Решение по дело №579/2016 на Административен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 178

гр. Велико Търново, 14.05.2018 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд Велико Търново – Трети състав, в съдебно заседание на десети април две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВТИМ БАНЕВ                                                                                                    

при участието на секретаря М.Н.и прокурора Светлана Иванова, изслуша докладваното от съдия Банев Административно дело № 579 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

 

Образувано е за разглеждане на искова молба, подадена от И.Р.Я. с ЕГН **********, с настоящ адрес ***, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София към министъра на правосъдието. След няколкократно правени уточнения, с искова молба входящ № 1110/ 22.02.2018 г. И.Я. е заявил, че претендира обезщетения за неимуществени вреди за причинени му психически и физически страдания при пребиваването му в ареста в гр. Велико Търново в периода от 01.01.2012 г. до 02.09.2016 г. – датата на подаване на първоначалната искова молба. Ищецът твърди, че мястото за престой на открито в ареста е заградено, като разходката е извършвана в закрито помещение, където е мръсно и няма въздух; не му е осигурено достатъчно време за ползване на банята; в килията в която е бил настанен с още трима души е тясно, не е имало прозорец за приток на свеж въздух и дневна светлина, като същевременно крушката е светела денонощно, а той е с влошено зрение; арестантите са уринирали в шишета и при искане на Я. за медицинска помощ, такава не му е била осигурена. Освен това в първоначално подадената искова молба е посочено, че при престоя в ареста на 24.08.2016 г. на същия не му е била дадена вечеря, когато е бил в същия арест през 2012 г. не са му били дадени чаршафи, а в последващи уточнения – и че в килията в която е бил настанен не е имало шкафче. Я. твърди, че с поставянето му в тези неблагоприятни условия, резултат от бездействието на длъжностни лица при ответника, са му причинени вреди, които оценява на 10 000,00 лева. В съдебно заседание ищецът се явява лично, поддържа иска в пълен размер, по съображенията изложени в исковата молба и допълнително развити такива в хода на устните състезания, и в писмена защита /именована жалба/. В писмената защита са наведени оплаквания, които касаят периода от 2009 г. до 02.08.2010 г., като Я. твърди, че в този период е бил в ареста продължително време, конкретно през 2010 г. -  повече от 24 дни. Храната е била лоша /по две вафли на закуска/, от което са му опадали зъбите. Одеалата не са били прани, дюшеците също са били мръсни и скъсани, в килиите не е имало поставени радиатори на парното, такива били са разположени в коридора.

Ответникът по жалбата – специализиран орган по изпълнение на наказанията в следствен арест – гр. Велико Търново, редовно призован не се явява и не изпраща представител, не ангажира становище по основателността на жалбата.

Ответникът по иска – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към министъра на правосъдието, чрез пълномощника си по делото в писмено становище и в съдебно заседание, оспорва изцяло предявения иск, по основание и по размер. Навежда доводи, че не са налице елементите от фактическия състав, даващ на ищеца право да претендира ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган. Излага подробни съображения по всяко едно от твърденията на ищеца, като аргументира липсата на незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица от неговата система, липса на доказани вреди от такива действия, съответно липса на пряка и непосредствена причинна връзка между тях. С тези съображения моли искът за бъде отхвърлен като неоснователен. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Участващият в делото прокурор от Окръжна прокуратура - гр. Велико Търново дава становище за частична основателност на иска по основание, като счита за доказани твърденията за недостиг на чист въздух и дневна светлина в помещението, в което е пребивавал ищецът. Останалите оплаквания намира за недоказани, като изтъква и че голямата част от тях явно касаят престои на И.Я. в ареста извън периода от 01.01.2012 г. до 02.09.2016 година. Счита, че ищецът е претърпял неимуществени вреди изразяващи се в преживени неудобство и дискомфорт, но същите са минимални предвид характера и интензитета на засягане личната сфера на Я., и неговата продължителност, при съобразяване обстоятелството, че през целия посочен период същият е бил в ареста в гр. Велико Търново само две денонощия. Поради това предлага на И.Я. да бъде присъдено минимално обезщетение за неимуществени вреди.  

 

Съдът, като взе предвид изложените в наличните по делото жалби, молби и искови молби фактически обстоятелства, на които се основава искът и формулирания петитум, определя предявения иск, като такъв с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, а впоследствие чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр. с § 49 от ПЗР към ЗИДЗНЗС /обн. ДВ бр. 13 от 2017 г., в сила от 07.02.2017 година/. Исковата молба, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, респ. чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, подлежи на разглеждане по реда на чл. 203 и сл. от АПК.

 

В производството по делото от съда са приобщени като доказателства представените от ответника по жалбата и от ответника по иска документи, вкл. справки вх. № 1360/ 08.03.2018 г. и вх. № 2023/ 05.04.2018 г. от ВПД „Началник ОС „ИН“ – гр. Велико Търново и приложените към последната документи. Предвид съдържанието на тези документи от съда е отхвърлено направеното искане за изслушване показанията на посочения от ищеца свидетел лицето М.Ж.В. за което се твърди, че в момента е с местопребиваване в Софийски централен затвор.

 

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и след като взе предвид доводите на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

 

Предвид данните от справка с вх. № 1360/ 08.03.2018 г. от Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – гр. В. Търново, по делото е безспорно установено, че И.Р.Я. с ЕГН **********, е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново в периодите от 06.07.2016 г., 15:50 часа до 07.07.2016 г., 11:35 часа и от 24.08.2016 г., 16:10 часа до 25.08.2016 г., 11:00 часа. Недоказани са твърденията на ищеца, че от 01.01.2012 г. до 02.09.2016 г. е бил в ареста в гр. Велико Търново, извън посочените два периода. За пръв път в открито съдебно заседание Я. направи изявление, че е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново в период преди 2012 г., без да може да конкретизира този период, а в писмените си бележки сочи, че това е периодът 2009 г. до 02.08.2010 година. С определение от 09.02.2018 г. на настоящия състав, от ищеца е било изискано да уточни периодите в които е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново и за които претендира обезщетение, указания за отстраняване на тази и други нередовности в исковата му молба са давани на И.Я. и в предходни определения, постановени по делото. Независимо от това, до приключване на устните състезания, ищецът не посочи конкретните периоди на пребиваване в ареста в гр. Велико Търново, за които се претендират вреди. Поради това на основание чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, съдът изиска тези данни от ОС „Изпълнение на наказанията“ – гр. В. Търново, при съобразяване най-ранната дата, сочена в молбите на ищеца и датата на подаване на исковата молба. Коментираните обстоятелства са доведени до знанието на ищеца с изпратения му проект за доклад, като до приключване на устните състезания от него не бяха заявени конкретни различни факти или искания. Съобразно горното като заявен предмет на спора следва да се счита претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на И.Я. от специализираните органи по изпълнение на наказанията при ареста в гр. Велико Търново, в резултат на нарушения по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за времето 06.07.2016 г., 15:50 часа до 07.07.2016 г., 11:35 часа и от 24.08.2016 г., 16:10 часа до 25.08.2016 г., 11:00 часа.  

От представените от ВПД „Началник ОС „ИН“ – гр. В. Търново справки се установява и между страните не се спори, че през двата посочени периода И.Я. е пребивавал в ареста в гр. В. Търново като конвоиран  и е бил настанен в килия № 7, като видно от приложената от ответника по иска схема на ареста, тази килия е с площ 8,00 кв. метра. Към процесните периоди килията е била предназначена за престой на четирима задържани, със съответното оборудване, вкл. шкафче. Съобразно твърдяното от ответника по иска, въпросната килия не разполага със собствен прозорец, достъп на свеж въздух и дневна светлина до нея се дава посредством светлия отвор във вратата, климатици в коридора, а при възможност и чрез отваряне на плътната врата на килията. Даденото на схемата разположение на прозорците в коридор-север /към който е вратата на килия № 7/, потвърждава тези твърдения на ответника. Видно от същата схема, истинността на която не се спори от ищеца, в ареста непосредствено до килиите е разположен санитарен възел, ползван от задържаните под стража, състоящ се от тоалетна, баня и две умивални с течаща вода. Според справката от администрацията на ареста достъпът до вода и тоалетна се осъществява денонощно, по сигнал на задържаните, течаща топла вода е осигурена посредством електрически бойлери. От ответника се твърди, че къпане на задържаните се осигурява по възможност ежедневно, но не по-малко от два пъти в седмицата. Съгласно отразеното в дневника на желаещите медицински преглед в следствен арест – гр. В. Търново и в амбулаторната книга при същия арест, не е правено записване за медицински преглед от И.Я. в посочените по-горе два периода на пребиваване и не му е извършван такъв преглед. От ищеца се твърди, а ответникът не оспорва, че килиите в ареста са постоянно осветени с луминисцентни лампи, а мястото за престой на открито всъщност е закрито помещение на четвъртия етаж на ареста, с площ 18 кв. метра /л. 113 и л. 115 от делото/, като извеждането на задържаните се осъществява покилийно. По отношение на даваната на ищеца храна ответникът твърди, че не е било в задължение на ареста в гр. В. Търново да осигурява вечеря на И.Я. в дните на неговото пристигане в ареста. Позовава са на представената от него Заповед № 4901/ 13.06.2011 г. на главния директор на ГД „ИН“, съгласно която при конвоиране на лишените от свобода /задържаните лица/, на същите се осигурява суха храна за един ден. Ако конвоирането е с продължителност повече от един ден, храната /суха или котлова/ за всеки следващ ден се осигурява от териториалната служба, където нощуват.

 

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:

 

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди, в резултат на незаконосъобразна административна дейност - действия и бездействия на служители в следствения арест в гр. Велико Търново. Същият е предявен в хипотезата на чл. 204, ал. 4 от АПК, в която незаконосъобразността на съответните действия или бездействие се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Искът е насочен срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр. София - юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“, съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС. Тоест исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл. 205 от АПК във вр. с чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ. Твърдените като незаконосъобразни действия и бездействия на служители от администрацията на ареста във Велико Търново представляват административна дейност, която обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Като такива действията/бездействията на служителите в ареста са в състояние да ангажират отговорността на държавата за причинени вреди, вкл. такива от неблагоприятните условия, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража /чл. 284, ал. 1, вр. с чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС/. Исковата молба е предявена пред родово и местно компетентния да я разгледа съд. Предвид горното съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр. София, иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ /впоследствие чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС/, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е допустим и подлежи на разглеждане в настоящото производство.

 

Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ. По силата на чл. 284 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон. Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, лишените от свобода и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, а в чл. 3, ал. 2 е посочено, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Съгласно общата постановка на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, основателността на иск с това правно основание предполага кумулативното наличие на три предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда /претърпяна загуба или пропусната полза/ от такъв административен акт или от незаконно действие или бездействие; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. Със специалната разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС законодателят е предвидил, че в случаите на нарушение на чл. 3 от закона настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Нормата е процесуална и като такава приложима от момента на влизането й в сила занапред, т.е. и в настоящото производство. Същата освобождава ищеца от доказателствената тежест за установяване на претърпените неимуществени вреди и пряката връзка между тях и нарушаването на чл. 3 от ЗИНЗС. Поради това за да бъде преценен искът като доказан по основание, в случая е необходимо да се установи  единствено  осъществяване на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, което да е довело до уронване на човешкото достойнство. В случая не се твърдят действия на длъжностни лица от вида на визираните в чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, а единствено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, които неблагоприятни условия са резултат от бездействието на администрацията на следствания арест. За да бъде едно  бездействие квалифицирано като  незаконосъобразно, е необходимо да бъде установено неизпълнение  на регламентирано в нормативен акт задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията.

 

По основателността на отделните оплаквания на И.Я. за неблагоприятните условия, при които е бил поставен при престоя си в следствения арест в гр. В. Търново.

Съдът намира за основателно оплакването на Я., че не му е осигуряван престой на открито при пребиваването в ареста в гр. Велико Търново. Всъщност същият твърди, че на арестантите и конвоираните лишени от свобода, е провеждана разходка в сравнително малко закрито помещение. От изисканите и представени от ответника писмени доказателства се установява, че престоят на открито се провежда на малки групи, покилийно, в помещение на четвъртия етаж на сградата с отворен прозорец и с площ от 18 кв. метра. С разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС е установено правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. Съгласно чл. 256, ал. 1, т. 1 и ал. 4 от ЗИНЗС, такова право имат и лицата пребиваващи в арестите, като времето за престой на открито се определя със заповед на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“. В случая от становището на ответника и представените доказателства се установява, че през процесните периоди в ареста в гр. В. Търново, не е имало обособено открито пространство за провеждане на престой на открито. Разумът на закона е този престой да се провежда на открита площ, т.е. извън пространството, затвореното между външните стени и покрива на съответната сграда. Помещение вътре в ареста, макар и с прозорец за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява посоченото изискване, поради което провежданият престой на задържаните лица в такова помещение не е престой на открито по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. Друг извод не налага и разпоредбата на чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС, съгласно която вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“. Цитираната норма овластява посочения в нея административен орган единствено да определя продължителността на престоя на открито, но не и да въвежда отклонения от останалите изисквания на закона. С оглед на горното съдът приема, че при процесните му престои в ареста в гр. В. Търново, на Я. не е било осигурено правото на престой на открито.

Доказано е и твърдението на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста. От коментираните по-горе справка и схема е видно, че килия № 7, в която е пребивавал Я. на процесните дати, е с площ от 8 кв. метра и е предназначена за 4 човека. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, в съответната редакция, минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. метра. Ищецът най-общо сочи още трима задържани, с които е бил в съответната килия, без да уточнява кои са били тези хора, нито дали и при двата престоя в ареста, в килията действително са били настанени по 4 души.  От своя страна обаче, ответникът не опровергава тези твърдения, независимо, че информацията за конкретните задържани лица, пребиваващи в дадена килия на конкретна дата, следва да е налична при него. Поради това и в съответствие с разпоредбата на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, както и на общата такава на чл. 161 от ГПК, следва да се приеме, че за времето на престоите му в ареста, на И.Я. не е била осигурена минималната жилищна площ от 4 кв. м., а килия № 7 и двата пъти е била обитавана от по четирима души. На практика както в писмения си отговор, така и в хода на устните състезания, ответникът оспорва неосигуряването на изискуемата жилищна площ, а навежда твърдения, че към съответните моменти /юли и август 2016 г./ не е съществувало такова законодателно изискване. Действително, с § 13 от ПЗР на ЗИНЗС влизането в сила на цитираната по-горе разпоредба на чл. 43, ал. от закона, е няколкократно отлагано, последно за 01.01.2019 година. Въпреки наличието на такъв отлагателен срок за влизането й в сила, не може да се приеме, че въпросната норма не е част от действащото законодателство към периода преди 2019 година. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на ареста в гр. В. Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т.е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. По изложените по-горе мотиви съдът приема, че това задължение не е изпълнено, което налага извод за доказаност на конкретното оплакване на ищеца.

Основателно е и оплакването за липсата на естествено проветрение и дневна светлина в килията, в която Я. е пребивавал. Съгласно чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС, в приложимата редакция, в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване. Според становището на ответника, справката от ВПД „Началник ОС „ИН“ – гр. В. Търново и приложените схеми се установява, че във всяка от килиите има изкуствено осветление от луминесцентни тела, които светят денонощно. Естествено осветление се осигурява чрез светлия отвор в плътните врати на килиите и при възможност – чрез отваряне на тези плътните врати. Килиите не разполагат със собствени прозорци, тъй като са разположени между два коридора, а видно от представената схема на ареста, килия № 7 е разположена така, че да се осигурява приток на светлина от прозорците на външния южен коридор, към който е вратата й. Съдът обаче не намира въпросното разположение да осигурява естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Освен това, съгласно самия ответник, отварянето на плътните врати на килиите е извършвано „по възможност“, без твърдения такова да е имало на вратата на килия № 7 при пребиваването в нея на И.Я..

За неоснователно съдът намира оплакването на Я., че наличното постоянно изкуствено осветление в килията е дразнело очите му, тъй като е с влошено зрение. Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955 година, и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите, във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. В случая не е ясно дали постоянното изкуствено осветление /при недостиг на дневна светлина/ е целяло съответствие с въпросните минимални стандарти или е свързано със специфичния характер на помещението, в което е пребивавал Я. и изискванията за сигурност и охрана на лицата с ограничение в свободата на придвижване. Като краен резултат обаче наличието на въпросното изкуствено осветление не е в противоречие с въведените законови изисквания, а обратното. Изцяло недоказани са и твърденията за очни заболявания на ищеца, водещи до повишена чувствителност към такъв тип осветление.

Неоснователни са и оплакванията на И.Я. за неосигуряване на достъп до санитарен възел и течаща вода, както и на къпане при престоите му в ареста в гр. Велико Търново. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, в приложимата редакция, на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Настоящият състав счита за изчерпателно посочването на пенитенциарните заведения, в които е задължително наличието на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения и следствените арести от вида на този във Велико Търново, не са между тях. Аргумент за този извод може да се извлече и от новата редакция на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, също съдържаща такова изчерпателно посочване. Същевременно ищецът не спори факта, че му е било осигурявано ползването на общия санитарен възел по утвърден график за провеждане на задължителен сутрешен и вечерен тоалет, както и при поискване. Същият заявява, че служителите в ареста не могат да се занимават постоянно с пребиваващите, но не се правят твърдения и не посочват имена на конкретни лица, които са отказвали на ищеца извеждане до тоалетната. Що се отнася до твърденията на Я., че е ползвал за задоволяване на нуждите си бутилки, те също останаха недоказани в настоящото производство. Не се установява и нарушение от администрацията на ареста на изискването по чл. 151, ал. 1 от ЗИНЗС, за осигуряване на лишените от свобода/задържаните условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично. Всъщност продължителността на престоите на Я. в ареста в гр. В. Търново през 2016 г. – два пъти за по-малко от денонощие, не предполага на същия задължително да бъде осигурена възможност за къпане съгласно цитирания текст. Независимо от това самият ищец твърди, че такава възможност му е била осигурена. Въпросът за необходимото време за къпане до голяма степен е субективен, а твърденията, че на Я. са били предоставени „секунди“ за тази процедура са голословни.

Недоказани са и оплакванията по отношение на останалите хигиенни и битови условия – липса на чисти чаршафи и одеяла, счупено шкафче в килия № 7. Същите се отричат от ответника, а и поначало продължителността на престоите на Я. изключва възможността същият да е имал възможност да прецени периодите, на които се извършва смяна на постелъчното бельо, прането на завивки и хигиенизирането на помещението, предвид определената в чл. 151 от ЗИНЗС периодичност на тези дейности. По същия начин стои въпросът и с разположението на инсталацията на парното отопление в ареста в гр. Велико Търново. Престоите на Я. в този арест са били през месец юли и месец август, което не предполага използването на отоплителни уреди, съответно липсата на отопление не би могла да се възприема като поставяне в неблагоприятните условия.   

Недоказани на следващо място са и твърденията, че на И.Я. е било отказано извършването на медицински преглед и оказване на медицинска помощ. Съдържащите се в делото документи за извършвани в ареста в гр. В. Търново през процесните периоди медицински прегледи и лечение, не установяват ищецът да е е искал провеждането на такива нито да е правил оплаквания за здравословни проблеми. Самият ищец твърди че не са му извършвани такива прегледи, независимо от наличието на съответния медицински специалист, но не ангажира някакви годни доказателства в тази насока, вкл. и относими свидетелски показания.

На последно място, цитираната по-горе Заповед № 4901/ 13.06.2011 г. на главния директор на ГД „ИН“, установява, че служителите на ареста в гр. Велико Търново не са имали задължението да осигурят вечеря на Я. за първите дни от съответните периоди на конвоирането му - обстоятелство, което и самият изтъква в хода на устните състезания. При липсата на такова задължение, неосигуряването на храна за вечеря на ищеца на дати 06.07.2016 г. и 24.08.2016 г., не може да бъде квалифицирано като незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от ареста в гр. Велико Търново.

 

С оглед на изложеното съдът приема за доказани като факти неосигуряването на И.Я. на престой на открито, на минимална жилищна площ, на естествено проветрение и дневна светлина в килията на ареста в гр. Велико Търново, в която И.Р.Я. е пребивавал за времето от 06.07.2016 г., 15:50 часа до 07.07.2016 г., 11:35 часа и от 24.08.2016 г., 16:10 часа до 25.08.2016 г., 11:00 часа. Съдът намира за неоснователни всички останали оплаквания на ищеца относно битовите и санитарно-хигиенни условия, при които същият е бил поставен ищецът при пребиваването му в ареста през посочените по-горе периоди.

 

При така установеното от фактическа страна съдът намира, че някои от битовите и санитарно-хигиенните условия, при които И.Я. е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново в посочените по-горе периоди, накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България и респ. от страна на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и чл. 43, ал. 2, ал. 4 и ал. 5 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от гледна точка на минимална обитаема площ, необходима за спокойното биологично съществуване на всяко психично здраво човешко същество; пребиваването заедно с други три лица в помещение с площ от 8 кв.м, значителна част от която е заета от леглата тип „вишка”, масичка и шкаф и свързаната с това липса на двигателна активност; липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за престой на открито, са обстоятелства, които в своята съвкупност, неминуемо водят до потискане и неблагоприятно засягане на личността. Действително по делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил поставен при престоя му в ареста в гр. В. Търново. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче, изложеното по-горе от фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на личността, до накърняване на човешкото достойнство и до психически болки и страдания. В този смисъл е и коментираната по-горе разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража”, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. За ангажиране  отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди - неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности, което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на същата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото „Нешков и други срещу България“/. Отделно от това, разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

 

Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 10 000,00 лв./, следва да бъде определен при съблюдаване изискванията на чл. 52 от ЗЗД и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Понятието „справедливост” е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, по начин че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. В случая, от съда се отчитат обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната административна дейност и периода на исковата претенция - времето, през което ищецът е пребивавал в следствения арест в гр. В. Търново /по-малко от две денонощия/. От друга страна се вземат предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания – липсват данни за конкретно физическо или психическо увреждане на здравето, не се твърди, че в килиите е имало повече от 4 човека, не се твърди, че ищецът не е бил извеждан своевременно до тоалетна и баня, признава се постоянното наличие на изкуствено осветление при недостатъчна дневна светлина, както и извеждането за престой макар и на закрито. Съобразно това и при прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът приема, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, възлиза на 30,00 лв., в какъвто размер искът е основателен и доказан. Фактът, че И.Я. е имал и други причини за изживяване на негативни емоции, а именно пребиваването му в затвора, конвоирането за участие в процесуални действия по съдебни и досъдебни наказателни производства, изключва възможността относително краткотрайния престой при неблагоприятни условия в следствения арест в гр. В. Търново да е предизвикал самостоятелно сериозни морални вреди за ищеца. В останалата част, до предявения размер от 10 000,00 лв., искът като неоснователен, следва да се отхвърли.

 

С оглед изхода на спора и на основание чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, заявената в писмения отговор и поддържана в съдебно заседание претенцията на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение е неоснователна. Съгласно чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските за производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Следователно разноски в полза на ответника се присъждат единствено при изцяло отхвърлен или оттеглен иск. В настоящия случай искът е частично уважен, като ищецът не е претендирал за репариране на направените от него разноски. Нормата на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС е специална и дерогира общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, с оглед на което, независимо от частичното отхвърляне на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Разноски на ищеца също не следва да се присъждат, тъй като не са поискани. 

 

 

 

 

 

 

 

Водим от горните съображения и на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, съдът

 

Р Е Ш И:

 

Осъжда Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към министъра на правосъдието, с адрес гр.София, ул. „Ген. Николай Столетов“ № 21, да заплати на И.Р.Я. с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. В., ул. „Безименна“ № 3, сумата от 30,00 /тридесет/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и санитарно-хигиенни условия /минимална жилищна площ, един час престой на открито на ден, проветрение и пряк достъп в килията на дневна светлина/ при престоя на И.Я. в следствения арест в гр. Велико Търново, в периодите от 06.07.2016 г., 15:50 часа до 07.07.2016 г., 11:35 часа и от 24.08.2016 г., 16:10 часа до 25.08.2016 г., 11:00 часа.

Отхвърля предявеният иск на И.Р.Я. с ЕГН **********, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към министъра на правосъдието - гр.София, за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново, в периодите от 06.07.2016 г., 15:50 часа до 07.07.2016 г., 11:35 часа и от 24.08.2016 г., 16:10 часа до 25.08.2016 г., 11:00 часа, в останалата му част, за разликата от 30,00 лв. до пълния предявен размер от 10 000,00 лв., като неоснователен и недоказан.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

          

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.

                                         

 

 

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: