Р Е Ш Е Н И Е
№.............
гр. Варна, 19.07.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, 9-ти състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти юни две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Илияна Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.
№ 14347 по
описа на ВРС за 2018-та година, 9-ти с-в, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по искове с правно
основание чл.422 ГПК на
А.Л.Л., ЕГН**********, за установяване в отношенията между страните, че В.М.С., ЕГН**********,
дължи на ищеца сумата
3600.00лв.
– неплатена наемна цена по
договор за наем от 15.01.2016г. за имот
в ***, сключен между ответницата
и наемодателя Й. Б. Б., ЕГН**********, която е дължима за периода 21.01.2017г. – 21.12.2017г.,
както и за сумата 345.16лв.
– обезщетение за забава на
главницата по договора, начислено за периода 21.01.2017г. – 15.06.2018г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на
заявлението – 02.07.2018г. до пълното й плащане, които суми са прехвърлени
в полза на ищеца с договор за цесия от 04.06.2018г. и за които суми
е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №10370/2018г., ВРС.
Ищецът твърди, че подал заявление по чл.410 ГПК за процесните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В
законоустановения срок длъжникът
възразил, поради което за ищеца
се е породил правният интерес да предяви настоящите
искове.
Твърди още, че на 15.01.2016г.
между ответницата
и наемодателя Й. Б. Б. бил
сключен договор за наем, за имот
в ***, при наемна цена от 300лв. месечно. Договорът бил
срочен –
за 12 месеца от сключването, т.е. до 15.01.2017г. Но тъй
като след изтичането
на срока продължил да се
изпълнява от страните,
станал безсрочен по силата на
закона.
Твърди също, че в периода 21.01.2017г.–21.12.2017г.
ответницата ползвала наетата вещ, но изобщо
не платила наемната цена за
това, поради което се моли
за присъждане на пълната й стойност,
както и на мораторна лихва за забава
за исковия период, собразно падежната месечна дата 20-то число.
Сумите се претендират от ищеца, въз основа
на сключен договор за цесия от
04.06.2018г. с наемодателя, за който ответницата била известена.
В
срока по чл.131 ГПК ответницата
НЕ депозира писмен отговор.
С
молба, подадена повече от четири месеца след изтичането на законовия срок по
чл.133 ГПК, ответницата оспорва
наличието на правоотношение между страните по делото
по наем на
процесния имот, за
процесния период;
оспорва
ползването от нея на
имота за същия период; твърди
че ответницата е заплащала „на ръка“
всичките си задължения;
твърди също, че е прекратила договора по телефона; оспорва
подписа си върху представения договор за наем,
като твърди, че той не
е неин;
оспорва да е изпадала в забава; моли за отхвърляне на исковете.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата
на страните, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
Видно от
приложеното частно гражданско дело на ВРС, по
същото на осн. чл.410 ГПК е издадена в полза на ищеца срещу ответника заповед
за изпълнение за процесните суми.
Видно от приетия
писмен и двустранно подписан договор за наем от дата 05.01.2016г., на
тази дата между ответницата и наемодателя Й. Б. Б. е бил
сключен договор за наем, за имот
в ***, при наемна цена от 300лв. Месечно, със
срок от 12 месеца от сключването, и падеж 20-то число. В преклузивния срок по чл.133 ГПК автентичността на този
договор не е оспорена от ответницата и за това той я обвързва.
С приет
по делото и също неоспорен договор за цесия, на дата 04.06.2018г. наемодателят Й. Б. Б. е прехвърлил на ищеца А.Л.Л. всичките си
вземания към ответницата по договора за наем от 05.01.2016г. Не е било връчено
уведомление за цесията, но то е приложено към исковата молба.
На ищеца
беше допуснат един свидетел при режим на водене, чрез който да докаже
твърдяното от него ползване на наетия обект за процесния период. Без каквото и
да било обяснение ответникът не доведе допуснатия му свидетел. За това са
налице предпоставките по чл.161 ГПК.
От
показанията на св. В. И. (воден от ответницата), които съдът цени като
непосредствени, се изяснява, че от 2016г. до средата на 2017г., без да е имало
прекъсване, ответницата е живяла и ползвала наетото жилище в ***. По повод
наема ответницата комуникирала с един съсед от последния етаж, който бил
приятел на хазяина. Ответницата напуснала имота през лятото на 2017г., „шести -
седми месец“, за което наемодателят знаел, като дори след напускането
предоставил на ответницата за кратко и друг негов имот в гр. С. под наем.
Въз основа на изложената
фактическа обстановка и приложимата към нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предпоставките за уважаване на предявените искове се свързват с пълно и главно
доказване от ищеца на следните обстоятелства: твърдяната
облигационна връзка с ответника;
изправността на кредитора по нея; продълженото ползване на наетата
вещ от ответника
в исковия
период; размера на исковете; изпадането
в забава на ответника; известяването му за цесията.
В процесуална
тежест на ответника е да докаже своевременно въведените в процеса, относими положителни
твърдения, на
които основава
аргументите си за
неоснователност на исковете.
Относно защитата на
ответника: Съгласно чл.133 ГПК в срока за отговор на исковата молба следва да се
направят всички възражения и доказателствени искания на ответника, в противен
случай те ще бъдат преклудирани. Трайната съдебна практика приема, че този срок
не е краен, но само по отношение на тези обстоятелства, които ищецът по общо
правило следва да докаже, на основание императивния чл.154, ал.1 от ГПК. Със
сигурност обаче с изтичане на срока за отговор се преклудират
фактическите твърдения за наличието на положителни обстоятелства, които не са
наведени с отговора, които налагат доказване от ответника и на които ответникът
базира своята защитна теза. В този смисъл е налице трайна съдебна практика, например
Решение №48/25.04.2014г. по гр.д.
№2410/2013г. на ВКС, 1-во ГО, в което е прието, че преклузията по чл.133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникване,
съществуване, погасяване на спорно право, като тя не обхваща единствено
правните изводи на съда. В същия смисъл е и Решение
№83/29.04.2014г. по гражданско дело №1463/2013г. на ВКС, 3-то ГО, в което е
прието следното: „Ответникът е длъжен да посочи всичките си възражения в срока
за отговор на исковата молба и ако той не го стори съобразно чл.133 ГПК губи
правото да ги повдигне по-късно. Когато въззивният съд се произнесе по
възражение, което е направено след срока за отговор, той допуска съществено
процесуално нарушение.“. Или казано по друг начин – ответникът не може, след
отговора на исковата молба, да навежда нови положителни твърдения на които да
основава защитата си, ако е можел да ги релевира в срока за отговор. Ако такива
се вземат предвид от съда, то ще извърши той съществено процесуално нарушение,
с оглед правилата на закона и трайната практика на съдилищата в този смисъл.
От горното следва, че в настоящия
случай оспорването за неавтентичност на представения с исковата молба договор
за наем е несвоевременно, защото е следвало да бъде извършено с отговора на
процесуалното действие, а именно с отговора на исковата молба. Същото важи и за
твърденията за плащане „на ръка“, както и за твърденията за прекратяване по
телефона на писмения договор за наем. И следователно релевантни са само
оспорванията срещу предпоставките на исковете, които на осн. чл.154, ал.1 ГПК
ищецът следва да докаже – а именно горепосочените в предходната част от
настоящия съдебен акт.
По облигационната връзка: Както вече се отбеляза, Видно от
приобщения по делото писмен и двустранно подписан договор за наем от
05.01.2016г., на
тази дата между ответницата и наемодателя Й. Б. Б. е бил
сключен договор за наем, за имот
в ***, при наемна цена от 300лв. месечно, със
срок от 12 месеца от сключването, и падеж 20-то число. В преклузивния срок по
чл.133 ГПК автентичността на този договор не беше оспорена от ответницата и за
това той я обвързва. Заедно с това изобщо няма и спор, че през цялата 2016г.
ответницата е ползвала възмездно имота, при което и формалното й възражение,
макар преклудирано, изглежда и нелогично.
Съгласно чл.236,
ал.1 ЗЗД ако след изтичане на наемния срок ползването на вещта продължи със
знанието и без противопоставянето на наемодателя, то договорът се счита
продължен за неопределено време. Въпреки процесуалната пасивност на ищеца, от
показанията на самия воден от ответницата свидетел се установи, че след края на
2016г. (когато е изтекъл срока на наема) е продължила да живее и ползва наетото
жилище, като го е напуснала едва лятото на 2017г. С оглед на тези свидетелски
данни съдът приема, че действително след изтичане на срока на договора в края
на 2016г., същият се е трансформирал в безсрочен, при условията на чл.236, ал.1 ЗЗД.
По изправността на
кредитора: С оглед обсъдените
обстоятелства за съда няма съмнение относно изправността на наемодателя по
задължението му към наемателя да му предостави и осигури ползването на наетата
вещ.
По отговорността на
ответника: При съществуваща облигационна
връзка по договор за наем наемателят дължи заплащане на наемната цена до момемта на съществуване на правоотношението. А последното,
както се посочи, следва да бъде доказано, като съществуващо през целия процесен
период, от наемодателя (ищеца). Прекратяването на договора за наем, когато е
безсрочен, както в случая, по реда на чл.236, ал.1 ЗЗД, може да се направи по
два начина – с едномесечно предизвестие, на осн. чл.238, ал.1, изр.1 ЗЗД или по
взаимно съгласие на страните, на осн. чл.20а ЗЗД, което следва да бъде оформено
по същия начин, както и сключването. Налице е актуална съдебна практика, която
по изключение приема, че прекратяването би могло да бъде прието и при предаване
(връщане) от наемателя на вещта на наемодателя, при такава фактическа
обстановка, която конклудентно да индикира извода за
насрещно съвпадане волята на страните за преустановяване занапред на
облигационната връзка (в този смисъл Решение
№97/23.07.2013г. по т.д. №73/2012г. на 1-во ТО на ВКС, д-к с. Тотка Калчева).
В настоящия случай
на първо място следва да се отбележи, че без всякакво обяснение или обективна
причина ищецът не доведе допуснатия му свидетел, не поиска и възможност за
разпитването му в следващо съдебно заседание, относно доказване ползването на
наетата вещ през целия процесен период, като елемент от съществуващото през
целия период наемно правоотношение. Поради това на осн. чл.161 ГПК съдът приема
горните обстоятелства за недоказани. Обратното – от показанията на св. В. И.,
които съдът цени като непосредствени, се установи, че наетото жилище е било
ползвано от ответницата до лятото на 2017г. След това то не просто не е било
временно неползвано, а напротив – ответницата се е изнесла окончателно от
жилището, за което наемодателят е знаел, като дори след напускането е
предоставил на ответницата за кратко и друг негов имот в гр. С. под наем. При
съвкупния анализ на тези доказани от ответника данни, с недоказаните по вина на
ищеца негови твърдения, съдът намира, че в конкретния случай би могло да се
приеме, че с освобождаване и връщане на жилището през лятото на 2017г. е
настъпило по волята на страните преустановяване занапред на правоотношението по
ползване на имота, което както се посочи беше недоказано от ищеца да е
съществувало за целия процесен период. Изминалата близо година след това, до
предявяване на иска, без твърдяни и доказани последващи покани и извънсъдебни
претенции на наемодателя, както и съдействието му относно предоставянето на
ответницата на друг негов имот в гр.С. под наем, косвено и житейски подкрепят
формирания извод. Ето защо в обобщение съдът приема, че ответницата дължи
заплащане на наемната цена до лятото на 2017г. Тъй като точният момент на
връщане на имота остана донякъде недоизяснен - „до шести - седми месец“, съдът
с известна условност приема за крайна дата признатите от ответницата (макар и
след даване ход на устните състезания) шест месеца, или за период от
21.01.2017г. до 21.07.2017г. включително.
По цесията по принцип не са наведени оплаквания от ответницата, но
и да бяха, те не биха били основателни, с оглед представения и неоспорен
договор за цесия и уведомлението, приложено към материалите и получено от
ответницата.
По размера на
главния иск е относимо
гореизложеното, с оглед на което следва същият да бъде уважен до размер от
1800лв. за период от 21.01.2017г. до 21.07.2017г. и респективно отхвърлен за горницата
до 3600лв. и за останалия по делото процесен период от 21.07.2017г. до
21.12.2017г. (впрочем дори при друго становище по същество, за пълния предявен
период искът би бил основателен не за предявените 3600лв., а само до 3300лв., с
оглед предявения период).
За лихвата: С оглед договорената падежна дата (20-то число),
мораторна лихва се следва и за заявения период (21.01.2017г.
– 15.06.2018г.), но съобразно определеното
главно задължение, или изчислена по размер (чрез Апис-Финанси)
по размер до 255.50лв., над която искът за лихва е
неоснователен по размер.
Законна лихва се
следва и от подаване на заявлението до изплащането.
По разноските: Предвид изхода по спора, на страните се следват
разноски, съразмерно с уважената и отхвърлената част от интереса (насрещните
спорове за прекомерност на хонорарите на страните са неоснователни, тк те не надвишават минимума по Наредба №1/2004г. от
506.16лв., според интереса), или на ищеца се следват общо 323.47лв., а на
ответника общо 167.64лв.
На осн. ТР
№4/18.06.2014г. следва произнасяне с осъдителен диспозитив и за разноските в
заповедното производство. Те също следва да бъдат определени съразмерно с
уважената част от интереса, или на заявителя се следват 41.23лв.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните по делото, че В.М.С., ЕГН**********, дължи
на А.Л.Л., ЕГН**********, сумата 1800.00лв.
– неплатена наемна цена по
договор за наем от 15.01.2016г. за имот
в ***, сключен с
наемодателя Й. Б. Б., ЕГН**********, която е дължима за периода 21.01.2017г. – 21.07.2017г.,
ведно със законната лихва
върху сумата
от подаване на заявлението – 02.07.2018г. до изплащането
й, като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата над 1800.00лв. до
3600.00лв., както и за периода
21.07.2017г. – 21.12.2017г., ведно със законната лихва върху сумата
от подаване на заявлението – 02.07.2018г. до пълното
й плащане, които суми са прехвърлени
в полза на ищеца с договор за цесия от 04.06.2018г. и за които суми
е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №10370/2018г. на ВРС, на осн. чл.422 ГПК.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните по делото, че В.М.С., ЕГН**********, дължи
на А.Л.Л., ЕГН**********, сумата 255.50лв. –
мораторна лихва за забава върху определената за дължима главница по договора за
наем от 1800лв., начислена за периода 21.01.2017г. – 15.06.2018г., като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата над 255.50лв. до
345.16лв.,
които суми
са прехвърлени в полза на ищеца
с договор за цесия от 04.06.2018г.
и за които
суми е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №10370/2018г.,
ВРС.
ОСЪЖДА В.М.С., ЕГН**********, да заплати на А.Л.Л.,
ЕГН**********, сумата 323.47лв. – разноски в исковото производство пред ВРС, по уважената
част, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА А.Л.Л., ЕГН**********, да заплати на В.М.С.,
ЕГН**********, сумата 167.64лв. – разноски в исковото производство пред ВРС, по
отхвърлената част, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА В.М.С., ЕГН**********, да заплати на А.Л.Л.,
ЕГН**********, сумата 41.23лв. – разноски в заповедното производство, по уважената част,
на осн. ТР №4/18.06.2014г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна, в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:…………