МОТИВИ
към Присъда № 66/29.05.2020 г. по НЧХД 3331/2019г. по описа на РС-Бургас
Производството по делото е образувано въз основа на
частна тъжба на Х.Д.Д., със съдебен адрес:*** (чрез адв. Г.С.), с която против П.И. З., ЕГН: **********, е
повдигнато обвинение за извършено от нея престъпление, както следва- за това,
че на 23.04.2019 г., в гр.Бургас, в затворническо общежитие „*“ към Затвора-
Бургас, като длъжностно лице при изпълнение на службата си, казала на тъжителя Х.Д.Д., ЕГН: **********, също длъжностно лице, публично, в
негово и при изпълнение на службата му, думите: „Голяма гадина си, Я., виж го
каква гад, гадина, не иска да ми помага.“, които били унизителни за честта и
достойнството му- престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4, вр. чл. 146, ал. 1 НК.
В съдебно заседание съдът прие за съвместно
разглеждане и граждански иск от частния тъжител, с който се иска осъждане на
подсъдимата да заплати сумата от по 1000 лева, представляващи обезщетение за
причинени с гореописаното деяние неимуществени вреди от непозволеното увреждане
в резултат от извършеното престъпление.
В пледоарията си пред съда повереникът
на частния тъжител – адв. С. – БАК прави анализ на
събрания доказателствен материал, като застъпва, че
деянието е доказано по безспорен начин, както от фактическа, така и от правна
страна, поради което моли за осъдителна присъда и уважаване на гражданския иск
в пълен размер.
Защитникът на
подсъдимата - адв. К. –
БАК, счита, че подзащитната му следва да бъде призната
за невиновна. Прави детайлен анализ на доказателствената
съвкупност, като счита, че от същата не се доказват твърденията в тъжбата.
Пледира за постановяване на оправдателна присъда и отхвърляне на гражданския
иск.
В предоставената от
съда възможност за последна дума подсъдимата заявява, че иска да бъде оправдана.
Пред съда, производството по делото протече по общия
ред, като бяха разпитани всички свидетели посочени от частното обвинение и от
защитата и бяха приобщени относимите и необходими
писмени доказателства.
Съдът, след като
обсъди събраните доказателства и доказателствени
средства по отделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с разпоредбите на
чл. 13 и чл. 18 НПК, намери за установено следното:
От фактическа страна:
Подсъдимата П.И. З.,
ЕГН: **********, е родена на *** г. в гр. Бургас, адрес: ***, българка,
българска гражданка, неосъждана.
Към 23.04.2019 г. подсъдимата заемала длъжността „инспектор социална
дейност“ към Затворническо общежитие „*“ към Затвора- Бургас, а тъжителят Х.Д.
заемал длъжността „командир на отделение“ в същото общежитие.
На 23.04.2019 г. било проведено събрание на надзирателския състав, на което
присъствали подсъдимата З., тъжителят Д. и свидетелите Я.Х.В. (началник на
общежитието), * (командир на отделение), К.Б. * (командир на отделение), С.С.Н. (надзирател), *. (надзирател), М.И.Ч. (командир на
отделение), Д.П.Д. (командир на отделение) и Т. * М. (надзирател).
Основният въпрос, който следвало да се обсъжда на събранието бил свързан с
изготвянето на бележки за отпуските на лишените от свобода, тъй като това
задължение не влизало в ничия длъжностна характеристика и от много време то
било изпълнявано или от командирите на отделения, или от инспекторите социална
дейност.
По време на събранието командирите на отделения и по-конкретно тъжителят и
св. *заявили, че не желаят повече да изготвят тези бележки, при което възникнал
спор с подсъдимата. З. първоначално се обърнала към всички, като им казала, че
са „гадни“ и че не искат да й помагат. След тази реплика св. Д. излязъл от
стаята. Тъжителят Д. отправил реплика към нея, при което подс.
З. се обърнала към началника В. и казала думите: „Голяма гадина си, Я., виж го
каква гад, гадина, не иска да ми помага.“. Х.Д. се почувствал обиден, като
впоследствие станал по-мълчалив, угрижен и комуникирал по-малко с колегите си.
По
доказателствата:
Изложената фактическа обстановка
се установява по безспорен начин от доказателствата и доказателствените
средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, както следва:
От гласните доказателствени
средства: показанията на св. К. * (л. 35); св. С.Н. (л. 35 -54-гръб), частично показанията на св. Я.Х. (л. 34-гръб),
св. **(л. 33- гръб- л.34), св. *И. (л. 34), св. М.Ч. (л. 58-гръб), св. Д.Д. (л. 60) и св. Т.М.
(л. 58-гръб- л. 60).
От писмените доказателства: Заповед № Л-4680/05.11.2018
г., Заповед № Л-489/26.01.2009 г. и
длъжностни характеристики (л. 43- л. 51); Справка за съдимост (л. 15).
Съдът направи оценка на
горепосочените доказателствени източници на основание
чл. 305, ал.3 НПК, както поотделно, така и съвкупно, като достигна до следните
изводи.
Показанията на всички свидетели
са еднопосочни до момента, в които подс. З. е казала
на командирите на отделения, че са „гадни“ и че не искат да й помагат, като в
тази им част липсват каквито и да е основания съдът да не кредитира показанията
на някой от тях, именно поради липсата на каквито и да е противоречия в тази
част.
Съществен обаче е моментът след
това, като се открояват три групи показания (без св. Д., който е напуснал
стаята). На първо място това са показанията на св. *, И., Ч. и М. които
посочват, че по отношение на тъжителя са изречени изрази от страна на
подсъдимата. На следващо място са показанията на св. В., който посочва, че не е
имало отправена реплика към тъжителя. Последната група показания са тези на св.
* и Н..
Съдът кредитира показанията на
първата група свидетели. На първо място, същите са вътрешно безпротиворечиви.
Не може да се отчете като вътрешно противоречие в показанията на св. И.,
обстоятелството, че първо заявява, че не си спомня думите, а след това ги
казал, тъй като видно от разпита му това е заявено в едно изречение. Напълно
житейски нормално е, когато човек започне да разсъждава в първия момент да не
може да си спомни точно обстоятелствата, за които е питан, но след малко време
на размисъл да си спомни случилото се. И св. *, и св. И. почти дословно
възпроизвеждат думите, инкриминирани с тъжбата. Действително, в показанията на
св. М. и Ч. се посочва, че подсъдимата е казала, на тъжителя, че е „гаден“, но
съставът счита, че това е несъществено противоречие, тъй като е нормално в
напрегнатата обстановка, при която са присъствали много хора и очевидно вече са
били отправяни и други реплики преди това, възприятията на свидетелите да се
съсредоточили върху различни моменти и споменът да е различен с оглед
изминалото време. Същественото е, че смислово думите, запомнени от тези двама
свидетели, съответстват на инкриминираните с тъжбата изрази и изложеното от св.
*и св. И.. В обобщение съдът намира изложеното от тези свидетели в тази част за
непротиворечиво и техните показания следва да бъдат кредитирани. По отношение
на възражението за предубеденост на св. *, поради предходни отношения с
подсъдимата, съдът намира същото за неоснователно, тъй като неговите показания
се подкрепят от показанията на св. И., св. М. и св. Ч., за които липсват
обстоятелства, от които да се направи извод за предубеденост. Нещо повече, св. М.
по никакъв начин не е засегнат от служебния спор за бележките, тъй като същият,
като надзирател, няма задължения да ги пише.
По отношение на св. Н. следва да
се отбележи, че същият заявява, че не си спомня дали е имало конкретно
отправена реплика към някого, без обаче категорично да твърди това. Той обаче
заявява, че не е участвал в спора, поради което съдът приема, че е напълно
възможно да не е обърнал внимание на всичко случващо се, поради което неговите
показания, които съдът кредитира, не оборват изложеното от по-горе посочените
свидетели.
Св. * пък заявява, че З. се е
обърнала към Ч. и Д. и „по-буйно“ им казала, че са гадни след като се бил
заформил по-бурен спор. След като св. * не е бил от „активните“ участници в
спора е напълно възможно също да не е чул казаното от З., но безспорно същият е
възприел реплики, отправени към Д.. В тази насока може да се цитира св. И.,
който заявява: „Всичко мина като някаква изтървана реплика и не обърнахме
внимание…“. Т.е., както бе посочено горе, присъстващите очевидно са проявили
различна степен на заинтересованост от случващото се в момента, поради което е
житейски оправдано да си спомнят случилото с известни нюанси или пък изобщо да
не са обърнали внимание на конкретни реплики или действия. Видно и в спомените
на * има смесване между това репликата да е казана общо към всички и да е
казана към Ч. и Д.. В този смисъл и показанията на този свидетел, които съдът
кредитира, не оборват изложеното от св. *, И., Ч. и М..
Накрая, съдът не кредитира
показанията на св. В. в частта, в която заявява, че З. не е отправяла реплики
конкретно към тъжителя. На първо място, това противоречи на свидетелските
показания на св. *, И., Ч. и М., за които вече бяха изложени съображения. На
второ място, съставът счита, че е възможно този свидетел също да не е възприел
в пълнота случващото се, тъй като в качеството си на началник е следвало да
положи усилия за потушаване на възникналия по-бурен спор. Накрая следва да се
отбележи, че този свидетел, изхождайки от позицията на началник, счита, че
спорът е следвало да се реши по реда на етичния кодекс на служителите, като
посочва: „Разговарял съм многократно с Д. и му казах, че за мен е срамно да се
явявам в съда…“.
Съдът кредитира представените по
делото заповеди за назначаване на подсъдимата и тъжителя, които не са оспорени
от страните. По отношение на останалите писмени доказателства, приложени по
делото следва да се отбележи, че същите не допринасят за изясняването на обективната
истина и по-конкретно, за установяване на главния факт на доказване- има ли
извършено деяние. Касае за документи относно събития, които са се развили след
инцидента, при които е много трудно да се установи пряката връзка между тях,
тъй като безспорно в един колектив неизбежно настъпват конфликти от
професионален характер. По отношение на проверката на св. *, която е станала
преди датата на събранието, доколкото бе посочено, че липсват основания същият
да се счита предубеден, съдът намира, че тези документи не допринасят за
изясняване на обективната истина.
От правна страна:
Съгласно разпоредбата на
чл.303, ал.2 НПК, за да постанови осъдителна присъда, съдът следва да установи по
несъмнен начин, както авторството на инкриминираното деяние, така и всички
признаци от фактическия състав на престъплението.
Непосредственият обект на
престъплението обида се явяват обществените отношения, свързани с честта и
достойнството на личността.
Законът не уточнява и не
ограничава обидното действие или бездействие, достатъчно е чрез него да се унизява
честта или достойнството на друго лице и то да е казано или извършено в негово
присъствие независимо от начина и формата на казването или извършването. В
правната доктрина се приема, че обидата е умишлено унижаване чувството на лично
достойнство на дадено лице посредством неприлично, противоречащо на правилата
на морала отнасяне с него (Ненов, И., Наказателно право, особена част, том I,
с. 428).
Изпълнителното деяние при обидата,
се изразява в казване или извършване на нещо унизително за честта и
достойнството на другиго. Престъплението е довършено с възприемането от
засегнатия на обидната проява. Оценката за това, дали употребената дума е обективно
обидна, следва да се прави от съда, в контекста на данните по делото, както и
на общоприетите в обществото морални норми.
В конкретния случай, както бе
посочено, се установява, че подс. З. е казала в
присъствието на тъжителя Д. думите „Голяма гадина си, Я., виж го каква гад,
гадина, не иска да ми помага.“. Независимо, че тя се е обърнала към началника
на общежитието, то тези думи недвусмислено са били изречени именно по отношение
на Д.. Това се потвърждава от показанията на св. И. и св. Ч., които
недвусмислено посочват, че след като З. е изрекла обща реплика към всички,
тъжителят и е казал нещо, след което подсъдимата е казала въпросните изрази.
Освен това, първоначално изречените изрази са били в множествено число, а последващите са били в единствено, което сочи обръщение към
един човек.
Касателно значението на
изразите, то думите „гад“ и „гадина“ имат сходно значение, като едно от тях е по
пренебрежителен начин някой да бъде наречен отвратителен, противен, гнусен
човек. В конкретиката на случая съдът приема, че тези
думи са били изречени именно в този смисъл, предвид обстановката, при която е
имал възникнал спор между присъстващите на събранието. Съдът намира, че тези
изрази са от естество да накърнят честта на тъжителя с оглед от общоприетите
морални и обществени разбирания за необходимо отношение към другите членове на
обществото.
Думите са изречени публично по
смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1, в присъствието на няколко лица, които лично са
ги чули и възприели.
Безспорно и подсъдимата, и
тъжителят, са длъжностни лица съгласно чл. 93, т. 1, б. „а“ от НК, тъй като са
заемали длъжност в държавно учреждение- ЗО „*“ към
Затвора-Бургас. Също така, изразите са били изречени при изпълнение на
функциите им по време на събрание на служителите, при което са били обсъждани
изцяло служебни въпроси, т.е. по време на обсъждане на организацията на работа.
Иначе казано налице са и признаците по чл. 148, ал, 1, т. 3 и т. 4 от НК.
От субективна страна З. е
действала при пряк умисъл, тъй като е съзнавала обидния характер на изречените
от нея изрази, както и че същите ще бъдат възприети от тъжителя Д., който е бил
в стаята и от волева страна е целяла именно това.
Съдът счита за необходимо да
посочи следното по отношение на възражението, че думите били отправени към
всички на събранието. На първо място, както става ясно, съставът счита, че е
имало и изрази, отправени лично към тъжителя. На второ място, отправянето на
изрази към повече от едно лице, не означава, че липсва деяние. Напротив, в тази
хипотеза лицата, към които са отправени изразите са достатъчно
индивидуализирани, тъй като думите са отправени към присъстващите в стаята, при
което на практика е налице еднородна идеална съвкупност, доколкото с един
израз, отправен общо към присъстващите, се засяга честта и достойнството на
всеки от тях.
Също така, по отношение на
въпроса, че имало етичен кодекс, по който се уреждали споровете следва да се
отбележи, че този акт по никакъв начин не препятства правото на гражданите да
защитават своите права пред съд.
В конкретния случай обаче, следва
да намери приложение разпоредбата на чл. 9, ал.2 НК. Съгласно тази разпоредба
на материалното наказателно право, не е престъпно деянието, което макар и
формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради
своята малозначителност не е общественоопасно
или неговата обществена опасност е явно незначителна. Законът предвижда малозначителност на деянието, извеждаща липса на
престъпление, в два варианта-отсъствие (липса) на обществената опасност поради
негова малозначителност /на деянието/; или наличие на
обществена опасност на деянието, но с нейна явна незначителност. Съдебната
преценка по този въпрос се извършва на основата на фактическите данни по
делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на
предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и всички други
обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и укоримост на извършеното. Съвкупната оценка на посочените обстоятелства
трябва да очертава липса или явна незначителност на обществената опасност на
деянието, за да се приложи разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК.
В най-голяма степен този извод се
обуславя от конкретната обстановка при извършване на деянието. Започнало е да
се обсъжда служебен въпрос, който очевидно от много време не може да намери
разрешение, макар че се касае за важен елемент от документалното оформяне във
връзка с изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“. Безспорно, по
мнение на настоящия състав бездействието на съответните органи да разрешат по
окончателен начин въпроса за това кой следва да изготвя графиците за отпуските
също е допринесло за покачване на напрежението в служебния колектив. При
обсъждане на този въпрос на 23.04.2019 г. отново се е разразил спор между
служителите, тъй като се касае за натрупване на много работа. Съставът счита,
че именно под влияние на цялото напрежение, при което повечето от надзирателите
са били на противоположна на подсъдимата позиция, последната е изрекла изразите.
З. очевидно е счела, че никой не иска да й помага, което е създало негативни
емоции, под въздействието на които е извършила деянието. Допълнително следва да
се отчете, че подсъдимата не е осъждана, липсват данни за други противоправни прояви, полага труд, като са налице и добри
характеристични данни.
Всички тези обстоятелства не са в
състояние да изключат изцяло обществената опасност на деянието, тъй като същото
е извършено по отношение на длъжностно лице и от длъжностно лице. От длъжностните
лица се изисква да показват добро отношение към гражданите. Едно тяхно непристойно
поведение излага не само тях самите лично, но е от
естество да засегне и престижа на службата. По мнение на настоящия състав
обаче, обстоятелствата, свързани с подбудите за извършване на деянието, както и
обстоятелствата, свързани с ниската степен на обществена опасност на дееца,
сочат на извод за явна незначителност на обществената опасност на деянието на З.,
т.е. налице е такава ниска степен на обществена опасност, която не позволява
извършеното да бъде третирано като престъпление.
След като съдът намери, че
обществената опасност на деянието на подсъдимата е явно незначителна по смисъла
на чл.9, ал.2 от НК, т.е. същото не съставлява престъпление, на основание чл. 304
от НПК я оправда по повдигнатото й обвинение по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 3 и т.
4, вр. чл. 146, ал. 1 НК.
По гражданския иск:
За да бъде уважен
граждански иск на деликтно основание по чл. 45 ЗЗД
следва да бъдат установени следните материалноправни
предпоставки: деяние, противоправност на деянието,
вреди, причинно-следствена връзка между деянието и вредите и виновно поведение.
Както се посочи,
съдът намира, че е налице извършено деяние, чиято обществена опасност е такава,
че не обуславя ангажирането на наказателната отговорност на дееца. Малозначителността на извършеното обаче не променя
характеристиката му на "деяние" по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, като
фактическият състав на посочената норма не изисква то да съставлява
престъпление. Достатъчно е обективното проявление в тези действия на
нарушаването на забраната да се вреди другиму, обосноваващо и неговата противоправност. Предвид установените факти по делото,
настоящият състав, като взе предвид обстоятелството, че е налице противоправно деяние, макар и не престъпление, както и че
са налице всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД -
вреда, пряка причинна връзка между тях, доказана вина на подсъдимия по
отношение на деликта, намира, че следва да бъде
дадена защита на увреденото лице, респ. да бъде ангажирана деликтната
отговорност на причинителя, възникнала, поради виновно неизпълнение на общото
задължение да не се вреди другиму. В този смисъл предявеният от гражданския
ищец против подсъдимия иск е установен по основание, поради което предмет на
доказване по делото остава единствено претендираният
размер на причинените неимуществени вреди, които тъжителят Д. е претърпял
вследствие на деянието на З..
Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Според задължителната и константна практика на ВКС - ППВС № 4/1968г., понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на
обезщетението- характер на засегнатото благо и степен на засягането, начин и
обстоятелства, при които е засеганто благото,
последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено
и социално положение и др. В този контекст съдът намери гражданския иск за обезвреда на неимуществените вреди в следствие извършеното
престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4, вр.
чл. 146, ал. 1 НК за основателен и доказан до пълния предявен размер от 1000
лева. Съдът съобрази, че е засегната честта на длъжностно лице и то на събиране
пред служебния колектив, което безспорно уронва авторитета на Д. пред колегите
му, включително и неговите подчинени. От показанията на св. *и св. И. се
установява, че същият действително се е почувствал засегнат от случилото се.
Касае се общуване между държавни органи, натоварени с отговорни функции и
безспорно подобно посегателство в голяма степен засяга тяхната чест, като се
демонстрира незачитане и на заеманата длъжност.
Съдът счита, че с
така уважената претенция в пълнота биха могли да се обезвъзмездят
причинените на пострадалия неимуществени вреди, поради което и размерът се
явява справедлив. Следва да бъде присъдена и законната лихва от датата на
увреждането- 23.04.2019 г. до окончателното изплащане на главницата, така както
е поискано изрично от тъжителя.
По разноските:
По делото има сторени
разноски, като с оглед обстоятелството, че беше уважен частично гражданският
иск срещу подсъдимата - на основание чл. чл. 88, ал.1 от НПК, вр. чл. 78, ал.6 от ГПК, тя следва да бъде осъдена да
заплати в полза на Държавата по сметка на Районен съд - Бургас следващите се по
делото държавни такси, а именно: 50 лева - държавна такса върху уважената част
от гражданския иск (съгласно чл. 2 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК), както и на основание чл. 190, ал.2 НПК -
държавна такса в размер на 5.00 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.
Действително,
съгласно чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невиновен,
разноските по дела от частен характер се възлагат на частния тъжител. В
конкретния случай обаче се касае за приложение на чл. 9, ал. 2 от НК, при което
бе доказан и респ. уважен предявения граждански иск, поради което сторените от
страните разноски следва да бъдат разпределени съразмерно наполовина между тях.
Сторените от тъжителя разноски възлизат на общо 522 лева, от които 500 лв. адвокатско възнаграждение, 12
лв. такса за разглеждане на делото и 10 лв. за издаване на съдебни
удостоверения, поради което в негова полза следва да се присъди сумата от 261
лв. Сторените от подсъдимата разноски възлизат на 500 лв. за адвокатско
възнаграждение, поради което в нейна полза следва да се присъди сумата от 250 лв.
По
тези съображения съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ТОДОР МИТЕВ
Вярно
с оригинала: Д.Б.