Решение по дело №329/2019 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 769
Дата: 23 август 2019 г. (в сила от 23 август 2019 г.)
Съдия: Галя Василева Белева
Дело: 20192100500329
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 март 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

V- 53                                                  23.08.2019 г.                                     Град Бургас

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав

На двадесети май две хиляди и деветнадесета година

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :    ВЯРА КАМБУРОВА

          ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА

                                                                                  2. мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА

Секретар: Таня Михова

Прокурор: -

като разгледа докладваното от съдия Белева

въззивно гражданско дело № 329 по описа за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение №48 от 8.01.2019г. по гр.д.№5374 по описа за 2018г. Бургаският районен съд е приел за установено между страните, че Т.Д.М. *** дължи на ЕС на бл.23, ж.к.“Меден рудник“, гр.Бургас, представлявана от управителя Драган Колев Узунов, сумата от общо 317,80 лв., представляваща неплатени задължения за разходи по текущо управление и поддръжка на общите части на сградата, находяща се на адрес ж.к.“Меден рудник“, гр.Бургас, бл.23, определени с решение на Общо събрание, обективирано в Протокол на ОС от 27.03.2018г., дължими за периода от м.юли 2016г. до м.февруари 2018г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е била издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3348/2018г. на БРС. 

Против решението е постъпила въззивна жалба, подадена от адв.Мариана Трифонова от БАК като пълномощник на Т.Д.М. ***. Сочи се, че решението е неправилно, необосновано и постановено при несъответствие със събраните доказателства, поради което се иска неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски. На първо място са изложени доводи за недопустимост на исковата молба, без да са развити каквито и да било съображения в подкрепа на това оплакване. На следващо място се сочи, че искът е неоснователен и неподкрепен с доказателства. Не било проведено пълно и главно  доказване на законосъобразното свикване, провеждане и разгласяване на общото събрание, проведено на 27.03.2018г. Липсвали доказателства в тази насока, а част от представените били неотносими, понеже касаели други общи събрания. Неотносими били разходите по колона 9 от Сведението за действително извършените разходи, които били своевременно оспорени от ответницата като такива, неподлежащи на включване в отчета на ЕС за приходи и разходи. Неотносими към предмета на делото намира и разходите от личен характер, направени от председателя на ЕС- пътни, паркинг и др. Тези възражения не били обсъдени от районния съд. На следващо място са изложени доводи за незаконосъобразност на решението на ОСЕС- в нарушение на чл.51, ал.1 ЗУЕС било взето решение за начина на определяне на разходите между етажните собственици. Тази разпоредба не била спазена, а разходите били определени между живущите по методика, която не отговаряла на законово предвидената, в каквато насока били и показанията на св.К.. Сочи още, че твърдението за признаване на иска до размер от 222,78 лв. било доказано посредством писмени доказателства- предложение с обратна разписка, което било достигнало до представляващия ЕС на 13.06.17г. /така св.К./. Последният присъствал когато на управителя било предложено заплащане в брой на признатите от ответницата суми, но последният отказал частично плащане. Ищецът направил и изрично изявление в тази насока. Разпределяне на доказателствената тежест от страна на съда в тази насока не било правено, а съдът ограничил въпросите към св.К. като не допуснал въпросите за това дали е бил извършен опит за плащане. Намира, че ищцовата страна не отрича липсата на банкова сметка ***, по която да бъде направено частичното плащане. Едва в решението си съдът изложил мотиви за неуважаването на възраженията срещу пълния размер на сумата поради липса на реално плащане до признатия размер.

Моли за отмяна на решението, отхвърляне на иска и присъждане на разноски. При условията на евентуалност, в случай че иска бъде уважен до размера на стореното признание на иска и отправеното предложение за плащане през 2017г., моли да се приеме, че ответницата не е дала повод за завеждането на делото, с последиците от това по закон.  С молба от 14.05.2019г., във връзка с указанията на съда, страната е уточнила, че  евентуалното  й искане е да се признае за установено между страните, че тя дължи на ищеца сумата от 222,78 лв.- неплатени разходи за текущо управление и поддръжка на общите части на сградата.

