Р
Е Ш Е Н И Е
№
260370 / 23.10.2020г.
гр.
Перник, 23.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I състав, в открито заседание на петнадесети октомври,
две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Теодора Тодорова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 8316 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов" № 29, етаж
3 срещу М.Б.С.,*** за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумите в размер на – 710,60 лв. главница по Договор
за паричен заем № ***г., (Договора), ведно със законна лихва за забава от
датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане на задължението; 45,01 лева възнаградителна лихва за
периода от 25.10.2017 г. до 11.04.2018г.; 278.08 лв. неустойка за неизпълнение
на договорно задължение; 86.27 лв. лихва за забава върху непогасената главница
от 12.04.2018 г. (датата, следваща деня на последната погасителна вноска на
паричния заем) до датата на подаване на заявлението - 30.05.2019 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3610/2019 по описа на
Районен съд Перник.
Обосновава активната ми процесуална и
материална легитимация като цесионер по сключен Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 към него от
01.02.2019г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата, на който
процесното вземане е придобито от него.
Конкретно сочи, че на 10.10.2017 г.
между „Изи Асет Мениджмънт" АД и ответника е сключен Договор за паричен
заем № *** по силата на който се рефинансира текущият заем на ответника по
Договор за паричен заем № *** в размер на 468.06 лв. , а остатъка се изплаща на
ответника. Допълва, че същият се е задължил да върне заетата сума, ведно с
възнаградителна лихва, като общия размер на задължението бил фиксиран на 1
096.81 лв., платимо на 26 седмични погасителни вноски, всяка в размер на 84.37
лв. сочи, че конкретните параметри на договора били уговорени между страните,
които постигнали съгласие за размера на възнаградителната лихва да е в размер
на 35% годишно.
Признава, че ответникът е плащания в общ
размер на 560.00 лв. Твърди, че към настоящия момент дължимата главница е в
размер на 710.60 лв., а възнаградителната лихва е в размер на 45.01 лева за
периода от датата на първа вноска от 25.10.2017 г. до 11.04.2018г. - датата на
настъпване на падежа на договора.
Твърди също, че ответникът е поел
задължение да представи обезпечение по договора в 3-дневен срок от усвояване на
сумата, което е не е изпълнено, поради което му е начислена неустойка, която
към настоящия момент е в размер на
278.08 лв.
Твърди също, че 11.04.2018 г. Договорът
е падежирал, поради което върху непогасената главница се дължи лихва за забава
в размер на 86.27 лв. от 12.04.2018 г. до датата на подаване на заявлението -
30.05.2019 г.
С оглед моли съда да признае за
установено, че в негова полза съществуват горепосочените притезания.
Претендира разноски.
С исковата молба е направено изрично
изявление за съобщаване цесията на длъжника (ответник по делото).
Отчетникът, чрез особения си
представител депозира отговор в срок. В защитната си теза оспорва надлежното
съобщаване на цесията преди съдебното производство, както и след инициирането
му, тъй като същият е особен представител. Намира, че съобщаването на цесията е
следвало да стане преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, което не е сторено и този договор няма действие спрямо ответника.
Позовава се на съдебна практика.
Оспорва представения препис - извлечение
от Приложение № 1 от 01.02.2019 г. и Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 30.01.2017 г. като намира рамковия договор за продажба и
прехвърляне на вземания в частта му, с която се договаря прехвърляне на бъдещи
вземания за нищожен, тъй като съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД, предмет на цесионната
сделка могат да бъдат само съществуващи вземания, а неопределяемостта на
прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията. Допълва, че Договора е от 10.10.2017 г., а договорът за
цесия е от 30.01.2017 г., то вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД към М.С. по
цитирания договор за заем е възникнало много време след сключване на рамковия
договор за цесия, поради което и същият има характер на бъдещо вземане,
отнесено към договора за цесия.
Счита, че представеното с исковата молба
Приложение № 1 към рамковия договор, е недействително, тъй като същото не е
подписано, като са посочени само две имена за продавач и купувач без да става
ясно в качеството си на какви се явяват същите. Като друго основание за
недействителност (липса на предмет) сочи, че чл. 2.4 от рамковия договор за
цесия, никъде в приложението не е посочена покупната цена, срещу която се
закупуват вземанията.
Намира за недействителен и Договора. Твърди,
че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК и не би могло да
се разбере какъв е размерът на дължимите главници и договорни лихви, тъй като
към договора липсва погасителен план, съставен съгласно изискванията на закона,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти. Посочен е и
годишен лихвен процент, от който обаче не става ясно по какъв начин той се
отразява в размера на погасителните вноски.
Освен това, счита че размера на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, поради което същата се
явява нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД.
Счита, че уговорената клауза, с което се
предвиждат неустойки за неосигуряване на обезпечение се явява неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗПК, тъй като същата е уговорена изцяло във
вреда на потребителя и се явява несъответна на очакваните от неизпълнение на
задължението вреди.
С оглед на изложеното моли съда да
отхвърли предявените искове.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
От представените доказателства се
установява, че между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договора,
както и че е усвоена сума в размер на 1000,00 лева. Установява се още, че с
отпусната сума се рефинансира предходно задължение в размер на 468,06 лева, а
остатъка е предаден в брой на ответника. Сумата е следвало да бъде върната на 13
вноски, последната от които е на 11.04.2018 г., както и че страните са
постигнали съгласие фиксираният лихвен процент да е в размер на 35%, а ГПР –
41,23%, като общия размер на възнаградителната лихва е 96,81 лева.
От представения по делото Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 от 01.02.2019
г. към него се установява, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирал
вземанията си срещу ответника на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД. Вторият е бил надлежно упълномощен да съобщи на длъжниците за
прехвърлянето на вземанията. По делото е представено писмо в тази насока, без
данни за неговото изпращане или получаване. Направено изрично волеизявление в
тази насока за съобщаване на цесията с исковата молба.
Така
установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи на съда:
Районен съд П.е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 92,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по сключен договор за потребителски кредит.
С оглед на конкретните пояснения,
направени от ищеца, предмета на доказване в настоящото производство е сведен до
установяване, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 710,60 лв., представляваща непогасена главница по Договора, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда 05.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 45,01 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.10.2017 г. до 11.04.2018
г., сумата от 278,08 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
договорното задължение за представяне на обезпечение и сумата от 86,27 лв., представляваща лихва за забава върху непогасената главница за периода от
12.04.2018 г. до 30.05.2019 г., за които суми по ч. гр. дело № 3610/2019 г. по
описа на Районен съд – Перник, ГО е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Настоящото производство е предназначено
да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това
исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в
заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в
заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни,
вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия
случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло
съвпадат, поради което предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно
облигационно правоотношение между дружеството-заемодател и ответницата,
предаването на заемната сума на заемополучателя, уговорения падеж на
погасителните вноски и изтичането на срока на договора; 2). наличието на
валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с лихва;
3). валидно клауза за неустойка, както и предпоставките за нейното възникване и
начисляване; 4). да установи вземанията си и по размер, както и размера на
обезщетението за забава за процесния период; 5). да установи, че е станал
титуляр на сочените вземания на твърдяното основание – договор за цесия,
сключен с дружество, придобило вземанията, включването на процесните вземания в
неговия предмет и уведомяването на длъжника за настъпилата промяна в
кредиторите.
От посочения вече Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от и Приложение № 1 от 01.02.2019 г. към г.
се установява, че ищецът е носител на спорното материално право, а с връчване
на препис от исковата молба предвид изричното изявление в тази насока е
изпълнено и задължението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, поради което същият е активно
материално легитимиран по предявените искове.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
Настоящият състав приема, че страните са
обвързани от процесния договор по отношение на задължението за връщане на
предадената в заем сума. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. От събраните по делото
доказателства се установи, че императивно определеното съдържание на договора е
налице, поради което за ответника е възникнало задължението да възстанови
заетата сума при условията на Договора.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По правилото на чл. 240, ал. 2 ЗЗД
заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това условие на
закона е изпълнено. От представените по делото Договор се установява, че
страните са уговорили конкретния размер на възнаградителната лихва в писмена
форма, както и годишния процент на разходите, пояснен чрез представителен
пример съобразно чл. 5, ал. 10, т. 6 ЗПК и задължителен реквизит съгласно чл.
