Решение по дело №242/2020 на Окръжен съд - Хасково

 Р  Е  Ш  Е  Н  И  E

№ 190                                    03.07.2020  год.                           гр.Хасково

       

   В    И М Е Т О     Н А    Н А Р О Д А

 

Хасковският окръжен съд, първи въззивен граждански състав

на десети юни две хиляди и двадесета година

В открито съдебно заседание, в следният състав :

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ :   МИЛЕНА ДЕЧЕВА

                                                                      ЧЛЕНОВЕ:   ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА

                                                                                               ТОДОР ХАДЖИЕВ    

                                                                                                                                                                                                             

Секретар:  Р.Р.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдията ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

В.гр.дело № 242 по описа за 2020 година,за да се произнесе, взе предвид следното:

 

             Производството  е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл.от ГПК.

С Решение № 426 от 23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 1097 по описа на съда за 2019 г., Районен съд – Димитровград е признал за установено по отношение на Д.Х.В., с ЕГН ********** и С.Т.В., с ЕГН **********,***, че като солидарни длъжници дължат на „Първа Инвестиционна Банка“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37, присъдените със Заповед № 455/23.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 760/2019 г., по описа на РС – Димитровград сума в размер на 775,93 евро – дължима главница по Договор за банков кредит № *** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, сума в размер на 154,19 евро – договорна лихва за периода от 15.12.2016г. до 15.04.2019 г., включително, 274,69 евро – наказателна лихва за периода от 16.04.2016 г. до 21.04.2019 г., включително,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 22.04.2019г. до изплащане на вземането. С решението ответниците Д.Х.В. и С.Т.В. са осъдени да заплатят на „Първа Инвестиционна Банка“ АД сумите в размер на 413,57 лв. – разноски в първоинстанционното производство и 97,13 лв. – разноски в заповедното такова.

Недоволни от така постановеното решение са останали въззивниците Д.Х.В. и С.Т.В., които го обжалват с доводи за неправилност и незаконосъобразност. С жалбата се поддържат възраженията от отговора на исковата молба, свързани с формирането на наказателната лихва и наличието на неравноправни клаузи. Съгласно договора, предсрочната изискуемост настъпвала при неплащане на три вноски, т.е. на 07.04.2016г., а ищецът бил пристъпил към събиране на вземането си 3 години по-късно – когато изтичал срокът на договора. През този период се била формирала процесната наказателна лихва в размер на 274,69 евро, която намират, че не дължали. Оспорват дизводите на съда за началната дата на предсрочната изискуемост и равнопоставеността на клаузите. Клаузата на II, т. 10 от договора създавала предпоставки за злоупотреба с господстващо поведение по отношение на кредита. Претендират въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови ново, по същество на спора, с което да отхвърли предявените искове. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна „Първа Инвестиционна Банка“ АД, чрез пълномощника юрк. Г., с който се оспорва подадената въззивна жалба и се излагат съображения за нейната неоснователност. Сочи се, че изцяло в правомощията на банката било дали и кога да упражни правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Прави се искане въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение. Претендират се и разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото въззивно производство.

Пред въззивната инстанция страните нямат доказателствени искания и нови доказателства не са събирани.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал.1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и разгледа изложените от страните съображения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Районен съд – Димитровград е сезиран с подадена от ищеца „Първа Инвестиционна Банка“ АД искова молба ,с която е предявен иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК против Д.Х.В. и С.Т.В., с искане да се признае за установено по отношение на ответниците, че му дължат сумата в размер на 775,93 евро, представляваща просрочена главница по Договор за банков креди № *** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на 154,19 евро – договорна лихва за периода от 15.12.2016г. до 15.04.2019 г., включително, 268,21 евро – наказателна лихва за периода от 16.04.2016 г. до 21.04.2019 г., включително, за които била издадена Заповед № 455/23.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 760/2019 г., по описа на РС – Димитровград.

Ищецът мотивирал исковата си молба с твърдения, че на 27.04.2015г. в гр. Димитровград между банката и кредитополучателите – ответниците по спора, бил  сключен Договор № *** г. за банков кредит, по силата на който банката предоставила на кредитополучателите банков кредит в размер на 950 евро за погасяване на съществуващи задължения, с краен срок за погасяване 15.04.2019г.  Кредитът бил в просрочие, считано от 16.04.2016г. - общо 1 100 дни към 21.04.2019г., включително. Просрочени били 37 вноски по главница, дължими на падежи и в размери, посочени в исковата молба, като общият размер на просрочената сума по главница възлизал на 775,93 евро и 29 вноски по лихва, дължими на падежи и в размери, посочени в исковата молба, като общият размер на просрочената сума по лихва възлизал на 154,19 евро. Наказателната лихва за забава за периода от 16.04.2016г. до 21.04.2019г. включително, дължима на основание Раздел II, т.10 от договора, била в размер на 268,21 евро. Падежът на кредита бил настъпил на 15.04.2019г., т.е. вземанията на „Първа инвестиционна банка“ АД от кредитополучателите били изцяло изискуеми от същата дата, поради изтичане на крайния срок за погасяване на кредита. На 22.04.2019г. „Първа инвестиционна банка“ АД подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу кредитополучателите въз основа на извлечение от счетоводните си книги. По образуваното ч.гр.д.№ 760/2019г. по описа на РС – Димитровград и на 23.04.2019г. била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 445/23.04.2019г., с която било разпоредено длъжниците да заплатят солидарно посочените в нея суми. Поради подадени възражения от длъжниците  по чл.414 от ГПК, за банката-ищец възниквал правен интерес да предяви процесния иск.

С отговора на исковата молба ответниците са оспорили претенцията за наказателна лихва, като са твърдели,че същата противоречи на общите правила на ЗПК. Посочили са, че клаузите по договора били недействителни в частта на формиране на вноските, лихвите и разноските по претенцията за наказателна лихва, тъй като при условията за издължаване на кредита в погасителния план липсвала информация за разпределението на лихвения процент при просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, начините на неговото променяне, както и стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора, тоест същите не били предупредени за последствията при просрочие на кредита, поради което договорът се явявал недействителен. Нарушена била и разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, предвиждаща свободна воля на страните при определяне съдържанието на договора по отношение на клаузите, даващи право на едностранно прекратяване на договора поради неплащането на три вноски и предсрочната му изискуемост. В договора не било посочено кога ищецът трябва да се възползва от това си право и не било упоменато, че се трупа висока лихва, която оскъпява кредита. В конкретния случай предсрочната изискуемост на кредита настъпила на 16.04.2016г., а ищецът упражнил правото си три години по-късно, което обстоятелство водело до формиране на допълнително задължение. Правят възражение против клаузите на договора, касаещи формирането на задължения за лихви - наказателни и договорни, свързани с предсрочната изискуемост на кредита, като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и нищожни на основание чл. 26 от ЗЗД.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната жалба рамки.

Първоинстанционният съд е обсъдил обстойно посочените от страните допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е постановил своя съдебен акт при напълно изяснена фактическа обстановка. Против така възприетата фактическа обстановка не се въвеждат възражения, а и въззивният съд не намери основания за нейното изменение, поради същата няма да бъде преповтаряна.

Настоящият състав на въззивния съд споделя фактическите констатации, направени от първата инстанция, както и окончателните правни изводи за разрешаването на спора.

Видно от приетия по делото Договор № *** г. за банков кредит, страните по делото са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, по силата на което банката-ищец, в качеството ѝ на кредитодател, предоставил на ответниците, в качество им на кредитополучатели банков кредит в размер на 950 евро, с краен срок на погасяване 15.04.2019 г., при годишна лихва в размер на 18 % до 15.04.2018г., а след този срок – за остатъчните срок и размер на кредита годишна лихва в размер на лихвения процент, базиран на спестяванията на банката за евро, увеличен с надбавка от 15,4 пункта, като към датата на сключване на договора този лихвен процент е 2,52 % годишно. Кредитът следвало да бъде погасен на 48 месечни вноски, дължими съгласно уговореното в Погасителен план – Приложение № 1 към договора. Страните по договора уговорили,че още дължими, но неизвършени в срок плащания поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, да се отнасят в просрочие и да се олихвяват с договорения в Раздел II, т.4 от договора лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска.

Безспорно е още, че кредиторът-заявител е упражнил правото си като подал Заявление вх. № 4806/22.04.2019 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК е образувано ч.гр.дело № 760/2019г. по описа на РС – Димитровград, по което е издадена процесната Заповед № 445 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която е разпоредено длъжниците Д.Х.В. и С.Т.В. да заплатят солидарно на кредитора-заявител претендираните в заявлението суми, а именно: 775.93 евро – дължима главница по Договор за банков кредит № ***г., сума в размер на 154.19 евро – договорна лихва за периода от 15.12.2016г. до 15.04.2019г. вкл., 274.69 евро - наказателна лихва за периода от 16.04.2016г. до 21.04.2019г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2019г. до изплащане на вземането.

В срок длъжниците са подали писмени възражения по чл. 414 от ГПК, поради което и на заявителя били дадени указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК.

За пълното и всестранно изясняване  на делото от фактическа страна, районният съд е назначил съдебно-счетоводна експертиза. От заключението на вещото лице се установява, че кредита по процесния договор бил изцяло усвоен на 27.04.2015г. Титуляр на банковата сметка, по която кредиа бил усвоен е С.Т.В.. От 15.04.2016г. кредитополучателите били в забава на плащанията за главница, а от 15.12.2016г. – в забава на плащанията за договорна лихва. Към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.04.2019г., дължимите суми по процесния договор възлизали на: 775,93 евро – главница (37 вноски), 154,19 евро – договорна лихва за периода от 15.12.2016г. до 15.04.2019г. (29 вноски), 274,69 евро - наказателна лихва за периода от 16.04.2016г. до 21.04.2019г. От заключението на вещото лице се установява още, че към 19.04.2019 г. е била погасена главница в размер на 174,07 евро, като вноските по главница са били погасени напълно до 15.02.2016г., а за 15.03.2016 г. била погасена главница в размер на 8,19 евро и оставала дължима такава в размер на 7,54 евро; погасена договорна лихва  в размер на 229,83 евро, с което били погасени вноските по лихва напълно до 15.10.2016г. и 16,92 евро погасена лихва за просрочена главница.

Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното производство за установяване съществуването на спорните вземания по заповедта. В тежест на заявителя-ищец е да установи съществуването на вземането си спрямо длъжника. Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422 от ГПК се определя от правните твърдения на кредитора-заявител в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение. Районният съд е сезиран с искова молба от кредитора-заявителя в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което е допустим. Налице е и идентитет между вземането, предмет на исковото производство и посоченото в заявлението вземане.

Спорния момент във въззивното производство се свежда до това неравноправна ли е клаузата, уреждаща наказателната лихва, която претендира кредиторът-заявител. Макар и да се обжалва решението в неговата цялост, основен фокус в хода на производството ответниците поставят именно върху тази клауза. На практика нито с отговора на исковата молба, нито с жалбата, ответниците не оспорват, че дължат главницата по договора за кредит в претендирания от ищеца размер. Не се навеждат и доводи за неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва, макар и районният съд да е изложил мотиви в тази насока, тъй като съдът следи служебно.

Доказателствата по делото са безспорни, че двамата кредитополучатели са поели задължение да върнат дължимата сума в размер на 950 евро на 48 погасителни вноски, с краен срок на договора и падеж на последна вноска 15.04.2019 г. Кредитополучателите са преустановили плащанията по кредита, поради което са останали задължени за 37 месечни вноски – главница, за периода от 15.04.2016 г. до 15.04.2019 г., на обща стойност от 775,93 евро, което се установява от заключението на вещото лице, кредитирано като обективно, компетентно и обосновано и от въззивната инстанция. Доводи от страната на въззивниците за изпълнение на задълженията им по плащане на анюитетните вноски по кредита не са въведени, нито се съдържат такива индиции в ангажираните по делото доказателства. Напротив, банката е провела успешно доказване на претенцията в тази насока. До същите правилни и законосъобразно изводи е достигнал и районния съд.

В настоящия случай приложение намира нормата на чл. 84, ал.1 от ЗЗД и считано от 16.04.2016 г. ответникът е изпаднал в забава, поради което и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, падежът и на последната погасителна вноска е настъпил.

Не могат да се споделят доводите на жалбоподателите за неравнопоставеност на клаузата, оправомощаваща банката да обяви за предсрочно изискуем кредита при просрочени плащания. По-подробни основания за обявяване на предсрочна изискуемост са били развити в чл. 10 от Общите условия, с които са били запознати въззивниците. Макар и да са били налице предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, преценката за упражняване на това субективно потестативно право за едностранно изменение на договора, принадлежи единствено на банката. Предвид обстоятелството, че банката не е предприела действия по обявяването на кредита за предсрочно изискуем, процесният договор е бил прекратен с изтичането на предвидения в него срок, а именно 15.04.2019 г.

Правилен е изводът на районния съд и относно клаузата за възнаградителна лихва, че нейният размер е определен точно и ясно, уговорена  е индивидуално между страните в договора, по начин, който да я прави достатъчно точно определяема по разбираем за потребителя начин. Нейният размер се установява от заключението на вещото лице, като не се и оспорва от ответниците.

За неоснователно въззивната инстанция намира възражението за неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП на клаузата на т. 10 от договора, която предвижда, че неизвършени в срок плащания, поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателите в банката, се отнасяли в просрочие и се олихвявали с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска.  Претендираната от банката наказателна лихва има характер на клауза за мораторна неустойка, която е проявление на залегналия в ЗЗД принцип на свободата на договаряне и автономията на волята /агр. чл. 9 от същия закон/. В настоящия случай клаузата на наказателна лихва има обезщетителна и санкционна функция под формата на наказателна надбавка и възлагането ѝ в тежест на неизправните кредитополучатели по никакъв начин не нарушава изискването за добросъвестност, а също и равновесието между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателите, както твърдят последните. Неправилно е систематичното тълкуване на клаузите на договора от страна на жалбоподателите, опитвайки се да обвържат клаузата за наказателна лихва единствено с предсрочната изискуемост. Напротив, както по-горе настоящият състав обсъди, обявяване на предсрочна изискуемост на кредита попада в преценката на единствено на кредитодателя, при неизпълнение на договорното задължение на кредитополучателите по заплащане на месечните вноски ,но банката не е упражнила това свое право. Прекратяването на договора с изтичането на предвидения в него срок, какъвто е настоящият казус, не освобождава неизправната страна-кредитополучател от заплащане на неустойка –уговорената наказателна лихва. Дължимият ѝ размер от 274,69 евро, за периода от 16.04.2016г. до 21.04.2019г., е намерил отговор в заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза.

По въпроса за разпределяне на отговорността за направени разноски, съдът, на основание чл. 78 от ГПК, се произнася съобразно изхода на делото. Предвид изхода на делото и поради неоснователността на жалбата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на жалбоподателите  следва да се възложат сторените от въззиваемата страна разноски за въззивното производство. Съгласно представения от нея списък на разноските по чл. 80 от ГПК, се претендират такива в размер на 300 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. В настоящия случай относно размера юрисконсулстското възнаграждение приложение намират разпоредбата на 78, ал. 8 от ГПК, която препраща към чл. 37 от Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с Постановление № 4 на МС от 06.01.2006 г. Съгласно чл. 25 от наредбата, възнаграждението за представителство по гражданско дело с определен материален интерес възлиза от 100 лв. до 300 лв. Предвид изхода на спора, цената на иска, обстоятелствата, че спорът не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание, без да се събират нови доказателства и без банката да е изпратила свой представител, на „Първа Инвестиционна Банка“ АД следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв. за развилото се пред Окръжен съд – Хасково въззивно производство.

Поради изложените съображения, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди.

На основание чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран така, съдът

 

                                                         Р   Е   Ш   И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 426 от 23.10.2019 г., постановено от Районен съд - Димитровград по гр.д. № 1097 по описа на съда за 2019 г.

ОСЪЖДА Д.Х.В., с ЕГН ********** и С.Т.В., с ЕГН **********,*** да заплатят на „Първа Инвестиционна Банка“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37 направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 100 /сто/ лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ:    1.

 

 

 

                                                                                                               2.