№ 209
гр. Варна, 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Радослав Кр. Славов
Дарина Ст. Маркова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело
№ 20213001000734 по описа за 2021 година
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, образувано по жалба на Н. Х. К. от
с.Лопушна, община Дългопол срещу решение No 264 от 06.08.2021г. по
търг.дело № 1175/21г. по описа на ОС - Варна, с което е осъден да заплати на
„ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД сумата 30 000лв. представляваща част от
изплатените обезщетения на Ф. Н. М. и Ю. Ю. М. за причинените им вреди от
смъртта на техния син Н. Ю.ов Ю.ов, загинал при ПТП, настъпило на
31.08.2014г. в с.М., община Дългопол, виновно причинено от ответника Н. Х.
К., застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите за л.а. „Мерцедес Бенц Вито“, рег.№ В 3758 НС,
обективирана в застрахователна полица No 06114001062436 от 09.04.2014г. и
сумата 15лв., разноски по ликвидация на щета, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба /20.10.2020г./ до
окончателното плащане, както и сумата 9 141.65лв., представляваща дължимо
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от
30 015лв. за периода от 20.10.2017г. до 20.10.2020г. на основание чл.274 ал.1
т.1 от КЗ и чл.86 ал.1 от ЗЗД, както и сумата от 3 550.66лв. разноски за
производството на основание чл.78 ал.1 от ГПК.
1
Твърди се във въззивната жалба, че решението е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано с оглед
събраните по делото доказателства.
Оспорва извода на съда, че е налице валиден застрахователен договор.
Твърди че подписът, положен върху застрахователният договор не
принадлежи на ответника. Твърди че по делото е установено че не съществува
валидно правоотношение между страните по договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Твърди че
липсват доказателства да е упълномощил друго лице да сключи договора за
застраховка с покритие към датата на произшествието. Оспорва извода на
съда, че се е ползвал от застрахователния договор както преди, така и след
инцидента. Твърди че нормата на чл.293 ал.4 от ТЗ е неприложима, тъй като
не са налице данни изявлението на която и да е страна да е записано
технически по начин, който дава възможност да бъде възпроизведен, така че
писмената форма да се смята за спазена.
На следващо място твърди, че е изтекла погасителна давност, като
твърди че регресното право на застрахователя е възникнало от момента на
деликта – 31.08.2014г., а моментът на плащането на обезщетението на третото
лице, определя не възникването, а изискуемостта на вземането. Поради което
и твърди че към момента на предявяване на иска давността е изтекла.
Оспорва размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди
като твърди, че съдът не е съобразил наличието на съпричиняване на
вредоносния резултат, поради което обезщетението не е определено съгласно
критериите за справедливост. Твърди, че съдът е следвало да отчете
обстоятелството, че мотоциклетистът е бил неправоспособен водач и е карал
с много висока скорост, криволичил е по пътя, при което е навлязъл в лентата
за движение и е изгубил управление на мотора. Твърди също така че
пострадалият е бил в нетрезво състояние, като количеството алкохол в кръвта
е повече от 0.4 промила.
Моли съдът да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо
него постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли
предявеният иск, като претендира направените по делото разноски. В съдебно
заседание, чрез процесуален представител, поддържа въззивната жалба и
моли съда да я уважи.
2
Въззиваемата страна „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД със седалище
гр.София в депозиран в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор, моли да се
потвърди обжалваното решение. В съдебно заседание, чрез процесуален
представител, оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира направените по делото разноски.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е регресен иск с правно основание чл.274 ал.1 т.1 от КЗ /отм./
и чл.86 от ЗЗД от „ДЗИ – Общо Застраховане“ АД срещу Н. Х. К. за
изплатеното от застрахователя по силата на задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта Н. Юмиров Ю.ов при пътно-транспортно
произшествие на 31.08.2014г., причинено виновно от К. след употреба на
алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон
норма, и иск за законна лихва за периода от 20.10.2017г. до 20.10.2020г.,
ведно със законна лихва върху главницата до окончателното и изплащане.
Няма спор пред въззивна инстанция по следните факти:
С присъда от 07.09.2015г. въззивникът Н. Х. К. е признат за виновен в
това че на 31.08.2014г. в с.М. в пияно състояние при управление на лек
автомобил „Мерцедес Вито“ с рег.№ В 3758 НС е нарушил правилата за
движение и по непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице,
един от които е Н. Ю.ов Ю.ов.
Не е спорно че на 12.11.2015г. и след постигнато споразумение с
родителите на починалия Ю.ов въззиваемото дружество застраховател е
изплатило застрахователни обезщетения за претърпени неимуществени вреди
на всеки от двамата родители на починалия при ПТП Ю.ов по 50 000лв.
Съставът на въззивния съд намира направеното възражение на
въззивника К. за погасяване на иска на застрахователя срещу него по давност
за неоснователно:
За регресните искове на застрахователя срещу делинквента,
респективно срещу застрахования важи общата петгодишна погасителна
давност по чл.110 и сл. от ЗЗД, а течението й започва от момента на плащане
на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. В този смисъл
3
разрешенията дадени в ППВС № 7/77 от 04.10.1978г., т. 4, решение № 116 от
25.10.2010г. по т. д. № 971/09г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 131 от
07.10.2011г. по т. д. № 806/10г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 48 от
30.04.2009г. по т. д. № 677/08г. на ВКС, ТК, I т. о. и други.
Посоченото от въззивника решение № 192 от 14.08.2012г. на ВКС по т.
д. № 768/10 г., II т. о., ТК и цитираните в него решения са неотносими към
настоящия спор, тъй като касаят приложимия закон уреждащ възникването на
регресното право на застрахователя по застраховка "гражданска отговорност"
към виновния водач причинил ПТП и критериите за определяне на
приложимата правна норма. Дадената по делото квалификация и посочения
приложим закон е съобразена именно с това разрешение.
Моментът на плащането на обезщетението на третото лице определя
изискуемостта на регресното притежание, от който момент започва да тече
погасителната давност. Поради което и към датата на завеждане на иска
20.10.2020г. петгодишният давностен срок не е изтекъл
Спорен пред въззивна инстанция е установеният от първата инстанция
факт на съществуващ между страните договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“.
Като доказателство по делото е представена комбинирана
застрахователна полица „Гражданска отговорност на автомобилистите“ №
06114001062436 от 09.04.2014г. Съобразно представената полица между
страните по делото е сключен договор за задължителна застраховка
гражданска отговорност на автомобилистите покриващ отговорността на
застрахователя за вреди, причинени при управлението на лек автомобил
„Мерцедес“, модел „Вито“ с рег.№ В 3758 НС и срок на валидност от
10.04.2014г. до 10.04.2015г. Договорено е заплащане на застрахователната
премия на четири вноски. Установено е от заключението на приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, че първите две вноски в размер на
67.38лв. и 57.38лв. са заплатени и постъпили по банковата сметка на
застрахователя съответно на 10.04.2014г. и на 11.07.2014г. и са осчетоводени
от него. Договорът е сключен, както и заплащането на сумите за първите две
вноски, са извършени чрез застрахователен посредник Н. Х. А.
Застрахователната полица е прекратена считано от 25.10.2014г.
Видно от доказателствата, част от досъдебно производство № 2122/14г.
4
по описа на УП – Дългопол, а именно протокол за разпит на свидетел от
31.08.2014г., въззивникът К. е разпитан от органите на досъдебното
производство и сам е представил заверена от него застрахователна полица за
автомобил с рег.№ В 3758 НС и сметка за платена застрахователна полица от
09.07.2014г. Копия от тях, представени от К. са приложени към досъдебното
производство на л.113. При зададени му въпроси по реда на чл.176 от ГПК в
съдебното заседание на 08.07.2021г. въззивникът К. заявява, че както
заверката вярно с оригинала и датата, така и подписът върху представеното
копие от застрахователна полица в досъдебното производство са негови.
Договорът за застраховка е от категорията на сделките, посочени в чл.1
ал.1 от ТЗ - абсолютна търговска сделка, чиито търговски характер произтича
от изричната норма на чл.286 ал.2 от ТЗ, а не е обусловен от търговското
качество на лицето, което я сключва и от връзката с упражняваното от него
занятие. Поради това, че е търговска сделка, по отношение на договора за
застраховка намира приложение разпоредбата на чл.293 ал.1 от ТЗ, според
която за действителността на търговската сделка е необходима писмена или
друга форма само в случаите, предвидени в закон. Такава специална правна
регламентация относно формата на застрахователния договор се съдържа в
част Четвърта на КЗ /отм./ Съгласно императивната разпоредба на чл.184 ал.1
от КЗ /отм./, застрахователният договор се сключва писмено във формата на
застрахователна полица или на друг писмен акт, като по искане на
застрахования за удостоверяване на сключен застрахователен договор
застрахователят издава и застрахователно удостоверение, сертификат или
свидетелство. Предвидената в закона писмена форма е условие за
действителността на този договор, а не за неговото доказване. При преценката
за валидността на процесния застрахователен договор обаче следва на намери
приложение въведеното в чл.293 ал.3 от ТЗ по отношение на търговските
сделки правило, според което страната не може да се позовава на
нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала
действителността на изявлението. Съобразно разрешението дадено в решение
№ 71 от 22.06.2009г. по търг.дело № 11/09г. на І т.о. неспазването на
законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води
автоматично до нищожност и това е едно от различията между търговското и
гражданското право, където нищожността настъпва независимо от
поведението на страните. В търговското право нищожността, при неспазване
5
на изискването за форма на сделката, може да бъде преодоляна чрез
разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ.
Въззивният съд намира, че дори и подписът под представеното по
делото копие на застрахователна полица да не е положен от въззивника К., от
събраните по делото доказателства и от обясненията на страната, се
установява по безспорен начин, че той е държал у себе си и лично е
представил пред органите на досъдебното производство, непосредствено след
произшествието, копие на застрахователната полица и сметка за платена
втора вноска. Поради което и въззивният съд намира, че застрахованият К. не
е оспорвал действителността на своето изявление пред застрахователя и на
основание чл.293 ал.3 от ТЗ следва да се приеме, че изискването за форма на
застрахователния договор в случая е преодоляно и въззивникът не може да се
позовава на нищожността на сключената между него и застрахователното
дружество застрахователна полица.
По размера на обезщетението:
В хипотезата на предявен регресен иск на застрахователя срещу
застрахования водач в правомощията на съда е да определи размера на
дължимото обезщетение на увредените лица, включително и отчитайки и
наличието на съпричиняване от страна на пострадалия при направено
възражение за това.
От първата инстанция са събрани гласни доказателства – показанията на
свидетелката Неджла Ю.ова Селим – сестра на починалия Н., преки и
непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително, кредитирани от
въззивната инстанция изцяло при условията на чл.172 от ГПК. От
показанията на свидетелката въззивният съд приема за установено, че
починалият Н. е живял заедно със своите родители и всички са се разбирали
добре. Цялото семейство е било много разстроено. Макар и да са минали вече
седем години болката от загубата не е отминала, родителите са се затворили,
здравословното състояние на бащата се е влошило.
При определяне по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД на размера
на неимуществените вреди и съобразно Постановление № 4/68г. на Пленума
на ВС, въззивният съд отчита конкретните обективно съществуващи
обстоятелства съобразно указаните от Пленума на ВС общи критерии -
момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на
6
пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което
претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения и
обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. Н. Ю.ов Ю.ов е починала на
32г., в резултат на получени травми при пътно при пътно-транспортно
произшествие на 31.08.2014г., несъвместими със живота. Към момента на
смъртта на детето си родители и са били на 56г. и 55г. Събраните в
първоинстанционното производство гласни доказателства сочат че
починалият и неговите родители са живели винаги заедно, в един дом, били
са близки, в добри и хармонични отношения. Смъртта на сина им е
причинила морални болки и страдания, с висок интензитет и времетраене.
Съгласно постоянната съдебна практика при определяне на справедливия
размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и
обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на
увреждането, като застрахователната сума по договора следва да се има
предвид като един от критериите по приложението на чл.52 от ЗЗД.
Отчитайки всички тези обстоятелства, настоящия състав на въззивния съд
приема, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД
обезщетение за понесените от родителите неимуществени вреди от смъртта
на техния син е в размер на сумата 100 000лв. за всеки от тях. Този размер
съвпада с определения от първата инстанция, а спор за него не е повдигнат с
въззивната жалба.
По възражението за съпричиняване:
Възражението за съпричиняване е направено своевременно като се
твърди, че пострадалият Н. Ю.ов Ю.ов е допринесъл за настъпване на пътното
– транспортното произшествие, поради това че е управлявал мотоциклета
след употреба на алкохол, бил е неправоспособен водач, управлявал е
мотоциклета без каска, не е карал в права линия и е навлязъл в лентата на
движение на автомобила.
В константната и задължителната практика на ВКС последователно е
поддържано становището, че за да е налице съпричиняване по смисъла на
чл.51 от ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или
неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”
обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с
7
поведението си за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил
неговото настъпване. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл.51 ал.2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия,
без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на
делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат.
Вината на виновния водач – въззивника К. е установено с влязлата в
сила присъда – управление на МПС в пияно състояние и управление на
автомобил със скорост превишаваща разрешената за населено място.
Не се оспорва от застрахователя наличието на съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия Ю.ов. В допълнителната
искова молба се признава, че Ю.ов е управлявал мотоциклета без да
притежава свидетелство за правоуправление, без предпазна каска и след
употреба на алкохол. В представеното по делото извънсъдебно споразумение
между застрахователя и родителите на Ю.ов се признава посоченото
съпричиняване от наказателния съд в мотивите при определяне на
наказанието на виновния водач, сред които и управляване на мотора
навлизайки ту в лява, ту в дясна лента за движение. Нарушенията на
починалия Ю.ов се установяват и от събраните от първата инстанция гласни
доказателства – показанията на свидетелите, пътували в автомобила,
управляван от К.. Приетите от първата инстанция нарушения на пострадалия
мотоциклетист – управление с превишена скорост и управление на спряно от
движение превозно средство не са спорни пред въззивна инстанция.
Спор пред въззивна инстанция има единствено по отношение на
нарушението на пострадалия – управление след употреба на алкохол досежно
установеното количество алкохол в кръвта. Установено е по делото че кръв от
трупа на пострадалия е взета на следващия ден, преди да изтече едно
денонощие от смъртта. Пробата кръв е изследвана на 06.10.2014г. по метода
на Видмарк и е установено наличие на 0.4 промила етилов алкохол в кръвта.
Посочено е от експерта в приетата от въззивния съд съдебно медицинска
експертиза, която въззивният съд кредитира изцяло в частта и, с която се дава
отговор на поставените от съда въпроси, като обективно и компетентно
дадена, че в първото денонощие след настъпване на смъртта в трупа,
съхраняван при относително ниски температури не настъпва значително
постмортално разграждане или новообразуване на алкохол, което означава че
8
концентрацията на алкохол в кръвта, взета за изследване по време на
аутопсията, съответства на концентрацията на алкохол в кръвта на загиналия
по време на ПТП. На следващо място когато пробите кръв се съхраняват в
хладилник при ниски температури, загубата на алкохол е твърде незначителна
или почти еднаква с първоначалната концентрация. Отговорено е експерта, че
изследването извършено на 06.10.2014г. не води до промяна на съдържанието
на алкохол в кръвта. Твърденията на въззивника Кямилев за нарушения на
правилата за вземане и съхраняване на кръвта до момента на изследването на
пробата са недоказани. Поради което и съдът приема, че пострадалият Ю.ов е
управлявал мотоциклета при наличие на 0.4 промила алкохол в кръвта.
При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка
тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде
установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за
настъпването на пътното произшествие. Паралела и сравнението на
поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е
длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за
реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на
деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с
останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното
произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.
С оглед на така изложеното, въззивният съд приема за доказано
направеното възражение за съпричиняване като определя приноса на
пострадалия в размер на 50 %. За да разпредели по равно отговорността на
двамата водачи за настъпване на пътно-транспортното произшествие срещу
констатираните повече нарушения от страна на пострадалия мотоциклетист
въззивният съд поставя по-голямата отговорност на водачите на превозни
средства, която ЗДвП им възлага за осигуряване на безопасността на
движението /чл.5 ал.2 т.1 и чл.20 от ЗДвП/, както и тежестта на установените
с присъдата нарушения на К..
С оглед на така изложеното и предвид определения от въззивната
инстанция справедлив размер на обезщетението за претърпените от
родителите на Ю.ов неимуществени вреди и определена степен на
съпричиняване на вредоносния резултат, дължимото обезщетението за всеки
от двамата се определя от съда в размер на 50 000лв. за всеки от тях. В
9
същият размер е изплатеното от въззиваемото дружество застраховател по
задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
обезщетение.
При така установеното, съставът на въззивния съд намира предявеният
иск с правно основание чл.274 ал.1 т.1 от КЗ /отм./ за сумата 30 000лв.,
предявена като частична от цялата в размер на 100 000лв. и представляваща
изплатено от застрахователя по силата на задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта Н. Юмиров Ю.ов при пътно-транспортно
произшествие на 31.08.2014г., причинено виновно от К. след употреба на
алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон
норма за доказан и основателен и следва да бъде уважен.
Основателен и доказан е и иска за обезщетение за вреди от забава в
плащането на сумата 30 000лв., претендиран за периода от 20.10.2017г. до
20.10.2020г. Лихвата е дължима след покана, която в настоящия случай е
връчена на 10.12.2015г., видно от представената по делото покана и известие
за доставянето и. Няма спор пред въззивния съд по отношение на размера на
законната лихва за този период.
Поради което и обжалваното решение следва да бъде потвърдено
На основание чл.78 ал.1 от ГПК и направеното искане в полза на
застрахователното дружество в размер на сумата 1 730лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264 от 06.08.2021г., по търг.дело №
1175/20г. по описа на Окръжен съд – гр.Варна.
ОСЪЖДА Н. Х. К. от с.Лопушна, община Дългопол, ул.“Втора“ № 6,
ЕГН ********** да заплати на „ДЗИ – Общо Застраховане“ ЕАД със
седалище гр.София, ЕИК *********, сумата 1 730лв. /хиляда седемстотин и
триста лева/, представляваща направени пред въззивен разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при
10
условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11