Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 21.08.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, X-ти въззивен състав, в
публично съдебно заседание, проведено на четвърти юли две хиляди и осемнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС С. АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА,
при
секретаря Таня Митова и в присъствието на прокурора Мартин Бешков, като
разгледа докладваното от съдия Алексиев
ВНОХД № 1762 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 26.05.2017 г., по НОХД № 19874/2016 г., Софийски районен съд –
Наказателно отделение (СРС – НО), 94-ти състав, е признал подсъдимите В.Д.Д. и П.П.П.
за виновни в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194,
ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК (за подс. В.Д. и вр. чл. 63, ал. 1,
т. 3 от НК), поради което ги е осъдил, съответно подс. В.Д., на основание чл.
55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, на наказание „пробация“, с пробационни мерки
„задължителна регистрация по настоящ адрес“, за срок от девет месеца,
„задължителни периодични срещи с пробационен служител“, за срок от девет
месеца, и „включване в курсове за професионална квалификация, програми за
обществено въздействие“, отново за срок от девет месеца, а подс. П.П. – на
наказание „лишаване от свобода“, за срок от дванадесет месеца, което, на
основание чл. 58а, ал. 1 от НК е намалил с една трета, т. е. същото е с
окончателен размер от осем месеца, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1
от НК, е отложил за срок от три години, като през изпитателния срок подс. П.П.,
на основание чл. 67, ал. 3, вр. чл. 42а, ал. 2, т. 4 от НК, следва да търпи
пробационната мярка „включване в курсове за професионална квалификация,
програми за обществено въздействие“. Осъдил е всяко едно от подсъдимите лица,
на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати направените по делото разноски,
в размер на по 106.28 лв. за всеки, по сметка на СДВР, както и, на основание
чл. 190, ал. 2 от НПК, сумата от по пет лева, по сметка на СРС, представляваща
държавна такса за служебно издаване на един брой изпълнителен лист.
Недоволен от така постановената
присъда е останал упълномощеният защитник на подс. П.П. – адв. В.Н., САК,
който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, депозира въззивна жалба с допълнение.
Обобщено, в тях се твърди, че наложеното на подсъдимия наказание е
несправедливо. Изтъкват се доводи в тази насока, касаещи липса на висока
обществена опасност на деянието и на подс. П.. Желае се изменение на
първоинстанционния съдебен акт, чрез намаляване на размера на наложеното
наказание.
С подадената въззивна жалба с
допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
Депозирана е въззивна жалба и от
служебно назначения защитник на подс. В.Д. – адв. К.К., САК. В нея се прави
оплакване за несъобразеност на наложеното на подсъдимия наказание с личността
му. Конкретно, изтъква се, че същият е непълнолетен към момента на извършване
на деянието, ученик, съдействал е на органите на досъдебното и съдебното
производство. Твърди се, че първият съд неправилно му е възложил разноските по
делото, с оглед обстоятелството, че е непълнолетен и ученик. Желае се изменение
на атакуваната присъда, чрез намаляване на наложеното на подс. Д. наказание,
както и отмяна на същата, в частта ѝ, в която същият подсъдим е осъден да
заплати съответната част от направените в досъдебното производство разноски.
С подадената въззивна жалба с
допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В разпоредително заседание от
27.04.2018 г., въззивният съд, след като се запозна с двете въззивни жалба,
едната от които с допълнение, както и с приложените материали към делото и
извърши преценката по реда на чл. 327 от НПК, намери, че не е необходим
разпитът на подсъдимите лица. Намери, също така, че не се налага провеждането
на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната
инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото, с оглед
и спецификата на въззивното съдебно производство при проведено
първоинстанционно такова по реда на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу всяко от
подсъдимите лица обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на
чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече
от пет години, въззивният съд намери, че присъствието им в съдебното заседание
е задължително.
В открито съдебно заседание,
защитникът на подс. П.П. – адв. Н., ангажира становище, че присъдата на първия
съд е неправилна и необоснована, тъй като не е съобразена със събраните по
делото доказателства и с невисоката степен на обществена опасност на деянието и
на дейците. Изтъква, че подзащитният му П. е с чисто съдебно минало, няма
висящи дела, от което прави извод, че деянието е инцидентна проява в живота на
подсъдимия и при него не е налице трайно престъпно поведение. Намира, че
решаващият първоинстанционен съд не е отчел в пълен обем наличието на
многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства и необосновано не е
приложил института по чл. 55 от НК. Желае отмяна на присъдата на СРС и
намаляване на размера на наложеното на подзащитния му наказание.
Подсъдимият П., редовно призован, се
явява пред въззивния съд. В правото си на лична защита и на последна дума желае
размерът на наложеното му наказание да бъде намален.
