№ 1717
гр. София, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110170097 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от „..” ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. .., срещу Т. К. ., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.., при условията
на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с
правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №43089/2023г. на СРС, 169 състав, както
следва: 1905,77 лева – главница, представляваща стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода м. 05.2020г. до м. 04.2022г., ведно със законната
лихва от 31.07.2023г. до изплащане на вземането, 266,59 лева – мораторна
лихва за забава за периода от 15.09.2021г. до 19.07.2023г., както и суми за
дялово разпределение – 28.11 лева главница за периода м. 06.2020г. до м.
04.2022г., ведно със законната лихва от 31.07.2023г. до окончателното
изплащане на вземането, както и 6 лева лихва за периода 15.08.2020г. до
19.07.2023г.
Ищецът твърди, че отвтеникът е потребител на топлинна енергия за битови
нужди за процесния период, но не е изпълнил в установените срокове
задълженията си за заплащане на дължимите суми за доставената топлинна
1
енергия, поради което ищецът депозирал заявление по реда на чл. 410 от ГПК и по
ч.гр.д. №43089/2023г. на СРС, 169 състав, в негова полза била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение срещу ответницата за горепосочените суми.
В законоустановения срок постъпило възражение от длъжника, поради което на
ищеца било указано да предяви искове за установяване на вземанията си. С оглед
изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да се признае за
установено, че ответника му дължи претендираните суми, както и да бъде осъден
да му заплати направените по делото разноски. В съдебно заседание предявените
искове се поддържат.
Ответницата е депозирала писмен отговор на исковата молба по реда и в
срока на чл.131, ал.1 от ГПК, с който оспорва предявените искове. Прави
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от вземанията,
като излага доводи, че е приложима тригодишна погасителна давност. Оспорва
качеството си на потребител, като излага, че не са представени доказателства да е
собственик или ползвател на имота. Твърди, че има качеството потребител и не е
поискала изрично предоставяне на услуги от ищеца. Оспорва дължимостта на
вземането за дялово разпределение. Излага, че не са представени доказателства за
настъпване на падежа на вземанията, съответно изпадане в забава на длъжника,
поради което исковете за присъждане на мораторна лихва са неоснователни.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за
установено следното:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с
чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от
ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№43089/2023г. на СРС, 169 състав.
Спорно между страните по делото е дали през процесния период между тях е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна
енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия.
2
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено
в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната
на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл
на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е
разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са по подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената
на доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на
имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна енергия
за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден имот. От приетото
3
по делото доказателство – Нотариален акт №046, том I, рег.№..2009г. на нотариус ..
с рег.№ 088 в регистъра на Нотариалната камара, се установява, че ответницата е
придобила правото на собственост върху топлоснабдения имот, находящ се в гр.
София, ж.к. .. на 9.10.2009г. От същия нотариален акт е видно, че прехвърлителя ..
е запазил пожизнено право на ползване върху целия имот. По делото не са
представени доказателства в подкрепа на това, че същият е починал, съответно
правото на ползване е прекратено. С оглед изложеното съдът намира, че съобразно
разпоредбите на чл.153, ал.1 ЗЕ, вр. чл. 57, ал.1 ЗС потребител на топлинна енергия
е не собственикът на имота, а неговия ползвател. При тези изводи на съда
предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло, тъй като ищецът не
проведе успешно доказване, че между него и ответника е налице облигационна
връзка и същият отговоря за начислените суми за топлоенергия и услуга дялово
разпределение за процесния период.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски. Ответникът
е представил списък на разноските, като посочил че претендира 500 лева
адвокатско възнаграждение в исковото производство и 500 лева адвокатско
възнаграждение в заповедното производство. Ищецът е направил възражение за
прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, което
съдът намира за основателно по отношение на възнаграждението в заповедното
производство. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието,
че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от
съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“
по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на
посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
4
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което
настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2
ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско
възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато
адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице,
е съответна на правото на ЕС. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя
труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална
дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на
материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА
изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от
посочения в наредба, издадена на основание по чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид
работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна
защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното (чл.78,
ал.5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба
№1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от
Висшия адвокатски съвет. По реда на Закона за правната помощ се осъществява
социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица,
чийто икономически статус не им позволява свободен пазарен достъп до юридически
услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП. Правната помощ по този закон се
предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва да отговаря на същите високи изисквания
за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за предоставената
адвокатска защита по договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по
ЗПП се извършва по наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на
правната помощ, приета от Министерския съвет. Към прилагането на размерите на
възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на чл.78, ал.8 ГПК, в случаите,
когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани пред съда от
юрисконсулт. Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за
адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на размерите на
възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от държавен орган - Министерски
съвет по предложение на Националното бюро за правна помощ, което е държавен
орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА - от съсловна организация, каквато е
Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои
колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган
относно конкретните размери на определените възнаграждения. Правната помощ,
включително процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на
социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото, семейното или
друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се осъществява
само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени. Заплащането на
5
възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като конкретният му
размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и количеството на извършваната
дейност и се определя от НБПП (чл.38 ЗПП) в границите на посочени минимален и
максимален размери, докато с нормата на чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение на съда
да присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация, без
възможност да го намалява под определения размер. Възнагражденията, предвидени в
наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък размер от тези в наредбата по ЗАдв за
един и същи вид работа. Конкретно: по НЗПП за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв. и може да бъде
увеличено с 50% при интерес над 10000 лв., а за приподписване на касационна жалба –
от 50 лв. до 120 лв., съответно по Наредба № 1/2004 г. – минималното възнаграждение
при интерес до 10000 лв. е 1300 лв., а за изготвяне на касационна жалба или отговор -
в размер не по-малко от 1200 лв. При така посочените особености в правната уредба на
адвокатските услуги се установява, че е налице непропорционалност при заплащане на
оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два
режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в
разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се изразява в това, че са
създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално
представителство за материално затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на
икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да
възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е
приет от съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл
социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска
услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за
предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се
определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия случай.
Несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното представителство,
осъществявано от юрисконсулт по чл.78, ал.8 ГПК и това на адвокат по чл.38, ал.2 ЗА,
като и в двете хипотези възнаграждението не е уговорено в договор за правна защита
по конкретно дело, а се определя от съда, който е обвързан от размерите по две
различни наредби, независимо че услугата се осъществява винаги от правоспособни
юристи. Действително при определяне на възнаграждение от съда по НЗПП
съществува възможност за преценка на фактическата и правна сложност на делото
предвид посочените минимални и максимални размери, а ограничението до
максималния размер по чл.78, ал.8 ГПК отразява обстоятелство, че юрисконсултът
работи по договор с представлявания. Независимо от това насрещната страна понася в
различен размер отговорността за разноските в зависимост от избора на доверителя –
дали да се представлява от юрисконсулт или от адвокат. Решението на Висшия
адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на
6
адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички
участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са
легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на
съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в
посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че
съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер,
който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без
възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената
работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е
даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените
съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото /изрично в този смисъл
Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908 на ВКС/ Настоящият състав намира,
че претендираното възнаграждение за процесуално представителство и в исковото и в
заповедното производство е прекомерно и следва да се намали под минималния по
наредбата с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото, ответникът е
направил общи възражения срещу основателността на исковата претенция, като не е
направил доказателствени искания, делото е приключило в едно открито съдебно
заседание, а по отношение на заповедното производство - единственото процесуално
действие, извършено в заповедното производство, - подаване на възражение по чл.414
ГПК, за което има образец. Съдът намира, че справедлив размер в настоящия случай за
исковото производство е 200 лева, а за заповедното – 50 лева.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на обективно кумулативно
съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1
във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, от „..” ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.
7
София, ул. .., срещу Т. К. ., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.., за
установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№43089/2023г. на СРС, 169 състав, както следва: 1905,77 лева – главница,
представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м.
05.2020г. до м. 04.2022г., ведно със законната лихва от 31.07.2023г. до
изплащане на вземането, 266,59 лева – мораторна лихва за забава за периода
от 15.09.2021г. до 19.07.2023г., както и суми за дялово разпределение – 28.11
лева главница за периода м. 06.2020г. до м. 04.2022г., ведно със законната
лихва от 31.07.2023г. до окончателното изплащане на вземането, както и 6
лева лихва за периода 15.08.2020г. до 19.07.2023г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „..” ЕАД, ЕИК .., със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. .., да заплати на адв. Н. К. разноски по делото в
размер на 200 лева, както и разноски за заповедното производство в размер на 50
лева за осъщественото процеусално представителство на ответника Т. А. на
основание чл.38, ал.2 ЗА.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се приложи
по ч.гр.д. №43089/2023г. на СРС, 169 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8