ВАС.
По повдигнатия между
съдилищата спор за подсъдност е образувано на 12.06.2014 г. ч.гр. дело №
30/2014 г. по описа на Върховен касационен съд, II гр.отд.,
петчленен състав.С определение № 61 от 10.12.2014 г., смесеният 
петчленен
състав на ВКС и ВАС е определил, че компетентен да разгледа подадената
жалба от К.Г. срещу наложена
принудителна административна мярка по чл.171,т.5,б.”б” ЗДвП – принудително
преместване на теритоията на к.к.”Златни пясъци” на лек автомобил „Фиат Б.” с
рег. ***, извършено на 24.08.2012 г. и предявен иск за присъждане на
обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от наложената
принудителна мярка е Административен съд- град Варна.
Така продължителността
на производството по ч.гр. дело № 30/2014 г. по описа на Върховен касационен
съд, II гр.отд., петчленен състав, е 5 месеца и 28 дни.
След връщане на
12.12.2014г. на компетентния да разгледа спора Административен съд –гр. Варна,
делото е насрочено за разглеждане в
о.с.з. за 13.02.2015 г., в което ход на делото не е даден, поради неправилно според съда конституиран ответник по делото в лицето на търговското
дружество „Тет 61” ЕООД. Съдът е задължил търговското дружество в 3-дневен срок
да уточни лицето наложило ПАМ на собствения на ищеца лек автомобил и отложил
делото за 27.03.2015 г.С молба от 13.02.2015 г., от търговското дружество са
посочени имената и адреса на лицето
наложило ПАМ и с разпореждане на съда от 17.02.2015 г., същото е конституирано
като ответник по спора. В насроченото на
27.03.2015 г. о.с.з. ход на делото не е даден ход, поради нередовно призоваване
на ответника и представен болничен лист от К.Г., като делото е отложено за 08.05.2015
г.В проведеното на тази дата открито съдебно заседание , съдът е докладвал делото и подаденото заявление от жалбоподателя за оттегляне на иска за заплащане от ответника на
обезщетение на имуществени вреди в размер от 56 лева и отложил разглеждане на
делото на 19.06.2015г. за събиране на допуснатите гласни доказателства.На
14.05.2015 г. от К.Г. е подадена молба с
искане до съда за произнасяне по предприетото оттегляне на исковата претенция
за репариране на имуществени вреди от ответника, по която молба съдът се е
произнесъл с определение на 15.05.2015 г., като е прекратил производството до делото в тази му
част . В проведеното на 19.06.2015 г. открито
съдебното заседание, съдът е счел делото за изяснено от фактическа
страна и дал ход на делото по същество. По делото е постановено съдебно
решение на 08.07.2015г., с което е
обявена за нищожна наложената на
24.08.2012 г. от А. С. Й. - служител при „Тет - 61” ЕООД, без писмен акт ПАМ
„преместване на ППС” на основание чл. 168, ал. 1, чл. 171, т. 5, б. „б” от ЗДвП
по отношение на предоставения на жалбоподателя К.Д.Г. лек автомобил „Фиат
Браво” с peг. № Р***. Присъдени са разноски в полза на К.Г. , като е оставено без уважение
искането да му бъдат заплатени разноски в размер на 262,60
лева, представляващи извършени пътни разходи.На 15.07.2015 К.Г. е подал молба
за допълване на решението, като му се присъдят и сторени разноските в производството пред PC - Варна, ОС - Варна и
ВКС, като е отправил и искане до съда да
си отмени решението , в частта с която е отказано присъждане на пътни разходи.
С определение № 2740/10.08.2015 г. съдът е оставил без разглеждане молбата на К.Г.
в частта за допълване и изменение на решението досежно разноските и без движение молбата в частта, в която се иска
отмяна на решението. На 03.08.2015 г.
от А. С. Й. е подадена касационна жалба против решение № 1550 от 08.07.2015 г.,
оставена без движение с разпореждане от 04.08.2015 г. за внасяне на държавна
такса по сметката на ВАС, изпълнено от жалбоподателя на 17.08.2015 г.На 24.08.2015 г. Административния
съд е изпратил касационната жалба заедно с цялото производство по компетентност на ВАС.
Продължителността на
производството по адм.д.№3348/2012г. по описа на Административен съд-Варна от
постъпване на делото на 12.12.2014г. до изпращането му във ВАС е 8 месеца и 12
дни.
На 01.09.2015 г. е
образувано адм. дело № 9697/2015 г. по описа на ВАС , насрочено за разглеждане в о.с.з. за
31.05.2016 г.На 08.09.2015 г. във ВАС е получено писмо от Административен съд -
Варна, за връщане на адм. дело № 3348/2012 г., с оглед
администриране на подадената частна
касационна жалба от К.Г. срещу определение № 2740/10.08.2015 г. С разпореждане на
ВАС от 11.09.2015 г. делото е върнато на Административен съд - Варна , който с
разпореждане от 16.09.2015 г. е оставил без движение частната касационна жалба
на К.Г. за представяне препис от нея за другата страна и представяне на
доказателства за внесена държавна такса, които указания са били изпълнени от
жалбоподателя на 16.10.2015 г.След администриране на частната жалба, същата
заедно с цялото производството са изпратени отново на ВАС по компетентност на
05.11.2015 г. В проведеното съдебно
заседание на 31.05.2016г. съдът е
счел делото за изяснено от фактическа страна и дал ход по същество. По делото е
постановено съдебно решение на 30.06.2016 г. , с което е оставено в сила решение № 1550/08.07.2015
г. по адм. дело № 3348/2012 г. на Административен съд гр. Варна. Отменено е
определение № 2740 от 10.08.2015г. и делото е върнато на Административен съд
гр. Варна за произнасяне по направеното с молба от 15.07.2015 г. искане на К.Г.
за изменение на решение № 1550 от 08.07.2015 г. в частта за разноските. Осъдено
е дружеството „Тет - 61” ЕООД да заплати на К.Г. сумата от 700 лева,
представляваща направените разноски пред касационната инстанция.
Продължителността на
производството по адм. дело №9697/2015 г. е 9 месеца и 29 дни, като в този период се
включва и период от 1 месен и 24 дни, през който делото е било върнато на
Административен съд - Варна за администриране на частната жалба.
След връщане на
делото в Административен съд - Варна на 04.07.2016 г. , от съдията докладчик е
постановено определение №
2009/28.07.2016 г., с което е оставено без уважение искането на К.Г. за
изменение на решение № 1550 от 08.07.2015 г. в частта на разноските. Срещу
определението е подадена от К.Г. частна
касационна жалба вх. № 13062 от 29.08.2016 г. и след администрирането й същата
е изпратена на 17.09.2016г. по компетентност на ВАС .
Продължителността на
производството по адм. дело № 3348/2012 г. по описа на Административен съд –
Варна състав от получаване на делото на
04.07.2016г. до изпращане на частната
жалба на ВАС на 17.09.2016г. е 2 месеца и 13 дни.
По така постъпилата частна жалба на 26.09.2016 г. е образувано ч. адм. дело №
10811/2016 г. по описа на ВАС, като с определение
№ 10463/10.10.2016г., съдът е оставил в
сила определение № 2009/28.07.2016 г. по адм. дело № 3348/2012 г. по описа на
Административен съд - Варна.
Продължителността на
производството по ч.адм. дело № 9697/2015 г. по описа на Върховен административен
съд от образуването на делото на 26.09.2016 г. до постановяване на съдебното
определение на 10.10.2016г., е 14 дни.
След връщане в
Административен съд –Варна на адм. дело № 3348/2012 г., с разпореждане №
18351/21.11.2016 г. ,
съдията-докладчика е указал същото да се изпрати на ВАС по
компетентност за преценка относно
необходимостта от поправка на допусната ЯФГ в
решение №8046/30.06.2016г.
по адм. дело № 9697/2015 г. по описа на
ВАС.
С определение от
02.12.2016 г. по адм.д. № 9697/2015 г. по описа на ВАС,, делото е върнато на
Административен съд - Варна с указание за преценка дали е необходимо съдът да
се самосезира за извършване на поправка на очевидна фактическа грешка в решение
№ 1550/08.07.2015 г. в частта за ответника.
На 19.12.2016г., К.Г.
е подал молба до Административен съд гр.Варна за поправка на ОФГ в диспозитива
на решение № 1550/08.07.2015 г., в която са изложени доводи, сочещи на
допусната от съда грешка при изписването на посочения като ответник А. С. Й.
/вместо юридическото лице „Тет -61” ЕООД/, който да възстанови сторените от
жалбоподателя разноски.След администриране на молбата с решение № 64 от
23.01.2017 г., постановено по адм. дело № 3348/2012 г.,
Административен съд – Варна е
отхвърлил молбата на К.Г. за поправка на явна фактическа грешка на решение № 1550/08.07.2015 г.,
постановено по горното дело.В законоустановения срок решение № 64/23.01.2017 г.
е обжалвано от К.Г. с касационна жалба с вх. № 1479 от 30.01.2017 г.След администриране
на касационната жалба, същата на 24.02.2017 г. е изпратена на ВАС по
компетентност.
На 06.03.2017 г. пред
ВАС е образувано адм. дело № 2647/2017 г. и с решение № 10137/31.07.2017 г. е оставено в сила
решение № 64/23.01.2017 г. по адм. дело № ********* г. по описа на Административен съд
- Варна.
Продължителността на
производството по адм. дело № 2647/2017 г. по описа на Върховен административен
съд от образуването на делото на 06.03.2017 г. до постановяване на съдебното
решение на 31.07.2017г. е 4 месеца и 25 дни.
От
показанията на разпитания по делото
свидетел, настоящият съдебен състав приема за установено, че ищецът е бил много огорчен от дългия период, през който е
нямал решение на казуса. Вярвал силно в справедливостта и очаквал бърза и
адекватна защита от съдебната система.
При
така установените обстоятелства по делото, при преценката по критериите,
посочени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, настоящият съдебен състав намира
следното:
С оглед твърдението на ищеца, че производството по адм. дело № 3348/2012
г. е продължило извън рамките
на разумния срок, въззивният съд намира, че относимия период при преценка за
наличие на допусната забава при разглеждане на делото, е от датата на подаване
на жалбата на К.Г. в Административен съд – Варна на 03.09.2012г. до 31.07.2017г. - датата на която е
приключило производството с окончателен съдебен акт с постановеното от ВАС решение по адм. дело № 2647/2017 г. , както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд с обжалваното решение
и правилно определил общата продължителност на производството респ. 4 години ,
10 месеца и 28 дни. Необоснован е доводът
на въззивника Административен съд гр. Варна, , че така посочената
продължителност на производството е погрешно определена и като крайна
дата следва да се приеме
постановеното от него през 2015г. решение по адм. дело № 3348/2012
г.Макар така постановеното на 08.07.2015г. решение № 1550
да ползва ищеца , тъй като претенцията му е изцяло удовлетворена, то висящността на спора не е приключила с
окончателен съдебен акт.Така при определяне на
общата продължителност на производството следва да се вземат предвид
и производствата по допълване, изменение и поправка на
очевидни фактически грешки в съдебните
решения, както и това за определяне на компетентен да се произнесе по спора съд, понеже докато те траят , основния спор
между страните още е висящ.Освен това
решението за поправка, за допълване и за тълкуване представляват част от
основното решение.
Решаващият състав на
съда споделя и изводите на първоинстанционния съд , че фактическата сложност на
производството е минимална, като предмет на правния спор е единствено преценката досежно
законосъобразността на наложена ПАМ „преместване на ППС” на основание чл. 171,
т. 5, б. „б” от ЗДвП. Минимална е сложността на производството и от материалноправна
гледна точка, като жалбоподателят е оттеглил исковата си претенция за репариране
на причинените му от ответника имуществени вреди в размер от 56 лева. Процесното
административно производство не е
следвало да се отличава с правна сложност и от процесуална гледна, както по
отношение на страните, така и по отношение на фактите по него.
Независимо от липсата
на правна и фактическа сложност, в случая развитието на производството се е усложнило
изключително много и е продължило общо 4 години , 10 месеца и 28 дни – без съмнение далеч над разумния срок за това
по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.Така
констатираната прекомерна продължителност на производството е в резултат на
поведението на компетентните съдебни органи, които не са положили необходимите
усилия за ускоряването му, а напротив - с препращането между съдилищата,
забавянето на насрочването и многократно
оставяне на исковата молба без движение
, продължителния период до постановяване
на съдебните актове, са станали причина
за неговото ненужно забавяне. Въпреки, че продължителността на отделните етапи
от производството, и при всяко разглеждане на делото от съда, да не изглеждат в
неразумен срок, то в конкретния случай общия период от време, през което е
продължило разглеждането на делото е извън разумния такъв. Основната причина за
забавяне на производството е поведението на първоинстанционните съдилища-
РС-Варна и Административен съд-Варна и
възникналия между тях спор за подсъдност довел до забавяне на производството с 2
години, 2 месец и 20 дни – респективно от 20.09.2012г.- с прекратяване на
производството по адм.д.№ 3348/2012г. от
Административен съд-Варна и изпращането му по подсъдност на РС-Варна, до 10.12.2014г., когато повдигнатия от
районния съд спор за подсъдност е окончателно решен от петчленния състав на ВКС
и ВАС по ч.гр. дело № 30/2014 г. За
забавяне на делото е допринесло и
многократното оставяне на исковата молба без движение от РС-Варна, като на страната е указвано да отстрани
различни нередовности , оставяне на исковата молба без движение и от
Административен съд гр. Варна в хода на развилото се пред него производство по делото, допуснатия пропуск за
своевременно произнасяне по молбата на жалбоподателя , с която десезира съда с
част от спорното право, преждевременно изпращане на делото на касационната
инстанция без да са изтекли процесуалните срокове за обжалване на постановените
от първоинстанционния съд съдебни актове.Забава се наблюдава и при
постановяване на съдебните актове от ВАС по адм. дело № 2647/2017 г. и от смесения
петчленен състав на ВКС и ВАС по ч.гр.
дело № 30/2014 г.Не може да има спор, че срокът за постановяване на
съдебно решение е инструктивен и от неговото принципно неспазване не може да се
изведе извод за неразумна продължителност. Факт е обаче, че срокът за
произнасяне на съдилищата е превишил 3-месечния разумен срок , което на практика няма как да не обоснове
нарушение на чл. 6, § 1 от
ЕКЗПЧОС.
Неоснователни са в
тази връзка оплакванията на
жалбоподателя ВАС за натовареността на
касационната съдебна инстанция. Съдилищата носят отговорност за вреди по
исковете по чл. 2 б от ЗОДОВ
като процесуални субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и
ефикасни мерки за справяне с този проблем и да организира съдебната система по
начин, който да може да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок. Ако
такива мерки не са взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните й
субституенти не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на
разумния срок (в този смисъл – също практиката на ЕСПЧ – решение от 07.07.1989
г. по делото Union Aliment aria Sanders v. Spain по жалба № 11681/85).
Неоснователни са и
оплакванията на жалбоподателите Р-Варна, Административен съд-Варна и ВАС за
липсата на предпоставки за ангажиране на солидарната им отговорност на причинените
на ищеца неимуществени вреди. Процесуалните действия на отделните съдебни
инстанции не могат да се разглеждат изолирано, защото се осъществяват от един
орган на власт- съд и тъй като са допринесли за настъпване на вредоносния
резултат, на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, във връзка с чл. 53 от ЗЗД
се ангажира и солидарната отговорност, като същото разпорежда и новата ал. 2 на
чл. 4 от ЗОДОВ. Затова, при основателност на иска, държавата следва да бъде
осъдена чрез представляващите я процесуални субституенти за вредите от
осъщественото забавяне, независимо от това дали някой, или никой от тях (като
съд, разглеждал делото, т.е. в друго качество) има, или няма причастност към
осъщественото забавяне, в който смисъл е решение № 30/07.05.2019 г. по
гр. дело № 2125/2018 г. на ВКС, трето ГО.
Макар някой от процесуалните действия
от страна на жалбоподателя да са били нередовни и неефективни,като подаване на
молби за изменение на решението в частта за разноските и за допускане на поправка
на очевидна фактическа грешка в решението и обективно да са довели до
забавянето на развитието на производството, то никое от тях не е целяло това
забавяне, поради което те не са недобросъвестно предприети; респ. – с
процесуалното си поведение по делото К.Г.
не е допринесла виновно за увреждането си по смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, поради което възраженията на ответниците за съпричиняване от негова страна на процесните неимуществени
вреди, са неоснователни. При преценка на поведението на жалбоподателя се
отчита, че от него не може да се иска да сътрудничи активно за ускоряване на
производство, чрез подаване на жалби за
определяне на срок при бавност, подаване на молби за разглеждане на делото с
приоритет, както поддържа жалбоподателя ВАС, а за преценката на поведението на
компетентните органи - голямо значение имат усилията им за ускоряване на
производството. Съдебните органи са тези, от които се очаква да следят всички
участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на
ненужно забавяне.
Неоснователно е и
оплакването на жалбоподателите , че по делото не е установено К.Г. да е
претърпял неимуществени вреди , които да са в пряка причинно-следствена връзка
с движението на иницираното производство
, както и за допуснато нарушение от първоинстанциония съд на разпоредбата на
чл.172 ГПК, тъй като незаконосъобразно е
кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел. Съгласно практиката на
ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото Radkov v. Bulgaria по жалба №
18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото Velkova v. Bulgaria по жалба №
1849/08), и практиката на ВКС (решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019
г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. №
4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), в исковото производство по чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде проведено от страна на ищеца по
отношение на вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена
връзка между тях и забавеното производство; а относно неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява
такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди
изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се
търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило
извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от
евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и
на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на
делото. В случая от страна на въззивниците не са ангажирани никакви
доказателства за оборване на тази презумпция. Напротив – от страна на ищеца е
поискан и съдът е допуснал разпит на свидетел, чиито показани следва да бъдат
кредитирани като логични, последователни, почиващи на преки и непосредствени
впечатления и в съответствие с представените по делото писмени доказателства,
въз основа на които показания са установени и конкретните негативни
психо-емоционални изживявания на ищеца
вследствие неразумната продължителност на процесното производство.
С оглед на така
изложените съображения съдът приема, че по несъмнен начин по делото е
установено, че ищецът е търпял в един продължителен период от време, обичайните
в подобни случаи неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения за развитието
и изхода на процесното производство, накърняване на чувството му за
справедливост и на доверието му в правораздаването поради неразумното забавяне
на производството по дело за отмяна на наложена му принудителна административна
мярка.Предвид така установените по
делото обстоятелства, както и с оглед социално-икономическите условия и стандарта
на живот в страната през периода на процесното увреждане, настоящият съдебен
състав намира за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с
чл. 2б от ЗОДОВ и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, което би репарирало процесните
неимуществени вреди, търпяни от ищеца , доколкото те могат да се оценят в пари
и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и
същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия
критерий за справедливост, сумата от 1 000 лв. При определянето на този размер,
съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответниците има основно
репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните
вреди. При определянето на размера на обезщетението, съдът взема предвид и
обстоятелството, че то е признато до размер 800 лв. в рамките на
административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ от страна на държавата,
чиито процесуални субституенти в настоящото производство по чл. 2б от ЗОДОВ са
ответниците, като именно с оглед всичко гореизложено, намира че този признат
размер е занижен и недостатъчен да репарира в пълна степен ищеца.
Това налага
първоинстанционното решение да се отмени в частта, с която предявеният иск е
уважен за сумата над 1000 лв. до 2000 лв. и вместо него да се постанови
решение, с което искът за тази разлика да бъде отхвърлен.
В останалата обжалвана
част, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ
в размер на 1000 лв., решението следва да се потвърди.
Съгласно чл. 10, ал. 3,
изр. 1, пр. 2 ЗОДОВ, дължат се разноски на страната, в чиято полза
приключва правния спор по правилото на чл. 78 ГПК.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК
във вр. с чл. 38, ал. 2 във
вр. с ал. 1, т.2 ЗАдв. в
полза на процесуалния представител на въззиваемата страна следва да се присъди
сумата от 100 лева-адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция , определено съобразно редакцията на чл. 7, ал. 1, т. 1
от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
към момента на произнасянето на въззивната инстанция / изм. 15.05.2020 г./
Въззивниците Върховен касационен съд и Върховен административен съд са претендирали разноски на основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК. Същите са били представлявани от лица с юридическо образование -
съдебни помощници въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия
страната, и доколкото представителите притежава юридическо образование и
правоспособност, страната има право на юрисконсултско възнаграждение / в т.см.
Определение № 510 от 26.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2346/2017 г., IV г. о.;Определение
№78 от 16.04.2020г. по гр.д.№16/2020г. на ВКС,
IV г. о.; решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ВКС, IV г.
о. /. На основание чл. 78, ал.8 от ГПК,
приложима съгласно §1 от ПЗР на ЗОДОВ и чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ (Нова - ДВ, бр.
94 от 2019 г.), вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. с чл. 25, ал.1 от
Наредбата за заплащане на правна помощ в полза на всеки от въззивниците-
Върховен касационен съд и Върховен Административен съд следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 200 лева, от по 100 лева за двете съдебни
инстанцции.
Неправилно внесената от Върховен административен съд държавна такса за
въззивното производство в размер от 40 лева , подлежи на възстановяване на
страната след посочване на банковата сметка за това.
Водим от горното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 4096 от 28.10.2019 г. постановено по гр. д. № 14791/2018 г. по описа на
Районен съд-Пловдив, в частта, с която Административен съд гр. Варна,
Районен съд гр. Варна, Върховен касационен съд и Върховен административен съд,
са осъдени да заплатят на К. Д.Г., с ЕГН: **********, при условията на пасивна
солидарност сумата за разликата над 1000
лв. до 2000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
причинени вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, ведно със законната лихва, начиная от 31.07.2017г. до
окончателното й изплащане, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от К. Д.Г., с ЕГН: **********, против Административен съд гр. Варна, Районен
съд - Варна, Върховен касационен съд и Върховен административен съд, иск за
заплащане при условията на пасивна солидарност на сумата за разликата над 1000 лв. до 2000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени
вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на адм. дело № 3348/2012 г. в разумен срок,
ведно със законната лихва, начиная от 31.07.2017г. до окончателното й
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 4096 от 28.10.2019 г. постановено по гр. д. № 14791/2018 г. по описа на
Районен съд-Пловдив, в частта, с която Административен съд гр. Варна,
Районен съд - Варна, Върховен касационен съд и Върховен административен съд, са
осъдени да заплатят на К. Д.Г., с ЕГН: **********, при условията на пасивна
солидарност сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на нарушение на правото на
разглеждане и решаване на адм. дело № 3348/2012 г. в разумен срок, ведно със
законната лихва, начиная от 31.07.2017г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
Административен съд гр. Варна, с адрес за призоваване: гр. Варна, ул. „Никола
Вапцаров“ № 3А, Районен съд - Варна, с адрес за призоваване: гр. Варна, бул.
„Владислав Варненчик“ № 57, Върховен касационен съд , с адрес за призоваване:
гр. София, бул. „Витоша“ № 2 и Върховен административен съд, с адрес за
призоваване: гр. София, бул. „Александър Стамболийски № 18, да заплатят на адвокат Н.П.М. , с ЕГН: **********,
в условията на пасивна солидарност сумата от 100 лева- адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на К. Д.Г. с ЕГН: ********** , в
производството пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА К. Д.Г.,
с ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***, да заплати на Върховен касационен
съд , с адрес за призоваване: гр. София, бул. „Витоша“ № 2 , сумата от 200 лева
– разноски за въззивната инстанция и първоинстанционното производство , на основание чл. 10, ал.4 от ЗОДОВ, вр. с чл.
37 от ЗПП вр. с чл. 25, ал.1 от НЗПП .
ОСЪЖДА К. Д.Г.,
с ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***, да заплати на Върховен
административен съд, с адрес за призоваване: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски № 18 , сумата от 200 лева
–разноски за въззивната инстанция и първоинстанционното производство , на основание чл. 10, ал.4 от ЗОДОВ, вр. с чл.
37 от ЗПП вр. с чл. 25, ал.1 от НЗПП .
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС, при предпоставките на чл. 280 ГПК, в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.