Защитата на подс. В.Д. – адв. Й.,
намира, че наказанията, наложени на двамата подсъдими, са несправедливо
завишени, с оглед избраната диференцирана процедура за разглеждане на делото,
съдействието на лицата за разкриване на обективната истина и чистото им съдебно
минало. Акцентира на обстоятелството, че подс. Д. е извършил деянието като
непълнолетен, при което е била снижена възможността му да ръководи правилно
постъпките си и волевите му задръжки, поради което счита, че
първоинстанционната присъда е явно несправедлива и следва да бъде изменена, ако
не бъде отменена. Намира за недопустимо подзащитният му, с оглед непълнолетието
му, да бъде осъден да заплаща направените по делото разноски и за тези
финансови задължения да отговаря родителят или настойникът до навършване на
пълнолетие на осъденото лице.
Подсъдимият П., редовно призован, се
явява пред въззивния съд. В правото си на лична защита и на последна дума желае
размерът на наложеното му наказание да бъде намален.
Представителят на държавното
обвинение намира, че въз основа на събраните доказателства първият съд
законосъобразно и правилно е достигнал до единствено възможния извод, че
двамата подсъдими са извършили деянието – предмет на обвинителния акт. Сочи, че
обвинението се подкрепя от показанията на разпитаните свидетели, обясненията на
едно от подсъдимите лица, протоколът за оглед на веществени доказателства и
протоколът за доброволно предаване, с който част от инкриминираните вещи са
приобщени като веществени доказателства по делото. Изтъква, че
първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е определил наказанието на
всяко от подсъдимите лица, като е съобразил непълнолетието на единия от тях,
наличието на съучастническа престъпна дейност, както и останалите смекчаващи и
отегчаващи отговорността им обстоятелства. Пледира жалбите на защитата на
подсъдимите срещу осъдителната присъда на СРС да бъдат отхвърлени, като
неоснователни, а така постановения съдебен акт да бъде потвърден, като правилен
и законосъобразен.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен акт,
изложеното във въззивните жалби, както и доводите и възражения, направени в
съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му
задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционната присъда,
по отношение на нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост,
съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивната жалба на защитата на
подс. П.П. – адв. В.Н., е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано
лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана.
Въззивната жалба на защитата на подс. В.Д. – адв. К.К.,
е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
Производството
пред СРС е протекло по реда на глава ХХVІІ от НПК (съкратено съдебно
следствие), като на основание чл. 371, т. 2 от НПК подсъдимите Д. и П. са признали
изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и
съгласието им е одобрено от първоинстанционния съд.
Съобразявайки разпоредбата на чл.
373, ал. 3 от НПК, съгласно която в случаите по чл. 372, ал. 4 от НПК съдът
приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, правилно
първоинстанционният съд в мотивите на присъдата е приел за установени
обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт,
позовавайки се на направените от подсъдимите самопризнания. Законосъобразна е и
констатацията му, че самопризнанието на подсъдимите се подкрепя от
доказателствата, събрани в досъдебното производство. Липсват основания за
корекция на този извод на СРС от страна на въззивния съд. Ето защо и настоящият
съдебен състав принципно приема, че в сочената хипотеза е длъжен да приеме
съществените относими факти така, както са описани в обвинителния акт. Този
извод следва от естеството на диференцираната процедура, в разновидността
ѝ по точка втора на чл. 371 от НПК. В настоящия казус и въззивната
инстанция прие, че фактите, посочени в акта на обвинението и признати от
подсъдимите, се подкрепят от събраните в хода на досъдебното производство
доказателства, което налага извод за възприемане в цялост на същите, съобразно
отразяването им в обвинителния акт.
Поради изложеното, въззивният
съдебен състав приема, въз основа на самопризнанието на подсъдимите и
доказателствата, които го подкрепят, за установени фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт и възпроизведени и в мотивите на
обжалваната присъда, а именно :
Свидетелят Д.Д.М.осъществявал
търговска дейност като ЕТ „П.Т.– Д.М.“ и стопанисвал магазин за хранителни
стоки, находящ се в приземния етаж на къщата му, на адрес гр. София, кв. „Модерно
предградие“, ул. „*****.
Двамата подсъдими В.Д. и П.П. се
познавали и били в приятелски отношения. През нощта на 26.01.2016 г. двамата се
срещнали в гр. София и взели решение да извършат кражба на стоки от магазина,
стопанисван от свидетеля М.. В изпълнение на това си решение, около 03.30 часа
на 26.01.2016 г., двамата подсъдими отишли пред дома на св. М., където входната
врата на двора била отворена, и влезли безпрепятствено в дворното място, като
стигнали до магазина. Подсъдимият П. насилил и счупил бравата на входната ПВЦ -
врата на магазина. Двамата подсъдими проникнали в магазина, където видели
стекове с цигари от различни марки, подредени на рафтовете в обекта. Двамата подсъдими
носели със себе си черен сак, в който сложили 1 стек цигари „Кинг“ 100 Onix Red,
2 стека цигари „Кинг“ 100/10 Onix Red, 6 стека цигари „Кинг“ 100/10 Red, 2
стека цигари „Ева“ Yellow, 2 стека цигари „Карелия“ 100 Blue, 3 стека цигари, „L§M“
100 Red, 4 стека цигари „Виктори“ 84 Gold, 2 стека цигари „Виктори” 84 Blue, 3
стека цигари „Виктори“ 10 Gold, 2 стека цигари „L§M“ 100 Blue, 3 стека цигари „Кинг”
100 Red. На маса в магазина подсъдимите видели преносим компютър марка „ASUS“,
модел „K50IN“, с адаптер марка „Sony“, модел „ACDP 085Е02“, който също сложили
в сака. След като напуснали магазина, подсъдимите отишли в дома на подсъдимия П.,
където оставили отнетите вещи. На следващия ден двамата подсъдими отишли в дома
на тяхна съседка – св. Л.Г., на която предложили да купи отнетите от магазина
на свидетеля М. вещи. Свидетелката Г.купила всички стекове с цигари. Впоследствие,
с протокол за доброволно предаване, подс. Д. предал на органите на 09 РУ - СДВР
отнетия лаптоп, марка „ASUS“, модел „K50IN“, заедно е адаптер марка „Sony“,
модел „ACDP 085Е02“, който бил върнат на свидетеля М..
