Р Е Ш
Е Н И
Е № 338
гр. Пловдив,
21.11.2019 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито
заседание на двадесет и трети октомври две
хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
АЛЕКСАНДЪР СТОЙЧЕВ
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като
разгледа докладваното от съдията Костадинова в.т. дело № 483/2019 год. по
описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 201
от 16.04.2019 година, постановено по т. дело № 541/2018 година по описа
на Окръжен съд – П., е осъдено „О-З“АД,
ЕИК *********, да заплати на Н.В.Б., ЕГН **********, и А.В.С., ЕГН **********,
сума в размер на по 15 000 лева на всеки един от тях, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и
страдания от смъртта на техния дядо Н.А.Б., настъпила при ПТП на **********г.
на пътя гр.П.- гр.П. край с.Й.Г., обл.П., в резултат
на виновното поведение на В., ЕГН **********
– водач на застраховано при ответника МПС –
т.а„К.“, рег.№********, с ремарке №********, като вината е установена с
влязла в сила присъда по НОХД №1741/2014г. по описа на П. окръжен съд. Отхвърлени са исковете на Н.В.Б. и А.В.С. за
разликата над 15000,00 лева до пълния предявен размер от по 30000,00 лева. Осъдени са
Н.В.Б. и А.В.С. общо да заплатят на „О-З“ АД разноски за
производството пред първата инстанция, включващи 2100 лева адвокатско възнаграждение и 50 разноски за
експертиза. Осъдено е „О-З“ АД да
заплати на адвокат Т.Р.Н. от Адвокатска колегия – гр.Х., с адрес на кантората:
гр.Х., бул. „Б.“ №***, сумата 1430 лева възнаграждение за осъщественото безплатно
процесуално представителство на ищците по делото. Осъдено е „О-З“ АД да заплати по сметка на П.
окръжен съд сумите 1200 лева държавна
такса и 200 лева – разноски за експертиза.
С решение № 340 от 24.06.2019
година е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в решение №
201/16.04.2019 година по т. дело № 541/2018 година по описа на ОС – П.,като е
постановено, че главницата ще се дължи
ведно със законната лихва, считано от **********година до окончателното
изплащане. Решението по чл. 247 от ГПК не е обжалвано.
Решение № 201 от 16.04.2019
година, постановено по т. дело № 541/2018 година по описа на ОС – П. е обжалвано с въззивна жалба от ЗАД „О-З“ АД в осъдителната му част с подробно развити
съображения за незаконосъобразност и необоснованост. Те се свеждат на първо място до неправилно определяне на
процента съпричиняване от страна на пострадалия – 50%, който не кореспондирал
със свидетелските показания и приетите експертизи. Твърди се, че съпричиняването от страна на пострадалия е в много
по-голяма степен от приетата от първоинстанционния съд. Втората група доводи
касаят размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че
определеният размер от по 30 000 лева за всеки един от ищците е прекомерно завишен. Поддържа се, че ищците
като лица от разширения кръг близки на пострадалия изобщо не са доказали
отношения, които да ги легитимират да получат обезщетение съгласно изискванията на ТР 1/2016 година на ОСНГТК на
ВКС, евентуално, че следва да бъде присъдено обезщетение в значително по-нисък
размер. Поддържа се незаконосъобразност на първоинстанционното решение поради
несъобразяването му с разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Искането е за
отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново по същество, с
което да се отхвърлят предявените искове или евентуално да се намали значително
размера на присъденото обезщетение.
Въззивната жалба е оспорена от ищците в първоинстанционното
производство.
Подадена е и насрещна въззивна
жалба от ищците в първоинстанционното производство Н.В. Б. и А.В.С..
Те обжалват решението в отхвърлителната му част
от по 15 000 лева до по 30 000 лева обезщетение за
неимуществени вреди за всеки един от двамата. Поддържа се, че в тази част
решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния
закон. Доводите са, че с оглед събраните доказателства и влязлата в сила
присъда следва да се приеме по-голям принос на виновния водач за настъпването на ПТП, при което е загинал техният дядо Н.А.Б..
Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново по
същество, с което да се присъди на жалбоподателите обезщетение за неимуществени
вреди за разликата от 15 000 лева до 30 000 лева, ведно със законната
лихва от **********година до окончателното изплащане на сумата.
Подаден е писмен отговор на
насрещната въззивна жалба от ЗАД „О-З“
АД с изразено становище на нейната неоснователност.
Страните претендират присъждане
на разноски.
Съдът, като се запозна със
събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от
лице, имащо правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение в осъдителната му част, а именно от ответника в
първоинстанционното производство. При подаване на въззивната жалба е спазен
предвидения в чл. 259 от ГПК срок.
Допустима е и насрещната въззивна
жалба срещу решението в отхвърлителната му част като подадена от лица, имащи
правен интерес от обжалване, в срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във
въззивната жалба и насрещната въззивна
жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или
когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото или
ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще
се произнесе само по въведените с въззивната
жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания, подробно посочени по-горе.
Починалият при ПТП на **********година Н.А.Б. е дядо на
ищците Н.В.Б. и А.В.С. - баща на
тяхната майка Г.Н.С., видно от удостоверението за родствени връзки на стр. 7 от първоинстанционното
дело.
Установено е наличието на валидна
застраховка „Г.О.“ в ответното дружество за товарния автомобил марка „К.“ с ДКН ********** с ремарке с ДКН **********,
с който е причинено ПТП на **********година,
по застрахователна полица № *************************година
със срок на валидност от 27.04.2013 година до 26.04.2014 година.
Първият спорен момент между
страните е свързан с размера на съпричиняването
на вредоносния резултат от страна на пострадалия Н.Б..
С
влязла в сила на 30.12.2014
година присъда № 103 от 11.12.2014 година
по НОХ дело № 1741/2014 година по описа на ОС – П. водачът на товарния автомобил В. е признат за
виновен за това, че на **********година
е нарушил правилата за движение - чл. 21
ал. 1 от Закона за движение по пътищата, при което по непредпазливост е
причинил смъртта на Н.Б.. С присъдата К. е признат за невинен и е оправдан по
повдигнатите обвинения за нарушения по чл. 5 ал. 2 т. 1 и чл. 20 ал. 2 от ЗДП и
чл. 3 т. 1, т. 2 и т. 3 от ППЗДП. Единственото нарушение, за което водачът е
признат за виновен и за което му е наложено наказание, е за превишаване на разрешената скорост за
движение съгласно чл. 21 от ЗДП. Водачът е признат за невинен за нарушаване на общото задължение да бъде внимателен и
предпазлив към уязвимите участници в движението, включително велосипедисти /
чл. 5 ал. 2 т. 1 от ЗДП/. С влязлата в сила присъда е прието, че той не е
нарушил и задължението си по чл. 20 ал. 2 от ЗДП , изискващо от него при избиране скоростта на движението да се
съобрази с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на
пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в
състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, както и да намали скоростта и в случай на необходимост да спре,
когато възникне опасност за движението. Той е оправдан и по обвинението за неспазване на чл. 3, т. 1,2 и 3 от ППЗДП, изискващ от
участниците в движението да
спазват правилата за движение; да пазят живота и здравето на хората; да не
създават опасности или пречки за движението.
Така постановената присъда е
задължителна за съда съгласно
разпоредбата на чл. 300 от ГПК относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Противоправното
поведение на шофьора на товарния автомобил се свежда само до превишаване на
разрешената скорост за движение.
С влязлата в сила присъда няма
произнасяне по въпроса за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия и за степента на
това съпричиняване. Този въпрос следва да бъде решен от настоящия съдебен
състав въз основа на събраните по делото доказателства.
От приетата по делото и
неоспорена от страните автотехническа експертиза, която съдът възприема като компетентна и
незаинтересована, се установява механизма на настъпване на процесното
ПТП, респ. поведението на шофьора на товарния автомобил и на пострадалия към
този момент. Установено е, че ПТП е настъпило в участък от пътя, на който има
ограничение на скоростта за движение 40 километра в час, а товарният автомобил
се е движил с 49 километра в час, което е единственото нарушение на правилата
за движение, за което е признат за виновен водача му. От своя страна пострадалият Н.А.Б., който се е придвижвал с велосипед, е навлязъл от път без предимство със знак „стоп“ на главния път, по който се е
движел товарният автомобил, през лентата за насрещно движение на Т-образно кръстовище, предназначена за
завиване на дясно на автомобилите от главния път, без да спре и да изчака
приближаващия тежкотоварен камион. Установено е, че в момента, в който
велосипедистът е навлязъл на платното за движение пред камиона, шофьорът е
задействал спирачките и е завил волана на ляво. Въпреки това велосипедистът се
е ударил в задната дясна част на товарния автомобил, след което е попаднал под десните колела на ремаркето, които са го
прегазили. По този начин са му причинени множество травми, подробно описани в
съдебно-медицинската експертиза, които са били несъвместими с живота му и са
довели до неговата смърт.
От заключението на вещото лице е
видно, че безопасното екстрено спиране на тежкотоварния автомобил чрез
задействане на спирачката в момента, в който велосипедистът се е появил на
пътното платно, е било възможно само ако автомобилът се е движил със скорост
под разрешената, а именно с 36 километра в час. При движение на товарния
автомобил с разрешената скорост от 40 километра в час и реакция на водача в
същия момент – при навлизане на велосипедиста на платното, отново би настъпил
удар, които би бил челен за товарния автомобил. Вещото лице е категорично, че
велосипедистът е имал техническата възможност да спре и да предотврати удара,
когато се е намирал на разстояние по-голямо от 1,32 метра от левия край на
платното за движение. В същия този
момент / отстояние на велосипедиста по-голямо от 1,32
метра от платното/ водачът на МПС е могъл да избегне удара след възприемане на велисипедиста чрез безопасно екстрено спиране, ако се е движел със скорост по-малка от 46
километра в час. Вещото лице е посочило, че до удара не би се стигнало, ако
велосипедистът беше спрял преди да навлезе в кръстовището, за да пропусне
движещия се по пътя „К.“, за което при изправна спирачна система тип „контра“
на задното колело е имал техническа възможност. Посочено е, че липсват каквито
и да било спирачни следи от велосипеда, въпреки че велосипедистът е можел да
забележи камиона. По делото липсват категорични доказателства за това дали
спирачната система на велосипеда е била изправна или не. Твърденията на
ответника, че пострадалият се е опитвал да спре велосипеда с използването на
дървен кол не е установено с доказателства по настоящото дело. Възможността за
разпит на свидетел за установяване на тези твърдения е преклудирана пред
първата инстанция, след като ответникът не е изпълнил указанията на съда да уточни обстоятелствата, за които се иска
разпита на свидетеля в дадения срок – до края на първото по делото съдебно
заседание. Отделно от това съдът намира,
че съпричиняването
е във връзка с поведението на
пострадалия и предприетите, респ. непредприети действия от негова страна, а
дали те са се дължали на техническа неизправност на велосипеда или на друга
причина, е без значение. Управляващият велосипеда е този, който носи отговорност
за техническо състояние на велосипеда, поради което дали
велосипедистът не е спрял заради повреда в спирачната система или
заради несвоевременна реакция не се
отразява на изводите за съпричиняване.
Безспорно е от обсъдените
доказателства, че пострадалият в
качеството си на велосипедист, е нарушил редица правила на движение. Той не се е придвижвал в дясната лента, където
следва да се движи и където е следвало да спре на знак „стоп“ и да пропусне
движещия се по главния път тежкотоварен автомобил. Нещо повече, освен че не се
е движел в дясно, той е навлязъл в лентата за насрещно движение от лявата
страна и през тази лента, без да предприеме каквито и да било действия за спре
велосипеда, за да пропусне камиона, е навлязъл на главния път в момент, в който
вече е било невъзможно за водача на
камиона за предотврати удара дори при
движение с разрешената скорост от 40 километра в час. При тези доказателства за допуснати съществени нарушения на правилата за движение и несъобразяване с
пътната обстановка, по-конкретно с намиращия се на главния път тежкотоварен автомобил
на близко разстояние, следва да се приеме, че приносът на пострадалия за настъпване на ПТП е значителен. От друга страна за водача на камиона е
съществувала възможност при движение с разрешената скорост от 40 километра /
според вещото лице до 46 километра/ и
при предприемане на действия за
спирането му още в момента, в който велосипедистът се е намирал извън
главния път и на безопасно разстояние от него, да предотврати настъпването на
удара. Съобразявайки изложеното до тук, съдът намира, че двамата участници в
ПТП са допринесли в еднаква степен за настъпване на ПТП. Изводите на
първоинстанционния съд за съпричиняване в размер на 50% от страна на пострадалия са правилни.
Вторият спорен момент е имат ли
право ищците на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо и
в какъв размер.
От свидетелските показания на
разпитаните в съдебно заседание на 24.01.2019 година свидетели Г.С.и Е.Б.,
майка и вуйна на ищците, които съдът
възприема, доколкото не са опровергани от други доказателства по делото, се установява, че внезапната смърт на Н.Б. е
причинила на ищците силни емоционални болки и страдания, които те не са
преодолели и до настоящия момент.
Свидетелите установяват, че връзката
между ищците и техния дядо е била много силна, както по времето, когато са били
деца, така и до смъртта му. В детските
си години ищците са живели заедно с дядо
си и баба си в град С., посещавали са детска градина и училище там, докато родители им са живеели в съседно
село. Това се налагало, тъй като в селото на родителите училището било
малко, а и родителите им нямали достатъчно
време. Покойният Н.Б. много се занимавал с децата, водел ги на училище, учил
уроците с тях, играели заедно, водел ги на ресторант, когато получавал пенсия.
През лятото ищците били заедно с баба си и дядо си в тяхна къща в Р., където
оставали по цяло лято, там А.С. се
научил да коси, да отглежда животни. Н.Б. научил внук си А. да свири на гайда и
да пее родопски песни, а внучката си Н.Б. да готви родопски ястия. Ищецът А.С. наследил професията на дядо
си - заварчик, двамата работели известно
време заедно, а след това дядо му продължил да му показва тънкостите в
професията. Н.Б. пък започнала да се интересува от готварството покрай своя
дядо. По-късно тя завършила такова училище и готварството ѝ станало
професия. След като завършила основното си образование и започнала да учи в
град П., Н.Б. непрекъснато посещавала къщата на баба си и дядо си в С. и
оставала там по-често, отколкото в дома на своите родители. И след като
пораснали, двамата ищци не преустановили контактите с баба си и дядо си, често
ходели при тях, на всички празници били заедно. Двамата ищци изживели много
мъчително смъртта на дядо си. Ищецът А.С. бил с него в болницата след ПТП докато почине. През това време ищцата Н.Б.
била при баба си и я утешавала. След смъртта на дядо си ищецът С. станал
затворен, изолирал се от хората, докато ищцата Б. имала нужда непрекъснато да
говори за дядо си. Те и до момента преживявали тежко смъртта на дядо си, непрекъснато го
споменавали, спомняли си на какво ги е научил, разказвали си истории с него.
При така установената по делото
фактическа обстановка съдът намира, че ищците са активно материалноправно
легитимирани да получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на своя дядо. Този извод е в
съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018
година на ВКС по т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално
легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд,
както и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени.
С обсъдените по-горе доказателства е
установена особено близката връзка на ищците с починалия им дядо и действително претърпените
вреди от смъртта му.
Имайки предвид събраните по
делото и обсъдени по-горе доказателства, съдът не споделя доводите, които се
поддържат и във въззивната жалба, че в случая не следва да се присъжда
обезщетение на ищците за неимуществените вреди от смъртта на техния дядо, тъй
като доказателствата не сочели на предвиденото в тълкувателното решение
изключение. По
несъмнен начин в процеса е установена създадената
силна и трайна взаимна близост и емоционална привързаност и подкрепа между ищците
и дядо им. Доказана е силната травма, причинена на ищците от смъртта на техния дядо. Съдът намира за
установени релевантните факти, очертани
в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено
близка привързаност между внуците и дядото, при която смъртта на дядото е
причинила на ищците морални страдания с интензитет, надхвърлящ
обичайния. С оглед на това съдът намира, че са налице предпоставките за уважаване на иска.
Другият спорен момент, въведен с въззивната жалба,
касае размера на обезщетението за неимуществени вреди, по-конкретно
приложението на разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018
година/. Тази разпоредба предвижда, че до влизането в сила на наредбата за
утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 / разширения кръг лица/ се
определя в размер до 5000 лева, като е придадено обратно действие на разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018
г.
Съдът намира, че посочената
разпоредба на § 96 ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ е неприложима по настоящото дело,
макар исковата молба да е от 09.07.2018 година. Тази разпоредба има отношение
към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от
01.01.2016 година.
Застраховката „Г.О.“ за автомобила, с който е причинено ПТП на **********година от В., е сключена на 25.04.2013 година и е с
валидност от 27.04.2013 година до 26.04.2015 година. По силата на § 22 от ПЗР
на КЗ / в сила от 01.01.2016 година/ , за застрахователните
договори, сключени преди влизане в сила на
новия КЗ, какъвто е и процесния, се прилага част Четвърта от отменения КЗ /
отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015 година/, освен ако страните договорят друго след
влизане в сила на новия КЗ. По делото няма данни страните да са договаряли нещо
друго. Ето защо при определяне размера
на дължимото застрахователно обезщетение са приложими единствено нормите на
част четвърта от КЗ /отм./.
Лимитите на застрахователна
отговорност по задължителната застраховка "Г.О. на а." към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие,
определени по чл. 266 КЗ /отм./ във връзка с
§ 27 ПЗР на КЗ /отм./ са 1
000 000 лева при едно пострадало лице и 5 000 000 лева при две и повече пострадали лица, а след
11.06.2012 година – 2 000 000 лева за всяко събитие при едно
пострадало лице и 10 000 000 лева за всяко събитие при две и повече
пострадали лица. Тези лимити представляват обективен критерий за
социално-икономическите условия в страната и следва да бъдат съобразявани при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост
съгласно чл. 52 от ЗЗД.
Дори обаче да се приеме, че
разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е
приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., включително за
тези, за които се прилага част четвърта от отменения КЗ, настоящият състав
намира, че не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на
обезщетението. В член 3, параграф 1 от
Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от
втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „Г.О.“ при използването на моторни превозни средства
и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Г.О.“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за
събитие, независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в
чл. 1 параграф 2 от предходната
директива – 84/5/ЕИО. Посочените в
директивите лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени
и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани
в националното ни право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия
Кодекс за застраховането.
Доколкото обаче в цитираните директиви не е
предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за
неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът
счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018 година/ не е в съответствие с общностното
право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения
и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са
държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени предпоставки
обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в
практиката на СЕС /дело С-188/89/, а
именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно,
частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин
орган или организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази
държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията,
характерни за отношенията между частни лица.
Уредбата на лимитите на застрахователните
суми по застраховка „Г.О.“, съдържаща се
в цитираните по-горе разпоредби на Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени
изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на
частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда те по изключение имат пряко действие. По тази
причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Този извод е съобразен и с решение
на Съда на ЕО от 24.10.2013 г. по дело С
– 277/12 / V. D. срещу B. A./, което е задължително за съда
съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, уреждаща действието на решението по
преюдициално запитване. Предмет на
цитираното дело на Съда на ЕО е преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от съд от Л.. Решението по преюдициалния
въпрос е, че член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2
от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Г.О.“ при
използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.