Въззиваемата етажна собственост, представлявана от Драган Колев Узунов- председател на УС, чрез адвокат Сергей Попов е представила своевременно отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Сочи се, че оплакванията на въззивника са неоснователни, а решението следва да бъде потвърдено. Установено било , че на 27.03.2018г. било проведено ОС на ЕС в сграда, находяща се в гр.Бургас, к-с „Меден рудник“, бл.23, на което били взети решения, сред които и такова за потвърждаване на списъка на собствениците с неплатени месечни вноски по разходите за управление и поддържане на общите части на сградата и размера на задълженията им- така решение №2 на стр.8 от Протокола от ОС. Не било спорно, че въззивницата е етажен собственик в сградата. От доказателствата по делото било видно как и в какъв размер били определени дължимите от етажните собственици суми, включително тези, касаещи въззивницата. Последната не въвела твърдения и не представила доказателства, че тези решения са били оспорени от нея  по реда на чл.40 и в сроковете по ЗУЕС, а пропускането им преклудирало възможността да се обсъжда съдържанието и решенията в настоящото производство. Цитирана е практика на ВКС в подкрепа на твърденията на въззиваемата страна, че оспорването на действителността на решенията на ОСЕС не може да бъде обсъждано в настоящото производство. На второ място са изложени доводи, че с частичното признание на исковете въззивникът на практика оттеглял твърденията си за незаконосъобразност. Дори да се приемела тезата, че е допустимо оспорване размера на задълженията, без да е оспорено решението на ОСЕС за определянето им, ответникът би следвало да докаже грешката в тяхното изчисление, но това не било сторено. Недоказани останали и твърденията на въззивника, че не е дал повод за завеждането на делото. При подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въззиваемата страна посочила банкова сметка, ***ума, но подобно плащане не постъпило. Напротив- било направено възражение, довело до образуване на настоящото производство по чл.422 ГПК.

В съдебно заседание процесуалните представители на страните поддържат заявените от тях становища съответно в жалбата и отговора. Претендират разноски.

По допустимостта на производството.

Въззивната жалба е подадена в законния срок от страна, която има правен интерес от обжалване на решението в атакуваната от нея част. Отговаря на изискванията на чл.261 и 262 ГПК. Ето защо съдът я намира за допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства, въз основа на приложимите разпоредби на закона приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл.38, ал.2 от ЗУЕС- относно претендираната главница и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД- относно претенцията за обезщетение за забава.

Ищцовата етажна собственост твърди, че с решение №2, прието на ОСЕС на 27.03.2018г. бил потвърден списък на собствениците с неплатени месечни вноски за управление и поддържане на общите части на сградата, както и размерът на задълженията, като председателят на етажната собственост е бил задължен да бъдат предприети действия по изпълнение задълженията на ответницата, възлизащи на 317,80 лв. Тъй като издадената заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК била оспорена от ответницата, за ищеца съществувал правен интерес от предявяването на иска за установяване на вземанията против нея. Ангажира доказателства, претендира разноски.

Ответницата е представила своевременно отговор на исковата молба, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Не били спазени процедурите по разгласяване на общото събрание, както и по обявяване на протокола от общото събрание. Оспорва и размера на задълженията, тъй като не била ясна методиката, по която била определена месечната вноска съгласно таблицата, приложена от ищеца. Затова оспорва задълженията както по основание, така и по размер. Сочи, че е била нарушена била разпоредбата на чл.51, ал.1 ЗУЕС. Предявен е насрещен иск за прогласяване нищожност на решенията, взети на ОСЕС на 27.03.2018г. поради противоречие със закона, поради липса на форма и поради липса на основание, който е приет от съда като възражение за нищожност на тези решения. Ангажирани са доказателства.

С обжалваното решение съставът на Бургаския районен съд е уважил предявените установителни искове за главницата и законната лихва и е осъдил ответницата да заплати на ищеца съдебно-деловодните разноски за първоинстанционното производство. Приел е, че съгласно чл.11, ал.1, т.5 от ЗУЕС сред правомощията на общото събрание на етажната собственост е да определя размера на паричните вноски за разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата, а съгласно чл.6, ал.1, т.8 и т.10 от ЗУЕС собствениците на обекти в етажна собственост са длъжни да изпълняват решенията на органите на управление на етажната собственост и да заплащат разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата. Затова е счел, че задължението на ответницата да заплаща разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата произтича от закона и от решенията на общото събрание на етажната собственост. Констатирал е, че с решения на общото събрание от 21.05.2014 г., 08.01.2016 г., 21.04.2016 г., 01.06.2016 г., 10.05.2017 г. са определени сумите, които етажните собственици е следвало да плащат месечно за поддръжка на общите части, фонд „Ремонт и обновяване“ и разходи за касиер и председател на УС, освен това била приета и методика за изчисляване на дължимата месечна вноска от всеки собственик, посочена в протокол от 21.05.2014г. Съдът е установил, че по делото няма данни цитираните решения да са оспорени по предвидения в чл. 40 ЗУЕС ред, поради което е приел, че са влезли в сила и обвързват етажните собственици. Счел е за неоснователни възраженията на ответника за неправилно изчислени разноски за поддържане на етажната собственост, като е посочено, че са били взети валидни решения на Общото събрание за определяне възнагражденията на управителя, касиера, чистачката, за ВиК и ел. техник, за поддържане на асансьор. Посочил е, че решенията са приети валидно от надлежен орган – Общо събрание на ЕС, при наличие на необходимия кворум, предвиден в чл. 15 ЗУЕС, а протоколите са изготвени в съответствие с правилата, визирани в разпоредбата на чл. 16, ал. 5 ЗУЕС. Размерът на разходите за възнаграждения, заедно с ежемесечните променливи разходи за поддръжка на общите части (за ток, консумативи) през процесния период, са надлежно установени в производството от събраните писмени доказателства. В протокола на общото събрание от 27.03.2018 г. е обективирано валидно взето решение за пристъпване към принудително вземане на дължимите от ответницата суми. Посочил е, че ответницата не е ангажирала доказателства да е извършвала плащания на търсените суми, нито към падежа им, нито към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, поради което е намерил претенцията за доказана по основание и размер. Искането за съобразяване на разноските с неоспорваната от ответницата сума районният съд е намерил за неоснователно, предвид липсата на доказателства за плащането й, въпреки наличието на банкова сметка ***, по която да бъде извършено плащането, а от друга страна поради подаденото възражение от ответницата.

При служебната проверка на обжалваното решение въззивната инстанция намира, че същото не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Същото е постановено от законен състав на съда, в законоустановената форма и съдържа реквизитите по чл.236, ал.1 ГПК. Решението е постановено по допустим иск, при наличието на правен интерес за ищеца от установяването на процесните вземания за главницата и законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК предвид наличието на висящо между страните заповедно производство за същите вземания- ч.гр.д.№3348/2018г. по описа на БРС. По него срещу ответницата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК под №1741/17.05.2018г., срещу която в законоустановения срок е постъпило възражение от Т.М.- въззивник по настоящото дело. Във връзка с дадените указания, в едномесечния срок от получаването им по заповедното производство са представени доказателства за предявяването на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК от страна на заявителя.

По същество обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Не се спори, че ответницата е собственик на жилище в етажната собственост на бл.23 в ж.к.”Меден рудник”, гр.Бургас, както и че с решение  от 27.03.2018г. а ОСЕС е приет /потвърден/ списъка на собствениците с неплатени месечни вноски по разходите за управление и поддържане на общите части на бл.23 за периода от м.юли 2016г. до м.март 2018г. С него е определен и срок за заплащането им от етажните собственици- 16.04.2018г. до 16ч., а на председателя на управителния съвет на ЕС е възложено след изтичането на срока да пристъпи към събирането на сумите по реда на чл.38, ал.3 от ЗУЕС. Посочена е и банкова сметка ***, по която е следвало да бъде извършено плащането, като същата е идентична с тази, която ищецът е посочил в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

 Безспорно е, че ответницата фигурира в този списък под №30, като задължението й е в размер на 317,80 лв. Безспорно е също, че тя не е заплатила посочената сума нито в срока, приет от ОСЕС- 16.04.2018г., нито след като е получила заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, понеже имала възражения по начина на определяне на месечните вноски, който счита за незаконосъобразен. В тази насока са и показанията на св.К..

Законният представител на ищцовата етажна собственост в обясненията си по чл.176 ГПК /л.120/ от делото на БРС е направил признание, че ответницата е искала да погаси частично задълженията си, след като вече е бил изтекъл срока за плащането им, но така, както самата тя ги е изчислила, поради което той отказал да приеме частично плащане.    

При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция намира, че предявените установителни искове са основателни. Въззивната инстанция споделя фактическите и правни изводи на районния съд, които съответстват на събраните по делото доказателства и закона, поради което препраща към тях на основани ечл.272 ГПК без да е необходимо да ги преповтаря.