Стойността на инкриминираните вещи
била в общ размер на 1 336 лева.
Подс. В.Д., макар и непълнолетен към
датата на деянието, е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си
и да ръководи действията си, като не е извършил деянието поради лекомислие и
увлечение.
Подс. В.Д.Д. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, неженен, с начално образование, живущ ***, ЕГН **********.
Същият е неосъждан. За периода от
2014 г. до м. декември 2016 г., в МКБППМН „Връбница“ са били разгледани четири
възпитателни дела по отношение на непълнолетния подс. Д., като му били налагани
възпитателни мерки по чл. 13, ал. 1, т. 1 и т. 5 от ЗБППМН.
Подс. П.П.П. е роден на *** г., в гр. Оряхово, българин,
български гражданин, неженен, с основно образование, работи, живущ ***, ж. к. „*****,
ЕГН **********.
Същият е неосъждан.
Така
възприетата фактология се подкрепя от направеното от подсъдимите лице признание
на фактите, изложени в обвинителния акт, кореспондиращо си със събраните на
досъдебното производство гласни и писмени доказателствени средства и писмени
доказателства, конкретно с гласните
доказателствени средства – обясненията на подс. П. (л. 31 от досъдебното
производство), показанията на свидетелите Д.Д.М.(л. 37 и л. 39 от досъдебното
производство), Л.Х.Г.(л. 38 от досъдебното производство), Т.Н.П.(л. 40 от
досъдебното производство), В.И.И. (л. 41 от досъдебното производство), Д.Т.Д.(л.
42 от досъдебното производство) ; писмените
доказателствени средства и писмени доказателства – протокол за доброволно
предаване от 04.02.2016 г. (л. 12 от досъдебното производство), протокол за
доброволно предаване от 25.02.2016 г. (л. 16 от досъдебното производство),
заверени електрофотографски (ксерографски) копия от стокови разписки (л. 17 –
л. 19 от досъдебното производство), разходен касов ордер от 27.01.2016 г. (л.
20 от досъдебното производство) и предварителен договор за покупко – продажба
(л. 21 от досъдебното производство), протокол за оглед на веществени
доказателства от 03.06.2016 г. (л. 43 от досъдебното производство), справка за
съдимост на подс. П. (л. 34 от съдебното производство) и декларация за семейно
и материално положение и имотно състояние (л. 77 от досъдебното производство),
справка за съдимост на подс. Д. (л. 32 от съдебното производство) и характеристика
на същия (л. 15 от досъдебното производство), писма от Агенция за социално
подпомагане, ДСП – ОДЗ Люлин до СРС (л. 35, л. 36, л. 37 от съдебното
производство), писмо от СО – район „Връбница“ до СРС (л. 38 от съдебното
производство) ; вещественото доказателствено
средство – снимки, оформени във фотоалбум към протокол за оглед на
веществени доказателства (л. 44 – л. 47 от досъдебното производство), както и
от способите на доказване –
заключенията на изготвените в хода на делото съдебно – оценителна експертиза
(л. 49 – л. 52 от досъдебното производство) и съдебно психологична и
психиатрична експертиза (СППЕ) по отношение на подс. Д. (л. 55 – л. 62 от
досъдебното производство).
В посочената доказателствена
съвкупност не фигурират писмени доказателствени средства, писмени доказателства
и способи на доказване, които да не са относими към предмета на доказване по
наказателното производство.
Въззивната инстанция изцяло споделя
извършената оценка на доказателствата от първия съд, която определя всички свидетелски
показания като логични, последователни и непротиворечиви, както едно спрямо
друго, така и съотнесени към останалите събрани и проверени по делото писмени
доказателствени източници, а последните – като истинни и кореспондиращи помежду
си и с останалите доказателствени средства по делото.
Фактите и обстоятелствата, относими
към личността на подсъдимите лица и тяхното познанство към момента на
извършване на инкриминираното деяние, инстанциите по същество установяват
еднозначно въз основа на обясненията на подс. П. и отразеното в справките за
съдимост на същите, декларацията за семейно и материално положение и имотно
състояние на подс. П., а по отношение на подс. Д. – и от отразеното в приложената
и приета като писмен доказателствен източник характеристика за същия, писма от
Агенция за социално подпомагане, ДСП – ОДЗ Люлин до СРС и писмо от СО – район
„Връбница“ до СРС, които настоящата инстанция изцяло кредитира, като съобрази,
че са обективни, взаимно допълващи се и не се оборват от останалите, събрани по
делото, доказателствени източници. Психичното състояние на подсъдимия Д. и
възможността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си, се доказва по нужния несъмнен и категоричен начин от заключението
на назначената и изготвена СППЕ по отношение на този подсъдим, което настоящият
съдебен състав намира за обективно, компетентно, ясно, пълно и точно.
Предметът на престъпно посегателство
от страна на подсъдимите лица безпротиворечиво се установяват от обясненията на
подс. П., депозирани в хода на досъдебното производство, показанията на свидетелите
М. и Г.и отразеното в приложените по делото, посредством доброволното им
предаване, електрофотографски (ксерографски) копия на стокови разписки и
предварителен договор за покупко – продажба (л. 21 от досъдебното производство)
и от протокола за оглед на веществени доказателства от 03.06.2016 г. Посочените доказателствени източници са безпротиворечиви във всяка една
своя част, поради което и правилно първоинстанционният съд не ги е подложил на
отделно обсъждане, тъй като не са налице предпоставките за това, визирани в
разпоредбата на чл. 305, ал. 3, изр. 2, вр. чл. 374 от НПК. От заключението на
изготвената съдебно - оценителна експертиза се установява левовата
равностойност на инкриминираните вещи, което съдът кредитира изцяло, тъй като е
пълно, обосновано и обективно, изготвено от вещо в съответната област на
науката лице и отговаря изчерпателно на всички поставени въпроси. Заключението
на СОЕ, в частта относно отнетото количество цигари, кореспондира и с писмените
доказателствени средства – стокови разписки.
За да мотивира изводите си досежно времето,
мястото, както и механизма на извършване на деянието, правилно първият съд се е
доверил, от една страна, на обясненията на подс. П., а от друга – на
показанията на св. М., досежно установения от него начин на проникване в
помещението, и на тези на свидетелите П.и И., по отношение на съобщеното им в
хода на проведените разузнавателни беседи с подсъдимите лица, като съобрази, че
така събраните по делото гласни доказателствени източници са в основни линии
единни, еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви. Единственото
противоречие измежду така събраните по делото доказателствени източници се
открива между съобщеното от подс. П. в обясненията му, досежно водещата роля на
подс. Д. при вземане на решението за извършване на деянието и при взломяване на
вратата на помещението, и показанията на полицейските служители П.и И., които
сочат, че пред тях подсъдимите са заявили, че именно подс. П. е взломил
преградата. Правилно и обосновано СРС се е доверил на показанията на
свидетелите П.и И. в тази им част, като не е дал вяра на обясненията на
подсъдимия, преценявайки, от една страна, че същите са житейски неубедителни и
нелогични, с оглед по-високата възраст на този подсъдим, а от друга - че са
депозирани при оговор.
Авторството на подсъдимите по
отношение на инкриминираното деяние инстанциите по същество установяват въз
основа на обясненията на подс. П., които, макар да съдържат известни
противоречия – най-вече досежно инициативата за извършване на престъплението –
обстоятелство, което не е от значение за съставомерността на деянието при така
формулираното обвинение, са напълно единни и подкрепени от доказателствената
съвкупност по отношение на факта, че именно подсъдимите, едновременно при това,
са отнели горепосочените движими вещи от владението на пострадалия. В подкрепа
на обясненията на подсъдимия по отношение на основния, подлежащ на доказване,
факт в производството, са и показанията на свидетелите П.и И. и отразеното в
протокола за доброволно предаване, с който подс. Д. е предал доброволно на
органите на реда част от инкриминираните вещи. И по отношение на посочените
факти и обстоятелства, така събраните по делото доказателствени източници са в
достатъчна степен единни, взаимно допълващи се и житейски убедителни и логични,
така че да съставляват сигурна доказателствена опора за формиране на изводите
на инстанциите по същество по фактите.
С оглед спецификата на
доказателствения анализ при диференцираната съдебна процедура по чл. 371, т. 2
от НПК, при липса на противоречиви доказателства, какъвто е настоящият случай,
съдът приема за установени фактическите обстоятелства, изложени в обвинителния
акт, позовавайки се, съобразно изричната разпоредба на чл. 373, ал. 3, вр. чл.
372, ал. 4 от НПК, на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в
досъдебното производство. В конкретиката на разглеждания казус, всички събрани
и проверени в хода на досъдебното производство доказателства – посочените вече обяснения
на подс. П., свидетелски показания, писмени доказателствени средства и способи
на доказване - експертизи, подкрепят еднопосочно и безпротиворечиво изложената
в обвинителния акт и възприета и от съдебните инстанции фактическа обстановка.
От справката
за съдимост на подсъдимите безпротиворечиво се установява необремененото
съдебно минало на същите.
Като
цяло, съобразно нормата на чл. 373, ал. 3 от НПК, първоинстанционният съд законосъобразно
се е ползвал от събраните в рамките на досъдебна фаза на процеса писмени
доказателства и гласни и писмени доказателствени средства.
Въззивният състав служебно констатира, че правото на
защита на подсъдимите лица не е било нарушено в нито един етап от
първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички изисквания на
процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на
защита от страна на всеки от подсъдимите - редовно връчване на обвинителния
акт, гарантиране на участието им в процеса, на правото им да дават обяснения,
да се ползват от възможността съдебното производство да се развие по реда на
някоя от диференцираните процедури по глави ХХVII и ХХIХ, което подсъдимите са
реализирали, да представят доказателства и да правят доказателствени искания,
некасаещи изложената в обвинителния акт и призната фактическа обстановка, да се
ползват от адвокатска помощ, каквато им е служебно осигурена, както и
възможност да се изказват последни и да обжалват актовете на съда, накърняващи
законните им права и интереси, от които възможности подсъдимите лица в пълна
степен са се възползвали.
Признатите от подс. Д. и П., по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, изложени в обвинителния акт фактически обстоятелства, подкрепени от
събраните на досъдебната фаза на процеса писмени и гласни доказателства и
доказателствени средства, очертават една константна, логична верига от
обективни и субективни факти, от които безспорно и по несъмнен начин се
установява както самото деяние, неговия механизъм и предмет на извършване, така
и съпричастността към същото на подсъдимите.
Въз основа на направената по реда на чл. 373, ал. 3, вр.
чл. 372, ал. 4 от НПК оценка на доказателствата и въз основа на установената
фактическа обстановка, настоящата въззивна инстанция намира, че първостепенният
съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната
практика на ВС и ВКС на РБ, досежно съставомерността на инкриминираното деяние,
като напълно законосъобразно и обосновано го е подвел под състава на
престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2,
вр. ал. 1 от НК (за подс. В.Д. и вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК), тъй като от
обективна и субективна страна са налице всички признаци на този престъпен
състав.
От обективна и субективна страна са
налице всички признаци на този престъпен състав.
За да е изпълнен съставът
на престъплението „кражба” (чл. 194, ал. 1 от НК), е необходимо деецът да
отнеме чужда движима вещ от владението на другиго, без неговото съгласие, с
намерение за противозаконно присвояване на отнетата вещ. В настоящия случай,
безспорно се установява, че на 26.01.2016 г.,
около 03.30 часа, в гр.София, от магазин за хранителни стоки, находящ се в кв.
„Модерно предградие”, ул. „*****и стопанисван от ЕТ „П.Т.- Д.М.”, с МОЛ Д.М., подсъдимите
отнели инкриминираните от прокуратурата чужди движими вещи, подробно посочени в
обвинителния акт и в приетата и от съда, описана там фактическа обстановка, всички
вещи на обща стойност 1 330 лева (хиляда триста тридесет и шест лева),
собственост на ЕТ „П.Т.- Д.М.”, от владението на Д.Д.М., без негово съгласие, обективирайки намерението
си противозаконно да ги присвоят.
Кражбата е
типично резултатно престъпление, засягащо обществените отношения по
необезпокоявано упражняване правото на собственост на гражданите. То се
изразява в лишаване собственика/владелеца/държателя на движима вещ, с
определена стойност, от владението върху нея, без негово съгласие, при налично
намерение у отнемащия вещта да я присвои. Също така, безспорно описаните в обвинителния
акт вещи – посочените по-горе, са чужди движими вещи, по заложеното от
законодателя определение в чл. 110 от ЗС, за отнемането на които подс. Д. и П.
не са получил съгласие или разрешение за вземането им. Вещите имат нужната от
обективна страна стойност, категорично установена от изготвената
съдебно-оценителна експертиза.
Изпълнителното деяние на
престъплението кражба се характеризира с действия, които първо са насочени към
отнемане на вещта от владението на нейния собственик, владелец или държател, и
второ - които са насочени към установяване на свое владение върху веща. С
извършване на действията по проникване в търговския обект, стопанисван от ЕТ „П.Т.–
Д.М.“, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот (подс. П.
насилил и счупил бравата на входна ПВЦ-врата на магазина) подсъдимите лица са
започнали изпълнителното деяние за отнемане на вещите от владението на техния
собственик. Подсъдимите са успели да прекъснат фактическата власт
върху инкриминираните вещи на досегашния владелец – св. М., без негово
съгласие, като са успели да установят върху същите своя трайна фактическа власт
и да се отдалечат с вещите от мястото на извършване на престъплението, така че
да се разпореждат с тях безпрепятствено и както намерят за добре, което
по-късно са сторили с част от тях – продавайки цигарите на св. Г..
Подсъдимите са реализирали именно
горепосочения състав на квалифицирана кражба чрез разрушаване на преграда,
здраво направена за защита на имот, доколкото подс. П. е насилил и счупил бравата на входна ПВЦ-врата на магазина, за да си осигури
достъп до отнетата вещ, като по този начин е нарушил функционалната цялост на
преградата, здраво направена за защита на намиращите се в помещението вещи и я
е преодолял, въпреки нейното предназначение.
С това, от обективна
страна, подсъдимите са осъществили всички признаци от състава на престъплението
по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 194, ал. 1 от НК.
Деянията са осъществени от
подсъдимите Д. и П. в съучастие помежду им, по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК,
при условията на едновременно съизвършителство, тъй като всяко от подсъдимите
лица, едновременно с другото, е осъществило елементите на изпълнителното деяние
на кражбата.
От субективна страна,
районният съд правилно е приел, че деянията са извършени при „пряк“ умисъл и с
намерението на подсъдимите да присвоят инкриминираните вещи. Двете подсъдими
лица са знаели, че отнемат вещи, които са чужда собственост, съзнавали са, че
отнемането не е въз основа на закона и са имали намерение да присвоят вещта,
като са осъзнавали общественоопасния характер на деянията си, предвиждали са
настъпването на общественоопасните последици от тях и са искали настъпването на
тези последици – да присвоят предмета на престъплението. Подсъдимите са
съзнавали, че всеки един от тях, едновременно с другия и при наличието на общ
престъпен умисъл, осъществява елементите от престъплението, като причинява
общия престъпен резултат.
Вината е неюридическо
свойство на престъплението, защото нейното наличие не зависи от закона, а от
установените в процеса факти за поведението на дееца. Поради това, изводите на
съда за субективната страна на престъплението се основават на обективните данни
по делото. При решаване на въпроса за съдържанието на умисъла у подсъдимите
лица, съдът следва да изходи от съвкупността от всички обстоятелства за
конкретното престъпление – това, че противозаконно отнетите вещи са се намирали
в чужда фактическа власт и това, че достъпът до тях е бил обективно ограничен,
чрез поставянето им в заключено помещение, което обстоятелство обаче не е
спряло подсъдимите Д. и П., а напротив – те са положили необходимите усилия, за
да преодолеят преградата, чрез нейното взломяване. При така установените
обективни факти е безспорно, че подсъдимите са имали вярна представа за всички
фактически обстоятелства на извършените деяния, които им придават обществена
опасност и които са послужили за инкриминирането им като кражба. Също така,
подсъдимите Д. и П. са наказателно - отговорни лица, без данни, изключващи
възможността им да носят наказателна отговорност или такива, подлагащи на
съмнение тяхната вменяемост. Няма съмнение в това, че те са съзнавали, че без
съгласието на владелците и собственици на инкриминираните по-горе движими вещи,
подсъдимите са отнели същите, с цел да придобият владение върху тях.
Мотивиран от горното,
настоящият съдебен състав намира, че районният съд е направил правилни,
обосновани и доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от
обективна и субективна страна, на вмененото на подсъдимите Д. и П.
инкриминирано деяние.
По изложените
съображения, правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК,
подс. П.П.П. е бил признат за виновен за извършеното от него престъпление по
чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК,
а подс. В.Д.Д. – за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1,
вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК.
Настоящата инстанция в основни
линии се солидаризира с правните изводи на решаващия първоинстанционен съд,
касаещи индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите лица.
При правилна правна оценка на
събрания доказателствен материал и на установената по делото фактическа
обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанието на подс. Д.,
като е приел, че следва да го определи при условията на чл. 58а, ал. 4, вр. чл.
55, ал.
1, т. 2, б. „б” от НК, поради наличието на многобройни смекчаващи отговорността
на подсъдимия обстоятелства, обуславящи приложение на чл. 55 от НК. Този изводи
се споделят и от въззивния съд, като следва да се посочи, че в случая
действително са налице многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимото лице
обстоятелства.
За
осъществено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр.с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр.с ал.
1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК законът предвижда наказание „лишаване от
свобода“ до 3 години. В настоящия случай, първият съд правилно е счел, че като
смекчаващи отговорността обстоятелства следва да се приемат чистото му съдебно
минало, младата му възраст, изразеното съжаление и разкаяние за извършеното,
връщането на част от отнетите вещи - процесния лаптоп. Правилно съдът не е
ценил като смекчаващо отговорността обстоятелство направеното от подсъдимия в
съдебно заседание самопризнание, доколкото същото е задължителна предпоставка
за приложение на диференцираната процедура за приключване на производството по
реда на чл. 371, т. 2 от НПК и не допринася за изясняване на обективната
истина. Като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства съдът е отчел
отрицателните характеристични данни за подсъдимия, изводими от водените срещу
него възпитателни дела, стойността на отнетите вещи и обстоятелството, че се
касае за деяние, извършено в условията на съизвършителство.
При
така сложилото се своеобразие на конкретния казус, правилно и законосъобразно
първостепенният съд при определяне на наказанието се е съобразил с процесуално
- правната разпоредба на чл. 373, ал. 2 от НПК, като при постановяване на
осъдителната присъда е приложил разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК. Доколкото
законодателят е посочил, че разпоредбата на чл. 55 от НК намира самостоятелно
приложение, ако е по-благоприятна за дееца, само когато са едновременно налице
както предпоставките по чл. 58а, ал. 1 - 3 от НК, така и тези по чл. 55 от НК,
то въззивната инстанция счита, че първият съд е направил вярна преценка за
многобройността на смекчаващите обстоятелства, с оглед което законосъобразно е
приложил разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, поради което е
заменил наказанието „лишаване от свобода“, с наказание „пробация“. Верни са
изводите на решаващия първоинстанционен съд, че с оглед така отчетените
смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, следващото му се
наказание „пробация“ следва да се индивидуализира при силно изразен превес на
смекчаващите отговорността му обстоятелства, като видът и крайният размер на
наложените пробационни мерки, а именно „задължителна регистрация по настоящ
адрес“, за срок от девет месеца, „задължителни периодични срещи с пробационен
служител“, за срок от девет месеца, и „включване в курсове за професионална
квалификация, програми за обществено въздействие“, отново за срок от девет
месеца, е правилно индивидуализиран. Така определеното наказание „пробация“,
като съвкупност от посочените по-горе пробационни мерки със съответна
продължителност, е от естество да постигне целите, предвидени в чл. 36 от НК,
поради което и не са налице основания за ревизирането му от въззивния съд, в
насока занижаването му, в какъвто смисъл е искането на защитата.
Единствено
за пълнота и прецизност, настоящия състав намира за необходимо да допълни, че в
диспозитива на съдебния акт първоинстанционният съд е пропуснал да посочи, че
наказанието на подсъдимия е определено на основание чл. 58а, ал. 4 от НК, като
е посочил единствено чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК. Въпреки че посоченото
обстоятелство е подробно обсъдено от състава на СРС в мотивите към съдебния
акт, чл. 305, ал. 4 от НПК, регламентиращ съдържанието на присъдата, изрично
изисква от съда да изложи в диспозитива решението си по въпросите, посочени в
чл. 301 от НК, като един от тях е именно относно приложението на чл. 58а от НК.
Въззивният
съд извърши служебна проверка на присъдата и в частта ѝ, относно
индивидуализацията на наказателната отговорност на подс. П.. При това
констатира, че за да определи наказанието, което следва да се наложи на този подсъдим, първата
инстанция е взела под внимание като смекчаващи отговорността му обстоятелства
младата възраст на подсъдимия, необремененото му съдебно минало към датата на
деянието, депозираните още в хода на досъдебното производство самопризнания,
които макар и съдът да не кредитира в цялост, съдържат признание за авторството
на деянието и заявеното съжаление и разкаяние. Като отегчаващи отговорността
обстоятелства, решаващият първи съд е преценил стойността на отнетите вещи,
която надхвърля три пъти стойността на минималната работна заплата за страната
към датата на деянието, както и обстоятелството, че деянието е извършено в съучастие
с непълнолетно лице. При така преценените смекчаващи и отегчаващи отговорността
на подсъдимия обстоятелства, СРС е преценил, че следващото му се наказание
следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства
и в размер на дванадесет месеца „лишаване от свобода“, който е редуцирал, по
правилата на чл. 58а, ал. 1 от НК, с 1/3, до размер от осем месеца „лишаване от
свобода“.
Въззивната
инстанция се солидаризира с преценката на решаващия първоинстанционен съд,
досежно смекчаващите и отегчаващи отговорността на подсъдимия П. обстоятелства,
но не и с това, че следващото се на дееца наказание следва да се определи в
размер на минимума, предвиден в закона, а именно „дванадесет месеца“. Предвид
наличието на две самостоятелни отегчаващи отговорността му обстоятелства –
правилно констатирани от първия съд и обосновани в мотивната част на присъдата,
наказанието, което следва да се наложи на подс. П. следва да е в размер малко
над предвидения в закона минимум и в размер надвишаващ този, приет от първия
съд. При липсата на съответен протест, обаче, въззивната инстанция не разполага
с правомощието да ревизира изводите на решаващия първоинстанционен съд, досежно
размера на наказанието, наложено на подс. П.. Не са налице и предпоставки за
занижаването му, в какъвто смисъл е искането на защитата. Иначе правилно СРС е
преценил, че не са налице нито изключително, нито многобройни смекчаващи
отговорността на подс. П. обстоятелства, при което и най-лекото, предвидено в
закона наказание, да се яви несъразмерно тежко спрямо проявената от същия
степен на обществена опасност. Конкретно проявената степен на обществена
опасност на деянието и неговия извършител съответства на типичната, визирана от
законодателя в наказателноправната норма на чл. 195, ал. 1, т. 3 от НК и не са
налице предпоставки за приложение на института по чл. 55 от НК, който идва да
се яви коректив на общите правила за определяне на наказанието, в случай, че
деянието и неговия извършител разкриват значително по-ниска степен на
обществена опасност, в сравнение с типичната, визирана от законодателя.
Правилно и на
основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено реалното изпълнение на така
определеното наказание, за срок от три години. Въззивният съд, подобно на
първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице предпоставките за
приложение на института на отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Размерът на
наказанието, наложено на подс. П. и това, че същият не е бил осъждан на
наказание „лишаване от свобода“, очертават формалните предпоставки, визирани в
посочената правна норма. Съдът се съгласява с изводите на първата инстанция, че
за поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да
бъде изолирано от обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на
така определеното наказание лишаване от свобода. За да се изпълнят целите на
специалната и генералната превенция в този случай, не е необходимо оказване на
въздействие от по-интензивен тип, чрез въдворяването на подсъдимия в място за
лишаване от свобода. Визираните в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на
наказанието сочат, че същото следва да осигури, по възможно най-балансиран,
ефективен и приемлив за обществото и личността на осъдения начин, едновременно
поправително, превъзпитателно и предупредително действие върху осъденото лице и
превантивно и предупредително въздействие върху останалите членове на
обществото. Въпреки липсата на протест, целящ влошаване на наказателно –
правното положение на подсъдимия, въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка на първият съд, че не се
налага изолирането му от обществото в местата за лишаване от свобода и откъсването
му от обичайната му социална среда. Евентуална такава би се явила разрешение,
непропорционално на извършеното престъпление, което би излязло извън
законноустановените цели на наказанието, би ги надхвърлило и изопачило. При
това законоустановените цели на наказателната репресия са постижими и без
ефективното изтърпяване на наказанието. Предоставеният изпитателен срок на
условно осъждане притежава и силно възпиращо - превантивна функция, изразяваща
се в потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното
наказание в случай, че подсъдимият, в рамките на определения му изпитателният
срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно
обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му наказание, както и
силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в аспекта на
необходимостта от спазване на законите.
Воден от изложените
съображения, въззивната инстанция намира за вярно и точно решенето на
първоинстанционния съд да отложи за срок от три години изпълнението на така
определеното наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК,
считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на
изпитателния срок, районният съд е съобразил личността на подсъдимия, като
едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят изрично свързва
ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на
подсъдимия, като въз основа на това законосъобразно е приел, че именно такъв
размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и продължително
възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите
членове на обществото.
Не могат да бъдат
споделени, обаче, изводите на решаващия първоинстанционен съд, че през
изпитателния срок на условното осъждане подс. П. следва да търпи, на основание
чл. 67, ал. 3, вр. чл. 42а ал. 2, т. 4 от НК, пробационна мярка „Включване в
курсове за професионална квалификация, програми за обществено въздействие”.
Налагането на тази допълнителна санкция се явява несъобразено с личността на
престъпния деец, като прекомерно утежнява наказателноправното му положение. За
постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК е достатъчно на подс. П. да
бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ с продължителност, възприета от
първия съд, като за срок от три години съблюдава условието, необходимо за
освобождаването му от изтърпяване на наложеното наказание. Налагането на
подобна пробационна мярка се явява прекомерно, с оглед проявената чрез деянието
степен на обществена опасност на дееца, която не е висока. Ето защо и присъдата
на СРС следва да бъде изменена, в тази ѝ част.
По отношение на присъдата
в частта ѝ, в която подсъдимите са осъдени да заплатят направените по
делото разноски, то същата е правилна и законосъобразна и следва да бъде
потвърдена. С оглед осъдителния характер на постановената първоинстанционна
присъда, разноските по делото правилно са възложени на подсъдимите лица, в
съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. З от НПК. Същите са правилно
изчислени. В настоящата инстанция разноски не бяха направени и такива не следва
да бъдат присъждани в тежест на подсъдимите.
Неоснователни се явяват
доводите на защитата на подс. Д., че с оглед непълнолетието му същият не следва
да бъде осъден да заплати съответната част от сторените по делото разноски.
Такова ограничение не се съдържа в НПК и не произтича от особените правила за
разглеждане на делата, извършени от непълнолетни. Действително, по отношение на
непълнолетно наказателно отговорно лице не могат да се налагат имуществени
санкции – глоба и конфискация, но отговорността им за разноски не е ограничена.
Въпросът, кое лице реално ще следва да заплати размерът на присъдените
разноски, касае изпълнението на присъдата, а не нейната материална или
процесуална законосъобразност.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на протестираната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на други основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради
което и с оглед изложените съображения същата следва да бъде изменена, в
указаната по-горе част, а в останалата ѝ част – потвърдена.
Воден от гореизложеното и
на основание чл. 334, т. 3 и т. 6, вр. чл. 337, ал. 1, т. 1 и чл. 338 от НПК,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от 26.05.2017 г. по
НОХД № 19874/2016 г. по описа на СРС -
НО, 94-ти състав, като ОТМЕНЯ постановената
спрямо подсъдимия П.П.П., ЕГН **********, пробационна мярка „Включване в курсове за
професионална квалификация, програми за обществено въздействие”, през
изпитателния срок на условното му осъждане.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в
останалата ѝ част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.