РЕШЕНИЕ
№
Гр. София 24.02.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, II-A въззивен състав в откритото съдебно заседание на 07.04.2022
г. в състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове: Виолета Йовчева
Димитър
Ковачев
При секретар Е. Вукадинова, като разгледа докладваното от съдията-докладчик
Димитър Ковачев въззивно гражданско дело № 4678 по описа за 2021г.,
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна
жалба от „Б.к.“ООД чрез адв. С. А. срещу Решение № 20042285/15.02.2021,
постановено по гр. д. № 39109/2019г. по описа на Софийски районен съд, 36 с-в, в
частта с която е отхвърлен над размера от 403,86 лева до пълния размер от 16558,10
лева, предявеният от жалбоподателя срещу Ю.С.Д. с ЕГН: ********** осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на суми, получени без правно основание.
Изложени са оплаквания за липса на конкретизация на направено от
ответника възражение за прихващане, която липса на конкретизация, като резултат
довела до това, че едва от приетата СЧЕ ищецът разбрал периода за който се
прави възражение за прихващане от ответника, като нарушението се отразило и на
доклада на съда, защото довело до липса на посочване на обстоятелствата, от
които произтича възражението на ответника и конкретно за кои месеци и години
претендира вземане за трудово възнаграждение. Като следствие от това не била
дадена правна квалификация в доклада на възражението на ответника.
Счита, че решението се основава само на оспорена от него СЧЕ, защото
вещото лице не било взело предвид обстоятелства, установени с официален
документ на Главна инспекция по труда-а именно, че трудовия договор бил
прекратен на 17.04.2019г. и работодателя може да дължи заплати само за първите
три месеца на 2019г. Съдът не допуснал повторна експертиза и така останало
фактически неизяснено делото, а освен това ищецът бил лишен от възможност да
представи разходни касови ордери от 2018г. за парични суми получени от
ответника за работна заплата.
Оспорват се житейски изводи на СРС за дължимост на заплата щом такава е
начислена по ведомост за заплати, защото не било съобразено, че ведомостта не е
подписана от съставител и ръководител на предприятието.
Оспорва изводи на СРС, че ответника има насрещно вземане за заплата за
периода 02.2018г. до м.07.2019г., защото не било налице ТПО след прекратяване
на ТПО и защото не било доказано да е полаган труд.
Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва и се иска
потвърждаване на решението.
СГС след служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК намира решението за
валидно и допустимо в обжалваната част.
По отношение неговата правилност въззивния съд е ограничен до оплакванията
в жалбата и прилагането на императивни материални норми.
След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на
събраните по делото доказателства СГС намира за обжалваното решение за частично
неправилно по следните фактически и правни съображения:
Неоснователни са оплакванията в жалбата за нарушения
по доклада свързани с липса на конкретизация на възраженията на ответника за
задължения на ищеца за работни заплати и тяхната квалификация от съда. С
отговора на исковата молба ответника е възразил, че му се дължат работни
заплати. Възражението си ответника квалифицирал като такова за прихващане и
периода за който е твърдял, че не му е платено трудовото възнаграждение е
посочен в отговора на исковата молба (м.02.2018г.-м.09.2019г) л. 27 от делото.
СРС е правилно е посочил в Определението си по чл. 140,
че това не е възражение за прихващане, а предявяване на правно основание за
задържане на исковите суми от страна на ответника, като е посочен изрично и
периода.
Ищецът не е представял по делото ведомости за заплати
и няма как съдът да съобразява дали са подписвани и от кого, а на представените
от ответника такива СРС не се е позовавал, поради което оплакванията в жалбата
са неоснователни.
Въпреки горното решението е частично неправилно поради
основателност на оплакванията относно момента на прекратяване на ТПО между
страните.
По делото са предявени обективно кумулативно съединени
искове по чл. 55 ЗЗД за връщане на суми преведени по банкова сметка ***.01.2019
г. - 2 599,01 лева като основание е записано „превод"; на 22.01.2019 г. -
4 059,09 лева като основание е записано „превод"; на 15.04.2019 г. - 1 000
лева като основание е записано „захранване на сметка"; на 24.04.2019 г. - 1 000 лева като основание е записано
„захранване на сметка", на 07.06.2109 г.
- 8 000 лева като основание е записано „заем".
Не е спорно по делото, че между страните е
съществувало валидно трудово правоотношение въз основа на сключен на 29.07.2009
г. между тях трудов договор № 4/29.07.2009 г., по силата на който ответникът Ю.С.Д.
е заемал длъжността „Ръководител лаборатория", с място на работа: „Б.К."
ООД, в гр. Нова Загора и страната. В трудовия договор е посочено, че основното
месечно трудово възнаграждение на работника е 770 лв. С четири последващи
допълнителни споразумения основното трудово възнаграждение на работника е
променяно, в посока на увеличаването му, като с последното, датиращо от 08.1.2015
г., основното трудово възнаграждение на служителя е променено на 1000 лева.
С доклада по делото на СРС, неоспорен от страните е
прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищцовото
дружество е превело на ответника горепосочените суми
Няма спор и се установява и от представените писмени доказателства, че е със заявление с вх. № 04/16.04.2019 г. (л. 54) ответникът е отправил до ищеца заявление за прекратяване на трудовото му правоотношение на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, поради неплащане на дължими трудови възнаграждения за периода м. 12.2018 г. до м.03.2019 г. и че ответника е инициирал проверка от Дирекция „Инспекция на труда - София", завършила със съставянето на констативен протокол, с който са установени незаплатени от страна на работодателя ищец заплати на ответника Д. за периода м. 12.2018 г. до м.03.2019 г. Съгласно предписанията на контролния орган на 04.07.2019г., ищецът превел по сметка на ответника Ю.С.Д. в ОББ сумата 3 748,20 лева с основание „работна заплата за м. декември 2018, м. януари 2019, м. февруари 2019 и м. март 2019 г.".
На 18.09.2019
г. е издадена заповед на управителя на „Б.К."
ООД за прекратяване на трудовият договор, сключен с Ю.С.Д., считано от
Заповедта е връчена на работника на 24.09.2019 г., в
какъвто смисъл е направеното от последния писмено изявление върху документа.
От заключението на изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза, се установява, че след извършена справка в счетоводството на ищеца
„Б.К." ООД, вещото лице посочва какви суми са преведени през 2018 и 2019г
и какво се погасява с тях.
По отношение
искането за връщане на сумата от 2599,01-преведена на ответника на 15.01.2019г. СГС намира, че
този иск е неоснователен. От СЧЕ се установява, че с тази сума са покрити
заплати за м. 06.2018г. (в размер 661,85 –неплатен преди това остатък от
заплатата), за м.07.2018г., за м.08.2018г. и частично за м. 09.2018г. (до
размер от 63,06 лева).
Видно от задължителното предписание на ГИТ исковата
сума от 2599,01-преведена на ответника на 15.01.2019г. не е била призната за
превод на работна заплата за м. 12.2018г. Като се има предвид, че е имало непогасени
заплати за периоди преди Декември 2018г, то съвсем правилно ГИТ не е признала
тази сума за плащане за този месец. Ето защо независимо от последвалото плащане
на възнаграждение за Декември 2018 съгласно разпореждането на ГИТ (с платежното
от 04.07.2019г.) не е налице двойно плащане и сумата от 2599,01 лева не подлежи
на връщане от ответника, тъй като с нея са му платени заплати за период
м.06.2018г. до м. 09.2018г., които не се дублират с платената на 04.07.2019г.
(въз основа на разпореждането на ГИТ) сума от 3748,20 лева-заплати от
м.12.2018г. до м.04.2019г.
По отношение
сумата 4059,09 лева-преведена на 22.01.2019: От СЧЕ се установява, че с тази сума са покрити заплати от м. 09.2018г.
(в размер 873,99 –неплатен преди това остатък от заплатата за м.09.) до
м.01.2019г. (за Януари частично в размер на 373,95 лв.)
Разпореждането на ГИТ обхваща част от този период
(м.12.2018г. и м.01.2019г.). Следователно от сумата 4059,09 лева валидно са
погасени възнагражденията за м.09.2018г., м.10.2018 и м.11.2018г. общо 2749,00
лева, която сума е получена с основание и не подлежи на връщане, защото
плащането не се дублира с периода посочен в Протокола на ГИТ.
От сумата 4059,09 остават 1310,91 лева, които заедно с
другите две процесни суми от по хиляда лева (преведени на 15.04.2019г и
24.04.2019г.) следва да се прецени дали са получени на правно основание с оглед
на твърденията на ищеца за датата на прекратяване на трудовия договор
(16.04.2019г.) и твърденията на ответника за тази дата, а именно
03.10.2019г.-съгласно представената и неоспорена заповед на ищеца и
възражението му, че сумите са трудови възнаграждения.
СГС намира, че трудовото правоотношение между страните
е прекратено едностранно от ответника по делото със заявление от 16.04.2019г. с
което изрично се заявява прекратяване по чл. 327, т. 2 от КТ-поради забавено
плащане на трудово възнаграждение. След тази дата не съществува трудово
правоотношение. Този извод се налага с оглед нормата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ по прилагането на която има и трайна практика на ВКС.
След тази дата няма основание ответника да получава
трудови възнаграждения от ищеца (с
изключение на сумите получени въз основа на нареждането от ГИТ). Същият не може
да се счита и за добросъвестен тъй като сам е инициирал прекратяването и
следователно знае за липсата на правно основание да получава трудово
възнаграждение от ищеца. Направеното писмено изявление от работника или
служителя за прекратяване на трудовия договор на някое от предвидените в КТ
основания за едностранно прекратяване от негова страна с достигането му до
работодателя води до прекратяване на трудовото правоотношение на съответното
основание.
След като едно трудово правоотношение е прекратено, за
да се приеме, че за следващ период между същите страни съществува трудовоправна
връзка, необходимо е наличие на съвпадащи изявления и на двете страни за
сключването на нов трудов договор (Решение № 1097 от 18.11.2008 г. на ВКС по
гр. д. № 1456/2006 г., I г. о.). По
силата на чл. 62, ал. 1 от КТ трудовият договор се сключва в писмена форма,
която е условие за валидността му, и със задължително съдържание в него за
обстоятелствата по чл. 66, ал. 1 от КТ. Т. е. за да е налице такъв договор, той
трябва да е обективиран в документ, отразяващ съвпадащите волеизявления
/уговорки/ на страните по него, което се удостоверява с подписването му от
всяка от тях. С оглед на това трудово правоотношение не може да бъде
установявано с други гласни и/или писмени доказателства, включително изхождащи
от някоя от страните, сочещи по косвен начин за съществуването му. Въведената
от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва
възможността страните да изразят волята си по друг начин, напр. с конклудентни
действия, като например внасяне на осигуровки и парични преводи с посочено
основание заплата“ В този смисъл за съществуването му са без значение косвените
прояви, в случая свързани с внасяне на осигуровки и преводи на суми/ Решение № 98 от 14.07.2022 г. на ВКС по гр. д. №
2954/2021 г., III г. о., ГК р. № 1393/11.07.1994 г. по гр. д. № 1393/93 г. на
III г. о. и р. по гр. д. № 595/11 г. на трето г. о. на ВКС/. Издадената едва
през м. 09. 2019г. заповед на работодателя е без значение за момента на
прекратяване. В хипотезата на едностранно прекратяване без предизвестие от
страна на работника на ТПО издадената по-късно заповед на работодателя само
констатира едно настъпило вече прекратяване.
В подкрепа на горния извод за прекратено ТПО на
16.04.2019г. и липса на друго ТПО е и намиращото се на л.70 от делото на СРС (представено
от самия ответник) заявление от 12.09.2019г. от ответника до ищеца, с което се препраща
към по-рано подаденото (на 16.04.2019г.) заявление на л. 54 от делото, с което
именно е прекратено ТПО. Това заявление (с дата 12.09.2019г.) е било връчено на
ищцовото дружество на 17.09.2019г. (видно от обратната разписка на л.69) и е
последвала издадената на 18.09.2019 г. заповед. Очевидно работодателя с тази
заповед само е изпълнил (макар и с голямо закъснение) задължението си по чл.
128а, ал. 3 от КТ - да издаде заповед, с която да се удостовери прекратяването
на ТПО. Обстоятелството, че ищцовото дружество е внасяло осигуровки в НАП за
ответника не може да промени горните изводи, защото прекратяването е настъпило
независимо от поведението на страните след момента на получаване на заявлението
на ответника за прекратяване на ТПО на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и
липсва валидно възникнало ново ТПО. Няма и доказателства ( а и конкретни
твърдения) за реално и постоянно престиране на работна сила. Не са такива
представените пътни книжки за служебен автомобил с номер С 2992МС- те са за
период до 18.04.2019г.. Пътните книжки за л.а. Тойота също са неотносими – за
период до 2018г. и не доказват полагане на труд по ТПО с ищеца, както и
справката на л.93 в която след 16.04.2019г. (когато е прекратено ТПО) има
отразено едно посещение на ответника на обект на трето за делото лице на
08.08.2019г. за две минути от 10,08 до 10.09 часа.
Предвид горното за сумата 1310,91 лева (остатъкът от
4059,09 лева), както и за другите две процесни суми от по хиляда лева
(преведени на 15.04.2019г и 24.04.2019г.) с оглед на установеното от СЧЕ
погасяване с тях на заплати от м.01.2019г. (частично) до м.03.2019г. (частично)
и последващото плащане (3748.20 лева на 04.07.2019г.) въз основа на
предписанието на ГИТ (което дублира този период) следва да се приеме, че липсва
основание за получаването им и те подлежат на връщане от ответника на ищеца.
По отношение
изводите на СРС, касаещи отхвърлянето на иска за сумата от 8000,00 лева по превода от 07.06.2109 г. с посочено основание
„заем"-възприето и от СРС, няма
никакви оплаквания в жалбата и фактическите му и правни изводи не могат да
се ревизират от въззивния съд служебно.
Според СГС
неправилно СРС не е разгледал предявеното от ответника възражение за прихващане със сумата от 937,05
лева-обезщетение за неползван отпуск за 2019г.
Това възражение е достатъчно конкретизирано чрез посочване на сума,
която се дължи и на годината за която не е ползван отпуск и е частично
основателно.
Достатъчно конкретизирано е и възражението за
прихващане със сумата от 6687,15 лева- разходи за гориво. Представени са
конкретните фактури за които се твърди от ответника, че не са му изплатени при
което положение е известен и периода на възражението (всяка фактура има дата).
Редовно е било и възражението за прихващане със сумата
от 1320 лева- дневни пари за командировка. В ОИМ т. II2.1 и в приложената към отговора справка от ищеца
(имаща характер на уточнение) на л. 90 от делото са ясно посочени твърдените
периоди на командировки и сумата, която се твърди да е дължима.
СЧЕ е констатирала че през 2019г. ответника не е
ползвал платен годишен отпуск.
Като се има предвид приетият от въззивния съд момент
на прекратяване на ТПО размерът на обезщетението за неползван отпуск следва да
се определи на база брутното възнаграждение за м.03.2019 (последния пълен
отработен месец преди прекратяването) -1207,58 лева, установяващо се от
удостоверението от НАП на л. 39, а броят дни отпуск се определя пропорционално
на отработеното време. В случая ответника има право на 6 дни отпуск за
отработените три месеца и половина от 2019г. Средно-дневното му БТВ за м.Март 2019 е 60,38
лева и дължимото брутно обезщетение е 362,27 лева. Тази сума следва да се
прихване от задължението му за връщане на суми посочено по горе.
По отношение на разходите за гориво СЧЕ е установила,
че фактурите за гориво са осчетоводени от ищеца. Установила е, че за периода
м.12.2017г.-м. 12.2018г. (таблицата на стр. 6 от СЧЕ) на ответника са изплатени
служебни аванси за 17800,00 лева. Ответника не е оспорил експертизата, при
което се налага извод, че горивото му е било изплатено и възражението му е
неоснователно.
Възражението за прихващане със сумата от 1320,00 лева-
дневни пари за командировки също е неоснователно. Ищецът не е оспорил представената
с отговора на исковата молба командировъчната заповед 014 на л.91 от делото
(втората заповед 015 на същият лист не касае ответника и е неотносима по
делото). Други командировъчни заповеди не са представени, а представените като
изходящи от трето за делото лице справки (л.93-94) макар да сочат за
осъществявани задачи от ответника не доказват задължения за дневни пари. Както
се посочи по-горе получените служебни аванси от 17800 лева за период обхващащ
периода на твърдените командировки покриват и сумата която се претендира за
дневни пари. Отделен е въпросът, че в заповедта за командировка няма посочен
размер на дневните, а посред СЧЕ размерът на дневните пари би следвало да е по
20,00 лева на ден, а не по 40 колкото се претендира.
Неоснователно е и възражението на ответника за разходи
за ремонт на служебен автомобил. Представената фактура е оспорена от ищеца. СЧЕ
установява, че тя не е осчетоводявана при ищеца. Видно от фактурата тя е
подписана от ответника и е издадена след прекратяване на ТПО. Липсата на подпис
на служител на ищеца води до нейната непротивопоставимост на последния и до
липса на доказателства ответника да е възлагал и заплатил ремонт на служебен
автомобил на ищцовото дружество. Няма и доказателства ответника да е бил в
държане на автомобила към този период-пътните книжки не го обхващат.
В заключение след прихващането с обезщетението по чл.
224 КТ ответника дължи на ищеца сумата от 2948,64 лева. СРС е уважил иска за 403,86
лева, като решението над тази сума и до размер на сумата 2948,64 лева трябва да
се отмени и да се присъдят още 2544,78 лева, а в останалата отхвърлителна част
решението следва да се потвърди поради неоснователност на иска и поради
извършеното прихващане.
По разноските:
При този изход на делото само въззивникът ищец има
право на разноски за въззивното производство съобразно уважената част от
жалбата. При уважени 2544,78 лева от обжалвания интерес от 16254,24 или 16 % от
обжалвания интерес въззивникът има право на 51,69 лева за държавна такса.
Претендира 1300 лева за адвокатски хонорар, но не
представя доказателства да е платен такъв и съдът няма да присъжда такъв.
За първа инстанция следва да му се присъди още от
заплатената държавна такса и адвокатски хонорар. При уважен размер на исковете от
18 % от предявения размер има право на 119,94 лева от платената държавна такса
и 270 лева от хонорара или общо на 389,94 лева, като СРС му е присъдил 52, 52
лева общо. Следва да се присъдят още 337,42
лева.
Въззиваемия ответник е претендирал разноски с отговора
на въззивната жалба, но не е доказал такива за въззивното дело.
Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20042285/15.02.2021, постановено по гр. д.
№ 39109/2019г. по описа на Софийски районен съд, 36 с-в, в частта с която е отхвърлен над размера от 403,86 лева ДО размер от 2948,64 лева, предявеният
от „Б.к." ООД с ЕИК: ******** срещу Ю.С.Д. с ЕГН: ********** осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на суми, получени без
правно основание КАТО ВМЕСТО ТОВА ОСЪЖДА
Ю.С.Д. с ЕГН: **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Б.к." ООД с ЕИК:
********, със седалище и адрес на управление:*** ОЩЕ 2544,78 лева получени
без основание парични суми, ведно със законната лихва от 08.07.2019г. до
окончателното изплащане на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана от ищеца
част поради неоснователност на исковете и извършено прихващане.
ОСЪЖДА Ю.С.Д. с ЕГН: **********, с адрес: *** ДА
ЗАПЛАТИ на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на „Б.к." ООД с ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 51,69 лева-разноски за държавна
такса по въззивната жалба, както и още 337,42 лева - разноски в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове:
1. 2