10, ал. 1 , т. 10 ЗПК. При тази обективни данни и приложимото право, настоящият
състав приема, че претенцията за присъждане на възнаградителна лихва е валидна.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Този иск е акцесорен по характера си
спрямо главния, но същият подлежи на самостоятелно доказване. Претендираните за
заплащане суми на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е конкретния случай е срочно и
длъжникът изпада в забава по правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД без да е необходима
покана. Тъй като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята
парична престация, той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за причинените
на ищеца вреди, изразяващи се в пропусната полза, като това обезщетение е в
размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
главницата.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По повод на конкретното възражение, а и
предвид служебното задължение на съда, настоящият състав дължи произнасяне по
валидността на Договора или отделни негови клаузи.
Неустойката е форма на договорна
отговорност и проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С
нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението.
Неустойката е акцесорно задължение за определена престация (парична или
непарична), което става изискуемо при проявление в обективната действителност
на нов юридически факт – уговорената между страните форма на неизпълнение. Това
правило обаче не може да се абсолютизира, тъй като то не може да противоречи на
повелителните норми на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ЗЗД. Съгласно
задължителните разяснения на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г., по тълк. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа
за справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката дали неустойката
е екзорбитатна и излиза извън пределите на нравствената допустимост се прави
към момента на сключване на договора.
Тъй като се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически и следва да се ползва
със засилената защита на ЗПК, като не следва да се допуска неравноправно
третиране на по - слабата страна по договора. Така в решението по дело С-618/10
е прието, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или
доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на
самите страни по договора намеса, позовавайки се на Решение по дело
Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, Решение по дело Mostaza Claro,
Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones и Решение по дело VB
Pénzügyi Lízing.
Принципът на справедливостта изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а определянето на
неустойка в размер на 45% върху целия размер на заема за неосигуряване на двама
поръчители със завидна кредитна история (съгласно конкретните договорни
изисквания) или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сбора от
отпуснатия кредит и възнаградителна лихва в цялост, без да се държи сметка за
евентуално предсрочно погасяване или времето за нейното издаване, в тридневен
срок от сключване на договора, е в явно противоречие с добрите нрави -
несанируем порок, визиран в чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Същевременно тази клауза
недвусмислено попада в хипотезата на чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се посочи, че
задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договореното. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя за неустойката, поради което настоящият състав намира, че тази клауза
(чл. 4, ал. 2 от Договора) е нищожна. В тази част процесният договор за кредит
не е породил правно действие и същата не се дължи, поради което претенцията за
установяване дължимостта на тази сума е неоснователна и предявеният иск следва
да бъде отхвърлен изцяло.
От счетените за основателни искови
претенции (чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД) следва да се приспадне сумата, за която ищецът
е признал, че е заплатена – 560,00 лева. Това изявление, обективирано в
исковата молба - подписан частен документ по см. на чл. 180 ГПК, ползващ се с
формална доказателствена сила относно авторството на волеизявлението, съдът
цени като извънсъдебно признание за неизгоден за страната факт.
Доколкото в настоящото производство
исковата претенция се счете за основателна по отношение на молбата за
присъждане на главница, възнаградителна лихва и законна лихва (обезщетение за забава)
и при липса на конкретно изявление какво се погасява със сумата от 560,00 лева,
по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (така т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от
27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК), съдът приема, че с
платената сума е погасено изцяло задължението за възнаградителна лихва 96,81
лева за целия срок на договора) по исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и част от претендираната главница (чл. 240, ал. 1 ЗЗД) за
размера над 536,81 лева, поради което искът за присъждане на възнаградителна
лихва следва да бъдат отхвърлен изцяло като погасен чрез плащане, а главният
иск уважен за сумата от 536,81 лева и отхвърлен до пълния предявен размер, също
като погасен чрез плащане.
При извода за основателност на иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът следва да служебно да определи неговия
размер за претендирания период, но върху главницата, за която се прие, че
главният иск е основателен – 536,81 лева , като за периода от 12.04.2018 г. до 30.05.2019
г., дължимото се обезщетение за забава върху непогасената главница е в размер
на 61,74 лева, до който размер следва да се уважи и отхвърли до пълния предявен
от 86,27 лева.
Конкретните възражения на особения
представител съдът намира за неоснователни. По правилото на чл. 99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД за да произведе цесията действие спрямо длъжника предишният кредитор
трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Няма пречка
цедентът да упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник, каквато е и настоящата хипотеза. В този случай представителната
власт възниква по волята на представлявания – цедента, като обемът й се
определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД, за
което има данни по делото. В тази насока са решенията на ВКС Решение № 114 от
07.09.2016г. по т.д. № 362/2015 на второ т.о. ВКС.
Такова изявление е направено с исковата
молба, която е надлежно връчена на назначения особен представител на ответника.
Касае се за процесуално представителство по силата на закона с произтичащите от
това права за представителя в рамките на производството, включително и да
получи препис от исковата молба и да направи възражения по нея в установените
процесуални срокове. Единствените ограничения са предвидени в чл. 29, ал. 5,
вр. чл. 34, ал. 3 ГПК, но такава хипотеза не е налице, поради което този съд
приема, че съобщаването на цесията е надлежно извършено и с връчване на препис
от исковата молба, а възражението на особения представител е неоснователно.
Неоснователно е възражението, че
рамковия договор за прехвърляне на вземания е нищожен. Това е така, защото рамковият
договор по своя характер определя съдържанието на един бъдещ договор и улеснява
бъдещото сключване на основния договор, но сам по себе си не е източник на
права и задължения. Такова в случая е Приложение № 1 от 01.02.2019 г., с който
са цедирани задълженията на ответника. Съдът намира за неоснователно и
следващото възражение за недействителност на Приложение № 1 към рамковия
договор, тъй като страната която се позовава на него и го е представила по
делото недвусмислено се счита, че е участвала в съглашението.
По изложените вече съображения относно
валидността на конкретните договорни клаузи, касаещи исковете за присъждане на
главница и възнаградителна лихва, съдът приема за неоснователни и възраженията
на защитата относно тяхната нищожност.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е доказал разноски в
размер на 25,00 лева за държавна такса, 200,00 лева депозит за особен
представител като е претендирал и заплащане на юрисконсултско възнаграждение в
размер на 350.00 лева. По правилото на чл. 78, ал. 8 и след като съобрази, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца в размер на 100.00 лева. В полза
на ищецът следва да бъдат присъдени разноски в рамките на исковото производство
в размер на 173,69 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 40,08 лева
съразмерно на уважената част от исковете, които също следва да му бъдат
присъдени.
В светлината на гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, че В ПОЛЗА на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 СЪЩЕСТВУВА
изискуемо вземане срещу М.Б.С., ЕГН **********,*** за сумата в
размер на 536,81 лева, представляваща
непогасена главница по договор за паричен заем № ***г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 05.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането до
окончателното изплащане на вземането, както и по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 61,74 лева - обезщетение за забава върху
непогасената главница за периода от 09.05.2019 г. до 27.08.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ
като погасен чрез плащане иска чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК че в полза на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, съществува изискуемо
вземане срещу М.Б.С. за разликата над 536,81 лева до пълния предявен
размер от 710,60 лева и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 61,74
лева до пълния заявен размер от 86,27 лева за
периода от 12.04.2018 г. до 30.05.2019 г.
ОТВХЪРЛЯ
изцяло като неоснователни исковете по чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК (погасен
чрез плащане) и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че в полза на Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, съществува изискуемо вземане срещу М.Б.С. за сумите
от 45,01 лева, представляваща договорна лихва за периода от 25.10.2017 г.
до 11.04.2018 г., сумата от 278,08 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорното задължение за представяне на обезпечение, за които
суми по ч. гр. дело № 3610/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Б.С. ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, суми в размер на 173,69
лева, разноски в рамките на исковото производство, съразмерно на уважената
част от исковата претенция и 40,08 лева
разноски в рамките на заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковата претенция.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________