Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 03.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети април две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9766
по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника С.О.срещу
решение от 19.12.2017 г. по гр.д. №72874/2016 г. по описа на СРС, 82 състав, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на В.Т.Н. сумата от 5701,70 лв., недължимо
платена на отпаднало основание по изп.д. №20108400400669 по описа на ЧСИ М.Ц.,
с район на действие СРС, ведно със законната лихва за забава, считано от датата
на исковата молба – 13.12.2016 г. до окончателното изплащане за сумата и сумата
от 500,00 лв. – направени разноски на отпаднало основание по изп.д.
№20108400400669 по описа на ЧСИ М.Ц., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на исковата молба – 13.12.2016 г. до окончателното изплащане
за сумата, като ответникът е осъден да заплати на ищеца и разноски.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, неправилно
и незаконосъобразно. Твърди, че процесното изп. дело не попада в хипотезата на
чл.433 ГПК. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили
решението или да го отмени и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна В.Т.Н. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Ответник
по предявените искове е С.О., чрез район „Искър“, а не самият район, който не е
самостоятелен юридически субект, т.е. не е правосубектен.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Според дадените в ППВС №1/28.05.1979 г.
указания, връщане на даденото при отпаднало основание предполага неправомерно
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго с основание, което е отпаднало с обратна сила. Искът по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД предполага установяване в
условията на кумулативност на две предпоставки: разместване на имуществено
благо между патримониумите на два правни субекта и липса на основание за
получаването, като в хипотезата на третия фактически състав на чл.55 ал.1 ЗЗД основанието съществува при получаването на
престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила.
По въпроса
за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна
практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение
№138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение
№556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от
26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези решения и в
трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса
на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ
положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в
тази насока е и ППВС №1/79 - т.1). Поради това в доказателствена тежест на
ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на
факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на
съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното
плащане.
По делото е безспорно установено, че плащанията, извършени
от ищеца по процесното изп. дело, са за вземания, за които е установено с
влязло в сила решение, че не съществуват, тъй като са погасени по давност. Влязлото
в сила решение по установителния иск е постановено между същите страни и на
основание чл.297 и чл.298 ал.1 ГПК е задължително за настоящия съдебен състав и
за страните по него, като спорът относно дължимостта на вземанията, предмет на
процесното изп. дело, не може да бъде пререшаван, съгласно разпоредбата на
чл.299 ал.1 ГПК.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд за основателност на
предявените искове, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 650,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника
за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение
е неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемия
и адв. Н.Р., според което въззиваемият е заплатила адвокатско възнаграждение по
настоящето дело в размер на сумата от 650,00 лв. без ДДС. Съгласно ТР №6/2012
от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът
не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е рамките на
този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 и ал.8 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №297580/19.12.2017
г., постановено по гр.д. №72874/2016 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА С.О., ЕИК *******, адрес: гр. София,
ул. „*******, да заплати на В.Т.Н.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 650,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване през ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.