Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 178
гр.Русе, 12.06.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в публичното заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Наталия Георгиева
Членове: Аглика Гавраилова
Антоанета Атанасова
при секретаря Ева Димитрова като разгледа докладваното от съдия Атанасова в. гр. д. № 136 по
описа за 2020 година,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
Прокуратурата на Република България обжалва решение № 2141/17.12.2019
г., постановено по гр. д. № 2403/2019 г. на Русенския районен съд, с което е осъдена
да заплати на Р.Ч.Я. *** сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за
причинените му болки и страдания от проявено спрямо него нарушение на правото
на равно третиране, поради проявено бездействие да се осигури достъпна среда за
хора с увреждания в обществената сграда на ОСлО към ОП Русе съобразно разпоредбата на § 6 от ПЗР на ЗИХУ
/отм./ и във вр. с чл.5 пр.5 от ЗЗДискр към 10.06.2011 г. и 06.07.2011 г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.11.2013 г. до окончателното
плащане, както и сумата от 142,86 лв. разноски
по делото. Твърди, че решението е
недопустимо поради това, че Прокуратурата на Р България не е пасивно легитимирана
да отговаря по така предявения иск, доколкото не е собственик, а само ползвател
на процесния имот. Развива подробни съображения за това, позовавайки се на
относими според нея разпоредби от ЗУТ, ЗСВ и ЗЗДискр., поради което иска решението
да бъде обезсилено. Заявява още, че същото е и необосновано,
постановено при неправилно приложение на материалния закон и при съществени
нарушения на процесуалните правила. Претендира отмяна на решението и
постановяване на ново, с което предявеният срещу нея иск да бъде отхъврлен
изцяло. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете
инстанции.
Ответникът по жалбата Р.Ч.Я. *** чрез адв. А.Ч. *** оспорва основателността на жалбата по съображенията,
изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Претендира разноски.
Постъпила е и въззивна жалба от Р.Ч.Я. *** чрез адв. А.Ч. *** срещу решение
№ 2141/17.12.2019 г., постановено по гр. д. № 2403/2019 г. на Русенския районен
съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск срещу Прокуратурата
на Р България за заплащане за сумата над 1000 лв. до пълния предявен размер от
7000 лв. Изразява несъгласие с преценката на съда за справедливост на
присъденото му обезщетение, предвид характера на засегнатотто му право, а
именно човешкото му достойнство. Намира определеното обезщетение за занижено и
иска от въззивния съд да уважи иска му за неимуществени вреди в пълния предявен
размер от 7000 лв., но не по-малко от 3000 лв. Претендира разноски.
Ответникът
Прокуратурата на Република България оспорва основателността на жалбата като счита,
че съдът правилно е определил размера на следващото се на ищеца обезщетение
съобразно събраните по делото доказателства. Претенцията на ищеца за по-висок
размер на обезщетение намира за прекомерна и несъответстваща на икономическите
условия на живот в страната. Претендира разноски.
Въззивните жалби са подадени от процесуално легитимирани
лица, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което са допустими.
Съгласно чл. 269
ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Въззивният
съд, упражнявайки правомощията си по чл.269 ГПК, намира, че решение № 2141/17.12.2019 г., постановено по гр. д. № 2403/2019 г. на
Русенския районен съд е валидно и допустимо.
Относно наведените от Прокуратурата на Република България доводи за недопустимост
на обжалваното решение поради липса на пасивна легитимация на ответника следва
да се отбележи, че същите не държат сметка за разликата между материалноправна
и процесуалноправна легитимация.
Процесуалната
легитимация на страните е свързана единствено с процесуалното представителство
и процесуалната дееспособност на субектите, участващи като страни в
производството. Тя е обусловена от правното твърдение на ищеца
относно фактическата обстановка, от която той извлича
материалното си право и която включва и твърдение за това срещу кого се търси
защита на накърненото материално право и кой носи отговорността за това
накърняване. Единствено при липсата на
процесуална легитимация, за която съдът е задължен да следи служебно,
производството по делото може да бъде прекратено. Материалноправната
легитимация е свързана с успешното провеждане на исковото производство. Липсата
на пасивна материалноправна легитимация води до неоснователност на иска. Това
обаче е въпрос по същество на делото, по който съдът трябва да се произнесе с
решение.
В случая ответник е Прокуратурата на Р България,
която е юридическо лице и притежава изискуемата процесуална правосубектност,
поради което е пасивно процесуалноправно легитимирана да отговаря по така
предявения иск.
Изложените от жалбоподателя доводи са свързани
с пасивната материалноправна легитимация, която както бе посочено по-горе касае
съществото на спора и рефлектира на правилността на решението, но не обуславя
неговата недопустимост, поради което правилно спорът е разгледан по същество.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че разгледани по
същество и двете въззивни жалби са неоснователни.
Въззивният съд счита, че формираната и изложена в мотивите
на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна
и кореспондираща със събрания доказателствен материал, а правните изводи са
прецизни и правилни, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Предявен е иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. като между
страните не съществува спор относно фактите.
Безспорно
е установено по делото, че на процесните дати 10.06.2011 г. и 6.07.2011 г. ищецът е имал статут на лице с увреждания
според легалното определение в §1, т.1 от ДР на ЗИХУ /отм./. Липсва спор и че сградата в гр. Русе, ул. „***, в която се помещава ОСлС не е достъпна за хора
с увреждания.
От наведените доводи във
въззивните жалби е видно, че по делото са спорни два въпроса, а именно дали
ответникът е адресат на задължението за осигуряване на достъпна среда в
сградата на ОССл Русе и дали присъденият размер на обезщетението за
претърпените от ищеца неимуществени вреди е правилно определен от съда.
Изискването за достъпност на архитектурната среда е въведено с чл. 9 от
Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (ратифицирана със закон на
26.01.2012 г., ДВ, бр. 12 от 10.02.2012 г.)
Нормата на чл. 4 от
ЗЗДискр забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на
признак "увреждане". Разпоредбата на чл.5
ЗЗДискр определя като дискриминация изграждането и поддържането на
архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични
места.
Законът не дава дефиниция какво се разбира под
публично място. Това понятие следва да се тълкува, изхождайки от целта на
ЗЗДискр и ЗИХУ (отм.) и в
съответствие с чл.
9 от Конвенцията за правата на хората с увреждания – съгласно цитираната
норма от Конвенцията целта е да се даде възможност на хората с увреждания да
живеят самостоятелно и да участват пълноценно във всички аспекти на живота, като
имат достъп до всички удобства и услуги, отворени или предназначени за широката
общественост, както в градските, така и в селските райони. В този смисъл процесната сграда
се явява публично място.
Изискването чл. 5 ЗЗДискр е императивно и абсолютно и засяга всички правни субекти, които осъществяват контрол върху публичното място, независимо дали тези субекти са публични или частни. Задължението за осигуряване на достъпна архитектурна среда произтича и от нормите на чл. 2 от Наредба № 4 от 01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за хората с увреждания във връзка с чл. 169, ал. 2, т. 4 ЗУТ.
"Достъпна среда",
съгласно §
1, т. 2 от Наредба № 4 от 01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и
поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за
хората с увреждания, е среда в урбанизираните територии, сградите и съоръженията,
която всеки човек с намалена подвижност, със или без увреждания, може да ползва
свободно и самостоятелно. В този смисъл възраженията на ответника, че ако ищецът бил отправил
устна или писмена молба, предвид здравословното му състояние предявяването на материалите
от разследването е щяло да бъде извършено в подходящо за целта /достъпно/
помещение на първия етаж, са
неотносими към задължението за осигуряване на достъпна
среда. Твърденията му
за създаден
вътрешно-организационен ред, по силата на който процесуално-следствени действия с участието на граждани с увреждания се извършва на първия етаж след уговорка със
следователя, освен неоснователни представляват и признание за
различно третиране на хората с увреждания в сравнение с останалите граждани. Това
неравно третиране е на основата на защитения признак "увреждане".
Основното възражение на Прокуратурата на Р България досежно сградата в гр. Русе, в която се помещава ОСлС
Русе е липсата на задължение
за изграждане на достъпна среда.
Жалбоподателят не спори, че сградата не е достъпна за хора с увреждания, но
счита, че задължението за нейното привеждане в съответствие със законовите
изисквания е на собственика, а не на ползвателя.
Възраженията му в
този смисъл са неоснователни. Както
бе посочено,
разпоредбата на чл. 5 ЗЗДискр. квалифицира като
дискриминация и поддържането на недостъпна архитектурна среда, което обосновава
отговорността на ответника по цитирания текст като ползвател на
помещението, до което самостоятелен и свободен достъп на всички граждани,
независимо от физическото им състояние, не е осигурен. Ето защо въпросът за
собствеността върху сградата няма отношение към допуснатото нарушение на
изискванията на ЗЗДискр.,
в какъвто смисъл е и трайната съдебна практика. Изискванията за
изграждане и поддържане на достъпна среда
са разписани в закон, поради което
експлоатацията на сградата без изграждане на необходимите елементи на достъп и
обзавеждане е закононарушение, а експлоатацията се осъществява от жалбоподателя. Кому е
задължението за издаване на необходимите разрешения за извършване на
преустройствата и кому задължението за осигуряване на финансовите средства за
това е ирелевантно за обективния факт на неизпълнение на законовото задължение
за осигуряване на достъпна среда. Съгласно чл. 10 ЗЗД
всички държавни органи са
длъжни при осъществяване на правомощията си да предприемат всички възможни и
необходими мерки за постигане целите на Закона
за защита от дискриминация. В сградата жалбоподателят осъществява именно правомощията си и неизпълнението
на задължението му за равно третиране е нарушение на
антидискриминационното законодателство.
С оглед изложеното, при така установеното нарушение на
задължението за равно третиране, в частност създаване на достъпна среда, предявеният от ищеца иск с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. се явява доказан по основание.
Оттук следва да бъде преценено и дали определената като обезщетение сума от 1000,00 лева съответства на справедливостта като
критерий за овъзмездяване на неимуществените вреди по чл. 52 ЗЗД. Съгласно ППВС 4-1968 г., справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни,
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне размера на обезщетението: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, жизненият стандарт в страната като база за паричния еквивалент на
причинената неимуществена вреда, създаденият от съдебната практика ориентир,
относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности
равенството в обществото намира най-чист израз. Касае се за преживяно унижение и физически страдания, при това на публично място. Не
се установява обаче същите да се отличават значително по интензитет, по своя
характер и/или да са довели до влошаване на психо-физичния статус на ищеца. Липсват данни за дълбоки, трайни или постоянни
неблагоприятни последици върху личността му, освен моментните чувства за
унижение, огорчение, обида и безпомощност. Нанесените вреди са с моментно и
инцидентно проявление. Затова и присъждане на обезщетение във висок размер не
би им било съответно. Настоящият състав на съда намира, че с оглед изложените
съображения, определеният
от първоинстанционния съд размер на обезщетението напълно отговаря на обективния критерий на
справедливостта, преценен съобразно установените неимуществени вреди.
Крайните изводи на въззивната инстанция
съвпадат с тези на първостепенния съд. Решение № 2141/17.12.2019 г., постановено по гр. д. №
2403/2019 г. на Русенския районен съд е правилно – във въззивните жалби не са изтъкнати пороци, които да
обуславят неговата неправилност, не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми от първостепенния съд, поради което на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК следва да се потвърди. Съставът на Районен съд Русе е обсъдил в съвкупност събраните по делото
доказателства, наведените от представителите на страните доводи и е достигнал
до законосъобразни заключения.
По
разноските:
Доколкото и двете страни по спора са обжалвали
първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от настоящата инстанция, сторените от тях разноски за собствените им въззивни жалби остават за тяхна
сметка. Доколкото
обаче всяка от страните е депозирала отвогор по въззивната жалба на насрещната
страна, с който изрично е зявила претенция за разноски, то такива следва да им
бъдат присъдени съобразно с
уважената/отхвърлената част на съответната претенция на осн. чл.
78, ал. 1 и 3 ГПК
Жалбоподателят Р.Я. е представил договор за правна
помощ и съдействие, от който е видно, че е заплатил на адв. А.Ч. 500 лв. за
изготвяне на жалба и на отговор на жалба, както и процесуално представителство
по гр. д. № 136 /20202 г. на РОС. Нормата на чл. 34 НМРАД, на която се позовава
жалбоподателят е неотносима в настоящия случай, доколкото същият е избрал да
защити правата си с иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр., т. е . без провеждане
на производство пред КЗД. Поради
обстоятелството, че платеното адв. възнаграждение
не е разграничено по размер за всяка въззивна жалба, предвид минималния размер за съответния вид помощ
съгласно чл. 7, ал.
2, т. 3 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения и при съобразяване на размера на обжалваемия интерес,
заплатеното адвокатско възнаграждение
следва да се разпредели съразмерно, както следва: 257,45 лв. за защита по
въззивната жалба на Прокуратурата на Р България с обжалваем интерес 7000 лв. и
242,54 за защита
по собствената му въззивната жалба с обжалваем интерес 6000 лв. В този смисъл съдът съобразява и Определение № 336/7.05.2013 по ч.т.д. №
638/2013 г. на ВКС. С оглед
изхода на спора по въззивното производство и неоснователността на въззивната
жалба на ответника, същият следва да заплати
на ищеца сторените от него разноски в размер 257,45 лв.
С оглед
отправеното искане и изхода на спора по подадената от ищеца въззивна жалба, в
полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, което съдът на
основание чл.78, ал.8 ГПК определя в размер на 200,00 лв. Възлагането им в
тежест на ищеца съдът постановява като съобразява и чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр.,
която разпоредба освобождава ищеца от задълженията му към фиска, но не и към
сторените от насрещната страна разноски.
Мотивиран
така, Русенският окръжен съд
Р
Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 2141/17.12.2019 г., постановено по гр. д. № 2403/2019 г. на Русенския районен
съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Р България с адрес: гр. София, бул. „***
да заплати на Р.Ч.Я., ЕГН ********** *** сумата
в размер на 257,45 /двеста петдесет и седем лева и
четиридесет и пет стотинки/ разноски за адв. възнаграждение пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА Р.Ч.Я., ЕГН ********** *** да заплати на Прокуратурата на Р България с адрес: гр. София, бул.
„*** сумата в размер на 200,00 /двеста лева / разноски за адв. възнаграждение
пред настоящата инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: