Р Е Ш Е Н И Е
№ 16.07.2020 г. гр.
Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненски районен
съд гражданско
отделение
На осемнадесети
юни две
хиляди и двадесета година
В открито съдебно
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН СТАМАТОВ
при секретар Ана
Ангелова
Като разгледа
докладваното от съдията М. Стаматов
гражданско дело № 11314 по описа за 2019 год.
И за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
гл.
„ ХVІІІ-та” вр.
гл. „ХІІІ-та” ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова молба с вх. №
52866/18.07.2019г. на ВРС, /уточнена с молба от 14.08.2019г./, подадена от М.К.К., ЕГН ********** чрез пълномощник адв. *****- ВАК, съд.
адрес:***, с която се претендира да бъде прието за
установено, че не би дължал изпълнение на „О.Ф.Б.“ ЕАД ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от Изпълнителен директор - *****;
съд. адрес:***, на вземане представляващо 1 000.00 /хиляда/ лева - главница произтичаща от Договор за кредит
от 21.10.2008г., 133.66 /сто тридесет и три лв. и шестдесет и шест ст./ лева -
такса закъснение за периода от 30.11.2009г. до 02.12.2010г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 03.12.2010г. до 18.07.2018г. в
размер на 879,77 лв,
поради погасено по давност право на принудително изпълнение.
Горния петитум /искане/, съдът извежда съобразно
указанията на ВОС, според които, въпреки липсата на висящо изпълнително дело се
касае за предявен установителен иск с правно
основание чл. 439 ГПК, според текста на която норма с нея се регламентира
правото на длъжника „да оспорва чрез иск
изпълнението“ поради незаконосъобразност, като в случая следва да се
приеме, че се касае за оспорване на всяко едно евентуално бъдещо изпълнение с
предмет процесното вземане.
В исковата молба и уточнението са изложени следните обстоятелства, на които се основават
претендираните права: по заявление на „*****срещу ищеца е издадена
заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. № 19176/2010г.
на ВРС. Въз основа
на влязлата
в сила заповед и издадения по
същото дело изпълнителен лист,
кредиторът след 14.10.2013г. не е предприемал никакви действия за удовлетворяване
на вземането си. Към момента образуваното за
събиране на вземането по заповедта изп. дело е
прекратено и не е образувано ново. Счита се, че
възможността на ответника да предприеме
действия по принудително изпълнение е отпаднала, поради изтекла на 14.10.2018г. давност. Ищецът сочи, че правния му интерес от установителния
иск произтича от факта,
че е бил търсен след 14.10.2018г. от кредитора с искане да погаси вземането си.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
редовно уведомения ответник, действащ чрез *****-
юрисконуслт, с който изразява становище за
недопустимост и евентуално за основателност на иска. Сочи, че заповедта
за незабавно изпълнение, издадена за процесното
вземане по ч.г.д. № 19176/2010 г. по описа на PC Варна, е връчена на ищеца на
22.06.2011г., приложена към Покана за
доброволно изпълнение по изп.д. № 517/2011г. при ЧСИ *****,
с рег. № 717 на КЧСИ. М.К.К. не е подал възражение по
чл. 414 от ГПК срещу връчената му заповед за изпълнение, поради което същата е
влязла в сила на 06.07.2011г. На 27.11.2013г. длъжникът е подписал протокол от
проведената среща с представители на кредитора „О.Ф.Б." ЕАД, в който
протокол е признал задължението си по основание и размер, и е предложил да
погаси дълга чрез разсрочено плащане. Горното представлява признание на дълга
по смисъла на чл. 116, буква „а“ от ЗЗД и прекъсва погасителната давност за
вземането, предвид което последната е изтекла на 27.11.2018г. След изтичане на
погасителната давност „О.Ф.Б." ЕАД процесуално добросъвестно не е
предприемало никакви действия по принудително събиране на вземането.
Възможността в бъдеще да предприеме изпълнителни действия е абстрактна и не
може да обоснове становище, че са дали повод за предявяване на иска. До
длъжника са отправени единствено предложения за доброволно уреждане на
отношенията между него и кредитора чрез разсрочено плащане на това вече
естествено, неподлежащо на принудително изпълнение вземане, без да му бъдат
отправяни предупреждения за това, че срещу него отново ще бъде образувано
изпълнително дело. Изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а
на правната възможност то да бъде събрано принудително, т.е. чрез съдебна
защита и санкция. Вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът
продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена до
доброволно изпълнение и плащане. Ето защо, право на кредитора е да кани
длъжника да му плати и погасените по давност вземания, а на преценката на
длъжника остава дали да плати тези съществуващи вземания. Фактът, че кредиторът
кани длъжника да плати погасени по давност вземания, не означава, че кредиторът
оспорва те да са погасени по давност. В случая след погасяване на вземането по
давност от „О.Ф.Б." ЕАД не са предприемани действия (съдебни или
извънсъдебни), от които да може да се направи извод, че кредиторът оспорва
факта на погасяване по давност на вземането. В този смисъл, и с извънсъдебното
си поведение ответникът „О.Ф.Б." ЕАД не е оспорил факта на погасяване по
давност на вземането срещу М.К.К. и не е дало законен
повод за завеждане на отрицателен установителен иск,
поради което липсва правен интерес у ищеца от провеждане на настоящото исково
производство и на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК разноските по настоящото дело
следва да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Претендират се разноски.
В проведеното по делото открито
съдебно заседание на 18.06.2020г., ответникът се е явил лично, като заявява, че
признава основателността на иска относно тдвърдението
за наличието на изтекла погасителна давност. Ищецът в същото заседание е
изразил молба да бъде постановено решение при признание на иска.
Съдът, като взе предвид
исканията и доводите на страните, събраните
по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Разпоредбата
на чл. 237 от ГПК предвижда
възможността, при признание на иска
от ответника, ищецът да поиска
от съда да
прекрати съдебното дирене и да постанови
решение. Признанието на иска е заявление
от страна на ответника, че
правното твърдение на ищеца, заявено
в исковата молба отговаря на действителното
правно положение. Това като последица води до съвпадение
на правните твърдения на двете
страни. От процесуална гледа точка признанието на иска от
страна на ответника може да доведе до
прекратяване на съдебното дирене и произнасяне на съда по съществото
на спора, ако ищецът е направил
искане за това /чл.237,ал.1 ГПК/. В този случай съдът е длъжен да се
произнесе с решение съобразно признанието без да обсъжда
в мотивите си доказателствата, като е достатъчно да посочи,
че постановява решение си само въз
основа на направеното признание.
Съдът
намира, че в настоящия случай са налице предпоставките
за произнасяне с решение по чл. 237 ал.1 от ГПК. С писмена молба в срока за отговор и в проведеното открито съдебно заседание,
ответникът е направил изрично изявление за признание на
претенцията на ищеца. Спазени
са и изискванията на чл.237, ал.3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи
на закона или на добрите
нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да
се разпорежда. Съдът е съобщил в присъствието на ответника
за приетия от него ред
за разглеждане на делото, който не е възразил.
С оглед
направеното признание на иска, съдът
намира, че предявения
иск по чл.
439 ГПК е основателен и доказан, поради което следва да
бъде уважен. По изложените съображения,
съдът постановява настоящото решение при признание на
иска, като на основание чл.
237 ал.2 ГПК не излага
мотиви за това.
Във връзка с исканията на страните
за присъждане на разноски, ВРС намира, че такива не се следват на ищеца.
Съобразно чл. 78 ал.2 от ГПК, разноските се възлагат
на ищеца при наличието на
двете кумулативно изискуеми предпоставки – липса на извънпроцесуално
поведение на ответника, даващо повод за завеждане
на иска и изявление в
производството за признаване на иска. Цитираната норма освобождава
ответника от отговорността за разноските, като същевременно санкционира онзи ищец, който
би могъл да постигне целения
правен резултат извънсъдебно.
В случая не се твърди ответното дружество да е оспорило
по съдебен или извънсъдебен път твърдението на ищеца за наличие на изтекла
погасителна давност за принудително събиране на процесното
вземане. Напротив, липста на заведено изп. дело конклудентно сочи, че
ответника е осъзнавал това обстоятелство.
Би могло да се приеме
наличието на правен спор между
страните, с който ответникът да е станал причина за предявяване на иска, при положение, че е било налице заведено изп.
дело. Такъв би бил налице и ако длъжникът е отправил изявление до кредитора си,
че не възнамерява
да плати, защото задължението му е погасено по
давност, а кредиторът да е на противното
становище. Твърдение за отправено такова
изявление от ищеца липсва. Дори и да се приеме за установено, че ответникът е
канил ищеца да плати доброволно, това би било напълно законосъобразно, тъй като
безспорно /в правната теория и практика/ вземането, относно което е изтекла
погасителна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД
продължава да съществува като естествено задължение, но подлежи на събиране
само по доброволен път, расп ако бъде платено, няма
да попадне в хипотезата на чл. 55 ЗЗД.
При така изложените доводи се налага изводът, че ответникът не
е дал повод за завеждането на отрицателния установителен иск. Безспорен е факта, че в хода на образуваното
съдебно производство ответникът е признал предявения срещу него иск. Следователно, налице
е и втората кумулативно изискуема предпоставка на чл.78, ал.2 от ГПК. В т. см. е съдебната практика – пр. определение по
ч. т. д. № 28 /2016 г. по описа
на
ВОС.
Претендираните от ответника разноски са
в размер на 200 лв. за юрисконсултко възнаграждение, като
предвид горните доводи и нормата на чл.
78 ал. 2 ГПК в тежест на ищеца следва да се присъдят 100 лв., в какъвто размер
съдът определя възнаграждението на юрисконсулта съобразно нормите на чл.
78 ал. 8
ГПК /в ред. ДВ бр. 8 от 2017г./ вр. чл. 37 ЗПрП вр.
чл. 25 НЗПП, приета с ПМС № 4 от 06.01.2006 г.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
Р Е Ш И
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439 вр.
чл. 124 ал.1 от ГПК, че М.К.К., ЕГН **********, съд. адрес: ***, не дължи принудително изпълнение на „О.Ф.Б.“
ЕАД ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***;
съд. адрес:***,
на вземане представляващо 1 000.00 /хиляда/ лева - главница по Договор за
кредит от 21.10.2008г.; 133.66 /сто тридесет и три лв. и
шестдесет и шест ст./ лева - такса
закъснение за периода от 30.11.2009г. до 02.12.2010г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на заявлението
в съда – 03.12.2010г. до 18.07.2018г. в размер на 879,77 лв, поради погасено по давност на
осн. чл. 110 ЗЗД право за принудително събиране на вземането.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца за присъждане на разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 2 от
ГПК М.К.К., ЕГН ********** да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 100 лева, представляваща
сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред
Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: