Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Велико Търново, 08.08.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия, осемнадесети състав, на осми юли
две хиляди и деветнадесета година, в публично съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар Димитринка
Бабекова
като разгледа докладваното от
съдията
гр. дело № 3953 по описа за 2018г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430
ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД и съединени с тях в условията на
евентуалност /при отхвърляне на установителните искове/, обективно кумулативно
съединени осъдителни искове по чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ.
Ищецът излага твърдения, че на основание договор за
потребителски кредит № *** от 11.11.2009г. трето за делото лице - "***"
АД е предоставил на ответника кредит в размер на 9770 лв. Сочи, че длъжникът се
е задължил да върне усвоената от него сума, ведно с договорна лихва в срок до
11.11.2021г., на равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва.
Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си за плащане на месечните
вноски, съгласно уговорения погасителен план, поради което е останал задължен
за сумата от 9708, 45 лв. – главница и за сумата от 1507, 59 лв. – договорна
лихва. Ищецът сочи, че горепосочените вземания са му прехвърлени от кредитора с
договор за цесия от 18.01.2016г., за което ответникът е надлежно уведомен по
реда на чл. 99 ал. 3 ЗЗД, с писмо получено от него на 21.09.2018г. Твърди, че
ответникът не е изпълнил задълженията си в дадения му двуседмичен срок, поради
което кредита е станал предсрочно изискуем считано от 07.10.2018г. Ищецът
излага, че се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3387/2018г. на
ВТРС за сумата от 1462, 41 лв., част от вземането за главница, цялото в размер
на 9708, 45 лв., формирано като сбор от вземанията за главница в падежиралите
вноски в периода 11.12.2013г. – 11.06.2016г., както и за сумата от 1507, 59 лв.
– договорна лихва за периода 11.11.2009г. – 07.10.2018г. Сочи, че длъжникът е
подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което моли съда
да приеме за установено по отношение на него, че му дължи горепосочените
вземания, произтичащи от процесния договор за потребителски кредит. В условията
на евентуалност ищецът предявява осъдителни искове срещу ответника за
присъждане на тези суми, в случай че исковете по чл. 422 ГПК бъдат отхвърлени
от съда. Претендира разноски.
С отговора на исковата молба, депозиран лично от
ответника и от назначения му по реда на чл. 94 ГПК служебен адвокат, се заема
становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че в заповедта
за изпълнение и в исковата молба ищецът е основал вземанията си на различни
договори за кредит. Ответникът признава, че сключил договор за кредит № *** от
11.11.2009г., но оспорва да е получавал отпусната му в заем сума или да се е
разпореждал с нея. В тази връзка се оспорва доказателствената стойност на
представеното с исковата молба бордеро с референция № 4142400/11.11.2009г., тъй
като то касае друг договор за кредит и друга банкова сметка. *** – кредитор да
е сключен договор за цесия, както и с него да са прехвърлени вземанията по
процесния договор за кредит. Оспорва се да е налице надлежно уведомяване на
длъжника по см. на чл. 99 ал. 3 ЗЗД за извършената цесия. Възразява се да е
обявена предсрочна изискуемост на кредита. Релевира се възражение за погасяване
по давност на заявените вземания по подробно развити съображения. Моли се за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, намира за установено следното:
От представения по делото заверен препис от договор за
потребителски кредит № *** от 11.11.2009г. се установява, че трето за делото лице - "***"
АД е предоставило на ответника потребителски кредит в размер на 9770 лв., който
се превежда по посочена в договора банкова сметка, ***. Последният се е
задължил да погаси кредита до 11.11.2021г. на равни месечни анюитетни вноски,
включващи главница и лихва, с размера на вноските през първата година от 128,
32 лв. и с размер от 157, 50 лв. до края на срока на договора /чл. 6 и чл. 7
ал. 1/. Падежът на погасителните вноски е 11 –то число на месеца, а те са
посочени като брой и размер в погасителния план, неразделна част от договора за
кредит /чл. 7 ал. 1, чл. 8 ал. 1 и чл.
17/. Съгласно чл. 15 при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска
от главницата или лихвата по кредита, както и при неизпълнение на което и да е
друго задължение по договора, вземането на кредитора за възстановяване на целия
кредит става предсрочно изцяло изискуемо, без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на страните за това.
От банково бордеро № 9460310/11.11.2009г. е видно, че
на тази дата по посочената в договора за кредит банкова сметка, ***, е
преведена сумата от 9770 лв.
От договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г. се
установява, че кредитодателят се е съгласил да прехвърли на ищеца по делото
всички свои права, облаги и участия върху и във вземанията, произтичащи от
сключените от него договори за заем /главница, лихви, привилегии, обезпечения,
поръчителства и др./, посочените в съответния портфейл, които цесионерът се е
съгласил да приеме съгласно разпоредбите чл. 99 и чл. 100 ЗЗД /чл. 2.1. и чл.
1.1. – дефиниции/. Според чл. 4.3. от договора за цесия прехвърлителят
упълномощава приобретателя и всеки посочен от него адвокат, с правото на
действат като негови представители при уведомяване на длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземанията, за което подписва нотариално заверени пълномощни.
Видно от приложеното към делото пълномощно /лист 5/ кредиторът е упълномощил
адвокатското дружество „Иванов и Денев”, представлявано от адв. Ив. Иванов и
адв. Ж. Денев, да представляват банката по отношение на вземанията предмет на
горепосочения договор за цесия и да уведомят всички кредитополучатели за
извършеното в полза на ищеца прехвърляне на вземания по конкретните договори за
заем. С писмено потвърждение по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД цедентът е
потвърдил, че индивидуализираните в Приложение № 1 към това потвърждение
вземания са придобити от ищеца в качеството му на цесионера.
От
представеното извлечение от приложение № 1 към потвърждението за цесия се
установява, че кредитодателят е цедирал на ищеца вземането си към ответника по
процесния договор за потребителски кредит, което е индивидуализирано с данните
на кредитополучателя, с номер на договора, уникален номер за случая и с
остатъка от дължимите суми за главница, лихви и такси към 31.12.2015г. В
качеството си на пълномощник на цедента и в съответствие с уговореното в чл. 4.3.
и чл. 5.1.1. от договора за цесия горепосоченото лице – адв. Ж. Денев е
изпратил до ответника уведомителни писма за извършеното прехвърляне на
задълженията му по процесния договор за кредит и за даване срок за доброволно
изпълнение, при неспазването на който всички вземания по него ще станат
незабавно дължими /предсрочно изискуеми/. Видно от представеното известие за
доставяне уведомителните писма са получени лично от ответника на 21.09.2019г. Препис
от тях и посоченото по - горе пълномощно са му връчени, ведно със съобщението
по чл. 131 ГПК и другите съдебни книжа.
От заключението на изслушаната по делото СИЕ се потвърждава,
че процесния кредит е усвоен еднократно на 11.11.2009г., с превод на сумата от
9770 лв. по сметка на ответника. В изпълнение на задълженията си по договора
последният е извършил две плащания в общ размер на 230 лв. /на 09.12.2009г. –
130 лв. и на 16.04.2010г. – 100 лв./, с които са погасени 61, 55 лв. –
главница, 198, 06 лв. – лихва и 7, 50 – такси /обяснения на вещото лице в
съдебно заседание/. В тази връзка вещото лице е изчислило, че към 18.01.2016г.
изискуемите задължения по договора за потребителски кредит възлизат на 9708, 45
лв. – главница, 1507, 59 лв. – договорна лихва и 30 лв. – такси.
Поради забава в
плащането на погасителните вноски и позовавайки се на уговорената в договора
предсрочна изискуемост, настъпила според ищеца на 06.10.2018г., същият е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Заповедният съд
е уважил заявлението и е издал срещу длъжника заповед № 1699/20.11.2018г. за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 3387/2018г. на ВТРС, имаща за
предмет вземанията по процесния договор за кредит в размер на 1462, 41 лв. –
главница, представляваща част от общо дължимата сума от 9708, 45 лв. и в размер
на 1507, 59 лв. – договорна лихва за периода 11.11.2009г. – 07.10.2018г. Заповедта
за изпълнение е връчена лично на длъжника и същият е депозирал възражение срещу
нея в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК. В хода на настоящото производство ищецът е
уточнил, че частичната му претенция за главница е формирана от частта за
главница в падежиралите вноски за периода 11.12.2013г. – 11.06.2016г.
При така
установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към
ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал.1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК и има за
предмет посочените в заповедта за изпълнение суми.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е
съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му
провеждането предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на
посоченото в нея основание. Това предполага установяване от страна на ищеца на
наличието на валидно облигационно отношение между кредитодателя и
кредитополучателя по договора за кредит, усвояването на кредита от страна на
ответника, настъпила изискуемост на вземанията по кредита, размера на
претендираните отделни вземания, прехвърлянето на вземанията по кредита на
ищеца с договор за цесия, надлежно уведомяване на ответника по смисъла на чл.
99 ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземанията.
Ответникът изрично признава факта на сключване на
процесния договор, което признание се подкрепя и от представения с исковата
молба документ на договора за потребителски кредит № *** от 11.11.2009г. Последният е подписан от
него и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 430 ТЗ, поради
което е източник на валидно облигационно правоотношение между кредитодателя
/"***" АД/ и кредитополучателя. Със сключването на този договор
банката – кредитор е поела задължение да предостави на ответника кредит в
размера на 9770 лв. От представеното банково бордеро от 11.11.2009г. и от
заключението на изслушаната СИЕ е видно, че ищецът е превел отпусната в заем
сума по посочената в договора банкова сметка, ***. По този начин кредиторът е
поставил в разпоредителната власт на ответника сумата по кредита, с което е
изпълнил основното си договорно задължение. Оплакването на последния относно
посочения в банковото бордеро от 11.11.2009г. номер – 4142400 не държи сметка,
че това не е номер на друг банков кредит, а е уникалния код в системата на
банката относно процесния договор /виж. извлечение от приложение № 1/. А и в
случая извършените от ответника плащания на две вноски по кредита, установени
по заключението на СИЕ, представляват признание на неизгодния факт за
получаване на отпусната в заем сума. Лишено от всякаква житейска логика е да се
правят погашения по кредита, ако същият не е бил реално получен. В тази връзка
възраженията на ответника, че не е получил или че не се е разпореждал с
процесната сума се явяват изцяло неоснователни. С реалното усвояване на
предоставената в заем сума е завършен фактическия състав на договора за заем,
което е породило задължението на кредитополучателя да я върне в срок до 11.11.2021г.,
ведно с договорената лихва по чл. 3 от договора, на 144 месечни анюитетни
вноски по погасителен план, който е неразделна част от договора за кредит. От
заключението на изслушаната по делото СИЕ безспорно се установи, че ответникът
изпаднал в забава относно връщането на кредита, съгласно уговорения погасителен
план и в тази връзка е останал задължен за сумата от 9708, 45 лв. – главница и
за сумата от 1507, 59 лв. – договорна лихва за периода от 11.11.2009г. до
07.10.2018г.
Ищецът се явява
материалноправно легитимиран да търси установяване дължимостта на посочените
вземания, тъй като на основание договор за възлагане /прехвърляне/ на вземания
от 18.01.2016г. и приложение № 1 към потвърждението за цесия по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, същите са му прехвърлени от стария кредитор. Възражението на длъжника, че
договора за цесия няма предмет /основание/, поради липса на задължение към
цедента се явява напълно неоснователно. Видно от гореизложеното в настоящото
производство безспорно се установи, че за ответника съществува задължение за
връщане на предоставената в заем сума по договор за потребителски кредит № *** от 11.11.2009г., ведно
с договорената лихва. Тези задължения на кредитополучателя са придобити от
ищеца с договора за цесия от 18.01.2016г., доколкото са включени в приложение №
1 към потвърждението за цесия, където са индивидуализирани по обем и обхват.
Оспорването на
ответника за липсата на договор за прехвърляне на вземания между кредитодателя
и ищеца и за липсата на надлежно уведомяване също се явяват неоснователни. За да
се прояви действието на договора за цесия е достатъчно постигането на съгласие
между стария и новия кредитор. От момента на постигне на съгласието страните по
договора за прехвърляне на вземания са валидно обвързани от него и цесионерът
се явява носител на придобитите имуществени права. Приемането на цесията от
длъжника и неговото участие при сключването на договора не е необходимо, но за
да има действие спрямо него цесията следва му бъде съобщена от предишния
кредитор – чл. 99 ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Уведомяването има за цел да обвърже
длъжника с договора за прехвърляне на вземането и да го защити срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му. Изходящото от цедента уведомяване създава
достатъчна сигурност за длъжника относно извършената замяна на стария кредитор
и гарантира изпълнение на задължението му спрямо лице, легитимирано по смисъла
на чл. 75 ал. 1 ЗЗД. В закона липсва забрана съобщението за цесията по чл. 99 ал.
3 ЗЗД да бъде извършено от пълномощник на цедента нарочно упълномощен за това
правно действие. В този смисъл е решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. №
5759/2014г. на ІІІ г.о., ВКС. В случая доказателствата по делото сочат, че процесуалния
представител на ищеца е упълномощен от цедента да уведоми ответника за
извършеното прехвърляне на процесното вземане /нотариално заверено пълномощно
от 18.01.2016г. – лист 5/. В съответствие с предоставените му права пълномощникът
е уведомил ответника, с получено от последния на 21.09.2018г. писмо, че ищецът
на основание горепосочения договор за цесия е изкупил задълженията му по
договора за кредит. Личното получаване на уведомлението от адресата сочи на
надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД. Дори предприетото
с отговора на исковата молба оспорване от процесуалния представител на
ответника, че цесията не му е съобщена, да е вярно, с личното получаване на
съдебните книжа по делото, част от които е описаното уведомително писмо по чл.
99 ал. 3 ЗЗД, същият се явява уведомен за прехвърлянето на вземанията по
договора за кредит. Факт, който е относим към спорното право и е настъпил след
предявяване на иска, поради което следва да бъде съобразен по делото на
основание чл. 235 ал. 3 ГПК /Решение № 3/16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на II, ВКС/.
По изложените
съображения настоящият състав на ВТРС намира, че възраженията на ответника
относно наличието на договорна връзка между цедента и цесионера, имаща за
предмет задълженията му по процесния договор за кредит и относно липсата на
уведомяване по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД са изцяло неоснователни. Още повече,
че длъжникът може да възразява успешно за ненадлежното си уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че е изпълнил на стария кредитор или на овластено
от него лице преди да е уведомен за цесията /Решение № 40/13.05.2010г. по т.д.
№ 566/2009г. на I т.о. и Определение № 987/18.07.2011г. по гр.д. № 867/2011г.
на IV г.о., ВКС/. По делото нито се твърди, нито се доказва ответникът да е
платил преди да му е връчен препис от исковата молба на лице различно от
цесионера, поради което възражението за липсата на уведомяване не засяга
придобитите от ищеца права по силата на договора за цесия. Ето защо към момента
на приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, следва да се приеме,
че ищецът е титуляр на дълговете на кредита, както и че прехвърлянето на
вземането е противопоставимо на ответника и има действие спрямо него.
За да обоснове изискуемостта на процесните вземания ищецът
в подаденото заявление по чл. 410 ГПК се е позовал на уредена в чл. 15 от договора
за кредит предсрочна изискуемост, поради просрочие в плащанията на
погасителните вноски, която според него е настъпила на 07.10.2018г., когато е
изтекъл дадения на длъжника 15-дневен срок за доброволно изпълнение. Предсрочната
изискуемост на вземането по договор за банков кредит, уредена в нормите на чл.
432 ТЗ вр. чл. 60 ал. 2 ЗКИ представлява преобразуващо право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление.
Последното следва да достигне до насрещната страна по договора, но не се нуждае
от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните
предпоставки за предсрочната изискуемост /мотиви т. 2 от ТР № 3/27.03.2019г. по
тълк. дело № 3/2017г. на ОСГТК/. Когато предмет на делото е иск по чл. 422 ГПК фактите
относими към настъпване и обявяване й следва да се осъществили преди образуване
на заповедното производство /ТР № 4/2013г. на ОСГТК, Решение № 123/09.11.2015г.
по т.д. № 2561/2014г. на II т.о. и мн. други/. В случая от заключението на СИЕ
е видно, че длъжникът е изпаднал в забава след 11.01.2010г., когато е падежа на
първата непогасена вноска. Непогасяването на тази вноска и коя да е от
следващите вноски, съгласно чл. 15 от договора, е основание за настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита. Въпреки предвиденото между страните, това
обстоятелство не е достатъчно, за да изгуби длъжника предимството на срока, а е
необходимо кредиторът да му обяви волята си, че прави кредита предсрочно изискуем
/т. 18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК/. След сключването на договора за цесия
кредитор на вземанията по процесния договор за кредит е цесионера. За него няма
законова пречка да обяви изискуемостта на кредита преди изтичане на крайния
срок, тъй като е придобил вземането с всичките му принадлежности, включително с
правото да обяви предсрочната му изискуемост /Решение № 6/04.04.2019г. по т.д.
№ 917/2018г. и Решение № 204/25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г., двете на I т.о., на ВКС/. Понастоящем с писмо от 21.09.2018г.,
достигнало до длъжника на същата дата, ищецът недвусмислено е посочил, че
поради наличието на непогасени задължения прави кредита предсрочно изискуем,
ако непоследва доброволно изпълнение в 15 – дневен срок. По делото не се твърди
и не се доказа ответникът да е погасил кредита или част от него в дадения срок,
поради което с изтичането му се е проявило действието на обявената му
предсрочна изискуемост. Следователно към датата на подаване на заявлението в
съда – 05.11.2018г. е бил изискуем целият непогасен остатък от вземането за
главница в размер на 9708, 45 лв. Длъжникът не доказва да е платил или погасил
по друг начин тази сума, поради което дължи нейното връщане. В случая обаче ищецът
е предявил частична претенция в размер на 1462, 41 лв., представляваща част от
цялото вземане за главница, която е формирана като сбора от частта за главница в
падежиралите вноски за периода 11.12.2013г. – 11.06.2016г. По делото безспорно
се установи, че процесните вноски не са платени към датата на заявлението по чл.
410 ГПК, поради което частичния иск за главница се явява основателен в пълния
си размер.
Дори предсрочната изискуемост на кредита да не бе
надлежно обявена на длъжника, доколкото в случая частичната претенция е
формирана от сбора на падежирали преди датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение погасителни вноски, същата отново би била
основателна. Съгласно т. 1 от ТР № 8/02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на
ОСГТК/ не е налице недопустима подмяна на основанието на иска, когато при
претенция за заплащане на цялата главница по договора за кредит поради
предсрочна изискуемост, се присъдят вноските с настъпил падеж. Безспорно
погасителните вноски за периода 11.12.2013г. – 11.06.2016г. са падежирали към
датата на заповедното производство, поради което уважаването иска за установяване
дължимостта на включените в тях вземания за главница е допустимо и няма да
представлява произнасяне по непредявен иск. С оглед на диспозитивното начало в
процеса ирелевантен за уважаване на частичния иск е факта, че сбора на частта
от главницата в падежиралите вноски за спорния период е по – голям от заявената
сума от 1462, 41 лв.
Изложените съображения за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита респ. за наличието на непогасени падежирали месечни вноски
в периода 11.11.2009г. – 07.10.2018г. обуславя дължимостта на включените в
последните вземания за договорна лихва. Уговорената в договора лихва е
възнаграждение за предоставянето и ползването на кредита за срока на договора. Следователно
до крайния срок на договора респ. до датата на обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита договорната лихва е дължима, съгласно уговорения между
страните погасителен план/т. 2 от ТР № 3/27.03.2019г. по тълк. дело № 3/2017г.
на ОСГТК/. След настъпване на предсрочната изискуемост договорна лихва не се
дължи. В случая договорната лихва се претендира до датата на настъпване на
предсрочната изискуемост, поради което претенцията за съдебното й установяване
се явява доказана по основание. Относно размера й съдът съобрази представения
към исковата молба погасителен план, от който е видно, че за периода 11.11.2009г.
– 07.10.2018г. размера й неколкократно надвишава исковата сума от 1507, 59 лв.
