№ 12
гр. Бургас, 04.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:МАЯ Н. СТЕФАНОВА
при участието на секретаря К* АЛЬ. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от МАЯ Н. СТЕФАНОВА Административно
наказателно дело № 20232120204841 по описа за 2023 година
Производството е образувано по повод жалба на „*” АД с ЕИК *, със седалище и
адрес на управление в *, чрез пълномощник – юрисконсулт * (надлежно упълномощена)
против Наказателно постановление (НП) №72 от 03.11.2023г., издадено от Началника на
ГПУ-Летище Бургас при РДГП-Аерогари, ГДГП МВР-София, с което за извършено
нарушение по чл. 20, ал. 1, т. 1, вр. чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република
България (ЗЧРБ), на основание чл. 51 от същия закон, на дружеството-жалбоподател е
наложена имуществена санкция в размер на 3 000 (три хиляди) лева.
Със жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление, като се
застъпва, че същото е незаконосъобразно. Посочва се, че са допуснати нарушения на чл.42,
т.5 и чл.57, ал.1, т.6 ЗАНН като в АУАН и НП не са посочени изчерпателно законовите
разпоредби, които са нарушени. Изрично се посочва, че разпоредбата на чл.20 ал.1 т.1 от
ЗЧРБ предвижда задължение за превозвача да установи редовността на документа за
пътуване на чужденеца и наличието на българска виза, когато такава е необходма. Твърди се
че е налице недовършен процес на правна квалификация на нарушението, което довело до
накърняване правото на защита на жалбоподателя. Твърди се, че жалбоподателят не бил
поканен за съставяне на акта, както не е бил запознат с материалите по преписката. Моли се
алтернативно за намаляване на имуществената санкция.
В откритото съдебно заседание, жалбоподателят редовно призован, не изпраща
представител. Не се претендират разноски.
Административнонаказващият орган, редовно призован, не изпраща представител, но
с нарочна молба взема отношение по жалбата , като я счита за неоснователна. Претендират
1
се разноски.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на четиринадесет дневния срок за
обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН, видно от НП същото е връчено на 07.11.2023г , а жалбата е
подадена до наказващия орган на 23.11.2023г. Жалбата е подадена от легитимирано да
обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че
същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна,
като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на
правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 25.08.2023г., около 00,20 часа на Летище Бургас, ГКПП Аерогара Бургас, при
гранична проверка на пристигащите в Република България пътници с полет FB 7780 от
Кувейт на Авиокомпания “*” се установило, че е бил превозен кувейтският гражданин *
роден на 2*г притежаващ паспорт №* издаден от Кувейт, валиден до 17.12.2027г и
положена в паспорта му единична многократна виза тип „С“ №* издадена от Нидерландия,
валидна от 04.04.2019г до 04.04.2024 г разрешен срок на пребиваване 90 дни, която не е
използвана за влизане в държава, прилагаща изцяло достиженията на правото от Шенген.
Кувейтският гражданин не притежавал валидна виза или разрешение за пребиваване
съгласно чл.8 ал.1 от ЗЧРБ вр. с Решение на МС №284/12.04.2023г, Регламент /ЕС/2018/1806
и чл.6 от Регламент ЕС/2016/399, поради което не бил допуснат за влизане в страната.
Авиокомпанията „*“ АД е превозила лицето, като не изпълнила задължението си да провери
документите за пътуване на същото, преди да извърши услугата по превоза му до Република
България.
На 28.09.2023г., свидетелят * Б. съставила на дружеството акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) № 72 от същата дата (лист 8 от делото). Така
описаното деяние било квалифицирано като нарушение на чл. 20, ал. 1, т. 1, вр. чл. 19, ал. 1,
т. 1 от ЗЧРБ. Екземпляр от акта е бил връчен на деловодителя на дружеството *, без
приложено по делото пълномощно.
След връчване на АУАН на 02.12.2021г. административнонаказващият орган издал и
обжалваното НП, в което пресъздал фактическата обстановка описана в акта. АНО също
квалифицирал поведението на жалбоподателя, като нарушение по чл. 20, ал.1, т. 1 вр. с чл.
19, ал.1, т. 1 ЗЧРБ, поради което и на основание чл. 51 ЗЧРБ, му наложил имуществена
санкция в размер на 3000 лева.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по
делото доказателствени материали по административнонаказателната преписка. Съдът
кредитира изцяло показанията на свидетелите Б. и З.. Въпросните показания са
непротиворечиви и последователни и безпристрастни, като се подкрепят и от останалия
писмен доказателствен материал, поради което и съдът им дава вяра изцяло. Фактическа
обстановка не се оспорва и от жалбоподателя.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на
издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и
2
относно справедливостта на наложеното административно наказание/санкция и предвид
така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Актът за установяване на административно нарушение и наказателното
постановление са издадени от оправомощени за това лица, видно от приобщеното към
материалите по делото копие на Заповед № 8121з-378/06.04.2020г. на Министъра на
вътрешните работи (лист 22 и 23 от делото).
Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от
ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като същото е
съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния акт е
спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Вмененото нарушение е индивидуализирано в
степен, позволяваща на нарушителя да разбере в какво е обвинен и срещу какво да се
защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми, като съдът не
споделя доводите на жалбоподателя в обраната насока.
Съдът не констатира нарушение на разпоредбите на чл. 42 от ЗАНН - относно
описание на нарушението. В акта е направено пълно и детайлно описание на нарушението,
датата и мястото на извършване, както и на обстоятелствата при които е извършено.
Посочени са и законовите разпоредби, които са нарушени. Отразени са всички данни
относно индивидуализацията на нарушителя - наименование на превозвача, седалище и
адрес на управление, ЕИК, представляващо го лице.
Спазено е от страна на административнонаказващия орган на изискването на чл. 57,
ал.1 от ЗАНН, а именно в издаденото наказателно постановление да бъде дадено пълно
описание на нарушението, на обстоятелствата, при които е извършено, на доказателствата,
които потвърждават извършеното административно нарушение.
Още при съставянето на акта са описани съществените обективни елементи, които
са сред задължително предвидените във фактическия състав на нарушението по чл. 20, ал. 1,
т. 1 от ЗЧРБ, а именно, че превозвач, който превозва по суша, по въздух или по вода до
и/или от Република България чужденци, преди да извърши услугата, е длъжен да установи
наличието на виза, когато такава е необходима. Нормата на чл.20 ал.1 т.1 ЗЧРБ не е
бланкетна, тя е императивна норма и определя задължителни превила за превозвача преди да
извърши превоз на чужденци от и/или до Република България следва да установи наличието
и валидността на документа за пътуване и визата, когато се изисква такава. Република
България е страна членка на Европейския съюз, но не е страна членка на Шенгенското
пространство съгласно Регламент №562/2006 и Регламент (ЕС) №399/2016 на Европейския
парламент и съвета от 9 март 2016 г относно Кодекс на Съюза за режима на движение на
лица през границите (Кодекс на шенгенските граници).
Във връзка с основните възражения на жалбоподателя, съсредоточени около
обстоятелството, че в конкретния случай и по отношение на посочения пътник не са били
налице основанията за издаване на виза, съдът следва да посочи следното.
Условията за влизане на чужденци са уредени в чл.8 и следващите от ЗЧРБ. Съгласно
3
Регламент (ЕО) №539/2001 на Съвета, гражданите на Кувейт, какъвто е превозването лице,
следва да притежават виза, когато преминават външните граници на държавите–членки. Р
България, макар и да е член на ЕС, не е приета в Шенген и не е част от това пространство, и
няма „вътрешна граница“ с другите държави от него, по смисъла на чл.2 т.1 от Кодекса на
шенгенските граници, защото не се явява държава-членка по Регламент (ЕО) №562/2006г.
В този смисъл, при полет от летище в Шенгенското пространство към летище на
територията на Република България, съответният пътник би пресякъл „външна граница“ (по
дефиницията на Регламент (ЕО) №562/2006г), а при кацане в Република България би
следвало да разполага с валиден документ за пътуване и виза, даваща му право да пребивава
законно на територията на Европейския съюз (извън границите на Шенген).
По смисъла на чл.9 от ЗЧРБ визата е разрешение за влизане и пребиваване или
летищен транзит. Задължение за превозвача е да изпълни разпоредбата на чл.20 ал.1 т.1 от
ЗЧРБ. При неизпълнение на горепосоченото задължение се налага санкция съгласно чл.51 от
ЗЧРБ, отделно от тази санкция за неизпълнение в съответствие с чл.20 ал.2 от ЗЧРБ
превозвачът е длъжен да върне чужденецът в държавата, от която е бил транспортиран, в
държавата издала документа за пътуване, с който чужденецът е пристигнал, или в друга
държава, в която ще бъде допуснат да влезе.Законодателят въвежда забрана за превозване на
пътник, който не отговаря на условията на чл.20 ал.1 т.1 и т.2 от ЗЧРБ в съответствие с
Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген и Директива №2001/51/ЕО на
Съвета за допълнение на разпоредбите на чл.26 от Конвенцията за прилагане на
споразумението от Шенген от 14.06.1985г
Описанието в АУАН обективно дава възможност на нарушителя да узнае какви
свои задължения конкретно не е изпълнил в случая, както и по какви причини превозваният
от дружеството пътник * роден на 2*г паспорт №* издаден от Кувейт, валиден до
17.12.2027г не отговаря на условията за влизане в Република България - липса на валидна
виза.
Действително разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ е неприложима към
жалбоподателя, доколкото текстът на тази разпоредба съдържа изброяване на условията за
влизане или транзит през страната, и съответно е адресиран и въвежда задължения за
чужденците, които влизат или преминават транзитно през територията на Република
България, а не за превозвача, но доколкото в случая препращането към нея не е ограничило
правото на защита на жалбоподателя - същият е бил запознат с фактите, въз основа на които
е формулирано обвинението, допуснатата неточност не може да се приеме за съществена и
водеща до опорочаване на административнонаказателното производство.
Съдът счита, че не са допуснати съществени нарушения на административните
правила при съставяне на АУАН и НП. Действително АУАН е съставен в отсъствие на
представител на жалбоподателя, което принципно е нарушение на правилата, но то не е
съществено, доколкото не се отразява на правото на защита на жалбоподателя. От данните
по делото е видно, че съставеният АУАН е връчен на деловодител на дружеството без да е
представено по делото надлежно упълномощаване, с което не е осигурена възможност на
4
последния да се запознае с неговото съдържание и да направи писмени възражения по акта,
но е предоставена възможност на жалбоподателя да представи писмени възражения по реда
на чл.44, ал.1 от ЗАНН. Съгласно разясненията, дадени с Постановление № 5/1968г. на
Пленума на ВС, въпросът дали наказателното постановление е законосъобразно издадено,
трябва да се решава не с оглед на това, дали са допуснати въобще нарушения при
съставянето на акта и неговото връчване, а преди всичко, с оглед на това, доколко те са
пречка чрез надлежна проверка да се установи, че деянието е извършено и деецът е
известен. В случая такива нарушения не са допуснати. Не е ограничено правото на защита
на санкционираното лице, нито е препятствана съдебната проверка за законосъобразност.
Нарушението и неговият извършител са установени по несъмнен начин от приложените в
преписката доказателства, поради което следва да се приеме, че санкцията е наложена
законосъобразно. В тази насока е и константната практика на съдилищата, в това число и на
АдмС-Бургас, обективирана в Решение №1139 от 21.06.2017г. на АдмС - Бургас по к.а.н.д.
№ 977/2017г., Решение № 1016 от 26.05.2016г. на АдмС - Бургас по к.а.н.д. № 790/2016г.,
Решение №1035 от 12.06.2017г. на АдмС - Бургас по к.а.н.д. № 905/2017г., Решение
№1492/20.10.2015г. на АдмС - Бургас по к.а.н.д. № 1192/2015г. и др.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира, че правилно
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя е ангажирана на основание
чл. 51 от ЗЧРБ.
Конкретното деяние не може да се счете за маловажно по смисъла на чл. 28 б. "а" от
ЗАНН, тъй като не бележи значително по-ниска степен на обществена опасност в сравнение
с обичайните нарушения от същия вид.
Съставомерното и доказано нарушение, при определяне на санкцията,
административнонаказващият орган не се е съобразил в пълнота с критериите, посочени в
чл. 27 от ЗАНН. Касае се за първо по ред нарушение от този вид, доколкото в акта и
постановлението не се твърди друго, липсват твърдения и доказателства дружеството да е
вършило и други административни нарушения, свързани с изпълнения на задълженията му
като „превозвач”. От извършеното не са настъпили никакви вреди последици, нито е била
застрашена обществената сигурност.
При посочените факти, жалбоподателят е бил санкциониран с имуществена санкция в
размер от 3000 лева, без да се посочи какви са мотивите за налагане на тази санкция при
условие, че минималният размер на предвиденото в чл.51 от ЗЧРБ наказание/санкция за
търговски дружества–превозвачи е в размер на 2000 лева. Тъкмо такова по размер
наказание съответства в пълна степен на естеството, интензитета и обществената опасност
на конкретното нарушение. Поради това наказателното постановление следва да бъде
изменено в тази си част, като санкция бъде намалена от 3000 лева на 2000 лева и потвърдено
в останалата си част.
Към момента е настъпила законодателна промяна и в разпоредбата на чл. 63д, ал.3
ЗАНН (нова - ДВ, бр. 109 от 2020, в сила от 23.12.2021г.), съгласно която в производството
по обжалване на НП принципно въззивният съд може да присъжда разноски на страните.
5
Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81
ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако
съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай,
представителят на административнонаказващия орган е поискал да му бъде присъдено ЮК
възнаграждение, което на основание чл.27е от Наредбата за правна помощ следва да бъде в
размер от 80 лева.
Така мотивиран, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ наказателно постановление №72 от 03.11.2023г., издадено от Началника на
ГПУ-Летище Бургас при РДГП-Аерогари, ГДГП МВР-София, с което за извършено
нарушение по чл. 20, ал.1, т.1, вр. чл.19, ал.1, т.1 от Закона за чужденците в Република
България (ЗЧРБ) и на основание чл. 51 от същия закон на „*” АД с ЕИК *, със седалище и
адрес на управление в * е наложена имуществена санкция в размер на 3 000 (три хиляди)
лева, в частта му относно размера на санкцията, като я НАМАЛЯВА на 2000 (две хиляди)
лева.
ПОТВРЪЖДАВА наказателно постановление №72 от 03.11.2023г., издадено от
Началника на ГПУ-Летище Бургас при РДГП-Аерогари, ГДГП МВР-София в останалата му
част.
ОСЪЖДА „*” АД с ЕИК *, със седалище и адрес на управление в * да заплати ГДГП
МВР-София сумата от 80 лева представляваща ЮК възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен
съд–Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
6