О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
/ .2020., гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание, проведено на 25.03.2020г. в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
ИВАН СТОЙНОВ –мл.с.
като разгледа
докладваното от съдия Н. Неделчева
ч. гр. дело №620
по описа за 2020 година,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е реда на чл.121 ГПК.
Образувано
е по частна жалба на Б.П.З. ЕГН ********** срещу
определение №150/03.01.2020г. по гр. дело №13840/2019г., с което производството по делото е прекратено,
и е постановено изпращането на същото на Районен съд –гр. Нови Пазар по подсъдност.
В жалбата се твърди, че определението е неправилно и
незаконосъобразно, поради което се моли за неговата отмяна. Жалбоподателят
счита, че съдът неправилно е възприел за основателно искането на ответника за
прилагане правилата на общата подсъдност по чл. 105 ГПК и е постановил
прекратяване на производството пред ВРС и изпращане на делото по седалището на
ответника - гр. Нови пазар. Позовава се на практика на ВКС, като извежда
извода, че по отношение на отговорността по Закона за дискриминацията субсидиарно
се прилагат разпоредбите за деликтната отговорност, поради което счита, че правилата на общата подсъдност по чл.105 ГПК не са приложими поради
самия характер и спецификата на предявения иск, а вместо това е приложима
подсъдността по чл.115 ал.1 ГПК, поради което
обжалваното определение следва да бъде отменено. Оспорва и изводите на
ВРС досежно место-извършване на деянието. Излага, че правото му на
недискриминираност и на пълните между-седмични почивки, са били нарушавани и не
са били осигурявани по мястото, в което е изпълнявал трудовата си дейност,
съгласно командировъчната заповед, т.е. в Германия или пък някъде по маршрута
до Великобритания и обратно и то именно защото не е било осигурено в Германия,
за да е налице осигурена равнопоставеност. От което следва, че отделни елементи
от нарушаване на правото му на недискриминираност са се осъществявали и в
Германия и по местожителството му в гр. Варна-в България и то именно защото в
следствие на изменение на трудовото правоотношение, трудовият договор вече се е
явявал подчинен на повече от един правен режим. Жалбоподателят твърди, че не е избрал
Германия именно защото знае, какви биха били последиците за предприятието на
ответника, ако там постъпи негово оплакване за осъществявана дейност при такива
условия. Избрал местожителството си в гр. Варна, въпреки това, което му е
причинил. Предвид изложеното, счита, че
обжалваното определение следва да бъде отменено, като се зачете правото му на
избор. На следващо място излага, че ответникът не е представил доказателства,
от които да се установи, че предприятието му е осъществявало дейност в
България и конкретно в гр. Нови пазар, а не в Германия, както е посочено в
исковата молба и където е командирован ищецът. Определението се основава
единствено на твърденията на ответника, които не са подкрепени с доказателства,
без да е съобразено с изложеното в исковата молба и съответните доказателства,
приложени от ищеца и служебно известните на съда факти. По изложените
съображения моли Определение № 150/03.01.2020 год., постановено по гр. д. №
13840/2019 год., по описа на ВРС, 50-ти с-в, да бъде отменено като бъде разпоредено
продължаване на съдо-производствените действия пред ВРС, ведно с указания,
относно прилагането на закона. Алтернативно, с оглед фактите по делото, ако
съдът счете за необходимо да изпратите делото там където най-често е
осъществявана дейността,то да изпрати делото
по подсъдност в гр. Карлсхейм, Германия,
но не и в гр. Нови пазар, България.
Ответникът,
чрез депозирания писмен отговор излага становище за неоснователност на частната
жалба. На първо място счита, че отговорността по Закона за защита от
дискриминация не е деликтна и за нея не се прилагат правилата за непозволеното
увреждане. На следващо място твърди, че деликтната отговорност е извън-договорна
докато в конкретния случай ищецът обосновава извършената спрямо него
дискриминация с неизпълнение на договорните задължения на работодателя
съобразно разпоредбата на чл. 121, ал. 3 КТ. Ако съдът възприеме тезата, че
исковете по чл. 71 , ал.1, т. КТ са за вреди от деликт, както и, че с исковата
молба са предявени именно такива искове, то тогава предявените от ищеца искове
не са за заплащане на обезщетение, и съответно местната подсъдност следва да се
определи по общите правила на чл. 105 ГПК. Ако ищецът твърди, че претендираната
дискриминация е настъпила на територията на Германия и Великобритания, то
тогава според ответникът, исковете изобщо не са подсъдни на българския съд, и
производството следва да бъде прекратено. По изложените съображения моли
жалбата да бъде оставена без уважение. В случай, че обжалваното определение
бъде отменено, то моли на негово място
да бъде постановено друго, с което производството по делото да бъде прекратено
поради неподведомственост, като му бъдат присъдени направените
съдебно-деловодни разноски.
Варненският
окръжен съд, след като се запозна с доказателствата по делото и доводите на
жалбоподателя и ответника, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по искове с дадена от ищеца, и възприета от настоящия
състав правна квалификация чл. 71, ал.1, т.1 и т.3 от Закона за защита от
дискриминация, а именно да бъдат установени дискриминационни нарушения на
императивните правила, установени в чл. 121, ал.3 /отм/. КТ, извършени от ответника-работодател,
след което да бъде осъден последният да
заплати на ищеца претендираните от него обезщетения за всички претърпени
имуществени и неимуществени вреди.
В срока по чл.119, ал.3 вр. чл. 131 ГПК ответното дружество „СИНГ ТРАНС“
ЕООД, е
направило възражение за местна подсъдност на спора, предвид обстоятелството, че
седалището му е в гр. Нови Пазар, обл. Шумен.
Първоинстанционният съд, след като е
съобразил правилата за местна подсъдност в общия исков процес, е счел, че исковете
следва да се предявят пред съда в района, на който е постоянният адрес или
седалище на ответника - чл. 105 във вр. чл. 108 от ГПК. Преценил е още, че дори
да се приеме, че подсъдността следва да се определи по правилата на чл. 115,
ал. 1 от ГПК, а именно по местоизвършване на деянието, съобразно твърденията на
ищеца, същият е полагал труд в предприятието на ответника и от
дискриминационното му отношение са произтекли вреди, то тогава щом предприятието
на ответника се намира в гр. Нови пазар, и мястото, където ищецът обичайно
полага своя труд и където е извършено деянието е в гр. Нови пазар, т.е. съвпада
със седалището на ответното дружество, поради което е прекратил производството
и е постановил изпращането на делото на местно компетентния съд, а именно
Районен съд – Гр. Нови Пазар.
За да се произнесе, съставът на ВОС
съобрази следното:
Частната
жалба е подадена в срок, срещу определение, което подлежи на обжалване, и от
легитимирано лице, поради което е допустима.
За
да се произнесе по нейната основателност, съдът съобрази от фактическа страна
следното:
Според
разпоредбата на чл. 74, ал.1 от Закона за защита от дискриминация, в случаите
по раздел I /първи/ всяко лице, претърпяло вреди от нарушение на права по този
или по други закони, уреждащи равенство в третирането, може да предяви иск за
обезщетение по общия ред срещу лицата и/или органите, причинили вредите. Раздел
1-ви, към който препраща цитирания член се отнася до производство, развило се
първо пред Комисията за защита от дискриминация.
Доколкото,
по настоящото дело нито се твърди, нито се установява, ищецът първо да е
сезирал Комисията, съдът намира, че исковете попадат в хипотезата на „извън
случаите по раздел I “, с оглед на което приложение намира
разпоредбата на чл. 71 от същия закон, според която извън
случаите по раздел I, всяко лице, чиито права по този или по други закони,
уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред
районния съд, с който да поиска: 1. установяване на нарушението; 2. осъждане на
ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди
нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; 3.
обезщетение за вреди.
В
цитираната разпоредба на ЗЗДискр. се почва само, че искът се предявява пред
районния съд, като в самия закон не се съдържат специални правила по отношение
на процедурата или подсъдността във връзка с така предявения иск. Следователно
приложими са общите правила относно подсъдността, установени в ГПК, и по-точно
чл. 105 ГПК, установяващ, че искът се предявява пред съда, в района на който е
постоянния адрес или седалището на ответника.
Следва
да се отбележи, че спорът не е трудов, тъй като е предявен по инициатива на
самия ищец като такъв по Закона за защита от дискриминация, поради което не
могат да намерят приложение правилата, уреждащи подсъдността при трудови
спорове. / в този см. Определение №10/9.01.2020г. на ВКС по ч. гр. д. №
4822/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Ал.Бонева/.
Настоящият
състав не споделя напълно изводът на жалбоподателя, че след като по отношение
на исковете за дискриминация субсидиарно се прилагат разпоредбите относно
деликтната отговорност, то следва да се прилага и разпоредбата на чл. 115, ал.1 ГПК, според която увреденият може да предяви иска и по место-извършване на деянието.
С оглед
цитираната от жалбоподателя съдебна практика се налага извода, че разпоредбите
на чл. 45 -53 ЗЗД, които са материално-правните норми, намират субсидиарно
приложение по отношение на подлежащите на установяване факти и критериите за определяне
на справедливо обезщетение, но според настоящия състав от цитираните актове не
може да се направи категоричен извод, че са приложими и процесуалните правила
относно подсъдността, тъй като чл. 115 е в раздел с подзаглавие „Искове за
непозволено увреждане“, а в Закона за защита от дискриминация липсва препращане
към някои от специалните правила на ГПК, уреждащи подсъдността.
Освен това,
ако ищецът е считал, че именно разпоредбата на чл. 115, ал.1 ГПК е приложима,
то е следвало, възползвайки се от тази
възможност да предяви иска си пред съда, в който счита, че е било извършено
непозволеното му увреждане, а не да се позовава на нея едва след като
ответникът е упражнил своевременно правото си да възрази за местната
подсъдност.
Във всички
случаи, следва да се отбележи, че за ищеца, предявяващ иск по Чл. 71 ЗЗД не е
налице специална подсъдността, която да му дава право да предяви исковете си
пред съда, в района на който се намира неговия адрес. В ЗЗДискр. такава
възможност не е посочена, липсва и специална подсъдността за този вид дела,
посочена в ГПК, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл.
105 ГПК, уреждаща общите правила, и според която искът се предявява пред съда,
в района на който се намира седалището на ответника.
Във връзка с изложеното
в частната жалба досежно липсата на доказателства за адреса на управление на
ответното дружество, следва да се отбележи, че сам ищецът в исковата си молба е
посочил адрес за призоваване на ответника в гр. Нови Пазара. На така посоченият
адрес е била изпратена, съответно получена призовката от ответника, Също така
във всички приложени по делото документи, издадени от ответното дружество е
посочен именно адреса в гр. Нови Пазар. Следователно, между страните липсва
спор, че седалище на ответника е там, което обстоятелство може да се установи и
чрез извършване на служебна справка от съда, за която е оправомощен. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 23,
ал.6 от Закона за Търговския регистър, ако е посочен идентификационен код,
съдът няма право да изисква доказването на обстоятелства, вписани в търговския
регистър.
По изложените
съображения, частната жалба се явява изцяло неоснователна.
С оглед неоснователността на частната
жалба, ответната страна има право да ѝ бъдат присъдени разноски, но тъй
като не представя нито списък, нито доказателства, то съдът не ѝ присъжда
такива.
С оглед горното, и на осн. чл. 121 чл.
278 ГПК, съставът на Варненския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
определение №150/03.01.2020г., постановено по гр. дело №13840/2019г., по описа
на ВРС.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: