Р Е Ш Е Н И Е
№ 12.06.2019 г. гр. Айтос
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АЙТОСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тринадесети май две хиляди и деветнадесета
година
в публично
заседание в състав:
Районен
съдия: Таня Спасова
секретар
Росица Марковска
като
разгледа докладваното от съдия Спасова гражданско дело № 976 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Ищец по делото е „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, бул. ***,
представлявано от Т.Я.К., чрез юр. Д.А., а ответник е Х.Х.М. с ЕГН ********** ***.
Предявени са искове по реда на чл.422 от ГПК – за
признаване за установено дължимостта на вземания, произтичащи от договор за
кредит „Бяла карта“ с № *** от 28.11.2015 г., сключен между „***“ ООД и
ответника, по който се дължи сумата от 597, 32 лева – главница, 206, 32 лева –
договорна лихва за периода от 01.02.2015 г. до 06.09.2017 г. и 178, 92 лева
неустойка за периода от 08.01.2016 г. до 06.09.2017 г., 200 лева разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, мораторна лихва за
забава върху непогасената главница в размер на 41, 46 лева за периода от
07.09.2017 г. до 31.05.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК, по което е било образувано ч.гр.д. № 562/2018
г. на РС-Айтос. Сумата, която е усвоил ответникът, е 600 лева, като се
поддържа, че към настоящия момент дължи посочените по-горе суми Вземанията по договора са прехвърлени на
11.04.2018 г. чрез приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземанията на основание чл.99 от ЗЗД от 11.11.2016 г., сключено между ищцовото
дружество и кредитодателя, като се предявени от ищцовото дружество чрез
подаване на заявление по чл.410 от ГПК. По образуваното ч.гр.д. № 562/2018 г.
по описа на РС-Айтос длъжникът не е намерен, поради което книжата са връчени по
реда на чл.47, ал.5 от ГПК, наложило указания за предявяване на установителен
иск. Предвид това възникнал правен интерес от предявяване на настощата
установителна претенция, с която се претендира установяване на дължимостта на
гореописаните суми, произтичащи от горепосочения договор за потребителски
кредит. Правят се доказателствени искания. Иска се присъждане на разноски.
В срока за отговор по исковата молба от ответника
не е постъпил такъв, въпреки че е налице редовно уведомяване до длъжника по
месторабота чрез работодателя.
Съдът, като
прецени събраните доказателства и доводите на страните, намира за установено
следното:
От представения с исковата молба договор за кредит
"Бяла карта" от 28.11.2015 г. се
установява, че третото за делото лице "***" ООД се е задължило да
предостави на ответника револвиращ кредит в максимален размер на 600 лeва, под формата
на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта
"Access
Finance/iCard/Visa". Срокът на
кредита е 6 години съгласно чл.4, ал.1, т1 от договора. Съгласно чл. 2, ал. 2 и
ал. 3 от договора кредитодателят предоставя на кредитополучателя платежен
инструмент с № ***, като с подписване на
договора, последният е удостоверил получаването му. Във връзка с условията за
използване на кредитната карта страните са подписали приложение № 1 към
договора за кредит. Ответникът е поел задължение да върне предоставения му
кредит, като заплаща до всяко второ число на месеца текущото си задължение,
дължимо за предходния месец - чл. 3, ал. 2. В договора понятието "текущо
задължение" е дефинирано като сбор от следните суми: усвоена и непогасена
главница между 1-во и 19-то число на текущия месец, усвоена и непогасена
главница между 20-то и последно число на предходния месец, начислена и
непогасена договорна лихва върху горните две суми върху усвоения размер на
кредита, неустойка за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране, в
случай че такива са начислени през текущия месец - чл. 3, ал. 3. Според чл. 4,
ал. 1, т. 2 годишният лихвен процент на заема е в размер на 43, 2 %, а дневния
лихвен процент върху усвоения размер на кредита е 0, 12%. В чл. 12, ал. 1 от
договора е предвидено, че при непогасяване на текущото задължение на уговорения
падеж, кредитополучателят в 3-дневен срок от датата следваща падежа на текущото
задължение, дължи да заплати сума в размер на 15% от максималния кредит лимит,
която да послужи за частично погасяване на задължението му в срока по чл. 16,
както и да представи лично обезпечение чрез поръчител, който да отговаря на
изискванията на чл. 16 от договора. Съгласно чл. 16, ал. 4 последното
задължение се поражда за кредитополучателя при всеки отделен случай на забава в
плащането на текущото задължение на падежа. Неизпълнението на задължението за
предоставяне на допълнително обезпечение в тридневен срок от датата, следваща
падежа на текущото задължение, е основание за начисляване на неустойка в размер
на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение за съответния месец. Неустойката се начислява за всеки отделен
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение - чл. 21
от договора. При забава в плащанията, ответникът дължи лихва за забава за всеки
ден просрочие - чл. 22, ал. 3, както и разходи за действия по събиране на
задължението в размер на 2, 50 лв. на ден до заплащане на съответното текущо
задължение или на сумата по чл. 12, т.е. 15 % от максималния кредит лимит –
чл.22, ал.4. Според чл. 22, ал. 2 от договора в случай, че кредитополучателят
не е заплатил минимум 15% от одобрения си кредитен лимит, в рамките на два
последователни месеца, като в поне един месец да бъдат внесени общо 15% от
сумата по одобрения кредитен лимит, то цялото му задължение по договора става
автоматично предсрочно изискуемо, като при наличието на горепосочените условия
кредитодателят не е длъжен да уведомява кредитополучателя за настъпилата
автоматична предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 22, ал. 5 от договора след
нейното настъпване кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите на кредитора за дейността на служител,
който осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задълженията.
Видно от рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2016 г. кредитодателят и ищецът по
делото са се съгласили, продавачът да прехвърля на купувача свои ликвидни и
изискуеми в пълен размер вземания, ведно с привилегиите и другите
принадлежности, включително изтекли лихви, произхождащи от договори за заем или
за потребителски кредити "Бяла карта", сключени от продавача с
физически лица. Тези вземания се индивидуализират в Приложение № 1, като с
неговото съставяне, подписване и подпечатване то става неразделна част от
договора.
По делото е представено извлечение от
Приложение № 1 от 11.04.2018 г. към горепосочения рамков договор, от което е
видно, че кредитодателят е цедирал на ищеца вземането си към ответника, което
фигурира под № 71 и е индивидуализирано с номера на кредитната карта и датата
на договора, непогасения остатък от главницата - 597, 32 лева, лихва за забава
- 37, 06 лева, остатък от договорна лихва - 206, 32 лева, остатък такси/неустойки/разходи
за забава – 378, 92 лева или общо дължимо от 1219, 62 лева. С потвърждение по
смисъла на чл.
99, ал. 3 ЗЗД цедентът е
потвърдил, че индивидуализираните в Приложение № 1 от 11.04.2018 г. вземания са
прехвърлени на ищеца по делото. Последният в качеството си на цесионер е
упълномощен от цедента да уведоми по реда на чл.
99, ал. 3 ЗЗД от негово
име всички длъжници, чийто вземания са цедирани с процесния договор за продажба
на вземания, за извършеното прехвърляне на техните задължения.
За цедираните му вземания за главница, за
договорна лихва, за неустойка, за такса разходи за събиране и такса разходи за дейност
на служител, както и за обезщетение за забава, ищецът се е снабдил със заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 562/2018 г. на АРС, съответно е предявил настоящия
установителен иск в законоустановения срок.
При така
установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД вр. 99 ЗЗД.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на
вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му провеждането
предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея
основание. Това предполага установяване от страна на ищеца на наличието на
валидно облигационно отношение между кредитодателя и кредитополучателя по
договора за кредит, че по него ответникът е останал задължен за процесните суми,
че тези вземания са били изискуеми към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК и че са надлежно
прехвърлени на ищеца от стария кредитор, за което ответникът е надлежно уведомен.
От събраните по делото доказателства категорично се
установява, че ищецът е легитимиран да търси установяване дължимостта на
вземанията по процесния договор за кредит от 28.11.2015 г. Същите са му валидно
прехвърлени по реда на чл. 99 ЗЗД от кредитора по
заемното правоотношение по силата на сключения между тях рамков договор за
цесия от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от 11.04.2018 г. към него. В случая,
макар ответникът да не е уведомен за цесията преди образуване на настоящото
производство, тъй като изпратеното до него писмо се е върнало с отбелязване, че
писмото е непотърсено, съдът намира, че последният е надлежно уведомен за
извършеното прехвърляне, с редовното получаване на препис от исковата молба и
приложенията към нея. Този факт следа да бъде съобразен от съда в съответствие
с чл. 235, ал. 3 ГПК, в каквато
насока е трайната и непротиворечива практика на ВКС /Решение № 40/13.05.2010 г.
по т.д. № 566/2009 г., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. 12/2009 г., Решение
№ 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ІІІ г.о., ВКС на ВКС и мн.
други/. Съгласно нея длъжникът може да бъде известен за цесията и от изрично
упълномощения за това цесионер, действащ като представител на цедента, като
уведомяването може да се извърши дори и чрез връчване на препис от исковата
молба.
Безспорно се установява по делото, че
прехвърлените вземания, произтичат от сключения между третото за делото лице
"***" ООД и ответника договор за кредит "Бяла карта" от
28.11.2015 г., който има за предмет предоставянето на револвиращ кредит на ответника
в максимален размер на 600 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който
да се усвоява посредством нарочен платежен инструмент. Претендира се с исковата
молба, че ответникът е усвоил изцяло предоставения му кредит до максималния
размер на разрешения му кредитен лимит, а това е породило задължението му да
погасява текущото си задължение до второ число на съответния месец, което
същият не е сторил, поради което на 07.09.2017 г. се осъществили предпоставките
за настъпване на предсрочната изискуемост в чл.22, ал.2 от договора.
Именно на уредената в тази клауза на
договора автоматична предсрочна изискуемост се позовава ищецът в подаденото от
него заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, за да обоснове
изискуемостта на процесните вземания. В тази връзка се поставя въпроса дали и
при уговорена между страните автоматична предсрочна изискуемост, е необходимо
обявяването й на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, както изисква т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът
намира, че задължителните разяснения на посоченото ТР важат и в случая. Вярно
е, че кредиторът не е банка, но доколкото е финансова институция по смисъла на чл.
3 ЗКИ, която предоставя
по занятие кредити и доколкото приложението на разпоредбите на ЗКИ по отношение
на нея не е изключено по силата на разпореденото в чл. 4 от него, за
настъпването на предсрочната изискуемост не е достатъчно да е проявен само
обективния факт на неплащане на определен последователен брой вноски.
Необходимо е и кредиторът да е упражнил правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, като волята му за това следва да е достигнала до длъжника
преди образуване на заповедното производство. Понастоящем нито се твърди, нито
се доказва кредиторът по вземането респ. цесионера преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК да са обявили на
ответника, че счита задълженията му по процесния договор за кредит за
предсрочно изискуеми. След като претенцията за установяване на заявените
вземания за главница, лихви, неустойка и такси е основана единствено и само на
предсрочна изискуемост на кредита, а фактите относими към обявяването й не е
доказано да са се осъществили преди образуване на заповедното производство,
следва, че процесните вземания не са изискуеми в заявения размер и не са
възникнали на предявеното от ищеца основание - предсрочна изискуемост. Предвид
това и доколкото установителния иск по чл.
422 ГПК има за предмет
установяване само на притезанието, за което вече е издадено изпълнително
основание, предявеният иск, с който е сезиран съда подлежи на отхвърляне
изцяло.
Отделно от това, следва да се отбележи, че
установената съдебна практика по чл.290 ГПК приема, че за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да
се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите
на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. По отношение на вземането за договорна лихва, както и вземанията за
неустойка за непредоставено обезпечение, такса разходи за събиране и такса
разходи за дейност на служител, съдът намира, че за ответника няма валидно възникнало
задължение за тяхното заплащане, тъй като клаузите, които ги уреждат са
нищожни.
Процесният договор за кредит е сключен при
действието на Закона
за потребителския кредит
/обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 61 от
25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г./, в който се съдържат разпоредби от
императивен порядък, които служебно следва да бъдат съобразни от съда.
Императивно правило, за чието спазване съдът следи служебно е уредено в нормата
на чл. 33, ал. 1 и ал.
2 от ЗПК. Съгласно нея
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва. В случая в договора е предвидено, че при забава в
плащанията по кредита ответникът дължи заплащане на 15 % от максималния
кредитен лимит в определен срок и осигуряването на допълнително обезпечение,
неизпълнението на което задължение е свързано с ежедневното заплащане на
отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението и с
начисляването на неустойка за непредоставянето на обезпечение, дължимо при
всяка забавена вноска. Когато забавата е довела до предсрочна изискуемост на
кредита е предвидена еднократната дължимост на такса разходи за дейност на служител
за извънсъдебно събиране на задълженията в предварително фиксиран размер от 120
лева. Съдът счита,
че отговорността за разноски, предвидена с клаузите на чл.22, ал.4 и ал.5 както
и неустойката по чл.21, по същество
представляват неустойка, дължима при
забава на изпълнението за заплащане на текущите задължения по кредита, а не
плащане за покриване на разходи по събиране на вземането и за дейност на
служител, респ. неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
Ето защо, съдът приема, че с въвеждането на посочените клаузи в договора се
цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК чрез предвиждането на
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло обусловена от допуснатата от
длъжника забава. По смисъла на чл.21, ал.2 от ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Освен това задължение за предоставяне на
обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко
същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В
договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида
обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни
затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя. При тези съображения настоящият
състав приема, че посочените клаузи, на
които ищецът основава претенциите си за неустойка и разходи и такси за
извънсъдебно събиране, се явяват нищожни и като такива не пораждат права и
задължения за страните по заемното правоотношение.
Относно договорната лихва съдът намира, че също са налице основания за нейната
дължимост. Според чл. 4, ал.
1, т. 2 годишният лихвен процент на заема е в размер на 43, 2 %, а дневният
лихвен процент върху усвоения размер на кредита е 0, 12%, който се начислява
всеки ден. В чл. 4, ал. 1, т.3 от договора е посочено, че общата сума, дължима
от кредитополучателя съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е сборът между усвоената
и непогасената главница, договорна лихва върху усвоената и непогасена главница,
такси за ползване на картата. Посоченият
чл.11, ал.1, т.10 изисква договорът за кредит да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Същото изискване се
съдържа и в чл.12, ал.1, т.9 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, ал.2 и чл.12, ал.1,
т.7-9 договорът за потребителски кредит е недействителен, в който случай се
връща само чистата стойност на кредита, но не се дължи лихва или други разходи
по кредита. Анализът на двете разпоредби на чл.11, ал.1, т.10 и чл.12, ал.1,
т.9 от ЗПК, предвидени като основание за недействителност на целия договор,
съответно недължимост на договорната лихва, сочи, че в договора следва да се
съдържа цифров израз на общата сума, дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит, като това изискване не е случайно. Потребителят има право на информация за разходите към
момента на сключване на договора, вкл. информация относно размера на
задължението си в цифров израз, което включва главницата и договорната лихва.
Единствено тогава потребителят е в състояние да направи информиран избор
относно сключването на договора и упражняване на правата си във връзка с
неговото изменение или прекратяване. Изчислението на общото задължение към
момента на сключване на договора по посочената от законодателя методология гарантира
на потребителя, че същият ще бъде в известност не само за сумата, която ще му
бъде отпусната като кредит, но и за възнаграждението, което дължи за ползването
на тази сума, а последното е от съществено значение за съгласието по този
договор. При преглед на съдържанието на процесния договор не може да се направи
никакъв извод относно размера на общото задължение, респективно размера на
договорната лихва, която се очаква да плати потребителят като възнаграждение на
кредитодателя. Касае се разбира се за една ориентировъчна сума, но именно за да
гарантира правото на информиран избор относно сключване на договора
законодателят е предвидил при санкция недействителност на целия договор правила
във връзка с нейното изчисляване, съответно задължителното й посочване в цифров
израз при сключване на договора. Договорът съставлява две насрещни
волеизявления, които се покриват по съдържание, но тези предпоставки са
изпълнени само, когато и двете страни получат информация за съществените
елементи на това съдържание, съответно постигнат съгласие по тях. Лихвата по договора е възнаградителна – за
ползване на дадената парична сума. Като се изходи от характера на този
договор, който е възмезден, то няма спор, че тя е такъв съществен елемент,
доколкото договорът за потребителски кредит не би бил сключен от
кредитодателя, ако в него не е включена клауза за договорна лихва. В случая императивните изисквания не са спазени и
към момента на сключване на договора съществува абсолютна неяснота относно размера
на общата сума, която би могла да се иска от кредитодателя за предоставената на
потребителя услуга. Следователно договорът е недействителен и не се
дължи нищо друго освен главница по него.
В допълнение, доколкото основанието за
отхвърляне на исковата претенция е липсата на предсрочна изискуемост, следва да
се отбележи следното:
От данните по делото може да се направи
извод, че ответникът е правил вноски по договора, доколкото с исковата молба се
претендира главница по-малка от отпуснатия кредит от 600 лева и се сочи като
дата на предсрочна изискуемост 07.09.2017 г. Предвид датата, посочена от
ищцовото дружество като дата на автоматична предсрочна изискуемост, очевидно е,
че около почти две години ответникът е извършвал плащания по договора. В
противен случай предсрочната изискуемост щеше да бъде обявена по-рано от
кредитора. Предвид размера на претендираната главница от 597, 32 лева, която е
приблизително в размер на отпуснатия кредит, очевидно плащанията по договора са
били отнесени от кредитора за покриване на други разходи за лихви и неустойки
по договора, което предвид констатираната им нищожност и недействителността на
договора като цяло по изложените по – горе съображения е недопустимо. Както се
посочи, ако ответникът изобщо дължи нещо, то това е чистата стойност на главницата
от 600 лева, след приспадане на всички плащания, които е извършил през времето
до обявяване на автоматична предсрочна изискуемост, каквито очевидно са били
извършвани. Доколкото ищцовото дружество обаче не е ангажирало своевременно доказателства
в тази насока съдът няма как да преизчисли плащанията, извършени от ответника,
за да може да обоснове извод дали изобщо има дължим неизплатен остатък от
главницата или пък главницата е изплатена изцяло с извършените по договора
плащания до датата на обявяване на предсрочната изскуемост. Доказателствени
искания в тази връзка са направени едва с молба
с вх. № 2809 от 14.05.2019 г. от ищцовото дружество, която е постъпила един
ден след приключване на производството по делото в с.з. от 13.05.2019 г.,
поради което съдът няма как да ги вземе предвид и съответно следва да отхвърли
исковата претенция, освен на горното основание относно неспазване на правилата
за обявяване на предсрочна изискуемост, и като недоказана. Следва да се
отбележи, че от известието за доставяне на молбата в РС-Айтос дори не може да
се направи извод, че молбата е подадена преди датата на съдебното заседание.
Такава молба не може да се счита своевременно подадена, още повече, че ищцовото
дружество е било своевременно уведомено за датата на съдебното заседание, вкл.
с връчване на определението по чл.140 от ГПК, поради което съдът няма основание
да я зачете, най-малко защото е постъпила след датата на съдебното заседание, в
което делото е било обявено за решаване.
С оглед всичко изложено по-горе съдът
намира исковите претенции за недоказани и неоснователни, като следва да постави
решение за тяхното отхвърляне.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл.422 от ГПК иск от „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
бул. ***, представлявано от Т.Я.К., срещу Х.Х.М. с ЕГН ********** ***, за
признаване за установено, че Х.Х.М. с ЕГН ********** дължи на „Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД, с ЕИК ***, сумата от 597, 32 лева –
главница, 206, 32 лева – договорна лихва за периода от 01.12.2015 г. до
06.09.2017 г., 178, 92 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
200 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение,
мораторна лихва за забава върху непогасената главница в размер на 41, 46 лева
за периода от 07.09.2017 г. до 31.05.2018 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, по което издадена заповед №
315 от 11.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 562/2018 г. на РС-Айтос.
ОБЕЗСИЛВА издадената заповед№ 315 от 11.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 562/2018 г. на
РС-Айтос.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред
Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на страните.
Районен съдия: