РЕШЕНИЕ
№ 1169
гр. Варна, 06.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 20 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ралица К. Райкова
при участието на секретаря Ани Люб. Динкова
като разгледа докладваното от Ралица К. Райкова Гражданско дело №
20233110113005 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по предявени от „А. Б.“ ЕООД срещу И.
Г. С. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 143 вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата
от 184,03 лв., представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем № * г.,
сключен между длъжника и „И.А.М.“ АД, обезпечен с Договор за предоставяне на
гаранция от 13.08.2021 г., сключен между длъжника и „Ф. Б.“ ЕООД, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда - 12.01.2023 г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 8,58 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва по договора за заем, начислена за
периода от 23.08.2021 г. до 08.11.2021 г. и сумата от 9,12 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва, начислена за
периода от 23.08.2021 г. до 05.04.2022 г., които суми са заплатени от поръчителя „Ф.
Б.“ ЕООД в полза на „И.А.М.“ АД и прехвърлени от „Ф. Б.“ ЕООД на ищеца с Договор
за покупко-продажба на вземания (цесия) от 31.03.2022 г., които суми са предмет на
Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д. № * г. по описа на Районен съд – Варна, 20 с-в.
В исковата и уточняващите молби ищецът твърди, че ответникът е сключил
Договор за паричен заем № * г. с „И.А.М.“ АД, по силата на който е получил в заем
сумата от 184,03 лв., срещу задължение да я върне на 12 бр. вноски по 25,00 лв. в срок
до 08.11.2021 г., при фиксиран лихвен процент в размер на 40,00 %, както и ГПР от
48,35 %. Поддържа се, че договорът за кредит е сключен според повелителните норми
на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 9 от договора страните постигнали
съгласие длъжникът да заплаща всички разноски свързани с неизпълнението му.
Излага се, че задълженията по договора за кредит са обезпечени с договор за
предоставяне на гаранция сключен между кредтополучателя и „Ф. Б.“ ЕООД. Твърди
се, че ответникът И. Г. С. не е изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит
1
до изтичането на крайния му срок в общ размер от 201,73 лв., от които главница от
184,03 лв., 8,58 лв. възнаградителна лихва за периода 23.08.2021 г. - 08.11.2021 г., 9,12
лв. законна лихва за забава върху главницата за периода 23.08.2021 г. - 05.04.2022 г.,
поради което поръчителят „Ф. Б.“ ЕООД изпълнил задължението му към „И.А.М.“ АД
и на основание чл. 143 от ЗЗД се суброгирал в правата му. Излага се, че впоследствие
поръчителят прехвърлил своите вземания към длъжника по договора за поръчителство
на ищеца-цесионер „А. Б. Б.“ ЕООД с Договор за покупкопродажба на вземания
(цесия) от 31.03.2022 г. Излага се, че длъжникът е уведомен за цесията от цесинера, а в
евентуалност се моли да се приеме, че ответникът е уведомен за цесията с исковата
молба. Сочи се, че в полза на последния за вземанията била издадена Заповед № * г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № * г. на
ВРС, XX -ти състав, която обаче била връчена при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК,
което обуславя и правният интерес от водене на настоящите установителни искове. По
изложените съображения моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът И. С. е депозирала отговор на исковата
молба чрез назначения от съда особен представител адв. М. Д., с който оспорва изцяло
исковете като неоснователни. Оспорва качеството кредитор на „Ф. Б.“ ЕООД, както и
че ответникът е уведомен за извършената цесия. Определя като недоказано, че
дружеството „Ф. Б.“ ЕООД е издало предвидената в договора за предоставяне на
гаранция, гаранция за плащане, както и че „И.А.М.“ АД е поискало плащане на
задълженията на ответника. Сочи за недоказано и заплащането на задълженията на
ответника от „Ф. Б.“ ЕООД към „И.А.М.“ АД. В евентуалност оспорва вземанията на
„Ф. Б.“ ЕООД да са продадени на ищеца с договора за цесия от 13.08.2021 г., което
счита за недоказано. Излага, че доколкото исковата молба е връчена по реда на чл. 47
ГПК на ответника, то и не може да се приеме, че е редовно уведомен за цесията,
следователно тя няма действие спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Прави се
възражение и за погасяване по давност на процесните вземания. По изложените
съображения моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, както и заключението
по назначената съдебно-счетоводна експертиза, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Възникването на претендираното от ищеца спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличие на валидна облигационна връзка по Договор за паричен заем № * г. между
кредитодателя „И.А.М.“ АД и ответника кредитополучател, както и Договор за
предоставяне на гаранция от 13.08.2021 г., сключен между длъжника и „Ф. Б.“ ЕООД;
2) реалното предоставяне на заемната сума; 3) изпълнение на задълженията на
заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите
относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на
условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите
могат да се изменят; 4) индивидуалното договаряне на условията по договора, както и
да обоснове договарянето на размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и
останалите разходи и такси, в съответствие с типични разходи на кредитора и
обичайна печалба; 5) настъпване на изискуемост на задълженията по договора и
изпадането на длъжника в забава; 6) размерът на сумите за главница, договорна лихва
и на обезщетението за забава; 7) заплащане от поръчителя на задълженията на
отвтеника към кредитора, съответно суброгиране на поръчителя в правата на
последения за платеното по договора за гаранция, както и че е уведомил длъжника за
извършеното от него изпълнение и 8) валиден договор за цесия, по силата на който
вземанията по договора за кредит са продадени на ищеца от цесионера-поръчител.
Във връзка с подлежащите на установяване обстоятелства ищцовата страна е
представила следните писмени доказателства:
2
Видно от представения по делото Договор за паричен заем № * г. същият е
сключен за сумата от 200 лв. при възнаградителна лихва в размер на 40 % годишно, за
срок от 12 седмици. В чл. 2.7 е посочено, че общият разход по кредита е 210,12 лв. и
включва размера на заемната сума и възнаградителната лихва. Според чл. 2.8
годишният процент на разходите на заема е 45,32 %. В чл. 4 заемателят се е задължил
в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: (1) две физически лица – поръчители всяко
от които да отговаря на конкретно посочени изисквания за размер на трудово
възнаграждение, нетен размер на осигурителен доход, вид трудов договор, кредитната
история и др.; (2) банкова гаранция и (3) одобрено от заемодателя Дружество - гарант,
което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на поетото задължение
заемателят е сключил с „Ф. Б.“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция Договор за
паричен заем № * г., видно от който дружеството е поело задължение да обезпечи
задълженията по договора за паричен заем срещу възнаграждение в размер на 89,88
лв.
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, като не са налице
данни то да е действало като професионалист, респективно кредитополучателят се
явява потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, процесните договор за паричен
заем и договор за предоставяне на гаранция попадат в приложното поле на Закона за
потребителският кредит и общата императивна потребителска закрила. Наред с това
договорите са сключени от търговски дружества, които предоставят кредити и
гаранции на потребители в рамките на своята професионална и търговска дейност.
При така установеното договорно съдържание и възникналите между страните
правоотношения, съдът намира, че съдържанието на Договор за паричен заем № * г.
сключен с „И.А.М.“ АД отговаря на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1-9 и
т.11, т.12 от ЗПК – сключен е в предписаната от закона форма, съдържа дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на
договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на лихвен
процент, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски и пр.
В договора е посочен изрично ГПР съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК. Посоченият процент ГПР не надвишава допустимия размер съгласно чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя изразени като годишен
процент от общия размер на кредита. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“
Предвид изложеното съдът приема, че липсва законово основание за механично
добавяне в общите разходи по кредита на възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция – първо поради липсата на идентичност на страните по двете
правоотношения и второ доколкото вземанията по нищожни клаузи са изначално
недължими по следните съображения:
Клаузата на чл. 4 от договора за кредит, обективираща поетото от длъжника
задължение за учредяване на обезпечение, съдът намира за нищожна като
противоречаща на добрите нрави и като неравноправна.
Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени
3
кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с
уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора гарант се прехвърля върху
длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в чл. 4
алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на
практика водят до неоправдано засягане на интересите му. Възможността за ползване
на професионален гарант се явява обременителна, тъй като неизменно е свързана с
допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително
посочен от кредитора. От друга страна принципната възможност за избор на две
физически лица, вместо предложеното юридическо лице, е ограничена от поставени от
кредитора условия, които трябва да бъдат изпълнени в изключително кратък срок,
поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. Същото с
още по-голяма сила се отнася за възможността да се представи банкова гаранция. При
това положение не би могло да се приеме, че договорът за предоставяне на гаранция е
резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. След като гарантът е
предварително посочен от кредитора, длъжникът не е имал възможност за
индивидуално договаряне. Налага се изводът, че уговорките за предоставяне на
обезпечение по Договора за кредит и респективно свързания с него Договор за
предоставяне на гаранция противоречат на добрите нрави и са неравноправни по
смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена,
близка по размер предоставената в заем сума. Тази конструкция от сделки води до
скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за
предоставяне на гаранция, при незачитане на правото на избор на потребителя относно
личността на гаранта. След като възнаграждението за предоставяне на гаранция е
уговорено въз основа на нищожни клаузи, същото е недължимо, поради което не е
налице основание за включването му в ГПР.
Предвид гореизложеното се налага изводът, че Договор за паричен заем № * г. е
действителен с изключение на клаузата на чл. 4 от същия.
По отношения на сключения с „Ф. Б.“ ЕООД Договор за предоставяне на
гаранция № * г., съдът приема, че с него е гарантирано изпълнението на задълженията
на заемателя по Договор за паричен заем № * г., сключен между ответника и „И.А.М.“
АД, като „Ф. Б.“ ЕООД престира своята кредитоспособност да гарантира плащане на
задължение за главница в размер на 200 лв., ведно с лихвите и разноските, срещу което
получава възнаграждение от потребителя в размер на 89,88 лв. Договорено е в случай,
че гарантът извърши плащане по гаранцията, той да има право да иска от потребителя
възстановяване на всички платени суми, ведно със законната лихва от момента на
забавата, както и сторените разноски.
По правната си същност този договор се доближава най-много до договор за
поръчителство. Съобразно чл. 138 от ЗЗД поръчителят се задължава пред кредитора на
друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Поръчителството е
безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично
договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. Според
Търговския регистър, едноличен собственик на капитала на дружеството „Ф. Б.“ ЕООД
е „И.А.М.“ АД - кредитор на длъжника. Следователно, сключвайки договора за
предоставяне на гаранция, потребителят – ответник се е задължил да заплати едно
възнаграждение в интерес на кредитора си „И.А.М.“ АД, който е едноличен
собственик на капитала на дружествотопоръчител „Ф. Б.“ ЕООД, а последният
всъщност не е поел задължение по договора, тъй като кредиторът чрез дъщерното си
дружество на практика обезпечава задължението сам пред себе си. Видно е, че
насрещните престации са очевидно неквивалентни, до степен липса на престация от
едната страна по сделката.
Гореизложеното води до извод, че последиците на сделката обективирана в
Договор за предоставяне на гаранция № * г. са несъвместими с общоприетите
житейски норми за справедливост и добросъвестност. Налице е неоправдано
4
разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна
загуба, а друго се обогатява без да предоставя нещо в замяна, поради което съдът
приема, че сключеният договор за предоставяне на гаранция накърнява добрите нрави.
Договорът е сключен във вреда на потребителя с цена близка по размер с
предоставената в заем сума и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя (в този смисъл изрично
влязло в сила Решение № 165/27.01.2021 г. по гр.д. № 3470/2020 г. на Окръжен съд -
Варна).
По изложените съображения съдът намира, че Договор за предоставяне на
гаранция № * г. е нищожен в цялост на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл.
143, ал. 1 ЗЗП, поради накърняване на добрите нрави и като неотговарящ на
изискването за добросъвестност.
Доколкото единственото основание, на което ищецът е основал претенциите е
прието за нищожно от съда, а именно договорът за поръчителство, то и
правоотношението основано на него се счита за невъзникнало, респективно
предявените искове за материални права, произтичащи от договора за поръчителство,
се явяват недоказани. При недоказване на фактическия състав на валидно възникнало
правоотношение по договор за поръчителство, не може да бъде прието, че ищецът е
придобил от кредитора „Ф. Б.“ ЕООД това вземане по договор за цесия от 31.03.2022 г.
на основание чл. 99 от ЗЗД.
В допълнение следва да бъде посочено, че към датата на сключване на Рамковия
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.03.2022 г. цедентът „Ф. Б.“
ЕООД не се е суброгирал в правата на кредитора по договора за паричен заем № *г.,
тъй като е заплатил дължимите суми по него в полза на кредитора на 05.04.2022 г.,
видно от заключението по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, т.е.
след цесията от 31.03.2022 г., въз основа на която ищецът претендира да е кредитор на
ответника в настоящото производство. Следводателно към датата на сключване на
договора за цесия от 31.03.2022 г. цедентът не е имал вземане към ответника, което да
цедира на цесионера и ищец в настоящото производство „А. Б.Б.“ ЕООД, поради което
последният не е придобил такова.
При така констатираните обстоятелства и изложените правни съображения
съдът намира, че предявените искове за установяване дължимостта на платени по
договора обезпечени главница и договорна лихва по Договор за паричен заем № * г.,
както и обезщетение за забава върху главницата, се явяват неосноватени и следва да
бъдат отхвърлени изцяло.
Така мотивиран, Районен съд – Варна
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. „Б.“ № *, срещу И. Г. С., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.
В., ул. „А.Н.“ № *, обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 143 вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъде прието
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата от 184,03 лв., представляваща непогасена главница по Договор за
паричен заем № * г., сключен между длъжника и „И.А.М.“ АД, обезпечен с Договор за
предоставяне на гаранция от 13.08.2021 г., сключен между длъжника и „Ф. Б.“ ЕООД,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 12.01.2023 г., до окончателното изплащане на задължението,
сумата от 8,58 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по договора за
заем, начислена за периода от 23.08.2021 г. до 08.11.2021 г. и сумата от 9,12 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва,
5
начислена за периода от 23.08.2021 г. до 05.04.2022 г., които суми са заплатени от
поръчителя „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „И.А.М.“ АД и прехвърлени от „Ф. Б.“ ЕООД на
ищеца с Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 31.03.2022 г., които суми
са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № * г. по описа на Районен съд – Варна, 20 с-в.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Варна в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6