Наличието на непогасени задължения за главница и
лихва, изисква съдът да се произнесе по релевираното в срока по чл. 131 ГПК
възражение на ответника за погасяване по давност на тези вземания. По общото
правило на чл. 114 ал. 1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е
изискуемо. Задължението поето от кредитополучателите е да внасят анюитетни
вноски за погасяване на задълженията си, следователно давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по
отношение на кредитора. Това е така, тъй като отделните погасителни вноски се
ползват с определена самостоятелност /автономност/. Всяка от тях има отделен
падеж, за всяка вноска може да се изпадне в забава, за всяка падежирала вноска
може да се предяви осъдителен иск, да се начислява обезщетение за забава, при
неплащане и прочие. По аргумент от нормата на чл. 110 ЗЗД задълженията за
главница се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност, а тези за
лихви с тригодишна давност по чл. 111 б. „в” ЗЗД. Давността се смята за
прекъсната с предявяването на иска /чл. 116 б. „б” ЗЗД/, но когато същият е
установителен иск по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК, този момент се измества от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда. В случая последното е подадено на 05.11.2018г., поради което към този
момент никое от вземанията за главница, включено в погасителните вноски от
11.12.2013г. до 11.06.2016г. не се явява изсрочено по давност. По отношение на
вземането за договорна лихва покрити с давност се явяват вноските преди
05.11.2015г., поради което ответникът дължи уговорената между страните по
договора за кредит възнаградителна лихва в периода 05.11.2015г. до 07.10.2018г.
Съгласно погасителния план за този период вземането за договорна лихва е в
размер на 3045, 08 лв., но с оглед диспозитивното начало в процеса предявения
установителен иск по чл. 422 ГПК следва да се уважи до заявения размер на 1507,
59 лв.
Мотивиран от всичко изложено съдът намира, че
предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК се явява основателен и доказан за
сумата от 1462, 41 лв., представляваща част от главницата по договора за
потребителски кредит № *** от 11.11.2009г., цялата в размер на 9708, 45 лв., формирана като
сбор от вземанията за главница в падежиралите вноски в периода 11.12.2013г. –
11.06.2016г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на
заявлението в съда – 05.11.2018г. до окончателното й изплащане и за сумата от
1507, 59 лв. възнаградителна лихва за периода 05.11.2015г. до 07.10.2018г., за
които вземания има издадена заповед № 1699/20.11.2018г. за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 3387/2018г. на ВТРС. За периода от 11.11.2009г.
до 05.11.2015г. договорна лихва не се дължи.
Уважаването на установителната претенция по чл. 422 ГПК представлява процесуална пречка за съда да се произнесе по предявения в условията
на евентуалност осъдителен иск за присъждане на процесните вземания.
При този изход на делото претенцията на ищеца за
присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното производство /т.
12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява основателна.
В настоящото производство ищецът е доказал извършването на разноски за държавна
такса в размер на 58, 80 лв. и за възнаграждение на вещо лице в размер на 180
лв., поради което ответникът в съответствие с чл. 78 ал. 1 ГПК следва да му заплати
сумата от 238, 80 лв. За заповедното производство последният дължи заплащането
на разноски в размер на 60 лв.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Г.Д.Г., ЕГН: **********, с постоянен адрес:***, че
ДЪЛЖИ на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, р-н Витоша, ж.к. „Малинова долина”, ул. "Рачо Петков -
Казанджията" № 4-6, на основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД СУМАТА от 1462, 41 лв. /хиляда
четиристотин шестдесет и два лева и 41 стотинки/, представляваща част от главницата
по договора за потребителски кредит № *** от 11.11.2009г., цялата в размер на 9708, 45 лв., формирана като
сбор от вземанията за главница в падежиралите вноски в периода 11.12.2013г. –
11.06.2016г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на
заявлението в съда – 05.11.2018г. до окончателното й изплащане и СУМАТА от 1507,
59 лв. /хиляда петстотин и седем лева и 59 стотинки/ - договорна лихва за
периода 05.11.2015г. до 07.10.2018г., за които вземания има издадена заповед № 1699/20.11.2018г.
за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 3387/2018г. на ВТРС, КАТО
отхвърля предявения иск за дължимост на договорна лихва в периода от 11.11.2009г.
до 05.11.2015г.
ОСЪЖДА Г.Д.Г., ЕГН: **********, с постоянен адрес:*** ДА
ЗАПЛАТИ на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Витоша, ж.к. „Малинова долина”, ул. "Рачо Петков
- Казанджията" № 4-6 СУМАТА от 238, 80 лв. /двеста тридесет и осме лева и 80
стотинки/, представляваща направените в исковото производство съдебни разноски,
както и СУМАТА от 60 лв. /шестдесет лева/, представляваща направените в
заповедното производство съдебни разноски.
Препис от решението, след влизането му в
сила, да се приложи по частно гражданско дело № 3387/2018г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: