Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………………… 2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Варна, ІV тричленен състав, в публичното заседание на девети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ГАНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯНА ШИРВАНЯН
ЙОРДАН ДИМОВ
при секретаря Светлана Стоянова
в присъствието на прокурор Тони Томов
като разгледа
докладваното от съдия Йордан Димов КАД № 1377/2021 г. по описа на
Административен съд – Варна, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по
реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63, ал. 1 от ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на О.З., гражданин на Украйна, срещу Решение № 260520/19.04.2021 г., постановено по АНД № 4796/2020 г. по описа на Районен съд – Варна /ВРС/, с което е потвърдено Наказателно постановление № 23-0000900/26.10.2020 г., издадено от Началника на Отдел „Контрол“ в Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна.
Твърди се незаконосъобразност и неправилност на оспореното решение поради нарушение на закона – касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/. Сочи се, че решаващият съдебен състав не е взел предвид, че наказателното постановление е издадено при наличие на съществени процесуални нарушения, тъй като не съдържа необходимите, индивидуализиращи личността на нарушителя, данни, в т.ч. постоянния му адрес, данните от националния му документ за самоличност и гражданството му. Счита се, че е налице несъответствие между описанието на изпълнителното деяние, съдържащо се в акта за установяване на административно нарушение /АУАН/ и наказателното постановление, и фактическата обстановка по случая. Сочи се, че в хода на административнонаказателното производство не е бил назначен заклет преводач, въпреки че наказаното лице е чужд гражданин и не владее български език, поради което е нарушено правото му на защита. Навеждат се доводи за липса на извършено нарушение, тъй като по делото е представено удостоверение за професионална компетентност и за психологическа годност на водача, издадено от Република Литва. Във връзка с това се оспорват изводите на районния съд, че жалбоподателят не притежава удостоверение за психологическа годност, издадено в държава членка на Европейския съюз /ЕС/. Изтъква се, че са налице основания за приложение на чл. 28 от ЗАНН. Отправя се искане за отмяна на въззивното решение и отмяна на издаденото наказателно постановление.
Ответната страна – Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна, в депозиран чрез процесуален представител отговор на касационната жалба оспорва същата като неоснователна и моли решението на ВРС да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 63, ал. 3 във връзка с ал. 5 от ЗАНН.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба, по която е образувано настоящото съдебно производство, е постъпила от легитимирано лице, в законния срок, поради което се явява допустима и се дължи разглеждането й по същество.
Предмет на обжалване пред ВРС е било Наказателно постановление № 23-0000900/26.10.2020 г., издадено от Началника на Отдел „Контрол“ в Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна, с което на О.З., гражданин на Украйна, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2000 лева на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвтП/, за нарушение на чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 30.10.2002 г. за международен автомобилен превоз на пътници и товари, издадена от Министъра на транспорта и съобщенията /Наредба № 11 от 30.10.2002 г./.
Районният съд е приел от фактическа страна, че при извършена на 26.10.2020 г., около 10:25 ч., по републикански път II- 29, Добрич – Варна, на около 1 км след разклона за с. Изворско, в посока гр. Варна, проверка служители на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна установили, че О.З., гражданин на Украйна, управлява влекач марка „Ивеко“ от кат. N3 с рег. № ******** с прикачено полуремарке с рег. № *******, кат. О4, с който извършва международен обществен превоз на товари по маршрут Украйна – България, за превозвач „М. и Ко“ ЕООД, видно от СМR от 22.10.2020 г., натоварен с 22 788 кг товар, без да притежава удостоверение за психологическа годност на водача по смисъла на наредбата по чл. 152, а. 1, т 2 от Закона за движението по пътищата. За констатираното срещу З. е съставен АУАН, въз основа на който впоследствие е издадено оспореното пред ВРС наказателно постановление.
От правна страна районният съд е приел, че наказателното постановление е издадено от компетентен орган, в шестмесечния преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 57 от ЗАНН. За неоснователно е счетено възражението за липса на конкретизация относно личността на привлеченото към административнонаказателна отговорност лице. След подробен анализ на установените по делото факти и относимите към тях правни норми на националното и на европейското законодателство решаващият състав на ВРС е обосновал правна теза за установеност на административното нарушение по чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 30.10.2002 година. Това свое становище въззивният съд е аргументирал, позовавайки се на нормативното правило, че единствено към наетите на работа граждани на страни членки на ЕС, притежаващи професионална квалификация в своята държава, не се поставят допълнителни изисквания за придобиване на квалификация на територията на Република България по повод създадените с българско дружество трудови правоотношения. Изложени са мотиви, че водачи – граждани на държава, която не е член на ЕС, какъвто е украинският гражданин – субект на процесното наказателно постановление, придобиват начална квалификация при условията и по реда на Наредба № 41/04.08.2008 г., ако предприятието, в което работят, е установено в Република България, което в случая не е изпълнено от наказаното лице. Достигнат е извод за правилно определяне на санкционната норма и на размера на наложеното административно наказание. Първостепенният съд е констатирал, че не са налице основания за квалифициране на случая като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. Така мотивиран, ВРС е потвърдил оспореното пред него наказателно постановление.
Обжалваното решение е правилно постановено. Районният съд е извършил цялостна проверка на обжалваното наказателно постановление, като подробно и задълбочено е обсъдил в мотивите си всички събрани в хода на производството доказателства поотделно и в съвкупност, в тяхната хронология и логическа последователност, въз основа на което е достигнал до верни фактически и правни изводи по приложението на материалния закон.
От доказателствата по делото не се установява притежаването от О.З. на валидно удостоверение за психологическа годност по смисъла на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата, каквото изискване е въведено в императивната разпоредба на чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 30.10.2002 г. към водачите на превозно средство, извършващо международни превози на товари, каквото качество безспорно притежава касационният жалбоподател. Представените едва в хода на въззивното производство шофьорска книжка за превоз на товари в съответствие с лиценза на Общността, издадена от Министерството на държавния автомобилен транспорт на Република Литва, както и сертификат за придобита професионална компетентност и квалификация на водача за превоз на товари, издаден от Акционерно дружество „Гиртека“, Република Литва, не представляват удостоверение за психологическа годност, издадено в държава членка на ЕС. Тези документи имат отношение към правоспособността на водача и професионалната му квалификация да извършва превоз на товари, но не установяват психологическата годност на същия.
Неотносими към изпълнението на въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 30.10.2002 г. изискване за притежаване на валидно удостоверение за психологическа годност по смисъла на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата са и представените от З. в производството пред ВРС сертификат за преминат задължителен периодичен наркологичен контрол и медицинско свидетелство за преминат задължителен първоначален периодичен психиатричен контрол. Тези документи са издадени от КНП Регионален медицински център за психично здраве на гр. Одеса – ООР към Министерството на здравеопазването и социалната защита на Одеска обл. – ОДА, т.е. от компетентните органи на друга държава, която не е член на ЕС или на Споразумението за Европейското икономическо пространство, а не по реда на Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания, която именно се явява наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата. Освен това същите са издадени на 17.11.2020 г., т.е. след извършване на проверката и установяване на нарушението – на 26.10.2020 година.
Съдът отчита и обстоятелството, че превозът се извършва не само на територията на Република България , но е възложен и от дружество, регистрирано у нас, съобразно българското законодателство, с което нарушителят – О.З. има сключен трудов договор. Както евидно от Трудов договор №6/18.07.2019 г., приложен по преписката г-н З. работи по трудово правоотношение с „М. и ко“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление – ---------------------и управител А.И. Т.е. налице е основание да се приеме, че Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания е напълно приложима в настоящата хипотеза.
След като към момента на извършване на проверката от контролните органи касаторът не е притежавал валидно удостоверение за психологическа годност правилен е изводът на въззивния съд, че същият е осъществил от обективна и субективна страна изпълнителното деяние на визираното в чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 30.10.2002 г. административно нарушение. Така повдигнатото обвинение, установено от фактическа страна, се субсумира под правилно приложената от административнонаказващия орган норма на чл. 93, ал. 1, т. 1 от ЗАвтП, тъй като изначалната липса на валидно удостоверение за психологическа годност съответства на административнонаказателния състав именно на посочената санкционна разпоредба. Както правилно е посочил районният съд, наложеното административно наказание законосъобразно е определено в минималния размер, предвиден в санкционната норма на чл. 93, ал. 1, т. 1 от ЗАвтП, поради което пред съда не стои въпросът за неговото редуциране.
Правилна е преценката на предходната съдебна инстанция за неприложимост на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН. Посочената в ал. 3 на чл. 1 от Наредба № 36 от 15.05.2006 година на министъра на транспорта цел на психологическите изследвания да гарантират сигурността на пътя с управление на МПС от водачи без опасност от пътнотранспортни произшествия определя значимостта на защитените от закона обществени отношения и съответно високата степен на обществена опасност на деянието. Квалификацията на последното като маловажно изисква установяване наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства, каквито не са доказани в процеса. Установеното с нормата на чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 31.10.2002 г. задължение за водач на МПС, извършващо международни превози на пътници и товари, да притежава валидно удостоверение за психологическа годност е императивно и неговото неизпълнение винаги влече предвидената в закона отговорност.
Неоснователни са касационните доводи за допуснати в хода на административнонаказателното производство съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като при провеждане на административнонаказателното производство не е назначен преводач на нарушителя. Между страните няма спор, че наказаното лице е украински гражданин, но от събраните във въззивното производство гласни доказателства се установява, че на същия е разяснено извършеното от него нарушение на руски език, като по административнонаказателната преписка е налице декларация, подписана от самия водач, съгласно която той е отказал да му бъде предоставен преводач. Освен това, в чл. 1, т. 3 от Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство е регламентирано, че когато законодателството на държава членка предвижда налагането на санкция за леки нарушения от страна на орган, различен от съд с компетентност по наказателноправни въпроси, и когато налагането на такава санкция може да бъде обжалвано пред такъв съд, настоящата директива се прилага единствено за производството по обжалване пред този съд. Следователно, съгласно цитираната разпоредба от Директива 2010/64/ЕС, в производства като настоящото не е абсолютно задължително назначаването на преводач в хода на административнонаказателното производство. Нещо повече, в т. 16 от Преамбюла към Директивата изрично е посочено, че в случаите на пътнотранспортни нарушения, извършвани в широк мащаб и които могат да бъдат установени след пътнотранспортна проверка /каквото е настоящото нарушение/ не може да се изисква компетентният орган да гарантира всички права съгласно тази директива.
Неоснователно е и оплакването за незаконосъобразност на наказателното постановление поради непосочването на индивидуализиращи личността на нарушителя данни. В процесния санкционен акт са отразени името, датата на раждане и държавата, чийто гражданин е нарушителят, поради което не е налице нарушаване на неговите права. Липсата на посочване на постоянния му адрес, както и на някои данни от националния му документ за самоличност, като номер, дата на издаване и издател, не представляват съществени процесуални нарушения, обуславящи отмяна на наказателното постановление на самостоятелно основание.
При извършена служебна проверка на обжалваното решение извън наведените в касационната жалба оплаквания съобразно изискванията на чл. 218, ал. 2 от АПК не се установяват пороци във връзка с неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, поради което същото следва да бъде оставено в сила.
При този изход на правния спор своевременно заявената претенция на касационния ответник за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да бъде удовлетворена, като съобразявайки че делото не се отличава с висока степен на фактическа и правна сложност и е приключило след провеждането само на едно открито съдебно заседание, в което Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна не е била процесуално представлявана, съдът определя същото в размер на 80 лева на основание чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл. 63, ал. 5 от ЗАНН и чл. 37 от Закона за правната помощ.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63 ал. 1 от ЗАНН, настоящият тричленен състав на Административен съд – Варна
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила Решение № 260520/19.04.2021 г., постановено по АНД № 4796/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА О.З., гражданин на Украйна, да заплати на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 /осемдесет/ лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.