РЕШЕНИЕ
№ 560
гр. Велико Търново, 15.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Трети състав, в съдебно заседание
на шестнадесети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Административен
съдия: Евтим Банев
при участието на секретаря М.Н., изслуша
докладваното от съдия Банев Адм. д. №
625 по описа за 2023 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.
Образувано е по
жалба, подадена от *** Р.М. от ВТАК, като пълномощник на Г.Д.Х. с ЕГН **********,
постоянен адрес ***, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка № 23-0268-000286/ 09.10.2023 г., издадена от младши автоконтрольор в РУ –
Горна Оряховица към ОД на МВР – Велико Търново. С
оспорената заповед на основание чл. 171, т. 2а, б. „а” от Закона за движение по
пътищата на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка
„прекратяване на регистрацията на ППС“ за срок от 6 месеца по отношение на лек автомобил „Ситроен С2“ с
рег. № ***, като е отнето и СРМПС № *********.
Жалбоподателят
твърди незаконосъобразност на оспорения административен акт, поради издаването
му при неспазване на изискванията за форма, съществено нарушение на
административнопроизводствени правила и в противоречие с матералноправните
разпоредби на закона. Счита, че от съдържанието на заповедта не става ясно
нарушаването на коя конкретна правна норма от ЗДвП е дало основание за
налагането на процесната ПАМ, което ограничава правото на защита на адресата.
Намира освен това, че принудителната мярка е приложена при неизяснена
фактическа обстановка, като самият той не е знаел, че Н.Д.се е възползвал от
автомобила му и е разбрал за това на следващия ден, а в подробности – при
връчването на оспорваната заповед. Навежда твърдения и че приложената мярка е
издадена при нарушаване принципа на съразмерност, установен в чл. 6, ал. 1 от АПК, тъй като е диабетик на перорална терапия, а от един месец и с рана на
десния крак, изискваща постоянно лечение и превръзки през ден в ДКЦ – гр. Горна
Оряховица, и автомобилът му е необходим за придвижване до там. Принудителната
мярка препятства придвижването му с автомобила до здравното заведение, а
ползването на таксиметрови услуги e извън възможностите му. С тези доводи се
иска оспорената ПАМ, наложена със заповед на младши автоконтрольор в РУ – Горна
Оряховица към ОД на МВР – Велико Търново, да бъде отменена, претендира се
присъждане на направените по делото разноски. В хода на делото
оспорващото лице, чрез пълномощника си, поддържа жалбата с направените искания,
по съображенията изложени в нея и доразвити в хода на устните състезания, като
се позовава и на събраните в съдебното производство доказателства.
Ответникът по
жалбата – младши автоконтрольор в Районно управление - Горна Оряховица към Областна дирекция на МВ
– гр. Велико Търново, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.
Не ангажира становище по спора.
Във връзка с
проверката на допустимостта и основателността на жалбата и въз основа на
събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа
страна следното:
Със Заповед за
прилагане на ПАМ № 23-0268-000286/ 09.10.2023
г., издадена от младши автоконтрольор в РУ – Горна Оряховица към ОД на МВР –
Велико Търново, на жалбоподателя е наложена ПАМ – „прекратяване на
регистрацията на ППС за срок от 6 месеца“. Заповедта е издадена на основание
чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. Като фактическо основание за издаването на
същата е посочено обстоятелството, че на дата 06.10.2023г. в 18:00 часа, в гр.
Лясковец, ул. „Оборище“ до номер 15 в посока гр. Горна Оряховица, Н.Е.Д.с ЕГН ********** е управлявал лек автомобил „Ситроен С2“
с рег. № ***, собственост на жалбоподателя, като при извършена проверка и след
направена справка чрез РСОД в АИС на МВР се установило, че същият не притежава
СУМПС и е неправоспособен. Въз основа на тези фактически установявания, на Н.Е.Д.е
съставен АУАН № серия GА бл. № 847470/ 09.10.2023 г.,
а на жалбоподателя е наложена посочената
по-горе принудителна административна мярка, като е отнето и СРМПС. Заповедта за прилагане на ПАМ е
връчена на Г.Д.Х. на 09.10.2023 г. и
е оспорена с жалба, подадена по електронен път директно пред Административен
съд – Велико Търново на 23.10.2023 година.
Въз основа на тази жалба е образувано настоящото производство.
В съдебната фаза на производството като писмени
доказателства са приети документите, приложени към жалбата на Г.Д.Х., по опис и
документите от административната преписката, изпратени с писмо с рег. №
268000-15427/ 15.11.2023 г. от
РУ - Горна Оряховица. Изслушани са свидетелските показания на Й.Н.Б.,
който заявява, че познава Г. от доста години.
Посочва, че на 06.10.2023 г.
същият го помолил да го закара до автомивка в гр. Лясковец, за да остави колата
си „Ситроен С2“ за
измиване,
след което да го върне обратно в къщи. Тази автомивка била на около три
километра от дома на Г.Х.. Свидетелят твърди, че
към 17:30 часа Г. закарал колата до автомивката,
а той отишъл с личния си автомобил, за да го вземе. Оставил
ключа в колата, защото било задължително, за да могат да местят колите. На
другия ден разбрали, че нещо се е случило – че друго лице, служител на
автомивката, си е позволило да шофира автомобила,
като е бил засечен от гражданин, който сигнализирал органите на реда, които
взели номерата. Твърди, че Г. не познава този служител на автомивката и не е знаел, че същият е управлявал автомобила му,
като е разбрал едва когато органите на реда са го уведомили. Посочва, че жалбоподателят по принцип не давал колата си на никой, тъй като
същата му е много необходима предвид наличието на здравословни проблеми,
налагащи ежедневни прегледи в болница. Болницата била на около километър от
дома му, което е голямо разстояние за болен човек, и
след налагане на ПАМ се налагало да ползва такси или да моли познати да го
закарат. Не знае с кого е ходил да си вземе колата от автомивката, не го е
разпитвал.
При така
установеното от фактическа страна, съдът прави следните изводи:
Жалбата е
подадена от правоимащо лице, чиито интерес е засегнат от оспорения индивидуален
административен акт, пред компетентния да я разгледа съд, в срока по чл. 149,
ал. 1 от АПК и от външна страна отговаря
на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК. Посочените обстоятелства обуславят
процесуалната й допустимост за разглеждане в настоящото производство.
Според чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по
чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4, т. 5, буква „а“, т. 6 и т. 7 се прилагат с
мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон
съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. От
доказателствата по делото, включително Заповед № УРИ: 366з-2605/ 28.06.2022 г.
на директора на ОД на МВР – Велико Търново, се установява, че обжалваната
заповед е издадена от оправомощено за това длъжностно лице, в пределите на
материалната и териториалната му компетентност.
Оспорената заповед съдържа изискуемите от чл. 59, ал. 2 на АПК реквизити,
включително фактически и правни основания за издаване на акта, което я прави
надлежно мотивирана. В текста на акта фигурира позоваване на фактическо
обстоятелство, съставляващо едновременно с това и възприетото от органа при
произнасянето му материалноправно основание за прилагане на принудителната
административна мярка. В диспозитивната част на същата като правно основание е
посочена разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, с което е конкретизирана правната норма, която
административния орган отнася към описаната фактическа обстановка. Твърдението,
че не е посочена нарушената норма от ЗДвП и по този начин заповедта се явява
опорочена не се споделя от настоящата инстанция, доколкото в заповедта за
налагане на ПАМ се съдържа ясно и недвусмислено описание на извършеното
нарушение, поради което непосочването на последното с конкретно цифрово
изражение не е съществено нарушение, нито води до нарушаване на правото на
защита на жалбоподателя.
Независимо от горното, оспорената заповед е издадена в противоречие с
материалноправните разпоредби на закона и на неговата цел.
Съгласно чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, посочен като правно основание
за постановяване на оспорената ПАМ, за осигуряване на безопасността на
движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се
прилагат следните принудителни административни мерки: прекратяване на
регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно
превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за
управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него
моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно
превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за
управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл.
69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно
превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства
– за срок от 6 месеца до една година. Следователно адресат на този вид ПАМ е
собственикът на управляваното превозно средство както когато той лично
управлява автомобила, така и когато автомобилът му е управляван от лице при
наличие на горните обстоятелства.
В случая, за да приложи ПАМ по отношение на оспорващия Г.Х.,
административният орган се е позовал на наличието на последната от посочените в
чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП хипотези, а именно – Г.Х., като собственик на
лек автомобил „Ситроен С2“ с рег. № *** е допуснал управлението му от неправоспособно
лице.
По делото няма спор, че на 06.10.2023 г. Н.Е.Д.е
управлявал цитираното МПС – собственост на Г.Х.. Безспорно е и обстоятелството,
че водачът не е притежавал свидетелство за управление на МПС. С оглед на това
формално са изпълнени предпоставките за прилагане на мярката, защото
законодателят е предвидил управлението на МПС от лице, което е неправоспособен
водач, да бъде последвано от прекратяване регистрацията на превозното средство,
независимо дали водачът е негов собственик или не. Вложеният от законодателя
смисъл на мярката е собственикът на превозното средство да носи отговорност за
действията на лицата, в чието държане е предал собствения си автомобил.
В случая обаче от изслушаните по делото свидетелски показания на св. Баев безспорно се установява, че жалбоподателят e оставил собствения си автомобил на автомивка, за да
го измият, като не го е предоставял за ползване, нито е разрешавал управлението
му от неправоспособния водач Н.Д.. Всъщност, Х. е разбрал за
това управление едва след като органите на реда са му съобщили за
прекратената регистрация. Предвид това същият по никакъв начин, с никакви
действия или бездействия, не е предизвикал противоправния резултат -
управлението на притежавания от него автомобил от неправоспособен водач.
Оставяйки автомобила си на автомивката той нито е знаел, нито би могъл да знае
или да предположи, нито е допускал или е бил длъжен да допусне, че Д.ще вземе и
ще ползва автомобила му без негово знание, като го управлява, въпреки че не е правоспособен
водач. Следователно управлението на л.a. с peг. № *** от лице, непритежаващо СУМПС, не се свързва с каквото и да е било
неправомерно поведение на собственика на МПС, а е изцяло резултат от действията
на неправоспособния водач Н.Д., който без знанието и съответно без съгласието
на собственика на автомобила е управлявал МПС-то, което е било оставено, за да бъде почистено на автомивката. С оглед на това, съдът намира, че жалбоподателят не
следва да понася неблагоприятните правни последици от действията на трети лица
по повод негово имущество, тъй като не е бил способен да осъществи надлежен
контрол над него.
Съобразно горното и при установените по делото факти съдът намира, че
оспорваната заповед е издадена и при допуснато нарушение на принципа на
съразмерност, заложен в чл. 6, ал. 1 АПК, според който административните органи
упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Отделно
от това, принудителната административна
мярка във всеки конкретен случай трябва да е определена в такъв обем, че да не
ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща тази, произтичаща от
преследваната от закона цел. Действително, при ПАМ от вида на процесната е без
значение дали собственикът на МПС е съпричастен към извършването на
административното нарушение от друго лице, и по-конкретно от водача, управлявал
автомобила без да е правоспособен, а налагайки мярката в хипотезата на чл. 171,
т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, административният орган действа при условията на
обвързана компетентност. В същото време обаче, дори когато преследва
законоустановени цели, принудителната административна мярка за всеки конкретен
случай трябва да е определена в такъв вид и обем, че да не ограничава правата
на субектите в степен, надхвърляща необходимото за осъществяване на целта на
закона. В случая спирането от движение МПС, не само не би постигнало нито една
от целите на административната принуда, но и ограничава правата на жалбоподателя
в по-голяма степен от необходимото в хипотеза, в която собственото му МПС е
било обект на чуждо посегателство. С оглед на това последиците от издадената
заповед, ограничаващи възможността на жалбоподателя да се движи със собствения
си лек автомобил, и то при необходимост от ежедневното му използване предвид
наличието на заболявания, налагащи постоянно посещение на здравно заведение, са
несъизмерими с преследваната цел, което означава, че същата е постановена в
противоречие с чл. 6, ал. 5 от АПК (аргументи в този смисъл виж Решение
№2429/27.02.2017г. по адм. дело №12477/2016г. на ВАС).
Предвид изложеното, оспорената заповед следва да се отмени, като
незаконосъобразна, с произтичащите от това правни последици по отмяна на
наложената с нея принудителна
административна мярка - прекратяване
на регистрацията на ППС с рег. № ***, за срок от 6 месеца, както и отнемане на
свидетелството за регистрация на МПС № 01178468.
С оглед изхода на спора и при своевременно заявеното искане, на основание
чл. 143, ал. 1 от АПК, от бюджета на ОД на МВР – Велико Търново следва да бъдат
заплатени направените от оспорващото лице разноски по делото в общ размер на
410, 00 лв., от които 10, 00 лв. – държавна такса и 400,00 лв. - адвокатско
възнаграждение за един адвокат, съгласно договор за правна защита и съдействие
от 09.10.2023 г. /л. 48 от делото/, имащ и функцията на разписка,
удостоверяваща изплащането на адвокатския хонорар.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 143, ал. 1 от АПК,
съдът
Р Е Ш И:
Отменя по жалба на Г.Д.Х. с ЕГН **********, постоянен
адрес ***, Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
23-0268-000286/ 09.10.2023 г., издадена от младши автоконтрольор в РУ – Горна
Оряховица към ОД на МВР – Велико Търново.
Осъжда Областна дирекция на МВР – Велико Търново да
заплати на Г.Д.Х. с ЕГН **********, постоянен адрес ***, разноски по делото в
размер на 410,00 /четиристотин и десет/ лева.
На основание чл. 172, ал. 5 от ЗДвП, решението не подлежи на обжалване.
Административен съдия: