ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 127
гр. Пловдив , 10.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ в закрито заседание на
десети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анна И. Иванова
Членове:Радослав П. Радев
Иван А. Анастасов
като разгледа докладваното от Иван А. Анастасов Въззивно частно
гражданско дело № 20215300500934 по описа за 2021 година
Производството е по реда на 274, във вр. с чл.118 и чл.121 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от В.К. Д, в качеството й на ищец по бр.д.№
19999/2019г. на ПдРС, ІІІ бр.с., против определение № 263764/27.11.2020г., с което
производството по делото е прекратено поради липса на компетентност на съда, съгласно
Регламент ЕО 2201/2003 на Съвета. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е
незаконосъобразно и недопустимо, тъй като малолетното дете на страните К. Н.а, за
определяне на нестоживеенето на което и за издаване на паспорт е заведено горепосоченото
брачно дело, нямало обичайно местопребиваване във ФРГ и съответно не било налице
основание за приложението на чл.8, § 1 от Регламент ЕО 2201/2003. В тази връзка се сочи, че
във ФРГ било заведено дело против жалбоподателката с предмет по чл.8 и чл.12, вр. чл.3 от
Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, с
окончателното решение по което било разпоредено тя да върне малолетната К. Н. в
Р.България, от което следвало, че е налице и една от отрицателните предпоставки за
приложението на чл.8 от регламента.
От въззиваемия А. К. Н. е подаден отговор на частната жалба, в който на първо
място се сочи, че, след постановяване на обжалваното определение, същият подал молба за
допълването му в частта относно разноските, поради което настоящата частна жалба
подлежала на разглеждане едва след приключване на производството по допълване на
определението. Изложени са доводи за недопустимост на производството по бр.д.№
19999/2019г. на ПдРС, ІІІ бр.с.. Заявени са доказателствени искания, които се явяват
неоснователни като неотносими към спора по настоящето дело.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
1
Бр.д.№ 19999/2019г. на ПдРС, ІІІ бр.с. е образувано по искова молба от
жалбоподателката против А.Н., с която е предявен иск по чл.127а от СК, вр. чл.45 и чл.76,
т.9 от ЗБЛД. Безспорно между страните е, че малолетната К. Н.а е родена по време на
сключения между страните граждански брак, който е прекратен с решение от 02.01.2018г. по
бр.д.№ 17709/2017г. на ПдРС, ІV бр.с., като родителските права са предоставени за
упражняване от жалбоподателката. Безспорно е също така, че на 01.11.2018г. тя е извела
детето от страната и се е установила да живее заедно с него в гр.Метман, ФРГ. Въззиваемият
инициирал издирване и връщане на детето в Р.България, като в резултат от това във ФРГ
било образувано дело против жалбоподателката с предмет по чл.8 и чл.12, вр. чл.3 от
Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. С
решение от 08.10.2019г. на Районния съд в гр.Дюселдорф било постановено връщане на
детето. Това решение било потвърдено с решение от 08.01.2020г. на Върховния областен
съд в гр.Дюселдорф. Решението за връщане на детето в Р.България не е изпълнено и към
настоящия момент.
Съгласно чл.8, §1 от Регламент ЕО 2201/2003 на Съвета, съдилищата на държава-
членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето
има обичайно местопребиваване в тази държава- членка по времето, когато съдът е сезиран.
В чл.9, §1 от регламента е предвидено, „когато едно дете се мести правомерно от една
държава-членка в друга и придобива ново обичайно местопребиваване там, съдилищата на
държавите- членки по предишното обичайно местопребиваване на детето, по силата на
изключение от член 8, запазват компетентността си по време на тримесечния период,
следващ установяването“. По аргумент на противното от цитираната норма след изтичане на
тримесечния срок компетентността категорично преминава у съдилищата на държавата-
членка, в която е новото обичайно местопребиваване на детето. Съгласно чл.10 от
регламента, „В случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на
държавата- членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено
преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност“, но само
„докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава-членка“ и то при
положение, че „всяко лице, институция или орган, който има право на упражняване на
родителски права, мълчаливо е приело отвеждането или задържането“ и „в рамките на една
година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е
трябвало да знае къде се намира детето, не е депозирал искане за завръщането му пред
компетентните органи на държавата-членка, където детето е било отведено или задържано“.
В конкретния случай, както се сочи и в частната жалба, бащата на детето е сезирал
Директора на Дирекция“Международна правна закрила на детето и международни
осиновявания“ при Министерство на правосъдието с искане да му бъде оказано съдействие
пред германските власти за издирване и връщане на дъщеря му, като в резултат от това е
било образувано дело и още преди изтичане на една година от отвеждане на детето във ФРГ
е постановено решение за връщане на детето в Р.България. Следователно не е налице
основание за приложението на изключението по чл.10, дори и да се приеме, че и към
2
настоящия момент малолетната К. Н.а не се е социализирала във ФРГ. Всъщност, след
повече от две години непрекъснат престой в тази държава- членка на ЕС, не е налице
сериозно основание да се счита, че детето не е придобило обичайно пребиваване в същата.
Независимо обаче от това, че, съобразно с изложените по- горе мотиви, е налице
основание да се приеме, че малолетната К. Н.а има обичайно местопребиваване във ФРГ и
тримесечният срок по чл.9, §1 от регламента е изтекъл, то относно компетентността на
българския съд следва да се отчете специфичния предмет на иска по чл.127а от СК, вр. чл.45
и чл.76, т.9 от ЗБЛД. Съгласно чл.2, т.7 от Регламент ЕО 2201/2003 на Съвета, терминът
„родителска отговорност" означава всички права и задължения, отнасящи се до лицето или
имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по
силата на решение, на закона или по силата на споразумение, имащо еднакъв правен ефект,
и включва правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с
детето. С решението по бр.д.№ 17709/2017г. на ПдРС, ІV бр.с. упражняването на
родителските права спрямо К. Н.а е предоставено на нейната майка и местоживеенето на
детето е определено при нея. Въпросите относно упражняването на родителските права и
местоживеенето на детето могат да бъдат преразгледани само по искане на бащата и поради
това не могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по подадената от
жалбоподателката искова молба. Въпросът, който следва да се реши в това производство е
дали на малолетната К. Н.а да бъде издаден паспорт. От една страна това е въпрос, касаещ
упражняването на родителските права, защото за издаване на паспорт следва да бъде
подадено заявление от двамата родители. От друга страна обаче този въпрос е от значение за
издаването на български личен документ. В този му аспект компетентен да се произнесе по
спорния въпрос е единствено българският съд. Германският съд е компетентен да се
произнесе по родителската отговорност- така, както е формулирана същата в чл.2, т.7 от
регламента, но не и относно специфичния въпрос по издаването на български личен
документ на детето. Ето защо, обжалваното определение ще следва да бъде отменено, като
делото се върне на ПдРС, ІІІ бр.с. за продължаване на съдопроизводствените действия.
Предвид гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 263764/27.11.2020г. по бр.д.№ 19999/2019г. на ПдРС, ІІІ
бр.с., с което производството по делото е прекратено поради липса на компетентност на
съда, съгласно Регламент ЕО 2201/2003 на Съвета.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
3
1._______________________
2._______________________
4