Р Е Ш Е Н И Е
№ 1432
14.04.2020 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански
състав, в открито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и
деветнадесета година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на
секретаря Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 976 по описа на съда за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Ц.Г.А., ЕГН **********
против „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК *********, с която е предявен
отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК.
В
исковата молба се твърди, че в полза на ответника е издаден изпълнителен лист
от 25.03.2009 г. по ч.гр.д. № 3337/2009 г. на ПРС, предвид заповед по чл. 417 ГПК, за следните вземания: 5650 лева –
главница по запис на заповед от 17.08.2007 г., ведно със законната лихва от
19.03.2009 г. до окончателното погасяване, разноските по делото от 113 лева и
320 лева – юрисконсултско възнаграждение. Ищцата била авалист по записа.
Твърди
вземанията да са погасени по давност, с изтичане на петгодишен срок от
20.08.2009 г. – последно валидно изп. действие по налагане на запор на ТВ, до
20.08.2014 г. Изп. дело било перемирано на 20.08.2011 г., а всички изпълнителни
действия след този момент били незаконосъобразни.
Моли
за установяване недължимостта на сумите по ИЛ. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с
който оспорва иска.
В хода на изпълнението били поискани и извършвани
конкретни и валидни действия, които довели до прекъсване срока на перемпцията и
давността. Нямало период на бездействие в рамките на две години. Не било
необходимо реално извършване на изп. способи – достатъчно било да са поискани
конкретни изп. действия. Моли се за отхвърляне на иска. Претендират се
разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл.
153, вр. с чл.
146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са
отделени обстоятелствата, че: в полза на ответника е издаден процесният изп.
лист, въз основа на който е образувано изп. дело /вж. Определение по чл. 140 ГПК - № 9206/16.08.2019 г. – л.64-65/.
От
представения изп. лист от 25.03.2009 г. /л.15/ е видно, че въз основа на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК против двама солидарни длъжници – един от които
ищцата, са присъдени посочените в ИМ суми – главница по записа на заповед,
законна лихва и разноски.
Не се установява от А. да е постъпило възражение за
недължимост, поради което заповедта за изпълнение, въз основа на която е
издаден ИЛ, е влязла в сила. С настъпването на това обстоятелство се е
преклудирла възможността да оспорва задълженията с възражения, които е могла да
релевира преди изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Такива не се твърдят.
Въз
основа на ИЛ – ответникът е образувал ИД №
*** г. *** *** *, рег. № * К*** и район на действие – ПОС на 12.06.2009
г /л.75/. Видно от приетото удостоверение от *** /л.499/ и към края на устните
състезания по делото – взискател продължава да е ответната банка, като пред
съдебния изпълнител не са представени доказателства за прехвърляне на
вземанията в полза на трето лице.
Независимо
от горното, с ОИМ, в наст. производство, ПИБ представя доказателства за сключен
договор за цесия с цесионер „С.Г.Груп.“ ООД, като с приложение № 244 /л.36-47/,
вземанията спрямо ищцата по процесния ИЛ са прехвърлени. Това обстоятелство
става известно в хода на процеса.
Дори
да се приеме, че вземанията са цедирани, макар длъжникът да узнава за това в
хода на делото /без да е налично уведомление от цедента до него, съобр.
изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД/, самото частно правоприемство на страната на
кредитора не се отразява на надлежната му процесуална легитимация като ответник
по иска, нито на спора по същество /Решение № 243/06.08.2017 г. по т.д. №
3501/2015 г. на ВКС, I т.о./.
На 12.06.2009 г. е подадена молба за
образуване на посоченото ИД /л.75/.
Със същата са възложени правомощия по
чл. 18 З***. По делото са извършени справки за имущественото състояние на
длъжника - ищец, връчена е ПДИ.
Молбата
е изпълнително действие и прекъсва давността, предвид изричното възлагане по
чл. 18 З*** /в този смисъл задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/2013 г.
от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10/. Впоследствие са извършени редица
справки за имуществото, като искането за тях и самото им осъществяване, не
представляват действия по изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не
са част от динамичния фактически състав на никакъв предвиден в ГПК изпълнителен
способ. Изпращането на покана за доброволно изпълнение също не представлява
изпълнително действие и не прекъсва предвидената в закона давност /съобразно
ТР/.
С
молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е възложил на ***
да определя начина на изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1 З***. Това обстоятелство обаче не
го освобождава от задължението да движи производството или да следи неговото
развитие. При наличие на подобно упълномощаване, срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, би могъл да се прекъсва с всяко изпълнително действие, което *** реши да
предприеме в изпълнение на възложените му правомощия.
От
материалите по ИД се установява, че след образуването, на 20.08.2009 г. е
наложен запор на ТВ на ищцата /л.176/, като съобщението за това е получено от
работодателя /л.194/. Със същото разпореждане е насрочен и опис на дв. вещи в
дома й, с конкретно посочване на дата, място и час. На 23.09.2009 г., видно от
съставения протокол, описът е извършен /л.212/.
От
този момент, до изтичане на две години, изпълнителни действия спрямо ищцата
няма.
Извършването
на описа съдът приема за последното валидно изп. действие спрямо А.. На
основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, изпълнителният процес е прекратен ex legе на
23.09.2011 г. Подаването на молби от взискателя след този момент, както и
извършването на последващи действия от съдебния изпълнител, вкл. – насрочване
на описи, налагане на запори на ТВ и пр., не
могат да породят правни последици, тъй като не почиват на съществуващо и валидно изпълнително производство.
С
посоченото по-горе ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10, се
прие, че нова погасителна давност за вземанията започва да тече от датата, на
която е поискано или предприето
последното валидно изпълнително действие. Както се посочи
за последно такова съдът приема извършването на опис на 23.09.2009 г. Оттогава до предявяване на ИМ – 18.01.2019 г., 5 -
годишната давност за вземането по записа на заповед е изтекла.
В
тази връзка, съдът не споделя възраженията в ОИМ, че до приемане на посоченото
ТР на 26.06.2015 г., следва да намерят приложение постановките на ППВС №
3/18.11.1980 г., при което давността да не е текла по време на изп. процес.
Мотиви относно неприложението му са ясно и подробно изложени в т. 10 на
посоченото ТР, като на стр. 24 е аргументирано – защо това Постановление е
загубило силата си - предвид новата правна уредба на обществените отношения,
която се дава с КРБ от 1991 г., а и приетия ГПК от 01.03.2008 г. Самата
конструкция на изп. процес и защитаваните с него интереси са били коренно
различни, при което след новата уредба това Постановление е загубило действието
си. Това е станало не с приемането на ТР, а със самото изменение в обществените
отношения. Настоящият състав прилага постановките в ТР, като ги намира за пряко
относими, доколкото чрез тях се дава принципно разяснение как следва да се
тълкува и прилага законът във връзка с действия по изпълнението и давността в
изп. процес, при което и не споделя цитираната съд. практика. Отделно е налице преобладаваща такава в обратна насока -
Решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 12/02.06.2016 г. по т.д.№ 3788/2014
г. на ВКС, I т.о.; Решение № 451/29.03.2016 г. по гр.д. №
2306/2015 г. на ВКС; Решение № 269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2012 г. на ВКС,
III г.о. и др., поради което и е образувано
Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което не е налице постановен
краен съд. акт.
Но
дори да се застъпи друго разбиране, възраженията на ответника не биха могли да
доведат до различен резултат. Съгласно ППВС - на основание чл. 115, б. ж) ЗЗД след образуване на изпълнително дело, при висящност на изпълнителния процес
прекъснатата вече давност се спира. Следователно изисква се валиден и действащ
изп. процес. Както се посочи обаче, след образуването на ИД, запора на ТВ и
описа на дв. вещи, други действия по изпълнението спрямо ищцата не са предприемани до изтичане на
двугодишния срок на перемпцията на 23.09.2011 г. На тази дата, ИД е прекратено
по силата на закона, поради бездействие от страна на
взискателя в рамките на посочения срок, и оттогава вече липсва висящ изп. процес, през който
давността да е спряла. Така, от посочената дата през 2011 г. е започнала да
тече нова давност, която до предявяване на иска отново е изтекла. Поради
изложеното, възраженията в ОИМ се явяват неоснователни и при тези съображения.
Искът
е доказан по основание. Относно размера, следва да се изложат мотиви досежно
установените плащания и постъпване на суми в хода на изп. процес. Преди
перемпцията и давността, постъпват плащания, от които с разпределение на *** от
09.12.2009 г. /л.232/ за погасяване на дълга по процесния ИЛ са отнесени 6,77
лева, преведени на ПИБ. Това плащане следва да бъде съобразено, т.к. е
направено в рамките на висящ процес. С него съдът приема, че се погасяват част
от присъдените разноски /чл.76, ал. 2 ЗЗД/, поради което искът за тях е
основателен до размер от общо 426,23 лева, а за разликата - следва да бъде
отхвърлен, тъй като сумата е погасена преди изтичане на давността и не може да
се приеме, че е недължима.
Относно
останалите постъпили суми /разпределения от *** – л. л.
422;426;429;431;434;439;443;448;451/.
Всички
те /с първо постъпване на сума на 12.01.2017 г. – л.422/, не следва да
бъдат вземани предвид при постановяване на настоящото решение. Постъпленията са
резултат само от наложени запори на ТВ на ищцата – солидарен длъжник, като
всички изпълнителни действия в тази връзка са невалидни, т.к. са извършени в
рамките на едно отдавна перемирано изп. производство, съответно са
незаконосъобразни и не са произвели ефект. Запори не е следвало да бъдат
налагани, поради прекратяването на ИД, нито следва да се приема, че сумите са
погасили дълг по процесния ИЛ – постъпленията са след перемпцията и изтичане на
давността. Ето защо и съдът не ги съобразява при формиране на изводите си по
същество на спора.
За
пълнота се посочва, че въпреки установените погасявания, предявеният иск е
допустим и ищцата има правен интерес от водене на процеса, поради продължаващата
висящност на изп. производство. Само при вече приключило изпълнително дело
/какъвто не е настоящият случай/ длъжникът би могъл да се защитава срещу
материалната му незаконосъобразност с осъдителен иск срещу взискателя за
връщане на платеното в резултат на незаконосъобразно проведения, поради липса
на изпълняемо право, изпълнителен процес /вж. Решение № 99/28.06.2012 г. по
т.д. №667/2011 г. на II т.о. на ВКС/.
Предвид изложеното, предявеният
иск следва да бъде уважен, като се признае за установено в отношенията между
страните, че ищцата като солидарен длъжник не дължи сумите от: 5650 лева – главница по записа на заповед от
17.08.2007 г., ведно със законната лихва от 19.03.2009 г. до окончателното
погасяване, както и разноски от общо 426,23 лева, като за разликата над тази
сума до пълния предявен размер от 433 лева – искът следва да бъде отхвърлен, предвид
плащането.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност, на осн. чл .78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищцата е
направила искане и е представила док. за плащане на такса към *** по т.31 от
ТТРЗ*** от общо 35,62 лева. Дължат й се 35,58 лева.
Претендира
се адв. възнаграждение, като в представения ДПЗС е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер -
съобразно цената на иска , чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ и уважения размер, възлиза на
633,81 лева, която сума ответникът ще следва да плати лично на пълномощника –
адв. Д..
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, т.к. делото е решено частично в полза на ищцата,
освободена от плащане на ДТ и разноски, ответникът следва да плати в полза на
съда сумата от 243,05 лева – ДТ върху уважения иск.
Ответникът
не е представил доказателства за сторени разноски, нито списък по чл. 80 ГПК,
поради което и такива не му се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Ц.Г.А., ЕГН ********** като солидарен
длъжник НЕ ДЪЛЖИ на „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК ********* следните
суми: 5650 лева – главница по запис на заповед от 17.08.2007 г., предявен
за плащане на 09.06.2008 г., ведно със законната
лихва от 19.03.2009 г. до окончателното погасяване, както и общо 426,23 лева – сбор от разноски по
дело и юрк. възнаграждение, като ОТХВЪРЛЯ
иска за недължимост относно разноските за разликата над посочената сума до пълната
претендирана от общо 433 лева, за които суми е издаден изпълнителен лист от
25.03.2009 г. по ч.гр.д. № 3337/2009 г. на ПРС.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна
банка” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
‚Драган Цанков“ № 37 да плати на Ц.Г.А., ЕГН **********, с адрес: ***,58 лева /тридесет и пет лева и
петдесет и осем стотинки/ - разноски по делото по съразмерност.
ОСЪЖДА „Първа
инвестиционна банка” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. ‚Драган Цанков“ № 37 на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. да плати на
адв. Р.Д.Д., личен № ***, с адрес: ***, *, сумата от 633,81 лева /шестстотин тридесет и три лева и осемдесет и една
стотинки/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищцата
Ц.Г.А. в производството по настоящото дело.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ‚Драган Цанков“
№ 37 на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да плати в полза на
Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 243,05 лева /двеста четиридесет и три лева и пет стотинки/ -
разноски за държавна такса за уважения иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд -
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно
с оригинала!
РЦ