№ 139
гр. Свищов, 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на двадесет и
четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Светослав Ив. И.
при участието на секретаря Василка Н. Лалова
като разгледа докладваното от Светослав Ив. И. Гражданско дело №
20234150100197 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовен и допустим иск на „******“ ЕООД, ЕИК: ******, гр. София,
**********************, срещу Д. Н. И., ЕГН: **********, гр. Свищов, ул. „***********,
с правно основание чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба (ИМ) се твърди, че
дружеството е направило три плащания по банков път в полза на физическото лице (ФЛ): на
25.10.2022 г., веднъж, за 1 030 лв., и, втори път (на същ. ден), за 517 лв.; на 26.10.2022 г. за
196 лв. Отстоява се, че плащането било без основание, т. е. без валиден юридически факт
(ЮФ), който да има за последица право (вземане) на ответника, което да му позволи да
задържи сумите. Същите доводи се излагат и в писмените бележки 01.11.2023 г. С оглед на
изложеното ЕООД моли Свищовския районен съд (СвРС) да постанови решение, с което да
осъди ФЛ да му плати общата сума от 1 743 лв., ведно със законната лихва от 27.03.2023 г.
до окончателното й плащане. Претендират се и разноски, като платена без основание (чл. 55,
ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
В отговора на исковата молба (ОИМ) ответникът заявява, че ИМ е допустима, но
неоснователна: Признава, че ЕООД е направило банковите нареждания, а той, ФЛ, е
получил сумите по тях в своята банкова сметка. Според ответника, видно от основанията на
платежните нареждания: „част. ком.“ , плащанията са направени за „частични
командировъчни“, а един от основните предмети на ЕООД бил превоз на товари в страната
и чужбина. На 19.08.2021 г между „******“ ЕООД като работодател и синът на ответника,
И. Н. И., ЕГН: **********, като работник, бил сключен Трудов договор № 79/19.08.2021 г.
И. И. ангажиран като „шофьор на товарен автомобил (т. и.) над 12 т.“ и бил командирова да
работи в чужбина с т. а. с рег. № ******, с месечно възнаграждение от 650 лв. и 95 евро
командировъчни. Възнаграждението било уговорено да се плаща по сметката, посочена от
Д. И., която била тази на баща му (ответника): Д. И., който действал като пълномощник-
довереник на сина си (чл. 292, ал. 1, във вр. с чл. 36 и сл. ЗЗД). За тази цел И. И. бил
упълномощил Д. И. да го представлява пред счетоводството на „******“ ЕООД и вместо
него да подаде необходимите документи за получаване на месечното му възнаграждение по
трудовия договор с ЕООД, ведно със командировъчните; сметката била в „Пощенска банка“
(„Юробанк България“) АД, IBAN: *********************. Но понеже отношенията между
И. И. и ЕООД се влошили, първият прекратил трудовия си договор с дружеството, без обаче
последното да му е изплатило всички дължими му се възнаграждения. След неколкократни
извънсъдебни покани до управителя на ЕООД дружеството започнало да изплаща
дължимите се на И.в И. възнаграждения, като такива били процесните плащания. Същите
1
съображения са развити и в писмените бележки от 02.11.2023 г. С оглед на изложеното Д.
И. моли СвРС да остави без уважение предявения иск и да му присъди разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Свищовският районен съд намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
ПО ФАКТИТЕ:
На 19.08.2021 г. между „******“ ЕООД, като работодател, и сина на ответника Д. Н.
И. – И. Д. Н., като работник, – бил сключен Трудов договор № 79/19.08.2021 г. (л. 27 и сл. от
гр. д. № 197/2023 г. на СвРС). Уговорено било И. Д. Н. да постъпи на работа на 24.08.2021 г.
(чл. 2 от трудовия договор). И. Д. Н. бил ангажиран като „шофьор на товарен автомобил (т.
и.) над 12 т.“ (чл. 1 от същ. дог.). Месечното му възнаграждение било 650 лв. (л. чл. 1 от
същ. дог.).
Възнаграждението на работника било уговорено да се плаща по банкова сметка,
посочена от И. Д. Н., чийто титуляр бил баща му (ответникът по делото): Д. Н. И., който
действал като пълномощник на сина си. За тази цел И. Д. Н. бил упълномощил Д. И. да го
представлява пред счетоводството на „******“ ЕООД и вместо него да подаде
необходимите документи за получаване на месечното му възнаграждение по трудовия
договор с ЕООД, ведно със командировъчните; сметката на И., по която трябвало да се
плащат тези вземания за Н., била в „Пощенска банка“ („Юробанк България“) АД, IBAN:
*********************. (вж. Пълномощно от 19.08.2021 г., л. 70 от делото).
Пълномощното било съчетано с договор за поръчка, по силата на който Д. И. е
трябвало да отчита получените сума на сина си, И. Н., за която цел И. е предоставил една
банкова карта на Н., така последният имал достъп до плащаните суми. Това съглашение се
доказва от показанията на св. Н.; ограничението на свидетелските показания по чл. 164, ал.
1, т. 3 ГПК не важи в случая, защото страните са роднини по права линия, а и пълномощното
косвено доказва мандата.
На 24.08.2021 г. И. Д. Н. е постъпил на работа. На същата дата е бил командирован с
т. а. с рег. № ****** в „Белгия, страните от ЕС (Белгия, Франция, Холандия, Испания,
Германия, Унгария, Румъния, Дания и др.)“; командироването било от 26.08.2021 г., а
командировъчните били „min 30 евро на ден“, съгласно Заповед № 46/244.08.2021 г. (л. 61 от
делото). В тази заповед обаче не е посочено докога е бил командирован И. Д. Н., последният
твърди, че се е върнал в България на 23. или на 24.09.2021 г., но не помни точно кога.
С Опр. № 292/06.07.2023 г. по гр. д. № 197/2023 г. на СвРС ищцовото дружество
„******“ ЕООД е било задължено да представи цялото трудово досие на И. Н., като е било
предупредено, че ако не го направи, съдът би могъл да приеме за доказани обстоятелства,
които не са изгодни на дружество, с оглед на останалия доказателствен материал, а именно
– че процесните плащания са направени във връзка с трудовия договор на И. Д. Н. (чл. 190,
във вр. с чл. 161 ГПК). В представените в изпълнение на указанията на съда документи
обаче липсва такъв, от който да е видно докога е бил командирован Н. (несъмнено, той не
може да бъде командирован безсрочно).
С оглед на останалите доказателствени средства и непредставянето на заповед за
прекратяване на командироването на Н. от „******“ ЕООД съдът приема, че И. Д. Н. е бил
командирован до 24.09.2021 г ., т. е. за тридесет дни, тъй като трудовото му отношение е
прекратено със Заповед № 64/27.09.2021 г. на „******“ ЕООД, считано от 25.09.2021 г., при
което следва да се приеме, че до предходния ден – 24.09.2021 г. – Н. е бил командирован в
чужбина, а и самият той твърди, без да си спомня точно, че се е прибрал в РБ на 23. или
24.09.2021 г., като съдът дава вяра на показанията му в последния смисъл (23.09.2021 г.)
предвид така издадената заповед от 27.092.2021 г.
„******“ ЕООД не представи и доказателства от трудовото досие на И. Д. Н.
досежно размера на ежедневните му командировъчни в чужбина, чийто размер би трябвало
2
да бъде определен със заповед на работодателя му „******“ ЕООД, какво обаче липсва по
делото, въпреки че дружеството бе предупредено, че съдът би могъл да приеме за доказани
неизгодни нему факти поради бездействието му, както се посочи вече по-горе (чл. 190, ал. 2,
във вр. с чл. 161 ГПК).
На основание чл. 176, във вр. с чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК на управителя на дружеството
К. Г. Г. с Протоколно опр. № 275/25.09.2023 г. по гр. д. № 197/2023 г. на СвРС е бил
поставен въпросът: „Какъв е бил размерът на договореното командировъчно
възнаграждение в евро на ден с И. Д.о Н. при неговото командироване в ФРГ, Белгия и
Холандия и оспорва ли, че това е 900 евро?“. Управителят е бил предупреден, че съдът би
могъл да приеме за доказани обстоятелства, относно които управителят не се е явил, с оглед
на останалите доказателствени средства (чл. 176, ал. 2-3 ГПК). Въпреки това управителят К.
Г. Г. на „******“ ЕООД не се яви в о. с. з. на 24.10.2023 г., за да отговори на така поставения
му въпрос, макар и да е бил редовно призован. Основанието за това, което той изтъква, е, че
живеел трайно в гр. Валенсия, Испания; то обаче е неоснователно по смисъла на л. 176, ал. 3
ГПК: управителят можеше да отговори поне писмено на поставените му въпроси, или пък да
поиска да даде обяснения чрез видеоконференция (чл. 176, ал. 4 ГПК), но той не стори нищо
от това.
Ето защо съдът намира, че уговореното вземане за командировка на Н. е било в
размер на 30 евро на ден за 30 дни, или общо 900 евро, понеже „******“ ЕООД нито
представи заповед за определяне на размера на командировъчните на Н. (чл. 190, във вр. с
чл. 161 ГПК); нито управителят Г. се яви в о. с. з., за да отговор на въпроса за размера на
командировъчните (чл. 176, във вр. с чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК); и предвид на останалите
доказателствени средства по делото:
Първо, Заповед № 46/244.08.2021 г., в която е посочено, че командировъчните били
„min 30 евро на ден“, което при 30 дни, от които Н. е бил командирован, е 900 евро,
приблизително равно на 1743 лв.
Второ, показанията на св. И. Д. Н., който заявява, че командировъчните са били дори
90 евро на ден.
Трето, процесните три плащания са в общ размер на 1743 лв., което е приблизително
равно на 900 евро (30 дни по 30 евро на ден).
Четвърто, в основанията на трите платежни е записано „част. ком.“ , което не би
могло да означа друго, освен че с тях дружеството е платило командировъчните на Н. за 30
дни по 30 евро на ден: обстоятелство, което е неизгодно за дружеството, но то е признало
извънсъдебно. Фактът, че в счетоводството си дружеството е въвело като основание за
преводите „грешка“, и то post factum на плащанията, се явява извънсъдебното твърдение на
изгодно за дружеството обстоятелство, което обаче не се ползва с доказателствена сила.
(Всичко това следва по арг. от чл. 175 ГПК.)
От назначената съдебно-икономическа експертиза (СИЕ) се установява, че:
(1) На 25.10.2020 г. ищцовото дружество „******“ ЕООД е платило на ответника Д.
Н. И. по банковата му сметка с IBAN: *********************, сумата от 1 030 лв., след
това на същата дата – още 517 лв., а на 26.10.2022 г. – 196 лв.
(2) Като основание в платежните нареждания, направени онлайн чрез „ОББ“ АД,
било записано „частично командироване“. При осчетоводяването на плащанията е записано
„грешен превод“; осчетоводяването е направено надлежно според вещото лице (ВЛ).
(3) Начислените трудови възнаграждения на И. Д. Н. за времето на действие на
трудовия му договор от 24.08.2021 г. до 24.09.2021 г., вкл., с били изплатени по банковата
сметка на баща му Д. Н. И., както следва: (а) за м. август 2021 г. работната заплата била
изплатена на 10.09.2021 г. в размер на 137.56 лв., (б) за м. септември 2021 г. – на 11.10.2021
г. в размер на 403.51 лв.
(4) В счетоводството на дружеството не се водят като задължения неизплатени суми
по трудови възнаграждения и командировъчни на И. Д. Н..
СвРС кредитира процесната СИЕ, тъй като тя логична, пълна и е дадена в
съответствие със специалните знания на ВЛ, а и е приета от страните без възражения.
3
ПО ПРАВОТО:
СвРС намира, че е сезиран с осъдителен иск (ОИ) с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с който се иска Д. Н. И. да бъде осъден да заплати на „******“ ЕООД
общата сума от 1 743 лв., ведно със законната лихва от 27.03.2023 г. до окончателното й
плащане, поради това че ЕООД било направило три банкови нареждания до ФЛ: на
25.10.2022 г., веднъж, за 1 030 лв., и, втори път (на същ. дата), за 517 лв.; на 26.10.2022 г. за
196 лв., без между тях да има валиден ЮФ, който да е породил право (вземане) на ответника
да задържи сумите. Д. И. твърди, че сумите са били получавани по негова банкова сметка,
но са били предназначени за сина му И. Д. Н., който се бил уговорил с ЕООД да получава
вземанията си от трудов договор с дружеството (чл. 124 in fine КТ) по сметка на баща си,
ответникът Д. И., който бил негов довереник-пълномощник (чл. 292, ал. 1 и чл. 36, ал. 1
ЗЗД). Последният моли СвРС да отхвърли иска като неоснователен.
По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона
предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на
доказване факти по смисъла на чл. 155 ГПК. На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2
ГПК съдът е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за
недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 3
ГПК съдът е обявил на страните, че не се нуждае от доказване фактът, че са направени три
броя плащания, описани в ИМ, от ЕООД към ответника, за които освен това са представени
писмени доказателствени средства – извлечения от ел. банкиране на „ОББ“ АД, а и се
потвърждават от назначената по делото СИЕ.
При това съдът приел, че в тежест на ответникът е да докаже, че правното основание
за плащанията е, от една страна, трудовият договор между сина му И. Д. Н. като работник и
ЕООД като работодател от 19.08.2021 г, между които било уговорено трудовото
възнаграждение и командировъчните плащания на И. И. да бъде платено по банковата
сметка на ответника Д. И. (чл. 124 in fine КТ). От друга страна, на Д. И. е указано, че носи
тежест на доказване, за да установи, че между него и сина му И. И. бил сключен договор за
поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД), съчетан с упълномощаване (чл. 34 и сл. ЗЗД), по силата на които
Д. И. е имал право да представлява И. И. пред ЕООД, в частност пред счетоводството на
дружество, с оглед получаване на трудовото му възнаграждение и командировъчните му
вземания.
Съдът намира, съгласно направения по-горе доказателствен анализ, че по делото се
налагат следните правни изводи:
Между И. Д. Н., като работник, и „******“ ЕООД, като работодател, бил сключен
Трудов договор № 79/19.08.2021 г. (чл. 61 и сл. КТ). И. Д. Н. е бил командирован от
„******“ ЕООД в държави – членки на ЕС за срок от 30 дни, считано от 26.08.2021 г. до
24.09.2021 г. (чл. 121а КТ). Между „******“ ЕООД и И. Д. Н. е било уговорено дружеството
да му плаща командировъчни в размер на 30 евро на ден (чл. 121а, ал. 5, чл. 127, ал. 4, т. 3
КТ), което при 30 дни командироване извън страна е равно на 900 евро, или 1 760.20 лв.
(при официален курс на БНБ към 25. и 26.10.2022 г. от 1.9558 лева за едно евро). И. Д. Н. е
упълномощил баща си Д. Н. И. (чл. 36, ал. 1 ЗЗД) да получава в неговата банкова сметка
сумите, дължими на Н. от „******“ ЕООД по силата на трудовия договор – трудово
възнаграждение и командировъчни; пълномощното е било съчетано с договор за поръчка
(чл. 292, ал. 1 ЗЗД). Вземането за командировъчни от 900 евро, или 1 760.20 лв., е било
изплатено (частично) от „******“ ЕООД за И. Д. Н. по сметка на баща му Д. Н. И. чрез три
платежни операции: на 25.10.2022 г., веднъж, за 1 030 лв., и, втори път (на същ. ден), за 517
лв.; на 26.10.2022 г. за 196 лв., или всичко в общ размер от 1743 лв. (останали са неплатени
17.22 лв.).
С оглед на изложеното съдът намира, че посочените три плащания не са лишени от
„основание“ по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Напротив, основанието за тях е вземането
за командировъчни в чужбина И. Д. Н. по чл. 121а, ал. 5, чл. 127, ал. 4, т. 3 КТ, което е
трябвало да бъде платено по банковата сметка на баща му Д. Н. И., тъй като последният е
бил негов пълномощник – чл. 292, ал. 1, във вр. с чл. 36, ал. 1 ЗЗД, и бил длъжен да му
отчита обратно получените суми – чл. 284, ал. 2 in fine ЗЗД, чието задължение е било
4
изпълнено, като И. е предоставил дебитна карта на Н., за да придобие сумите от банковата
сметка. При това така предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
При този изход на делото право на разноски има ответника (чл. 78, ал. 3 ГПК) – 500
лв. за адвокатско възнаграждение. Понеже СИЕ е била платена със средства на съда, а искът
е неоснователен, ищцовото дружество следва да бъде осъдено да плати на СвРС сумата от
500 лв. за възнаграждение на ВЛ (чл. 77 ГПК), както и 5 лв. в случай на служебно издаване
на изпълнителен лист.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Свищовският районен
съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения осъдителен иск от „******“ ЕООД, ЕИК: ******, гр.
София, **********************, срещу Д. Н. И., ЕГН: **********, гр. Свищов, ул.
„***********, с който на основание чл. 55, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД се иска Д. Н. И. да бъде
осъден да плати на „******“ ЕООД сумата от 1 743 (ХИЛЯДА СЕДЕМСТОТИН
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРИ) ЛЕВА, ведно със законната лихва от 27.03.2023 г. до
окончателното й плащане на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради това че „******“ ЕООД
било направило три банкови превода до Д. Н. И.: първият – на 25.10.2022 г. за 1 030
(ХИЛЯДА И ТРИДЕСЕТ) ЛЕВА, вторият (на същ. дата) – за 517 (ПЕТСТОТИН И
СЕДЕМНАДЕСЕТ) ЛЕВА; третият – на 26.10.2022 г. за 196 (СТО ДЕСЕТДЕСЕТ И
ШЕСТ) ЛЕВА, тъй като плащанията били лишени от правно основание по смисъла на чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като НЕДОКАЗАН и НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „******“ ЕООД да плати на Д. Н. И. съдебно-деловодни разноски на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 500 (ПЕТСТОТИН) ЛЕВА.
ОСЪЖДА „******“ ЕООД да плати на основание чл. 77 ГПК в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на СВИЩОВСКИЯ РАЙОНЕН СЪД сумата от 500
(ПЕТСТОТИН) ЛЕВА за съдебно-икономическа експертиза, както и 5 (ПЕТ) ЛЕВА в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
5