№ 18199
гр. София, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110114035 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е въз основа на искова молба, подадена от „.“, ЕИК ., седалище и
адрес на управление . (ищец), действуващ чрез надлежно упълномощения процесуален
представител юрисконсулт Л. С.. Ищецът твърди, през 2019 г. сключил с ответника
договор за обучение за придобиване на правоспособност за управление на моторно
превозно средство от категория „Д(103)“. По силата на договора ищецът приел
ответника на обучение и поел разходите, свързани с обучението съобразно утвърдена
програма, а също така и разходите за първото явяване на обучаващия се на
практически изпит пред „.“ – . – София. От друга страна, ответникът се задължил след
придобиването на съответната правоспособност да работи като водач на тролейбус при
ищеца за срок, не по-кратък от 3 години. Страните уговорили и неустойка в размер на
2 000 лева в случай на прекратяване на трудовото правоотношение преди изтичането
на срока. Ответникът успешно преминал обучението и също така успешно издържал
практическия изпит, след което на 30. 10. 2019 г. сключил с ищеца трудов договор №
13. След това обаче по молба на ответника трудовото му правоотношение било
прекратено на основание чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ с акт № 6 от 12. 03. 2020 г., връчен на
13. 03. 2020 г. Освен това ищецът поканил ответника да му заплати неустойката в
размер на 2 000 лева с писмо, което му било връчени (при условията на отказ) на 13.
02. 2020 г. Позовава се на чл. 234 и чл. 235 КТ. Иска от съда да установи
съществуването на паричното задължение на ответника да заплати сумата 2 000 лева,
представляваща дължима неустойка по договор за обучение за придобиване на
правоспособност за управление на моторно превозно средство от категория „Д(103)“,
ведно със законовата лихва от 23. 09. 2022 г. до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Б. В. М.,
ЕГН **********, адрес ., съдебен адрес . (ответник), действуващ чрез надлежно
1
упълномощения процесуален адвокат К. С.. Признава сключването на договора за
обучение с ищеца, както и че успешно е издържал практическия изпит пред . и е
придобил съответната правоспособност. Признава също така, че на 30. 10. 2019 г. е
сключил трудов договор с ищеца за изпълняване на длъжността „шофьор на
тролейбус“, както и че на 11. 02. 2020 г. е подал молба-предизвестие за прекратяване
на трудовото правоотношение. Заявява, че още на същата дата (11. 02. 2020 г.) му била
връчена покана за заплащане на неустойка в размер на 2 000 лева. След това на 12. 03.
2020 г. трудовото правоотношение е било прекратено. От друга страна, ответникът
прави и някои допълнителни твърдения. Заявява, че обявата за сключването на
договора за обучение в „Джобс БГ“ е била за месечно възнаграждение в размер на
1 800 лева, което го мотивирало да напусне тогавашната си работа. Той сам заплащал
таксите за издаване на необходимите документи, включително и изпитните такси.
Впоследствие предложеният трудов договор бил за месечно възнаграждение в размер
на 1 150 лева, а при сключването му служители на ищеца обяснили на ответника, че
разликата до 1 800 лева се постигала чрез допълнителни часове, предвидени в графика
на всеки водач на тролейбус. През време на трудовото правоотношение обаче били
съставяни графици в нарушение на правилата за управление на моторните превозни
средства, превозващи пътници с капацитет минимум 10 мест, вкл. водача, и периодите
за почивка. След като подал предизвестието за прекратяването на трудовото
правоотношение, служители на ищеца му поставили като условие за прекратяване на
трудовото правоотношение сключването на споразумение с нотариална заверка на
подписите, по силата на което ответникът да се задължи да заплати на ищеца при
определени условия сумата в размер на 2 000 лева, представляваща неустойка по
договор за обучение. Независимо от липсата на предпоставките на чл. 6 от договора за
обучение ответникът признал дължимостта на сумата 500 лева, представляваща
разходи за обучението, като се съгласил тя да бъде прихваната от последното му
трудово възнаграждение, ведно със законовата лихва от деня, в който ищеца е
направил разходите (тоест общо 520 лева). От правна страна ответникът намира, че
клаузата за неустойка по договора за обучение е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, защото надхвърля присъщите функции на неустойката. Освен това
намира, че клаузата за неустойка противоречи на чл. 48, ал. 3 от Конституцията, а
освен това и на чл. 8, ал. 4 КТ. Позовава се на тълкувателна и казуална съдебна
практика. Евентуално оспорва предявения иск и по размер, твърдейки, че ищецът не е
съобразил незаконосъобразно удържаната от трудовото възнаграждение на ответника
сума. Позовава се на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, като заявява, че ако съдът приеме неустоечната
клауза за съобразена със закона и добрите нрави, то размерът й следва да бъде намален
поради прекомерност до сумата 520 лева, която ответникът е погасил преди
образуването на заповедното производство. В последното открито съдебно заседание
претендира разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, придружена е с
документ за довнесена държавна такса в необходимия размер, съответства на
издадената заповед за изпълнение и отговаря и на останалите формални изисквания на
чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което е редовна, а предявения с нея иск е процесуално
допустими. Ищецът предявява по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителен иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а ответникът му противопоставя евентуално
2
възражение за намаляване на неустойката поради прекомерност с правно основание
чл. 92, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване сключването на договора за обучение с ответника, съдържащ твърдяната
неустоечна клауза и нейната валидност; че е сключил валиден трудов договор с
ответника; че надлежно е изпълнявал задълженията си по трудовия договор с
ответника; прекратяването на трудовото правоотношение с ответника преди
изтичането на срока, предвиден в неустоечната клауза по договора за обучение; и че
ответникът е получил поканата за заплащането на неустойката в размер на 2 000 лева.
Що се отнася до ответника, в негова тежест е да установи при условията на пълно и
главно доказване, че неустойката в размер на 2 000 лева е прекомерна с оглед на
действителните вреди на ищеца.
Страните не спорят, а и от анализата на събраните по делото доказателствени
материали съдът приема за установена следната фактическа обстановка. Ищецът е
търговско дружество с едноличен собственик на капитала Столичната община, чийто
предмет на дейност се изразява в превозването на пътници с трамваи и тролейбуси,
както и електробуси (и др.). Във връзка с тази негова дейност ищецът публикувал в
интернет страницата „джобс.бг“ обява за работа като водач на тролейбус срещу
месечно трудово възнаграждение в размер на 1 800 лева. Ответникът и свидетелят Б.Й.
П., негов бивш съсед, проявили интерес към обявата и се свързали с представители на
ищеца. Оказало се, че за да започнат работа като водачи на тролейбус било
необходимо първо да преминат едномесечно обучение, да набавят за собствена сметка
медицинско удостоверение, че не страдат от душевно заболяване, както и че основното
трудово възнаграждение било всъщност в размер на 1 100 лева, а можело да се
увеличи брутно до 1 800 лева чрез полагането на извънреден труд в съответния месец.
Свидетелят П. не бил съгласен с така разяснените условия, поради което не сключил
договор с ищеца. Ответникът, от друга страна, сключил на 30. 09. 2019 г. с ищеца
договор за обучение за придобиване на правоспособност за управление на моторно
превозно средство от категория Д (103) – нататък за краткост „договорът за
обучение“.
По силата на така сключения договор за обучение ответникът поел
задълженията да завърши курс на обучение за придобиване на съответната
правоспособност и да се яви успешно на изпит пред Изпълнителната агенция „.“ (.),
като разходите за явяването на практическия изпит били за сметка на ответника, а при
неуспешно явяване на изпит трябвало да заплати на ищеца стойността на курса за
обучение в размер на 500 лева. От друга страна, ищецът поел задълженията да приеме
за обучение ответника и да проведе обучението му, като поеме разходите за
извършването на обучението и осигури необходимите условия и материално-
техническа база за теоретично и практическо обучение съобразно утвърдената
програма, както и първото явяване на практически изпит пред . (.). Важно е да се
отбележи, че съгласно т. 8 от договора за обучение след придобиването на съответната
правоспособност ответникът трябвало да работи като водач на тролейбус при ищеца за
срок не по-кратък от три години. Виновното неизпълнение на това и на останалите
задължения по договора страните приравнили на прекратяване на трудовото
правоотношение преди срока, уговорен в т. 8, в които случаи ответникът дължал
неустойка в размер на 2 000 лева (т. 9).
В периода от сключването на договора за обучение до 10. 10. 2019 г. ответникът
бил обучаван от работника И.П.С.. Във връзка с провежданото от Ивайло Стоянов
обучение ищецът му заплатил допълнително трудово възнаграждение в размер на още
3
601 лева и 4 стотинки. След това на 11. 10. 2019 г. ответникът се явил на изпита за
придобиването на съответната правоспособност пред ., който сам заплатил, и го
положил успешно. Така на 30. 10. 2019 г. страните сключили и трудов договор №
13/30.10.2019 г., по силата на който ответникът поел задължението да изпълнява
длъжността „шофьор на тролейбус (единичен), той и шофьор на съчленен тролейбус“
на пълно работно време (8 часа), а ищецът бил длъжен да му изплаща основно
месечно трудово възнаграждение в размер на 1 150 лева. Страните изпълнявали
задълженията си по трудовия договор, като ответникът полагал ежемесечно между 10
и 40 часа извънреден труд и между 21 и 30 часа нощен труд. Според показанията на
свидетеля П. правилата за почивките на водачите на тролейбуси, в това число и
ответника, не били спазвани.
Така на 11. 02. 2020 г. ответникът подал едномесечно предизвестие за
прекратяване на трудовия договор. На същата дата ищецът изготвил писмо до
ответника, с което го уведомявал, че е длъжен да му заплати неустойка „по т. 8“ от
договора за обучение, както и че в противен случай ищецът щял да заведе дело срещу
него. Според отбелязването, направено от служител на ищеца, на 13. 02. 2020 г.
ответникът („лицето“) отказал да получи писмото. След това на 09 .03. 2020 г.
ответникът изпратил на свой ред писмо до изпълнителния директор на ищеца, в което
го уведомява, че негови служители настоявали за изготвяне на споразумение с
нотариална заверка на подписите, по силата на което ответникът следвало да се
задължи да изплати при определени условия сумата 2 000 лева. С това писмо
ответникът признал дължимостта само на сумата 500 лева – разходи за обучението,
ведно със законовата лихва от деня, в който са направени, и изразил готовност да
възстанови главницата и лихвите, включително чрез удържането им от трудовото му
възнаграждение на основание чл. 272 КТ. Сетне на 12. 03. 2020 г. ищецът постановил
акт № 6, с който прекратил трудовото правоотношение на ответника на основание чл.
326, ал. 1 и ал. 2 от Кодекса на труда (КТ), считано от 13. 03. 2020 г. Било наредено на
ответника да бъде изплатено обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за неползувания
платен годишен отпуск в размер на общо 10 дни. Актът бил връчен на ответника на
13. 03. 2020 г. От експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че ищецът е превел трудово възнаграждение в полза на ответника за месец
03. 2020 г., като единствените удръжки са тези за данък общ доход, лични
осигурителни вноски и членски внос за синдикална организация.
При така установената фактическа обстановка първостепенният съд достигна до
следните правни изводи.
КТ урежда подробно четири вида договори, свързани с придобиването на
професионална квалификация: договор за придобиване и повишаване на квалификация
(чл. 229), трудов договор за обучение по време на работа (чл. 230 – 233), трудов
договор за стажуване (чл. 233б) и договор за повишаване на квалификацията и за
преквалификация (чл. 234). Всички тези договори могат да се определят с родовото
понятие договори за обучение и могат да предхождат сключването на трудов договор
(чл. 237 КТ).
В разглеждания случай сключването на трудов договор между страните е било
предпоставено от придобиването на специфична правоспособност от страна на
ответника – правоспособността да управлява моторно превозно средство от категория
Д (103). За да придобие тази правоспособност ответникът е трябвало първо да положи
успешно съответен изпит, а за да положи успешно съответния изпит е трябвало да
премине обучение, чрез което да усвои теоретичните и практически знания и умения,
4
свързани с управляването на съответната категория моторни превозни средства.
Ответникът не би могъл да сключи трудов договор и да изпълнява трудовите си
задължения без да е преминал съответното обучение и да е придобил съответната
правоспособност. Затова и сключеният между страните договор за обучение не би
могъл да се определи като трудов договор за обучение по време на работа по смисъла
на чл. 230 – 233 КТ. Допълнителен довод в тази насока е и обстоятелството, че изпитът
за придобиването на правоспособността не се провежда при условия и ред,
определение от работодателя, както предвижда иначе чл. 231, ал. 1 КТ. След като
договорът за обучение не е този по чл. 230 – 233 КТ, то и уговорената от страните
неустойка не следва да бъде съпоставяна с размера на обезщетението при напускане на
работата преди изтичането на уговорения между страните срок след завършването на
обучението (чл. 232, ал. 3 КТ).
Не става въпрос и за договор за стажуване. Съгласно законовото определение на
чл. 233а, ал. 1 КТ, стажуването се изразява в изпълняването на работа под
наставничеството на работодателя или на определено от него лице – наставник, с цел
усвояване на практически умения по придобита професия или специалност. Макар и
действително ответникът да е бил обучаван да управлява моторно превозно средство
от съответната категория под ръководството на наставника И.П.С., посочен от ищеца,
ответникът към момента на сключването на договора не е бил придобил съответната
специалност (правоспособност), а и след приключването на стажуването работодателят
издава препоръка съгласно чл. 233в КТ, а в случая ответникът е положил успешно
изпит въз основа на който компетентната администрация му е издала удостоверение за
правоспособност.
Сключеният между страните договор за обучение има характеристиките на
договор за придобиване на квалификация с лице, което не работи съгласно чл. 229 и
чл. 235 КТ. Това е така, защото ответникът не е имал съответната квалификация към
момента на сключването му и е трябвало тепърва да я придобие. Това придобиване е
трябвало съгласно договора за обучение да бъде извършено след като ищецът „приеме
за обучение“ ответника, което съответства на понятието „постъпване“ по смисъла на
чл. 229, ал. 1 КТ. От данните по делото се установи, че обучението на ответника е било
проведено при регистриран към Областния отдел на „.“ – София – област учебен
център (л. 68), който следва да се приеме за „учебно заведение“ по смисъла на чл. 229,
ал. 1 КТ. Поради тези съображения съдът намира, че относимите правни норми към
договора за обучение са тези на чл. 229 и чл. 235 КТ.
Според чл. 229 КТ страните могат да уговорят обучаващия се да постъпи на
работа за срок, който не може да бъде по-дълъг от шест години. При виновно
неизпълнение на задължението на обучаващия се да работи при работодателя за
съответния срок, обучаващият се дължи обезщетение съгласно гражданския закон
според чл. 229, ал. 4 КТ. Гражданският закон предвижда право на обезщетение за вреди
вследствие на неизпълнен договор (чл. 79, ал. 1 и чл. 88, изр. второ ЗЗД), но не
изключваща възможността страните предварително да уговорят с неустоечна клауза
размерът на вредите, които кредиторът ще претърпи вследствие на неизпълнение на
договора (чл. 92 ЗЗД). Тъкмо това те са и направили, като с чл. 9 от договора за
обучение са предвидили, че ако ответникът прекрати трудовото правоотношение преди
изтичането на срока по чл. 8 (който е тригодишен от постъпването на работа), то
ответникът дължи неустойка в размер на 2 000 лева.
Във връзка с доводите на ответника за нищожност на така уговорената
неустойка поради противоречието й с добрите нрави първостепенният съд приема
5
следното. Съгласно разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. по тълк. дело № 1 от 2009 г. на ОСТК на ВКС,
уговорката за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, когато тя
излиза извън пределите на типичните си обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция. В дадения случай се доказаха разходи на ищеца във връзка с проведеното
обучение на ответника, свеждащи се единствено до възнаграждението на наставника
И.П.С., които са в размер на 601 лева и 4 стотинки брутно възнаграждение. При това
положение неустойката в размер на 2 000 лева значително надхвърля така сторените от
ищеца разходи за обучение на ответника. Но неустойката има освен обезщетителна
още и обезпечителна и санкционна функция. Отчитайки и останалите функции на
неустойката, първостепенният съд все пак намира, че неустойката в размер на 2 000
лева не противоречи на добрите нрави. Действително, от събраните по делото данни се
установи, че условията по трудовия договор са били значително по-неблагоприятни от
посочените от ищеца в предложението за сключването на трудов договор, публикувано
в интернет. Но това поведение на ищеца обуславя гражданската му отговорност за
недобросъвестност при воденето на преговори съгласно чл. 12 ЗЗД (culpa in
contrahendo) и според разбирането на настоящия съдебен състав няма отношение към
проблемата за противоречието на неустойката с добрите нрави.
След като първостепенният съд намира уговорката за неустойка за валидна, то
на следващо място следва да бъде разгледано евентуалното възражение на ответника
за намаляване на неустойката поради прекомерност. Според чл. 92, ал. 2 ЗЗД, ако
неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако
задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния
размер. За основателността на това преобразуващо възражение съдът изследва преди
всичко обезщетителната функция на неустойката и не следва да проверява и другите й
типични функции. Както вече беше отбелязано, размерът на неустойката е значително
по-голям от действително сторените от ищеца разходи, които са в размер на 601 лева и
4 стотинки. При това положение тя трябва най-напред да бъде намалена поради
прекомерност до съответния размер на претърпените имуществени вреди. На второ
място, съдът отчита, че ответникът е сключил трудов договор с ищеца и е изпълнявал
трудовите си задължение в периода 01. 11. 2019 г. (постъпването на работа) – 13. 03.
2020 г. (прекратяването на трудовия договор). Този период се равнява на точно 133
дни, а тригодишният срок по чл. 8 от договора за обучение се равнява на точно 1 096
дни. При това положение съобразно изпълнената част от задължението неустойката
трябва да бъде допълнително намалена с още 73 лева и 18 стотинки (133/1096
умножено по 601,04), тоест непрекомерния размер на неустойката с оглед на
действително претърпените вреди и частичното изпълнение на задължението възлиза
на 527 лева и 18 стотинки. До този размер първостепенният съд приема предявения
иск за основателен.
Разноски. При този изход на делото съдът следва да присъди пропорционално
на страните сторените от тях разноски.
В заповедното производство заявителят е сторил разноски за държавна такса в
размер на 40 лева и банкова комисиона в размер на 3 лева. От така сторените разходи
пропорционално следва да бъдат присъдени 11 лева и 33 стотинки.
Длъжникът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева, реално заплатено в брой. От така сторените разноски пропорционално следва да
бъдат присъдени 294 лева и 56 стотинки.
В първоинстанционното исково производство ищецът е сторил разноски за
6
довнесена държавна такса в размер на още 40 лева, банкови комисиони в размер на 7
лева и 50 стотинки, депозит за възнаграждение на вещото лице в размер на 200 лева и
юрисконсултско възнаграждение. Размерът на юрисконсултското възнаграждение
предвид текста на чл. 78, ал. 8 ГПК се определя по преценка на съда. В дадения случай
делото не се отличава с каквато и да било фактическа и правна сложност, поради
което този размер съдът определя на 50 лева. От така сторените разноски в размер на
общо 297 лева и 50 стотинки съдът следва да присъди пропорционално 78 лева и 42
стотинки.
Ответникът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на още
400 лева, уговорено и заплатено в брой съгласно допълнителното отбелязване в самия
край на договора за правна защита и съдействие (л. 94), депозит за възнаграждение на
вещото лице в размер на 200 лева и държавна такса за издаването на съдебно
удостоверение в размер на 5 лева. От така сторените разноски в размер на общо 605
лева съдът следва да присъди пропорционално 445 лева и 53 стотинки.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 415, ал. 1 от
Гражданския процесуален кодекс иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите, че ответникът Б. В. М., ЕГН **********, адрес ., дължи на
ищеца „.“, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., сумата 527 лева и 18 стотинки,
представляваща неустойка по чл. 9 от договора за обучение за придобиване на
правоспособност за управление на МПС от категория Д (103) от 30. 09. 2019 г., ведно
със законовата лихва от 23. 09. 2022 г. до окончателното изплащане на задължението,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 51514 по описа
на Софийския районен съд, 150-и състав, за 2022 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 527 лева и 18 стотинки до пълния претендиран размер 2 000 лева.
ОСЪЖДА ответника Б. В. М., ЕГН **********, адрес ., да заплати в полза на
ищеца „.“, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., сумата 11 лева и 13 стотинки,
представляваща разноски за заповедното производство, както и сумата 78 лева и 42
стотинки, представляваща разноски за първоинстанционното исково производство.
ОСЪЖДА ищеца „.“, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в
полза на ответника Б. В. М., ЕГН **********, адрес ., сумата 294 лева и 56 стотинки,
представляваща разноски за заповедното производство, както и сумата 445 лева и 53
стотинки, представляваща разноски за първоинстанционното исково производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8