Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 02.11.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и девети
септември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при
секретаря Велислава Трифонова, като разгледа докладваното от съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 477 по описа за 2020 година, на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на постъпила
въззивна жалба Т.Н.К. – ответник в
производството по гр.д. № 532/2019 г. по
описа на Районен съд – гр.К., срещу постановеното по същото дело съдебно
решение № 33 от 08.04.2020 г., с което
на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Т.Н.К., ЕГН **********,
дължи на „***“ ЕООД, със седалище гр. К., ЕИК ***, представлявано от управителя
М.М.С., сумата от 3333,27 лв. – главница, и сумата жот 1822,81 лв. – лихва
върху главницата за периода 05.02.2014 г. до 25.06.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 28.06.2019 г., до окончателното й изплащане.
С въззивната жалба се поддържа довод, че първоинстанционното решение е
недопустимо, необосновано и неправилно поради нарушение на процесуалния и
материалния закон. Жалбата съдържа пространно изложение на съображения в
подкрепа на този довод и със същата се претендира обезсилване на атакуваното с
нея решение на районния съд или, ако въззивният съд прецени, че е допустимо –
неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В съдебно заседание въззивната жалба се
поддържа от процесуалния представител на страната адв. С.Ш. ***, който е
представил и писмени бележки по делото.
Ответникът по въззивната жалба „***“ ЕООД
гр. К. счита жалбата за неоснователна и пледира за потвърждаване на
първоинстанционното решение чрез пълномощника адв. Д. Г. от АК-Плевен.
Настоящият съдебен състав на Плевенски окръжен
съд намира, че въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от
надлежна страна в процеса и при наличието на правен интерес от обжалване на
първоинстанционния съдебен акт, с оглед на което разглеждането й е процесуално
допустимо.
По
същество жалбата е неоснователна, предвид следните съображения:
От данните по делото е видно, че в полза на „***” ЕООД, със седалище гр.К., е била
издадена заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 425/2019 г. по описа на К.нски районен съд, срещу длъжника Т.Н.К., от гр. К., за сумата от 3333,27 лв. –
главница и сумата от 1822,81 лв. – мораторни лихви за периода от 05.02.2014 г.
до 25.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.06.2019 г.
до окончателното й изплащане. Посочените в заповедта обстоятелства, от които
произтича вземането са: заредено гориво за посочената парична сума, но
незаплатено до момента.
Постъпило е възражение от длъжника по реда на
чл. 414 ГПК срещу заповедта, при което заявителят в срок е предявил положителен
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Предмет на иска е установяване дължимостта на вземането, присъдено с издадената в полза на „***“ ЕООД
срещу Т.Н.К. заповед за изпълнение на парично задължение. В исковата молба са
наведени фактически твърдения, че ответникът Т.К. многократно е зареждал
дизелово гориво от колонка на дружеството в гр. К., което заплащал след два-три
дни в брой и тогава получавал фактура, издадена на посочена от него фирма. На
05.02.2014 г. К. и шофьора М. Д. докарали два товарни автомобила, които
заредили на колонката на ищцеа с дизелово гориво на обща стойност 3333,27 лв. с
включено ДДС. Ответникът се разбрал с управителя на „***“ ЕООД, че плащането ще
стане както обикновено след няколко дни, като през този период посочвал фирмата
на сестра му – ЕТ „***“, на която да се издават фактурите за гориво. На
следващия ден К. отишъл при управителя на ищцовото дружество и поискал
фактурата за зареденото гориво да бъде издадена на друга фирма, а именно
фирмата на жена му – „***“ ЕООД. След като бил уведомен по телефона, че вече
има издадена фактура на посочената от него фирма, той заявил, че няма да
заплати гривото. Ищецът подал жалба в прокуратурата, тъй като се считал
измамен, но получил отказ да бъде образувано наказателно производство по
съображения, че се касае за гражданскоправен спор. Тогава подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу „***“ ЕООД, с управител
А. Ц. Ц., и такава била издадена за претендираната сума. Постъпило възражение
от длъжника срещу тази заповед, но ищецът не подал иск за установяване на
вземането, тъй като счита, че няма търговски отношения с „***“ ЕООД, а сумата
за зареденото на 05.02.2014 г. му дължи Т.К.,
с когото поддържал такива отношения и на когото именно заредил горивото, а
последният не го е заплатил. Поради това подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Т.К..
