РЕШЕНИЕ
№ 21023
гр. София, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110136428 по описа за 2025 година
Предявени са за разглеждане искове с правно основание по чл.422, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД
срещу М. А. М. за установяване съществуването на вземане, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК
по ч.гр.д.№ 68524/2024 г. по описа на СРС, 43-ти състав.
В исковата молба ищецът твърди, че на 23.04.2024 г. между него и ответника
бил сключен договор за потребителски кредит № **********, съгласно който бил
определен общ размер на кредита от 521,61 лева. От тази сума банката превела сумата
от 499,00 лева на продавач на стока, която кредитополучателя декларирал, че е
получил. Поддържа още, че с подписването на процесния договор кредитополучателят
– настоящ ответник изразил съгласие за сключване на застраховка, поради което
ищецът превел към сметка на застраховател и сумата от общо 22,61 лева. Така
крайното задължение по договора възлязло на сумата от 577,95 лева, чието заплащане
било разсрочено съгласно погасителен план на 5 месечни вноски, включващи главница
и договорна лихва, в размер на по 96,32 лева и последна изравнителна вноска в размер
на 96,35 лева. Според ищеца, ответникът преустановил плащанията по договора, а на
25.10.2024 г. настъпил и крайния падеж. Тъй като процесните суми не били заплатени,
ищецът подал заявление за издаване на заповед по чл.417 ГПК, по което в СРС било
образувано ч.гр.д.№ 68524/2024 г. и издадена заповед. Последната била оспорена от
1
длъжника, поради което дружеството-ищец обосновава правния си интерес от
предявените искове. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответникът му дължи сумата от 521,61 лева, представляваща главница
по Договор за потребителски кредит № **********/23.04.2024 г., ведно със законната
лихва, считано от 15.11.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 56,34 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 25.05.2024 г. до 25.10.2024 г., както и
сумата от 60,81 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 25.05.2024 г.
до 06.11.2024 г. Претендира и направените в хода на заповедното и исковото
производство разноски.
В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, в
който се изразява становище за нередовност на исковата молба, недопустимост на
предявените искове, а по същество – за тяхната неоснователност. Излагат се доводи,
че процесния договор не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен подпис,
поради което липсва съгласие за сключването му. На следващо място се излагат доводи
за нищожност на договора поради неспазване на предвидената в закона форма, тъй
като последният не е написан по ясен и разбираем начин и е в нарушение на чл.10, ал.1
ЗПК. Според ответника договорът е нищожен и поради липса на елемент от
съдържанието му – ГПР по кредита. Липсата на ясно разписана методика по
формиране на ГПР и кои точно компоненти са включени в него и как е формиран, е в
пряко противоречие с нормите на ЗПК. Отделно от предходното се поддържа, че
посочения в договора ГПР не съответства на действителния такъв, който е пъти по-
висок. Излагат се доводи за нищожност на клаузата за неустойка, предвиждаща
задължение на заемателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора
за заплащане на главното задължение по договора. Поддържа се, че невключването на
разходите за неустойка в ГПР води до нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, съответно до
нищожност на договора и обявяването му за недействителен. На последно място се
изразява становище за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави.
По изложените в отговора доводи и съображения ответникът моли за отхвърляне на
предявените искове и присъждане на сторените разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
По делото е представен договор за потребителски кредит № ********* сключен
на 23.04.2024 г. между Ти Би Ай Банка ЕАД и М. А. М., по силата на който ищецът
предоставил на ответника сумата от 521,61 лева за закупуване на стока – таблет, а
ответникът се да върне същата на 6 равни месечни вноски от по 96,32 лева. Съгласно
чл. 7.2.2 от договора, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките
или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от
кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща
2
дължимата за конкретната застраховка /конкретните застраховки/, се превежда от
кредитора, за сметка на потребителя, по банковата сметка на съответния
застраховател, респективно по банковата сметка на съответния застрахователен
посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с
подписване на договора. В чл.9.1 е посочено, че лихвеният процент, с който се
олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 36,14 %.
Съгласно чл.10 от договора годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин е
41,72 %. Съгласно чл. 19 от договора за кредит, при сключването на този договор
потребителят не е длъжен да сключва застраховка, а по свое желание и собствено
усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките, или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в
качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за
сключването на договора.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което при оценка по реда на чл.202 ГПК съдът кредитира изцяло, тъй като е обективно
и компетентно дадено. Видно от същото е, че при запознаване с материалите по делото
и извършените от вещото лице самостоятелни проверки, същото е посочило, че
сключения на 23.04.2024 г. между страните договор е бил предназначен за закупуване
на стока от търговски обект на „Техномаркет България ЕАД“, като сумата от 521,61 лв.
включва цената на стоката и дължимите застрахователни премии. Съгласно платежно
нареждане за кредитен превод, издадено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, вещото лице е
посочило, че на 24.04.2024 г. банката е извършила превод към „Техномаркет България
ЕАД“ по банкова сметка в с IBAN: *********, във вид на групово плащане в размер
на 39 708,73 лв. Съгласно приложените платежни нареждания към застрахователите се
установява, че „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е превела с групови преводи на 15.05.2024 г. към
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“, банката на застрахователните дружества,
дължимите застрахователни премии по сключените към кредитите застраховки. При
извършената проверка в счетоводството на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и предоставените
документи вещото лице е установило, че няма постъпили суми от Мартин А. М. към
15.11.2024г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 от ГПК – 15.11.2024 г., като към тази дата незаплатените задължения по
процесния договор от страна на ответника са в общ размер на 638,76 лв., както следва:
главница - 521,61 лева, договорна лихва - 56,34 лева и обезщетение за забава - 60,81
лева. Към датата на изготвяне на експертизата - 15.10.2025г., вещото лице е посочило,
че неплатените задължения за главница и договорна лихва са непроменени, а
обезщетението за забава възлиза на сумата от 122,31 лева.
3
По делото е приложено удостоверение, издадено на 10.11.2025 г. от ЧСИ
********* от което се установява, че въз основа на издадения по ч.гр.д.№ 68524/2024
г. изпълнителен лист е било образувано изп.д.№ 20258410400295, в хода на което
дължимата сума е събрана чрез запор върху получаваното от длъжника – настоящ
ответник трудово възнаграждение. На основание чл.433, ал.2 ГПК изпълнителното
производство е приключило.
Други относими и допустими доказателства не са представени по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
В тежест на ищеца по предявените искове е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между дружеството-ищец и ответника е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който заемодателят е
изпълнил задълженията си и е изрядна страна; размера и основанието на паричното
задължение.
При установяване на горните факти и обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже точно в количествено и времево отношение изпълнение на задължението си за
връщане на заетата сума, както и фактите, от които произтичат възраженията му,
включително, че е погасил чрез плащане или по друг начин задълженията по договора
за кредит.
Съдът намира за неоснователно обективираното в писмения отговор
възражение, че процесния договор не е подписан. Разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗЕДЕП
приравнява електронния документ на писмения му аналог, поради което правилата за
връчване на писмените изявления следва да намери приложение и относно
електронните документи. Съгласно разпоредбата на чл.184, ал.1 ГПК електронният
документ се представя по делото върху хартиен носител като заверен от представилата
го страна препис, възпроизвеждането му на хартиен носите не променя характера му
на електронен документ (в този смисъл е решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 868/2012 г., IV ГО) и доколкото ответникът не е поискала представянето му на
дигитален носител този препис представлява годно доказателство за авторството на
изявлението и неговото съдържание.
По отношение на процесния договор за потребителски кредит намира
приложение ЗПК, като съгласно чл.7, ал.3 ГПК на съда е вменено задължението
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
Съдът намира доводът на ответника за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
поради невключване на застрахователната премия в годишния процент на разходите
/ГПР/ по кредита за основателен. Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
4
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер н предоставения
кредит.
Съдържанието на термина „общ разход по кредита за потребителя“ е изяснено с
§1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
От така изложените императивни норми следва изводът, че застрахователните
премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде
включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, в
случаите, в които сключването на застрахователния договор е задължително условие за
получаване на кредита или задължително условие за ползване на кредита при
конкретните параметри /напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и
на допълнителните разходи и пр./.
В този смисъл обстоятелството, че в чл.7.2.3 и чл. 19 от договора за кредит
застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е
условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за преценката на съда,
ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се
установява противното.
В настоящата хипотеза съдът приема, че сключването на договора за
застраховка представлява условие за отпускане на процесния кредит. Това е така,
защото въпреки цитираните по-горе клаузи на чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора, размерът
на застрахователната премия също е предварително определен в договора за кредит
към датата на неговото сключване и е включен в размера на главницата по
погасителния план. Сключените застраховки и договорът за кредит са от една и съща
дата, като ответникът е действал като застрахователен агент при сключване на
застраховките.
Предвид гореизложеното съдът приема, че сключването на застраховката е
представлявало условие за отпускане на процесния кредит и съгласно нормата на чл.
19, ал. 1 ЗПК, вр. §1, т. 1 от ДР на ЗПК размерът на застрахователната премия е
следвало да бъде включен в годишния процент на разходите /в този смисъл са и
Решение № 395 от 22.01.2024г., постановено по в.гр. дело № 5786/2023г. по описа на
СГС, II-Ж въззивен състав, Решение № 1749 от 10.04.2023г. на СГС по в. гр. д. №
5
12443/2021г., Решение № 3869 от 13.07.2023г. на СГС по в. гр. д. № 8634/2022г.,
Решение № 397 от 22.01.2024г. на СГС по в. гр. д. № 6564/2023г., Решение № 1748 от
05.07.2022г. на СГС по в. гр. д. № 10210/2021г./.
При невключване на стойността на застрахователната премия в процента на
разходите, кредиторът е заобиколил и изискванията на закона за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което цялата клауза от договора,
касаеща годишния процент на разходите, се явява нищожна и на основание чл. 21, ал.
1 ЗПК. В този смисъл са и дадените отговори на отправено от български съд
преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C714/22
S.R.G. срещу Profi Credit Bulgaria EOOD. Съгласно цитираното решение, задължително
за настоящата съдебна инстанция, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит - какъвто е именно и процесния случай.
Предвид изложеното, съдът намира, че в конкретния случай, поради отсъствието
на съществен елемент на договора за потребителски кредит - а именно клауза,
коректно посочваща годишния процент на разходите, договорът се явява
недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва или други
разходи по кредита /в този смисъл - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в.
гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
11890/2019 г., решение № 262316 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г./.
Следователно искът следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера
на чистата стойност на кредита /в случая стойността на закупената стока – 499,00
лева/. Разпоредбата на 23 ЗПК санкционира кредитодателя, като отнема правото му на
възнаградителната и мораторна лихва, като той има право да търси единствено
чистата стойност на кредита, т. е. главницата. Вземанията по клаузи на
недействителния договор извън чистата стойност на главницата не са дължими. Дължи
се единствено законна лихва от дата на подаване на заявлението, тъй като същата има
характер на законна последица от уважаването на иска.
Предвид гореизложеното и с оглед доказателствата по делото, че в хода на
образуваното изпълнително производство сумите по издадения по ч.гр.д.№ 68524/2024
г. са били погасени в резултат на наложения запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника – настоящ ответник, което обстоятелство съдът следва да вземе предвид
6
съгласно чл.235, ал.3 ГПК, то предявените искове следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора, и двете страни по делото имат право на разноски,
съразмерно на уважената, респективно - на отхвърлената част от спора, като съдът
дължи произнасяне и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното
производство /ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г./
Видно от приложения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК и
доказателствата по делото е, че в хода на исковото производство ищецът е направил
разноски за държавна такса в размер на 125,00 лева и 340,00 лева – депозит за
съдебно-счетоводна ексепртиза. На основание чл.78, ал.8 ГПК съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100,00 лева, тъй като делото
не е от фактическа и правна сложност и е приключило само в едно открито съдебно
заседание, на което процесуалния представител на ищеца не се е явил. Съдът не
намира за необходимо да обсъжда възражението на ответника с правно основание
чл.78, ал.5 ГПК, тъй като определяне размера на юрисконсултското възнаграждение е в
правомощията на съда. Съразмерно на уважената част от предявените искове
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 441,38 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на
отхвърлената част от предявените искове, но по делото липсват доказателства за
сторени разноски, поради което съдът не дължи произнасяне в тази насока.
С оглед приетото ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г.,
ОСГТК, съдът по исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК дължи произнасяне и по
разноските по заповедното производство, като съгласно указанията, дадени в т.12 от
ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив. Издадената заповед по чл.417 ГПК
включва разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер
на 75,00 лева, поради което съразмерно на уважената част от предявените искове
ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 58,59 лева.
В хода на заповедното проиводство също няма доказателства за направени от
длъжника разноски, поради което съдът не присъжда такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 против
М. А. М., ЕГН ********** искове с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД - за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 521,61 лева, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № **********/23.04.2024 г., ведно със законната
7
лихва, считано от 15.11.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 56,34 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 25.05.2024 г. до 25.10.2024 г., както и
сумата от 60,81 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 25.05.2024 г.
до 06.11.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 68524/2024 г. по описа
на СРС, 43-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК М. А. М., ЕГН ********** да заплати на
„ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 сумата от 441,38 лева, представляваща
направени разноски в хода на исковото производство пред първоинстанционния съд,
съразмерно на уважената част от предявените искове, както и сумата от 58,59 лева,
представляваща разноски по производството по ч.гр.д. № 68524/2024 г. по описа на
Софийски районен съд, 43-ти състав, съразмерно на уважената част от предявените
искове.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8