Несъстоятелни са доводите, че съдът не е обсъдил всички възражения на въззивника. По повод доводите за нищожност на взетите от ОС решения районният съд изрично е посочил, че приетите от ОСЕС решения за методиката на формиране на месечните вноски на етажните собственици, както и за непогасените им задължения са валидни, с което е дал отговор на възражението за нищожност на тези решения. Оплакванията на въззивницата, че съдът не е обсъдил подробно доводите за незаконосъобразност на взетите решения и по-конкретно за нарушение на чл.51, ал.1 ЗУЕС са неоснователни. Районният съд правилно е посочил, че след като решенията на ОСЕС не са оспорени и отменени по реда на чл.40 от ЗУЕС, то същите са произвели действие и задължават етажните собственици да плащат определените в тях суми. Недопустимо е в друго производство, извън нарочно предвидената процедура по чл.40 ЗУЕС, да се разрешават спорове за противоречие на взетите от ОСЕС решения с нормите на ЗУЕС, тъй като последният е предвидил преклузивен срок за това- чл.40, ал.2 ЗУЕС. Затова правилно районният съд не е изследвал твърденията на ответницата за допуснати нарушения на материалния закон свикването на ОС и разгласяването на протокола за взетите решения. По същата причина не могат да бъдат взети предвид оплакванията на въззивницата, че в месечните вноски са включени и суми, които не спадат към разходите за управление и поддръжка на етажната собственост.

Неоснователно е и оплакването на въззивницата, че съдът неправилно е приел, че същата не е направила частично признание на иска до размер от 222,78 лв. преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК. Неоснователно е твърдението, че по делото имало писмено предложение, съдържащо признание за дължимост на част сумата, което било установено с обратна разписка. По делото е налично единствено писмо, но не и обратна разписка за неговото доставяне, т.е.- не се установява това признание да е достигнало да знанието на ищеца. В показанията на св.К. също не се съдържат данни за връчване на подобно писмо на председателя на управителния съвет на етажната собственост. Оплакванията в жалбата за процесуални нарушения, изразяващи се в отказ да бъдат допуснати въпроси към свидетеля за установяването на това обстоятелство е ирелевентно, доколкото страната не е направила съответни на тях доказателствени искания пред въззивната инстанция.  Освен това въззивната инстанция споделя доводите на БРС, че това голословно признание е ирелевантно, доколкото ответницата е имала възможност да заплати частично сумата още при получаването на заповедта за изпълнение, в която е била посочена и банковата сметка на ЕС, но не е сторила това. От съществена важност е и обстоятелството, че ответницата е възразила срещу цялата сума по заповедта за изпълнение, което всъщност означава, че не признава никаква част от нея.

            Ирелевантно за предмета на делото е и оплакването, че на ответницата е отказано частично плащане на задълженията от страна на председателя на управителния съвет на етажната собственост, което следва да се тълкува като възражение по чл.95 от ЗЗД. На първо място следва да се отбележи,            че съгласно чл.66 ЗЗД ищцовата етажна собственост няма задължение да приеме изпълнение на части. Второ, дори да се приеме, че в случая отказът на кредитора да приеме частично изпълнение представлява забава на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД /което не се споделя от настоящия съдебен състав/, последиците в този случай биха единствено недължимост на обезщетение за забава до предявяването на иска, но в случая такава претенция по делото не е предявена.

Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанции съвпадат, решението на Бургаския районен съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на делото въззивницата следва да заплати на въззиваемата страна разноските за съдебното производство пред въззивната инстанция. Видно от приложения договор за правна помощ, в него е отразено като платено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв., поради което дължимата от въззивницата сума е в размер на платения адвокатски хонорар.

На въззивницата не се дължат разноски понеже жалбата й е оставена без уважение.

На основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №48 от 8.01.2019г. по гр.д.№5374 по описа за 2018г. на Бургаския районен съд.

ОСЪЖДА Т.Д.М. ЕГН:********** *** да заплати на ЕС на бл.23, к-с „Меден рудник” гр.Бургас сумата от 150 лв., представляваща деловодни разноски по в.гр.д.№329/19г. на БОС.

ОТХВЪРЛЯ искането на Т.Д.М. за присъждане на деловодни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

        

         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                2.