По изложените съображения съдът
счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищците следва да
бъде определено не в границите,
установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а по справедливост съобразно принципа на справедливост
по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на установените
обективни факти и обстоятелства по конкретното дело, икономическото положение в страната и
нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на
настъпване на ПТП, обсъдени по-горе.
Съобразявайки характера, силата, интензитета и
продължителността на търпените от ищците болки и
страдания след смъртта на дядо им Н.Б., съдът намира, че справедливият размер
на обезщетението за неимуществени вреди е по 30 000 лева за всеки един от
тях. Този размер следва да бъде намален
наполовина – до по 15 000 лева за всеки ищец с оглед приетото
съпричиняване в размер на 50%, за което
съдът изложи мотиви по-горе, ведно със законната лихва от датата на увреждането
– **********година до окончателното изплащане на сумата. За разликата от
15 000 лева до 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди за
всеки един от ищците исковете за неоснователни.
По изложените съображения съдът
намира, че въззивната жалба и насрещната
въззивна жалба са неоснователни, а първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
По разноските, направени във
въззивното производство съдът, като съобрази представените списъци по чл. 80 от ГПК и искания за тяхното присъждане, намира следното:
ЗАД „О-З“ е претендирало присъждане на сумата от 1286,40
лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство. Представено е и
доказателство за реално заплащане на посоченото адвокатско възнаграждение. Процесуалният
представител на насрещната страна е направил възражение за прекомерност на това
адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че възражението е неоснователно. Доколкото
не е посочено друго, следва да се приеме, че заплатеното адвокатско възнаграждение
е по равно както за осъщественото
процесуално представителство по подадената от ЗАД „О-З“ АД въззивна жалба, така и за процесуално
представителство по насрещната въззивна жалба – по 643,20 лв. Въззивната и
насрещната въззивна жалба са с
материален интерес от по 15 000 лв. по всеки от двата субективно съединени
иска. Минималното адвокатско възнаграждение при материален интерес 15 000лв.
съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е 980 лв.
При това положение заплатеното и претендирано адвокатско възнаграждение не е
прекомерно. Жалбоподателите по насрещната въззивна жалба, която е
неоснователна, следва да заплатят на ЗАД
„О-З“ АД разноски за въззивното производство в размер на 643,20лв.
Жалбоподателите по насрещната
въззивна жалба са сключили договори за правна защита и съдействие с адв. Н. за осъществяване на безплатно представителство
пред всички инстанции, по реда на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.
Както беше посочено по-горе, съгласно
чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско
възнаграждение при обжалваем интерес от 15 000лв. е в
размер на 980 лв. ЗАД „О-З“ АД, чиято въззивна жалба е неоснователна, следва да заплати на основание чл.38 ал.2 от
ЗА на адв. Н.
адвокатско възнаграждение за предоставената правна защита пред въззивната инстанция на Н.В.Б. и на А.В.С. в размер на по 980 лева за
всеки един от тях, или общо 1 960лв.
По изложените съображения П.
апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 201 от 16.04.2019 година,
постановено по т. дело № 541/2018 година по описа на Окръжен съд – П..
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“,
ЕИК *********, да заплати на адвокат Т.Р.Н. *** на основание чл. 38 ал.
2 от Закона за адвокатурата адвокатско
възнаграждение за предоставената правна
защита пред въззивната инстанция на Н.В.Б. и А.В.С. в размер на по 980 лв. за всеки един от тях, или общо 1
960лв.
ОСЪЖДА Н.В.Б., ЕГН ********** и А.В.С.,
ЕГН **********, да заплатят на ЗАД „О-З.“, ЕИК *********, разноски за
въззивното производство в размер на 643,20лв
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.