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил
писмен отговор от ответника Т.Н.К.. Такъв е постъпил след изтичането на
едномечения срок за представяне на писмен отговор от ответника – на 14.10.2019
г. Въззивният съд приема, че този писмен отговор следва да бъде взет предвид по
делото като депозиран в рамките на преклузивния срок, тъй като съобщение с
препис от исковата молба са били изпратени на ответника на адрес, различен от
посочения в исковата молба, на който книжата са получени от А. Ц., представила
се за съпруга на адресата. При наличието на вече подаден писмен отговор от
ответника, първоинстанционният съд неправилно е указал последващ едномечен срок
за представяне на такъв, с оглед на което депозираният втори по ред писмен
отговор от 17.12.2019 г. се явява преклудиран и не следва да бъде събразен при
разглеждането на правния спор, респективно преклудирани са всички направени със
същия искания, възражения и оспорване на доказателства.
С представения от него писмен отговор
ответникът е признал частично исковата претенция до размер на сумата от 570
лв., като е навел твърдения, че зареденото от него гориво на процесната дата е
само 215 литра на същата стойност.
По делото са приложени представените от
ищеца фискални бонове от 05.02.2014 г. за различни суми и посочена услуга „***“,
както и два броя фактури от 13.10.2014 г., всяка от които за сумата от 3337,27
лв. с ДДС за продадено дизелово гориво, една издадена на ЕТ „***“ гр. К., а
другата – на „***“ гр. К.. Приложено е и извлечение от дневника за продажбите
на ищцовото дружество към м.октомври 2014 г., от който е видно, че
горепосочените фактури са отразени в същия, като нанесените суми въз основа на
първата са с отрицателен знак.
От приетото по делото заключение на
вещото лице по допуснатата в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза става ясно, че горепосочените фактури са отразени
в счетоводството на ищеца, като същите са от 27.02.2014 г., а на 13.10.2014 г. са издадени
кредитни известия. Според заключението, в счетоводните данни на ищеца /фактури
за продажби, двеници и протоколи от представено ДДС и извлечение от сметка 501
и сметка 503/ е отразено вземане за продадено, но незаплатено дизелово гориво
на стойност 3337,27 лв., дължимата лихва за което, от датата на възникване на
задължението, е в размер на 1753,46 лв.
За изясняване на спорните въпроси по
делото, в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства.
Свидетелят М. Д. е заявил, че си спомня случая
от края на м.януари или началото на м.февруари 2014 г. Тогава той е управлявал
единия от товарните автомобили, заредили
дизелово гориво на колонката на ищеца в гр. К.. Свидетелят е посочил още, че
всеки от автомобилите има по два резервоара, които били напълнени догоре, като
с дизелово гориво било зареден и пикапът на човека, който им оказал съдействие
да почистят снега, за да достигнат товарните автомобили колонката. Свидетелят е
заявил също така, че към онзи момент е работил на трудов договор с фирмата на
ответника и е бил шофьор на единия товарен автомобил „***“. На същата дата
трябвало да заредят и двата автомобила, тъй като щели да товарят в гр. С. и да
превозят товара до гр.В. по поет ангажимент. Преди да заредят двата товарни
автомобила, ответникът и свидетелят водили разговор с управителя на ищцовото
дружество, като се разбрали да напълнят автомобилите и после Т. да плати
горивото. Впоследствие свидетелят разбрал първо от Т., а после и от управителя М.,
че горивото не е заплатено. След това зареждали гориво от друго място.
От
показанията на свидетелката Ц. С. става ясно, че и преди случая от м.февруари
2014 г. ответникът е зареждал дизелово гориво от колонката на ищцовото
дружество, но винаги си е плащал. Тогава заредил двата камиона и една кола с
гориво на обща стойност 3333,27 лв., като били издадени няколко касови бележи,
тъй като колонката изключва сама на 990 литра. Посочил на коя фирма да бъде
издадена фактурата и се примолил да го
изчакат с плащането, защото нямал пари. Затова съставили фактурата на
26.02.2014 г., като тази фактура е отчетена в дневника за продажбите на
дружеството. После ответникът се примолил да анулират фактурата и да издадат
друга на друга фирма, което сторили, но към 13.10.2014 г., а и в последствие
нищо не било платено. При проведените разговори с него ответникът първоначално
обещавал, че ще плати, но после заявил, че няма да плати.
Въззивният съд намира, че преценени с оглед
изискванията на чл. 172 ГПК, показанията на свидетелката С. – съпруга на
управителя на ищцовото дружество, следва да бъдат кредитирани изцяло, тъй като
същите кореспондират напълно с показанията на другия свидетел и заключението на
вещото лице, както и с релевантните за правиня спор писмени доказателства.
Не
следва да бъдат обсъждани приложените по делото трудов договор между ответника
и „***“ ЕООД гр. К., както и договор за наем на МПС, сключен между ЕТ „***“ и „***“
ЕООД, тъй като същите са с характер на частни документи, които нямат достоверна
дата, т.е. биха могли да се съставят за нуждите на настоящото производство.
С
оглед на тези фактически констатации, основани на относимия доказателствен
материал по делото, въззивният съд приема от правна страна следното:
Към
процесната дата между ищцеца и ответника са съществували търговски
взаимоотношеия по продажба на дизелово гориво, като ответникът е зареждал
докарани от него и друг шофьор товарни автомобили на колонката на ищеца в гр. К.
и заплащал впоследствие цената на горивото в брой, като посочвал фирмата, на
която да бъде издадена фактура. Още с исковата молба ищецът е заявил, че няма
никакви търговски взамоотношения с дружеството „***“ ЕООД, на което по искане
на ответника е била издадена фактура за продаденото дизелово гориво. По делото
не са събрани доказателства, установяващи наличието на такива взаимоотношения
между двете дружества към процесната дата.
От събраните по делото гласни и писмени
доказателства се установява по безспорен начин, че на 05.02.2014 г. ответникът
и свидетелят Д. са заредили при ищеца два товарни автомобила и един пикап, като
резервоарите на товарните автомобили били напълнени догоре. Въззивният съд
счита, че в случая не е от решаващо значение за изхода на правния спор въпросът
чия собственост са били двата товарни автомобила, доколкото ответникът е поел
задължение от свое име и за своя сметка да заплати зареденото гориво в същите,
а не от името и за сметка на техния собственик. В тази връзка следва да бъде
посочено, че самият ответник е признал с депозирания от него писмен отговор
частично претендираното от ищеца вземане, като по този начин е признал
съществуващото между страните правоотношение и поето от негова страна
задължение за плащане по същото.
Установено е също така по безспорен начин
по делото, че извършената на процесната
дата продажба на дизелово гориво на ответника на обща стойност 3333,27 лв. е
надлежно осчетоводена при ищеца, като редовността на счетоводните записвания не
е била оспорена в хода на първоинстанционното производство.
По делото не са събрани доказателства,
установяващи плащане от страна на ответника на дължимата сума за продаденото му
от ищеца дизелово гориво, дори и до размера на признатото от него задължение.
При неизпълнение на задължението си да
заплати цената на продаденото му дизелово гориво ответникът е изпаднал в забава
и дължи на ищеца мораторни лихви от изискуемостта на вземането, до датата на
подаване на заявление от кредитора за издаване на заповед за изпълнение, като
общата сума на дължимите мораторни лихви за този период, изчислена с помощта на
online калкулатор за законна лихва, е в претендирания с исковата молба
размер от 1822,81 лв., а не в размера, посочен в заключението на вещото лице.
В
този смисъл, предявеният положителен установителен иск се явява доказан по своето основание и размер и следва да бъде уважен, както
правилно е приел и първоинстанционният съд.
Въззиваемата страна не е претендирала
разноски и с оглед изхода на спора, деловодни разноски за настоящата инстанция
не следва да бъдат присъждани.
С въззивната жалба неправилно е
администрирана за разглеждане от въззивния съд подадена от ответника Т.К. до
първоинстанционния съд молба /искане/ за изменение на постановеното решение в
частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК, като неправилно е прието от
районния съд, че това искане има характер на жалба срещу определените деловодни
разноски. По тази молба следва да произнесе първоинстанционният съд в
производство по чл. 248 ГПК, след връщане на делото от настоящата инстанция.
Воден
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 33 от 08.04.2020 г. на Районен
съд – гр.К., постановено по гр.д. № 532/2019
г.
ВРЪЩА делото на Районен съд – гр.К. за
произнасяне по реда на чл. 248 ГПК по молба /искане/ на адв. С.Ш., като
пълномощник на ответника Т.Н.К., с вх.№ 829/14.05.2020 г., за изменение на
решението в частта за разноските.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: