РЕШЕНИЕ
№ 17410
гр. София, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110165845 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Р. Д. К. срещу „Файненшъл
България“ ЕООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за предоставяне
на гаранция № 4465407 от 21.04.2022г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 241,45 лева /съгласно увеличение на иска,
допуснато с протоколно определение от 10.10.2023г./, представляваща платено без
основание възнаграждение на поръчител, ведно със законната лихва считано от 01.12.2022г.
до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 21.04.2022 г. ищцата е сключила договор за паричен
заем № 4465407 с „Изи асет мениджмънт“ АД, като страните се уговорили отпуснатия заем
да е в размер на 600 лева, вид на погасителната вноска – двуседмична. В чл. 4 от Договора
било уговорено, че страните се съгласяват, заемът да бъде обезпечен с гарант – две
физически лица, поръчители или банкова гаранция, като поръчителите следвало да
отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение, нетния размер на същия да е минимум 1000 лева, да работи по
безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и или да представи сключен
договор за гарантиране задължението с дружеството. При сключването на договора за заем,
ищецът сключил договор за предоставяне на поръчителство № 4465407, по силата на който
ответникът поел задължение да обезпечи пред заемодателя задълженията на ищеца. За така
сключения договор ищецът се задължил да заплати възнаграждение, което било разсрочено
заедно с вноските по кредита. Сумата следвало да се заплаща в полза на заемодателя, който
бил упълномощен от ответника да събира в негова полза сумите по договора за
1
поръчителство. Твърди се, че сумата по договора е изцяло погасена. Сочи, че ответникът и
заемодателят са свързани лица, т.к. заемодателят бил едноличен собственик на капитала на
ответното дружество. Аргументира, че договорът за кредит е нищожен и сочи, че
изискването за предоставяне на обезпечения - поръчители или банкова гаранция, са били
изначално неизпълними за него, поради което и не оставало друг избор освен сключването
на договор за поръчителство с ответника. Излага, че възнаграждението по процесния
договор не е включено в размера на ГПР с цел да се заобиколи забраната по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Посочването на грешен размер на ГПР, а не на действително прилаганият излага, че
води до нищожност на целия договор за кредит. Твърди, че договора за предоставяне на
поръчителство е лишен от основание, т.к. в полза на потребителя не се предоставяла услуга.
Сочи, че договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави и развива подробни
съображения в тази насока. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е подал отговор
на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Твърди, че установителният иск за
нищожност на договора за поръчителство бил недопустим поради липса на правен интерес,
доколкото ищцата е платила възнаграждението по него и притежавала по-силна форма на
защита чрез предявяване на осъдителен иск за връщане на платеното. В случая осъдителният
иск включвал в себе си предмета на установителния, поради което предявяването на
самостоятелен установителен иск било недопустимо, освен това представлявало злоупотреба
с процесуални права. Счита, че ищецът не бил доказал наличието на облигационно
правоотношение между страните, а доказателствената тежест за установяване на
правоотношението била негова. Оспорва твърденията за недействителност на договора като
неоснователни като счита, че неговото основание било обезпечаване на вземанията по
договора за заем, а ответникът бил сключил договора именно поради възможността да
получи възнаграждение за предоставената услуга. Не било налице и противоречие с добрите
нрави, доколкото не била нарушена установената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. Не
счита, че престациите по договора са нееквивалентни, тъй като срещу възнаграждението
ответникът бил поел задължение към кредитора по договора за заем, което се разпростирало
върху всички последици от неизпълнението на ищеца-заемател. Заемодателят не бил
поставил изискване договорът за заем да бъде обезпечен единствено чрез сключване на
договор с дружество-гарант, като това била една от възможните хипотези. Счита
твърденията за нарушаване на ЗПК за неотносими, доколкото нормите на ЗПК били
приложими единствено по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто
процесният договор за поръчителство не представлявал. Моли съда да отхвърли предявените
искове, претендира разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
2
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
Релевираното от ответника възражение за недопустимост на иска за прогласяване
нищожността на договора за поръчителство са неоснователни. Действително, както е
посочено в отговора на исковата молба, ищецът няма правен интерес от предявяване на
установителен иск за нищожност на договора тогава, когато е платил вземанията по него и
разполага с осъдителен иск за връщане на платеното поради липса на основание. Това
разрешение, обаче, е приложимо само тогава, когато ищецът изобщо не е предявил
осъдителен кондикционен иск, а единствено установителен иск за нищожност на договора.
В хипотезата на предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въпросът за валидността
на правоотношението, по което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на
основанието за имущественото разместване, и съдът поначало дължи произнасяне по него в
мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният установителен
иск за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен установителен иск,
с който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния
иск въпрос. Подобно съединяване е допустимо, както когато е извършено с исковата молба,
така и когато е извършено по реда на последващото обективно съединяване на искове
съгласно чл. 212 ГПК.
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за поръчителство между страните, както и твърденията си за
сключването му при заобикаляне на закона, а в доказателствена тежест на ответника е да
установи спазването на изискванията за валидност на правоотношението.
По предявения осъдителен иск, в тежест на ищеца е да докаже плащането на процесната
сума, а в тежест на ответника – да докаже наличието на валидно правно основание за
извършеното плащане.
Относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за
представяне на поръчителство, това обстоятелство се установява по категоричен начин от
приетия по делото Договор за предоставяне на гаранция № 4465407 от 21.04.2022г.
Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде
гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем № 4465407 от 21.04.2022г., в това число главница, възнаградителна лихва,
законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски
хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, потребителят дължи на гаранта възнаграждение
в размер на 241,45 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка по 21,95 лева, с посочени
падежни дати.
Следователно между страните е налице правоотношение по договор за поръчителство и
съдът следва да се произнесе по релевираните от ищеца основания за неговата нищожност.
В тази насока съдът намира следното.
Уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за
учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо
3
правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но въпреки това
представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява
отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна
пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като
двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство
може да съществува само за действително задължение и щом договорът, за който се
поръчителства /в случая договор за потребителски кредит/ е недействителен, то същият не
може да породи действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят.
Доколкото се касае за отделна правна сделка, недействителността на договора за
потребителски кредит сама по себе си не води автоматично до недействителност и на
договора за поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на
несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение.
Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само
формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен
резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на
закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не
може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза е именно такава поради следните причини. На първо място това е
така, защото от извършената от съда служебна справка по партидата на „Файненшъл
България“ ЕООД в публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на
процесния договор за поръчителство /21.04.2022г./, както и към настоящия момент,
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант е „Изи Асет Мениджмънт“ АД –
кредитор по договора за потребителски кредит, поради което двете дружества са свързани
лица по смисъла на пар. 1, ап. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Същевременно от клаузата на чл. 4, т. 3 от
договора за предоставяне на паричен заем /с характер на договор за потребителски кредит/
се установява, че в хипотезата на обезпечение на заема чрез дружество-гарант, то следва да
бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът едностранно определя кое дружество да бъде
поръчител по кредита. На следващо място от съдържанието на чл. 3, ал. 1 от договора за
предоставяне на гаранция се установява, че възнаграждението на гаранта е разсрочено на
погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните
вноски по договора за потребителски кредит. На следващо място от клаузата на чл. 3, ал. 3
от договора за предоставяне на гаранция се установява, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане
на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по този договор. На
последно място в чл. 12 от договора е уговорено право на гаранта да прехвърли по всяко
време своите права по този договор /включително суброгационните права срещу
4
потребителя/ на всяко трето лице по своя преценка, включително на изрично посоченото
дружество „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, което дружество е
посочено изрично като бъдещ цесионер и в чл. 10 от договора за паричен заем.
От гореизложеното следва, че е налице договор за гаранция, сключен с предварително
определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо лице-гарант,
представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/
заедно с погасителните вноски по кредита, и е уговорена изрично възможността
суброгационните права на гаранта да бъдат придобити възмездно чрез цесия от конкретно
посоченото в двата договора трето лице „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ООД, което от своя страна води до възстановяване на платените от гаранта суми и
придобиване на вземанията от предварително определения от кредитора цесионер. При тази
правна конструкция гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава
уговореното възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при плащане.
Единственият правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД на допълнителен финансов приход от 241,45 лева, представляващ
престацията на потребителя по гаранционната сделка.
При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора
за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява такъв договор, а
по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора
по договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването
на договора /чл. 4, т. 3 от договора за кредит и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция/.
Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява част
от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е
следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът за кредит се явява
сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на
закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе съображения.
Ето защо съдът намира, че предявеният установителен иск за прогласяване
нищожността на договора за предоставяне на гаранция е основателен и следва да бъде
уважен. Доколкото по делото няма спор и от представената от ответника счетоводна справка
се установява, че ищцата е платила изцяло уговореното в нищожния договор
възнаграждение от 241,45 лева, основателен е и осъдителният иск за връщане на така
платената сума.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищцата. Същата е сторила
разноски за държавна такса в размер на 100 лева и за адвокатско възнаграждение в размер
на 1000 лева, платено изцяло в брой, съгласно представения с исковата молба договор за
правна защита и съдействие. Релевираното от ответника възражение за прекомерност на
5
възнаграждението е основателно като предвид цената на предявените искове и липсата на
фактическа и правна сложност на делото, възнаграждението следва да бъде намалено на 400
лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Р. Д. К., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ж.к. „З “,
бл. , вх. , ет. , ап. , срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: , със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д Н“ № , ет. , ап. , иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, нищожността на сключения между страните Договор за предоставяне на гаранция №
4465407 от 21.04.2022г.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на Р. Д. К., на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата от 241,45 лева, представляваща платено без основание възнаграждение
на поръчител по Договор за предоставяне на гаранция № 4465407 от 21.04.2022г., ведно със
законната лихва считано от 01.12.2022г. до окончателното изплащане на вземането, както и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 500 лева, представляваща сторените по делото
разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6