Р Е Ш
Е Н И Е
№ 367 / 31.05.2019 година, гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На осми април през две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Михаела Бончева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 1801 по описа за 2018
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.2 от ГПК,
вр. чл. 79 ал.1, вр. чл.99 и сл., и чл.86 ал.1 от ЗЗД; от „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, сграда Лабиринт, ет.2 офис 4,
представлявано от управителите Н.Т.С.и М.Д.Д.; против Д.З.З. с ЕГН ********** ***.
Ищецът твърди, че на 13.11.2013 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като
заемодател, и ответника, като заемател, бил сключен договор за паричен заем с №
1952121, в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит
/ЗПК/. С подписването на договора, заемодателят се задължил да предостави на
заемателя парична сума в размер на 700 лв., представляваща главница и чиста
стойност на кредита. Редът и условията по отпускането на кредита били уредени в
договора и ОУ към него. Предоставянето в собственост на посочената в договора
сума от заемодателя на заемателя съставлявало изпълнение на задължението на
заемодателя да предостави заема и създавало задължение на заемателя, да му
заплати погасителни вноски, указани по размер и брой в договора. Тези вноски
представлявали изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща
разноските на заемодателя по подготовката и обслужване на заема и определена
добавка, съставляваща печалба на заемодателя, като лихвеният процент бил
фиксиран за срока на договора и посочен в него, като общата стойност на
плащанията по кредита била договорена в размер на 943,68 лв. Договорената лихва
по кредита била в размер на 243,68 лв. Според договора, заемателят се задължил,
да върне кредита в срок до 05.02.2014 г. на 12 равни седмични погасителни
вноски в размер на по 78,64 лв. всяка. С подписването на договора за заем,
заемателят удостоверил, че заемодателят го е уведомил подробно за всички клаузи
по същия, съгласява се с тях и желае той да бъде сключен. Според договора, в
случай, че заемателят забави плащането на падеж на погасителна вноска с повече
от 30 календарни дни, дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи
/изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни
обаждания, лични посещения и др./ за събирането на просрочените вземания в
размер на 9 лв. Таксата за направените разходи се изчислявала за всеки следващ
30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с
повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на
просрочените погасителни вноски, които трябвало да заплати заемателят, не
можели да надхвърлят 45 лв. Затова на длъжника била начислена такса за разходи
за събиране на вземането в размер на 45 лв. На основание ЗПК и договора, на
длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва
за периода от 05.12.2013 г. до датата на подаване на заявление в съда. Общият
размер на начислената лихва бил 321,90 лв., който бил съвкупност от лихвите за
забава, изчислени за всяка отделна падежирала неплатена погасителна вноска.
Длъжникът не заплатил изцяло дължимия паричен заем към дружеството. Погасената
до момента сума била в размер на 158 лв., от която били погасени – договорна лихва
67,47 лв. и главница 90,53 лв. Срокът на договора изтекъл с падежа на
последната погасителна вноска 05.02.2014 г. и не бил обявяван за предсрочно
изискуем. На 01.07.2014 г. било подписано приложение № 1 под формата на
електронен документ, съгласно чл.3 ал.1 от ЗЕДЕП, към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто
правоприемник бил ищецът. По силата му, вземането, произтичащо от договор за
паричен заем № 1952121/13.11.2013 г. било прехвърлено с всички привилегии и
обезпечения, възможност за което била предвидена в договора. Длъжникът бил
уведомен по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с
уведомително писмо от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез ищцовото
дружество. Нямало пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на
уведомлението за цесията. Уведомителното писмо било върнато като неполучено с
отбелязване, че пратката не е била потърсена. На 02.07.2018 г. до длъжника било
изпратено ново уведомление за цесията чрез куриер, като същият отново не бил
намерен на адреса. Към исковата молба ищецът прилагал и копие от уведомление за
цесията, което да се връчи на ответника, което с връчването му и според
съдебната практика следвало да се приеме за надлежно съобщаване на цесията, с
което прехвърлянето на вземането пораждало действие за длъжника. Ответникът не
изплатил изцяло задължението си, предвид на което ищецът подал заявление по
чл.410 от ГПК, което било уважено. Заповедта за изпълнение била връчена при
условията на чл.47 ал.5 от ГПК, предвид на което и на основание чл.422, вр.
чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, за ищеца възниквал правен интерес от предявяване на
настоящия иск.
Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което да приеме
за установено по отношение на ответника, че той дължи на ищеца сумите, както
следва: 609,47 лв. главница; 176,21 лв. договорна лихва от 04.12.2013 г. до
05.02.2014 г. /падеж на последната погасителна вноска/; 45 лв. такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 321,90 лв. обезщетение за забава за периода от
05.12.2013 г. до датата на подаване на заявлението в съда; ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното
изплащане, като му се присъдят направените по делото разноски. Тези искания се
поддържат от пълномощник на ищеца в допълнително депозирани по делото писмени
становища.
Ответникът, призован при условията на чл.47 ал.6, вр. ал.1 от ГПК, не
представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в законоустановения
едномесечен срок. Такъв отговор в указания му срок представя назначения му на
същото основание особен представител, който счита предявения иск за допустим,
но го оспорва по основание и размер. Възразява, че ответникът не бил уведомен
за извършената цесия по чл.99 ал.3 от ЗЗД, в т.ч. и посредством назначения му в
настоящото производство особен представител, който не можел от негово име да
приеме адресирани до него материално-правни изявления на трети лица. Това било
достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск. На следващо място,
процесният заемен договор бил недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, поради
неспазване на изискванията на чл.11 ал.1 т.7-12 и ал. 2, т.к. към него липсвал
погасителен план и не ставало ясно, как е формирана седмичната погасителна
вноска, каква част от нея е главница и каква лихва, по делото не били
представени подписани от заемателя ОУ. Неоснователна била претенцията за
дължими такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, т.к. не се
представяли доказателства, че цедентът действително е извършил такива разходи,
като се целяло заобикаляне на чл.33 от ЗПК и въвеждане на допълнително плащане,
представляващо прикрита неустойка. Най-сетне особеният представител на
ответника прави и възражение за изтекла давност по отношение на вземанията за
възнаградителна лихва и обезщетението за забава, на основание чл.111 б.“в“ от ЗЗД. Възразява и за прекомерност на претендираните разноски за юрисконсултско
възнаграждение на представителя на ищеца. Предвид изложеното, се иска
отхвърляне на предявения иск изцяло като неоснователен и недоказан. Това искане
се поддържа от особения представител на ответника в открито съдебно заседание,
като самият ответник не се явява.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Като писмено доказателство по делото се представи и прие предложение за
сключване на договор за паричен заем, отправено на 13.11.2013 г. от ответника
до „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК *********, като е посочил параметри на
желания заем. Въз основа на това заявление и на Стандартен европейски формуляр, е сключен договор за паричен заем № 1952121/13.11.2013 г. между "Изи
Асет Мениджмънт“ АД, като заемодател, и ответника, като заемател. Заемодателят
се е задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от 700 лв., която
последният да му върне в срок от 12 седмици, на 12 погасителни вноски от по 78,64
лв., с изрично посочени падежни дати на всяка от вноските в периода 20.11.2013
г. – 05.02.2014 г.; с фиксиран годишен лихвен процент по заема от 149,19%, лихвен
% на ден, приложим при отказ от договора 0,71%; с общ размер на всички плащания
943,68 лв., с ГПР 1126% /чл.3/. С подписването на договора, заемателят е
удостоверил, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има
силата на разписка за предадена и получена сума /чл.4/. При забава в плащането
на някоя от погасителните вноски, заемателят е заявил, че е запознат с последиците
по чл.30 от ОУ и за следващите се по закон /чл.5 ал.3/. Договорът е подписан в
два еднообразни екземпляра, по един за всяка от страните, от представител на
заемодателя и от ответника. Приложени са ОУ, според чийто чл.30, в случай, че
заемателят забави плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30
календарни дни, дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи /изпращане
на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др./ за събирането на просрочените вземания в размер на 9
лв., които се начисляват за всеки следващ 30-дневен период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но
не могат да бъдат повече от 45 лв.
Рамков договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., е сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като продавач/цедент, и „Агенция за събиране на
вземания” ООД като купувач/цесионер, с предмет – прехвърлянето на ликвидни и изискуеми вземания на продавача,
произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени с физически лица,
които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще се
индивидуализират в Приложение № 1 към този договор /т.2.1/. Общият размер на
вземанията, подлежащи на прехвърляне, се посочва в съответното приложение № 1,
като всяко едно от прехвърлените вземания включва всички непогасени задължения,
заедно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително и с изтеклите лихви, засечени към датата на подписване на
съответното приложение № 1 /т.2.3./. Моментът на потвърждаване приемането на
съответното приложение № 1 в електронната информационна система на купувача се
счита за надлежна дата, на която вземанията са валидно прехвърлени и от този
момент приложение № 1 става неразделна част от рамковия договор /т.4.1./. След
това потвърждаване, продавачът се задължава да предостави на купувача писмено
потвърждение за сключената цесия, според чл.99 ал.3 от ЗЗД /т.4.8./. Продавачът
се е задължил да изпрати писмени уведомления до длъжниците за цесията в рамките
на един календарен месец, считано от потвърждаване на съответното приложение №
1 от купувача, като формата и съдържанието на уведомлението до длъжник се
съгласува между страните и представлява приложение № 4 към рамковия договор /т.4.9./.
По делото се представи препис - извлечение
от Приложение № 1/01.07.2014
г. към рамковия договор за цесия, в което под № 1345 е индивидуализиран
като длъжник ответникът по кредит № 1952121/13.11.2013 г.
с отпусната главница от 700 лв., общо дължимо по кредита – 943,68
лв., остатък на дължима сума към датата на засичане /01.07.2014 г./ - 859,59
лв., в т.ч. и лихви за просрочие към същата дата на засичане – 28,91 лв. От името на продавача по цесията „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
представеното по делото потвърждение за сключена цесия, на основание чл.99 ал.3 от ЗЗД, без номер и
дата на изпращане или получаване. С него е потвърдена извършената цесия с
процесния рамков договор и с горецитираното приложение № 1. От името на представител
на дружеството – цедент, е представеното по делото пълномощно от 09.09.2015 г.
в полза на цесионера - „Агенция за събиране на вземания” АД - последният да
уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания на
дружеството, които са цедирани, съгласно рамковия договор, във връзка с
чл.99 ал.3 от ЗЗД, с право да преупълномощава други лица с тези права. До
ответника е било изпратено уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания от ,,Агенция за
събиране на вземания“ АД с изх. № УПЦ-С-ИАМ/1952121 от 07.03.2018 г., на
основание процесното приложение № 1, като към същата дата задължението му
възлизало на сумата от общо 1 152,58 лв. Приложено е известие за
доставяне - обратна разписка, без клеймо, с дата на връщане 02.04., с
отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя. До ответника е било
изплатено и второ уведомление от ищеца със същия изх. № УПЦ-С-ИАМ/1952121 от
02.07.2018 г., по обратната разписка за което
не е отразено получаването му, а обстоятелството – че куриерът няма достъп до
адруса /входът е заключен/.
За цялостното изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане на
ищеца, съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
приема като компетентно и безпристрастно дадено и което съдът ще коментира в
съответните му относими части по-долу в настоящите си мотиви.
За процесното си вземане против ответника, ищецът в настоящото производство
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с
вх.рег. № 6209/ 30.03.2018 г., с пощенско клеймо от 29.03.2018 г., въз основа
на което е образувано производство по ч.гр.дело № 819/2018 г. на ХРС. Заявителят
е основал вземането си на процесните договор за паричен заем, рамков договор за
цесия и приложение № 1 към него, както и на обстоятелството, че задълженията по
заемния договор длъжникът следвало да изпълни на 05.02.2014 г. – последната
падежна дата, като от тогава до подаване на заявлението, падежите по всичките
му задължения изтекли, а той не ги изпълнявал. По това ч.гр.дело е издадена
заповед № 385 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 03.04.2018
г., по силата на която е разпоредено, длъжникът – ответникът в настоящото
производство, да заплати на кредитора – ищецът в настоящото производство, сумата 609,47
лева, представляващи неиздължена сума по договор за заем №1952121 от 13.11.2013г., договорна лихва от 176,21
лева от 04.12.2013г. до 05.02.2014г., лихва за забава 321,90 лева от
05.12.2013г. до 28.03.2018г., такса разходи 45,00 лева, ведно със законна лихва
върху главницата, считано от 29.03.2018г. до окончателно изплащане, ведно с
направените по делото разноски – 25 лева д.т., 50 лева юрк.възнаграждение. Заповедта
е била връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, при което съдът
е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си, което той
е сторил с настоящата искова молба, изпратена по куриер в рамките на срока.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявения иск:
Преди всичко, предявеният иск е допустим, като подаден в законоустановения
за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.4, вр. ал.1 т.2 от ГПК, срок и от надлежна
активно легитимирана за това страна. Разгледан по същество, същият се явява неоснователен
и недоказан.По категоричен начин по делото се установиха облигационните
правоотношения, от които ищецът черпи процесните си права. По писмено
предложение на ответника, като заемател, отправено на 13.11.2013 г. до „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, като заемодател - помежду им е сключен процесният договор за
паричен заем № 1952121/13.11.2013 г. Не е спорно по делото, а и от назначената
по делото експертиза и от съдържанието на чл.4 от договора, се установи, че
заемодателят е изпълнил основното си задължение по договора, като е предал в
собственост на заемателя сумата от 700 лв. Същевременно, ответникът е поел
задължението, да му върне сумата в срок от 12 седмици, на 12 погасителни вноски
от по 78,64 лв., с изрично посочени падежни дати на всяка от вноските в периода
20.11.2013 г. – 05.02.2014 г.; с фиксиран годишен лихвен процент по заема от
149,19%, лихвен % на ден, приложим при отказ от договора 0,71%; с общ размер на
всички плащания 943,68 лв., с ГПР 1126%. При забава в плащането на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху
забавената сума за всеки ден забава.
Съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД, цесията
има действие спрямо длъжника от деня, когато му бъде
съобщена от предишния кредитор. Такова уведомяване в случая не се установява,
както към датата на подаване заявлението по чл.410 от ГПК, така и до
приключването на устните състезания в настоящото производство. С процесния договор за цесия продавачът се е
задължил да изпрати писмени уведомления до длъжниците за цесията в рамките на
един календарен месец, считано от потвърждаване на съответното приложение № 1
от купувача, като формата и съдържанието на уведомлението до длъжник се
съгласува между страните и представлява приложение № 4 към рамковия договор.
Ищецът не представи по делото доказателства, да са били съобразени уговорените
форма и съдържание на уведомлението до ответника. Установи се, че уведомления
до ответника за цесията не е изпращал продавачът по този договор, а ищцовото дружество, като купувач, за което
той е бил надлежно упълномощен. Както приема ВКС в практиката си, няма пречка
предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства
за представителната власт на новия кредитор (в този смисъл е решение № 137 от
02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/ 2014 г., III г. о., ГК, постановено по
реда на чл.290 от ГПК). Но за да има действие цесията спрямо длъжника,
уведомлението за нея трябва да е достигнало до знанието му. Както се посочи,
такова обстоятелство не е налице, нито към датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК, нито към датата на предявяване на настоящия иск. До ответника са
били изпратени две уведомителни писма за извършено прехвърляне на вземания от
„Агенция за събиране на вземания“ АД, като пълномощник, от 07.03.2018 г. и от 02.07.2018
г. /след като ищецът е получил указанията да предяви настоящия си иск/, на
основание процесното приложение № 1. Нито едно от тези уведомления обаче не е достигнало до
знанието на ответника - приложените известия за доставяне - обратни разписки са
върнати без да е оформено връчване по тях, първата с отбелязване, че пратката
не е потърсена, а втората – че куриерът няма достъп до адреса. Не би могло да
се приеме, че ответникът е надлежно уведомен за цесията с настоящата исковата
молба. Действително, няма пречка, поради отсъствие на специални изисквания в
закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията да
се счете за надлежно съобщена на длъжника тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника
като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане (решение № 123/ 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС,
ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.);
като получаването на
уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл.235 ал.3 от ГПК. В случая обаче
длъжникът не е получил препис от исковата молба и приложенията, тъй като
връчването е извършено надлежно по реда на чл.47 от ГПК. Затова, тъй като
ответникът не е получил и в хода на съдебното производство процесното уведомление, следва изводът, че
извършената цесия все още не е произвела спрямо ответника своето действие, по
смисъла на чл.99 ал.4 от ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи, че макар и
уведомлението да е било връчено на особения представител на ответника, назначен
му от съда по реда на чл.47 ал.6 от ГПК, уведомяването му за цесията не би
могло да произведе действие спрямо ответника, тъй като се касае за
представителство по закон, а не за договорни пълномощия. При тези
обстоятелства, съдът приема, че процесната цесия не е породила действие спрямо ответника и той не
дължи плащане на задълженията, произтичащи от процесния договор за заем, в полза на цесионера – ищцовото дружество.
В допълнение на горните
съображения, следва да се има предвид и следното:
Сключеният между страните договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Същевременно, към него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл.
от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да следи служебно и при
незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите
нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС,
т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11 на
Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I
т. о., и др./.
Общата потребителска закрила по чл. 146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК,
предвижда, че неравноправните клаузи в
договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две
предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално
договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС
система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от
гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. В конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне
категорично изключва формиране на волята на страните по всяка една от клаузите
на договора, част от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително
равновесието между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/. Преди
всичко, по делото не се установи, ответникът да е получил преддоговорна
информация от заемодателя за точните параметри на кредита. В представеното
предложение за сключване на договора не се съдържа информация за ГЛП, ГПР и
такси, които ще се прилагат. В този смисъл клаузите на процесния договор по
отношение на ГЛП, ГПР и таксите са неравноправни, по силата на чл.143 т.9 от
ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, т.к. налагат приемането на условия, с които потребителят
не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; в резултат
на което той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от
сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им,
по силата на чл.143 т.18 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи
/за ГЛП, ГПР и такси по договора/ ищецът не доказа да са били индивидуално
уговорени с ответника, за да е приложимо спрямо тях изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП. Напротив
предоставената му за попълване бланка – предложение за сключване на договора е
типова, стандартизирани са и действията по сключване на договора, като не е
предвидена възможност за ответника, да влияе на съдържанието на клаузите; при
което се налага извод, че сключеният договор е с клаузи, подготвени предварително
- типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид
кредит /чл.146 ал.2 от ЗЗП/. При позоваване на неравноправен характер на
договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение №
23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза,
като само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата
от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже,
че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално
уговорена клауза по смисъла на чл. 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор,
която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и
да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В
случая обаче по вече изложените съображения, ответникът не е разполагал с такъв
избор. В изложения смисъл е и задължителната съдебна практика по решение № 98/
25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените
съображения, клаузите от процесния договор относно ГЛП, ГПР и такси - съдът намира за
нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143
т.9 и 18, вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи обаче са
толкова съществени за процесния договор за паричен заем, че тяхната
неравноправност води до нищожност на целия договор – чл.146 ал.5 от ЗЗП.
Съгласно чл. 26 ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента
възнаградителна лихва, ГПР и такси да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона или договорът за потребителски кредит да се сключи и ако в него
не са включени трите клаузи. Като се изходи и от характера на този договор,
който е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по
кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10
от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността му като цяло.
Независимо от гореизложените съображения, основаващи се на общата
потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесния
договор за потребителски кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, която разпоредба не е била
съобразена. Нормата установява изискване, договорът за потребителски кредит да
съдържа подробно условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съдът намира, че това
императивно законово изискване не е било удовлетворено от клаузите на договора.
Уговорено е лаконично, че връщането на кредита става на 12 погасителни вноски
от по 78,64 лв., с изрично посочени падежни дати на всяка от вноските в периода
20.11.2013 г. – 05.02.2014 г., с общ размер на всички плащания 943,68 лв. Ето
защо и на основание чл. 22, вр.чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, процесният договор за
потребителски кредит е недействителен.
Независимо от горното, клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР - съдът намира за нищожни и
на основание чл.21 от ЗПК. Както се посочи, съгласно чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и
ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 1126 %, а ГЛП е в размер на 149,19
%. В случая не се установяват обстоятелства, които да обосновават определянето
на ГЛП и на ГПР в такива високи размери, довели до нееквивалентност на
насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на
значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да
оправдават договарянето на такива високи проценти. Установената съдебна
практика по сходни казуси приема, че максималният размер, до който съглашението
за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава (решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по
гр. д. № 315/ 2005 г., II г. о., и др). В случая това съотношение не е налице.
Договорената между страните годишна лихва в размер 149,19 % надхвърля
значително размерa на законната такава за времето на сключване на договора, при
определения от БНБ основен лихвен процент и 10 пункта надбавка, поради което
уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Уговарянето на ГЛП и ГПР в
процесните високи размери не е обяснимо нито с разходите, които прави
заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за
дългосрочни кредити (над 15 години), когато независимо от обезпечението, рискът
на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха
намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай обаче такива
обстоятелства не са налице. Уговорените
клаузи са нищожни, тъй като заобикалят закона, и в частност заобикалят
ограничението на годишния процент на разходите по чл. 19 от ЗПК.
Претендираните такси за разходи са уредени в ОУ,
според чийто чл.30, в случай, че заемателят забави плащането на падеж на
погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя
заплащането на такса за разходи /изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др./ за
събирането на просрочените вземания в размер на 9 лв., които се начисляват за
всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не могат да бъдат повече
от 45 лв. Преди всичко, начинът на уговаряне на тези вземания като фиксирани
суми, без връзка с и независимо от реалните разходи, които разумно би могло да
се очаква да бъдат направени за описаните дейности, налага извод, че тези суми
не представляват разходи или такси, а са отнапред уговорени задължения на потребителя
към заемодателя при забавено изпълнение. Така те представляват всъщност
неустойки за забавеното изпълнение на договорните задължения. Те не са
предвидени като такси/разходи за проведен разговор, изпратени съобщения или за
време на дейност на служител, а като суми които безусловно се дължат при
настъпването на предвидените в клаузите обстоятелства. Ето защо, посочените
по-горе клаузи изцяло противоречат на разпоредбата на чл. 33 ал. 2 от ЗПК и на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, тъй като драстично
нарушават принципа на справедливост, създават условия за неоснователно
обогатяване и излизат извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката, като не държат сметка за реалните вреди
от неизпълнението и причините за тях- решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК. С
предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне
на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято
дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21
ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна и като такава не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.
Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия
/чл.23 от ЗПК/. В този смисъл, ищецът като цесионер може да се легитимира като
носител на материалното право единствено за неизплатената главница по
цедираното му вземане на заемодателя по заемния договор, доколкото само
съществуващи вземания могат да се прехвърлят и сред тях не са тези по приетите
за нищожни клаузи. Ищецът твърди, че ответникът е извършил плащания по
договора в общ размер от 158 лв., което изцяло се потвърждава и от заключението
на назначената и изслушана по делото съдебно-счетоводна експертиза. С това
плащане и съобразно гореизложеното, следва да се приеме, че той е погасявал
дължимата главница по договора за заем от 700 лв. Разликата обаче не се дължи
на ищцовото дружество, т.к. предвид горните съображения на
съда, процесната цесия не е породила действие спрямо ответника и той
не дължи плащане на задълженията, произтичащи от процесния договор за заем, в полза на цесионера – ищцовото дружество.
Предвид изложените съображения,
предявеният иск се явява неоснователен и
недоказан и като такъв, съдът следва да го отхвърли изцяло.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, сграда Лабиринт, ет.2 офис 4,
представлявано от управителите Н.Т.С.и М.Д.Д.; против Д.З.З. с
ЕГН ********** ***; да се приеме за установено по
отношение на ответника, че той дължи на ищеца сумите, както следва:
609,47 лв. главница; 176,21 лв. договорна лихва от 04.12.2013 г. до 05.02.2014
г.; 45 лв. такса разходи за събиране на просрочени вземания; 321,90 лв.
обезщетение за забава за периода от 05.12.2013 г. до датата на подаване на
заявлението в съда; ведно със законната лихва върху главницата от входиране на
заявлението в съда до окончателното изплащане; които
суми били дължими по договор за паричен заем № 1952121/13.11.2013 г. между "Изи Асет Мениджмънт“ АД с
ЕИК ********* и ответника; вземането по който е цедирано от посоченото дружество на ищеца с
Приложение № 1/01.07.2014 г. към рамков договор за цесия от
16.11.2010 г.; за които суми е
издадена заповед № 385 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
03.04.2018 г. по ч.гр.дело № 891/2018 г. на Районен съд - Хасково.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М.Б.