РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ………………. г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка
Чолева
Константина Христова
при секретаря Йоана Петрова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 3
651 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 292552 от 13.12.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 40 860/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 157 състав, е
признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че „Диагностично-консултативен
център 16“ ЕООД, ЕИК ********* дължи на АДД „С. и Д.“, БУЛСТАТ ********* на
основание чл.36, ал.2 ЗАдв сумата 4 080,00 лева, представляваща възнаграждение по
договор за абонаментно юридическо обслужване, сключен на 25.07.2012 г.,
извършено за м.11.2012 г. – м.12.2012 г., м.02.2013 г., м.04.2013 г., м.03.2014
г., м.01., м.02, м.03, м.04, м.05, м.06 и м.07 на 2015 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на 17.03.2017 г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.36, ал.2
ЗАдв във връзка с чл.286 ЗЗД сумата от 1 380,00 лева, представляваща
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 01, сключен на
25.02.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на 17.03.2017 г. до изплащане на
вземането.
Със същия
съдебен акт ответникът „Диагностично-консултативен
център ХVІ-София“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца АДД „С. и Д.“ на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 710,00 лева – разноски за исковото производство и сумата
709,20 лева – разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 16 411/2017 г.
по описа на СРС, 157 състав.
Срещу така постановеното съдебно
решение е депозирана въззивна жалба от ответника „Диагностично-консултативен
център ХVІ-София“ ЕООД, като се поддържа, че същото е неправилно, постановено в
нарушение на материалните и процесуалните норми. Наведени са доводи, че не
могат да бъдат споделени съжденията на СРС, въз основа на които са уважени
исковите претенции, тъй като не отговарят на действителното състояние и е опит
за шиканиране с правото; че този съд не се е произнесъл по възраженията,
наведени в отговора на исковата молба и становището от 27.10.2017 г. за
преклузиите относно събиране на доказателства, за липсата на интерес от
подписването на оспорените писмо от 16.12.2014 г. и 17.12.2015 г., като се има
предвид чл.92, ал.2 ЗКПО, липсата на посочване на съставителя от страна на
ищеца, обстоятелството, че в двете писма е отразено, че това не е искане за
плащане, както и факта, че те не могат да се приемат за признание на дълг, по
който въпрос е налице трайна съдебна практика. Сочи се и че двете писма не
изхождат от дружеството-жалбоподател, а са съставени от ищеца, като липсват
входящи и изходящи номера за вписването им по регистърните книги, като не е
доказана и достоверността на отразените в тях дати от ищеца. Твърди се и че
неправомерно СРС е отхвърлил възражението за изтекла тригодишна давност по
чл.111, б.“в“ ЗЗД по отношение на претенциите по фактури с № 65/01.11.2012 г., №
75/03.12.2012 г., № 86/ 04.02.2013 г., № 99/02.04.2013 г. и № 148/12.03.2014
г.; че този съд не е обсъдил възражението на ответника във връзка с чл.7, ал.2
от Закона за счетоводството /отм./ и липсата на фактура за вземането по
проформа фактурата от 14.03.2017 г.; че във фактурите за 2015 г. са посочени
други дата на данъчно събитие/дата на плащане от тези по чл.3 от договора,
както и че не е доказано претендираните суми по фактури да са начислени в
месечните отчети по ДДС.
Моли
съда да отмени изцяло обжалваното решение, като му се присъдят направените в
производството разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната
страна по нея – АДД „С. и Д.“***, в който същата
е оспорена изцяло като неоснователна и недоказана. Релевирани са доводи, че
първоинстан-ционният съд е обсъдил всички събрани доказателства, както и
възраженията на ответника; че не е допуснато твърдяното нарушение при
представяне на доказателствата; че неоснователно е твърдението на въззивника за
„липсата на интерес от съставянето и подписването на оспорените писма“, тъй
като в открито заседание представителя на ответното дружество е оттеглил
оспорването на подписа на представените документи за потвърждаване на задълже-нията,
които са подписани от неговия управител, чиято достоверна дата „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД не може
да оспорва. Сочи се и че в т.3 и 4 на стр.2 от въззивната жалба са наведени
недопустими твърдения, които не са били изложени в отговора на исковата молба и
в становището на ответника, които от друга страна са и несъстоятелни; че в
случая е налице абсолютно признаване на дълга на ответното дружество, което
действие прекъсва давността по чл.116, б.“а“ ЗЗД, съотв., че са неоснователни и
твърденията, изложени от въззивника във връзка с чл.7, ал.2 ЗСчет /отм./ и чл.92, ал.2 ЗКПО.
Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди решението на СРС. Заявява искане за присъждане
на разноски за настоящото производство.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на също-то не
намира приложение нито едно от изключенията, визирани в посоченото ТР на ОСГТК
на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с
оглед изложе-ните в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран
при условията на обективно кумулативно съединяване с положителни
установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правно основание чл.36,
ал.2 ЗАдв във връзка с чл.286 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД вземания, за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на
22.03.2017 г. по ч.гр.д.№ 16 411/2017 г. по описа на СРС, 157 състав, в полза
на АДД „С. и Д.“. Оспорването на
вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова
и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение
№ 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО
на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да
установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от
които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и
размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
Договорът за правна защита и
съдействие е уреден в специалния Закон за адвока-турата /ЗАдв/. Същият е
разновидност на договора за поръчка, но често съдържа и елементи от договора за изработка. Основните
характеристики на адвокатската дейност са установени в нормите на чл.2 и чл.24
от ЗАдв. Договорът е възмезден – арг. от чл.36, ал.1 ЗАдв, за разлика от общото
правило на чл.286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката
се дължи само когато е изрично уговорено. По начало законът предполага
дължимото се възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с
договор – чл.36, ал.2 ЗАдв, но това не е императивно изискване. Писмен договор
може и да няма подписан, но това не лишава адвоката от правото да получи
възнаграждение – чл.36, ал.3 ЗАдв, тъй като този вид договор е неформален и
писмената форма не е условие за неговата действителност.
Правото на адвоката да получи
възнаграждение в изпълнение на възложеното му от доверителя по договор за правни
услуги възниква тогава, когато е налице възлагане и извършена услуга във връзка
със същото. При сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при
поискване, когато такива услуги не са предоставени, адвокатско възнаграждение
не се дължи. Според уговореното в договора може да се дължи възнаграждение за
ангажимент, т.е. не за извършена услуга, а за това че адвокатът е поел
задължение за готовност да се грижи за работите на възложителя. Тъй като
договорът в този случай е ненаименован /няма законова уредба/, поемането на
такива задължения от страните по него не може да се предполага, а следва да е
направено изрично /решение № 94/20.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 2752/2020
г. на ВКС, ІV ГО/.
В производството не е спорно, че
между „Диагностично-консултативен център
ХVІ-София“ ЕООД, ЕИК ********* – като доверител и Адвокатско дружество „С. и Д.“,
БУЛСТАТ ********* – като довереник, е сключен договор, наименован „Договор за
абонаментно юридическо консултанско обслужване“ на 25.07.2012 г., по силата на
който доверителят е възложил, а довереникът е приел да извършва чрез
адвокатите-съдружници, наети или привлечени адвокати следните правни действия,
обслужващи дейността на „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД:
▪ участие в подготовката и провеждането на процедури за възлагане на
обществени поръчки, конкурси и др. за нуждите на доверителя, ▪ правни
консултации, свързани с дейността на доверител, ▪ изготвяне на трудови,
търговски, граждански и други договори, ▪ изготвяне на пълномощни,
▪ изготвяне на други правни документи, свързани с оперативната дейност на
доверителя, ▪ правно обслужване на участието на доверителя в обществени
организации и асоциации, ▪ поддържане на контакти и участие в разговори,
преговори и др., свързани с централните институции в областта на дейност на
доверителя – Министерство на здравеопазването, НЗОК, ИАЛ и др., ▪ правно
съдействие по трудовоправни въпроси, ▪ съдействие при подготовката и
продължаване на редовни годишни общи събрания на доверителя, ▪ участие
при водене на преговори и сключване на договори с доставчици и партньори на
доверителя – чл.1, ал.1.
Всички
останали правни действия, включително: водене на граждански, вещни,
облигационни, административни, търговски и изпълнителни дела, изваждане на
изпълнителен лист и налагане на обезпечителни мерки, изследване на
собствеността, участие в преговори и сключване на договори за наем или
покупко-продажба на недвижими имоти, учредяване на ипотеки, както и търгове за
придобиване на недвижими имоти и други правни действия, неупоменати в чл.1 от
договора, се заплащат, като възнаграждението се определя с допълни-телно
споразумение между страните – чл.1, ал.2.
Съгласно
чл.3 от този договор доверителят заплаща на довереника месечно възнаграждение
за извършените от него услуги по чл.1, ал.1 в размер на 400,00 лева без включен
ДДС – ал.1, което възнаграждение се дължи ежемесечно от 1-во до 5-то число на
месеца за текущия месец – ал.2, и ще бъде заплащано по банков път по посочената
в ал.3 банкова сметка ***. За воденото на дела и съдебни процедури съгласно
чл.1, ал.2 в същия акт е предвидено, че доверителят се задължава да заплати на довереника
хонорар при възлагане на услугата или при упълномощаването /устно или писмено/
чрез вписването в договора за правна услуга и срещу издадена фактура.
Възнаграждението се определя с допълнително споразумение между страните – чл.3,
ал.4.
От
разглежданото доказателство е видно и че за възнаграждението по чл.3, ал.1,
касаещо услугите по чл.1, ал.1, довереникът ще издава фактура от името на
адвокатското дружество, а за всички останали случаи – съответния счетоводен
документ /чл.2, ал.2/. Предвид клаузата на чл.14 договорът влиза в сила от
01.08.2012 г. и се сключва за срок от една година, като по силата на чл.15
същият се счита продължен за още една година, в случай че тридесет дни преди
изтичането на срока по чл.14 никоя от страните не заяви изрично желанието си за
неговото прекратяване.
С
допълнително споразумение от 01.12.2014 г. съконтрагентите по договора от
25.07. 2012 г. са изменили чл.3, ал.1 от същия като считано от подписването на
това споразумение възнаграждението на доверителя се определя е в размер на
200,00 лева без ДДС. Изменен е и чл.14 от договора като от подписване на
споразумението договорът се счита за безсрочен, а чл.15 е отменен.
В разпоредбата на чл.36, ал.1
ЗАдв е предвидено, че адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
възнаграждение за своя труд, като в ал.2 на същата норма е установено, че
размерът на възнаграждението се определя с договор между адвоката или адвоката
от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по нисък от предвидения в наредба на ВАдвС размер
за съответния вид работа.
От
съдържанието на договора е видно, че по него не е уговорено възнаграждение за
поемане на ангажимент на ищеца при необходимост да извършва услуги на
ответника. В чл.3, ал.1 от договора изрично е посочено, че възнаграждението от
400,00 лева месечно без включен ДДС, впоследствие от 200,00 лева месечно без
включен ДДС, се дължи за извършените услуги по чл.1, ал.1. Не се спори в
производството, че в исковия период ищецът е предоставял на доверителя
„Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД услуги по чл.1, ал.1 от
договора, поради което за него се е породило право да получи възнаграждение по
чл.3, ал.1 от тази сделка. За времето: м.11.2012 г. – м.12.2012 г., м.02.2013
г., м.04.2013 г., м.01.2014 г., м.01, м.02, м.03, м.04, м.05, м.06 и м.07 на
2015 г. същото възлиза на обща стойност 4 080,00 лева с ДДС, във връзка с което
и са представени заверени копия от 12 бр. фактури. Безспорно е в производството,
че за периода-предмет на спора ответният център не е заплатил на ищцовото
адвокатско дружество дължимото се възнаграждение, което обуславя основател-ността
на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване съществуването на
това вземане, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 17.03.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Неоснователно е наведеното от
„Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД възражение за погасяване на част
от това задължение по давност. Съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичане
на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок, какъвто е и конкретният случай, в който смисъл е и
съдебната практика, обективирана в решение № 495/25.06.2010 г. по гр.д.№
1669/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 623/01.12.2010 г. по гр.д.№ 1744/2009 г.
на ВКС, ІV ГО. Процесните задължения имат за предмет възнаграждение
за изпълнението на възложените от доверителя по договора от 25.07.2012 г.
правни действия, т.е. за свършена месечна работа, с оглед на
което давността е започнала да тече от възникване на
задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на месеца, в
който са осъществени съответните действия. От
изложеното следва, че за задължението на ответника за заплащане на адвокатското
възнаграж-дение за м.11.2012 г. – първият месец от заявената претенция за главницата
по договора от 25.07.2012 г., погасителната давност е започнала да тече на
01.12.2012 г. Предвид нормата на чл.422, ал.1 ГПК настоящият иск
се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК – 17.03.2017 г., към който момент в обхвата на петгодишната погасителна
давност не попада нито едно от заявените като главница задължения по сключената
между страните сделка от 25.07.2012 г.
За
пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да бе налице поддържаната
от ответника хипотеза, в дадения казус е налице признание на задълженията на
„Диагностично - консултативен център ХVІ-София“ ЕООД по фактури № 65/01.11.2012
г., № 75/03.12.2012 г., № 86/04.02.2013 г., № 99/02.04.2013 г. и №
148/12.03.2014 г., направено от управителя на това дружество в обективираните
от същия изявления от 17.12.2014 г. и 17.12.2015 г. в приетите като
доказателства по делото документи от 16.12.2014 г. и 17.12.2015 г., озаглавени:
„Потвърждение на задължения“, авторството на които признания не е оспорено от
ответника в хода на първоинстанционното производство. Съгласно нормата на чл.116,
б.“а“ от ЗЗД давността се прекъсна с признаване на вземането от длъжника, а от
прекъсването на давността започва да тече нова давност – чл.117, ал.1 ЗЗД. Признанието
е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява,
че е задължен към кредитора, което трябва да е направено в рамките на
давностния срок и да е отправено до кредитора или негов представител. Признание
по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението,
което кореспондира на признатото право. Горните обстоятелства в дадения случай са
налице.
Няма
правна забрана признанието да е инкорпорирано в изпратено от другата страна писмо
за потвърждаване на дълга, като не е налице и допуснато процесуално нарушение
във връзка със събирането на тези доказателства. С оглед
задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа
страна разпоредбата на чл.146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви
доклад по делото, който трябва задължително да включва нуждаещите се от
доказване факти и обстоятелства, указания за разпределение на доказателст-вената
тежест за подлежащите на доказване факти, както и указание за това кои от
твърдените от страните факти се нуждаят от доказване, а те не сочат доказателства.
Едва след предоста-вянето на възможност на страните да предприемат действия във
връзка с указанията и доклада съгласно изискването на чл.146, ал.3 ГПК настъпва
преклузията за същите да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства,
ако не са налице условията по чл.147 ГПК. В конкретната хипотеза разглежданите
доказателства са ангажирани от ищеца в първото открито съдебно заседание преди
обявяване на доклада по чл.146 ГПК за окончателен.
Причините, поради които е
извършено признание на дълга, са ирелевантни за неговата действителност, така
както и обстоятелството дали са налице входящи или изходящи номера от
регистърните книги на двете страни. В случай че жалбоподателят е искал да се
представят по делото оригиналите на процесните фактури е следвало да предприеме
съответните проце-суални действия за това, което същият не е направил. На последно
място, трети лица по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК са тези, неучаствали в
съставянето на документа, които черпят права от някой от издателите и биха
мигли да бъдат увредени от неговото антидатиране /в т.см. решение №
235/04.06.2010 г. по гр.д.№ 176/2010 г. на ВКС, ІІ ГО, решение № 17/13.06. 2019
г. по т.д.№ 1104/2018 г. на ВКС, І ТО, решение № 273/02.12.2019 г. по гр.д.№
1067/2019 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д.№ 3590/2020
г. на ВКС, ІV ГО и др./. „Диагностично-консултативен център
ХVІ-София“ ЕООД е издател на двата частни доку-мента, материализиращи
признанието на вземанията на ищеца, с оглед на което по отношение на последните
чл.181 ГПК е неприложим.
Неотносими към дължимостта на
разглежданото вземане са доводите на въззивника във
връзка с чл.7, ал.2 от Закона за счетоводството /ЗСчет/ отм. Възнаграждението
се дължи за извършената от Адвокатско дружество „С. и Д.“ работа, като от друга
страна – чл.7, ал.2 ЗСчет /отм./ регламентира изисквания към първични
счетоводни документи, които засягат само дейността на предприятието-издател.
Останалите, релевирани в жалбата възражения, като несвоевременни наведени
не следва да бъдат обсъждани.
При
приетата по делото фактическа обстановка въззивната инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение по отношение на втората заявена претенция, касаеща договора за
правна защита и съдействие от 25.02.2016 г. е частично неоснователна. В
съответствие с установеното в чл.3, ал.4 от договора за абонаментно юридическо
консултанско обслужване от 25.07.2012 г. за воденото на дела и съдебни
процедури съгласно чл.1, ал.2 доверителят се задължава да заплати на довереника
хонорар при възлагане на услугата или при упълномо-щаването /устно или писмено/
чрез вписването в договора за правна услуга, между страните е сключен договор
за правна защита и съдействие № 001/25.02.2016 г., имащ за предмет: процесуално
представителство по гр.д.№ 74 034/2015 г. на СРС, 138 състав. От същия акт,
неоспорен в процеса, се констатира, че договореното възнаграждение за
извършването на възложеното процесуално представителство по гр.д.№ 74 034/2015
г. на СРС е в размер на 900,00 лева без включен ДДС, както и че тази сума е платена
при подписването на договора. Обективираното в този договор извънсъдебно
признание на ищеца Адвокатско дружество „С. и Д.“ за погасяване на уговорения
адвокатски хонорар за възложената с него услуга не е оспорено и оборено в
процеса. След като установеното възнаграждение вече е заплатено, повторното
престиране на същото не се дължи на ищеца. На последния се дължи единствено
сумата от 20 % ДДС върху нея, възлизаща на 180,00 лева, с оглед
обстоятелството, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС, а в договора
от 25.02.2016 г. изрично е отразено, че платеният хонорар е без ДДС.
В
съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК ищецът при условията на пълно и
главно доказване не е установил, че във връзка с изпълнението на поръчката,
касаеща гр.д.№ 74 034/2015 г. на СРС, 138 състав страните са договорили
допълнително възнаграждение от 250,00 лева без ДДС, съотв. 300,00 лева с ДДС.
Единственото ангажирано в тази насока доказателство е проформа фактура № 2 от
01.03.2017 г., която не е официален документ, не подлежи на осчетоводяване,
като в случая не е подписана и от никоя от страните. Като частен свидетелстващ
документ несъдържащ неизгодни факти за посочения в него издател: Адво-катско
дружество „С. и Д.“ проформата фактура няма материална доказателст-вена сила,
въз основа на която да могат да бъдат формирани изводи по съществото на спора.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.36,
ал.2 ЗАдв и чл.286 ЗЗД относно възнаграждението по договор за правна защита и
съдействие № 001 от 25.02.2016 г. се явява основателен само за сумата 180,00
лева, предвид което решението на СРС
по отношение на тази претенция за разликата над посочената сума до уважения
размер от 1 380,00 лева като
неправилно трябва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постано-вено
друго, с което разглежданият иск на това основание за сумата от 1 200,00 лева да
бъде отхвърлен, ведно с претендираната законна лихва върху нея от 17.03.2017 г.
до окончателното й заплащане, като неоснователен.
Освен в посочената част първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която ответникът „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното производство за разликата над сумата 553,33
лева и за исковото производство – за разликата над сумата от 553,96 лева.
В останалата обжалвана част решението е
правилно и трябва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателя е възникнало право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
Съобразно уважената част от жалбата на същия следва да се присъди сумата 30,24
лева, направени разноски за държавна такса въззивното производство. На
основание чл.78, ал.3 ГПК на „Диагностично-консултативен
център ХVІ-София“ ЕООД се дължат и разноски за
първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част от иска в размер на
131,87 лева – адвокатско възнаграждение.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на
въззиваемата страна не се дължат разноски съразмерно с отхвърлената част от
жалбата за адвокатско възнаграждение. Съгласно задължи-телните разяснения,
дадени в т.1 от Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. от ОСГТК на ВКС съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане: ако е по
банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой,
то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е
достатъчно и има характера на разписка. В представения договор за правна защита
и съдействие от 03.09.2018 г. няма посочен начин на плащане, като в същия не е
удостоверено плащане в брой, нито са представени доказателства за престиране на
адвокатското възнаграждение по банкова сметка.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ като неправилно решение № 292552 от 13.12.2017 г., постановено по гр.д.№ 40
860/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 157 състав – в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК,
че „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД, ЕИК ********* дължи на
АДД „С. и Д.“, БУЛСТАТ ********* на основание чл.36, ал.2 ЗАдв във връзка с
чл.286 ЗЗД разликата над сумата от 180,00 лева до сумата 1 380,00 лева,
представляваща възнаграждение по договор за правна защита и съдейст-вие № 001,
сключен на 25.02.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 17.03.2017 г. до изплащане
на вземането, както и в частта, в
която „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД, ЕИК ********* е
осъден да заплати на АДД „С. и Д.“, БУЛСТАТ ********* разликата над сумата от
553,96 лева до сумата 710,00 лева – разноски за исковото производство и
разликата над сумата от 553,33 лева до сумата от 709,20 лева – разноски за
заповедното производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от АДД „С. и Д.“, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на
управление:***, офис 10 срещу
„Диагностично-консултативен център ХVІ-София“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** иск за признаване за установено на
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.36, ал.2 ЗАдв и чл.286 ЗЗД, че „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД дължи на АДД
„С. и Д.“ разликата над сумата от 180,00 лева до сумата от 1 380,00 лева /т.е. сумата 1 200,00
лева/, представляваща възнаграждение по договор за правна защита и съдействие №
001 от 25.02.2016 г., ведно със законната лихва от 17.03.2017 г. до изплащане
на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 16 411/2017 г. по описа на
СРС, 157 състав от 22.03.2017
г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 292552 от 13.12.2017 г., постановено по гр.д.№ 40 860/ 2017
г. по описа на СРС, І ГО, 157 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА АДД „С. и Д.“, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на
управление:***, офис 10 да ЗАПЛАТИ
на „Диагностично-консултативен център ХVІ-София“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 131,87 лева /сто тридесет и един лева и
осемдесет и седем стотинки/ – разноски първоинстанционното производство, както и
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 30,24
лева /тридесет лева и двадесет и четири
стотинки/ – разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.