РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, II-А въззивен състав в откритото
съдебно заседание на 07.03.2022 г. в състав:
Председател:
Мариана Георгиева
Членове: Виолета Йовчева
Димитър
Ковачев
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 4863 по описа за 2021 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от З.„А.“АД срещу
Решение 20049089/22.02.2021г. по гр.д. 42072/2020г. на СРС, 126 с-в, с което е
уважен иск по чл. 405 вр. 409 КЗ и е осъден жалбоподателя да заплати на С.А. сумата
от 9232,40 лева – неплатена част от вземане за застрахователно обезщетение за имуществени
вреди от отнемане на моторно превозно средство, застраховано при жалбоподателя
по застраховка „Автокаско“.
Изложени са оплаквания за неправилни изводи на СРС, че
клаузата от ОУ на жалбоподателя, която предвижда, че при оставяне на част 2 от
регистрационния талон в автомобила, застрахователно обезщетение може да се
откаже или намали е нищожна.
Счита, че клаузата е валидна и намаляването на
процесното обезщетение е право на застрахователя. Счита за неправилни изводите
на СРС, че държането на документите за регистрация вътре в МПС-то дори да
затруднява откриването му по отношение на това обстоятелство няма презумпция.
Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който тя се
оспорва и се иска потвърждаване на решението. В отговора въззиваемата се
позовава на практика на ВКС.
След служебна проверка по чл. 269 ГПК СГС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на проверката на
неговата правилност въззивния съд е ограничен от оплакванията в жалбата и
императивните материални норми.
От
фактическа страна няма спор по делото между страните за релевантните за делото
факти. Същите са обявени за безспорни
и с определението на СРС по чл. 140 ГПК. СГС препраща относно фактическата
обстановка към мотивите на СРС.
Спорът е дали може фактът на оставяне на
свидетелството за регистрация част II в
автомобила и настъпване на риска (кражба) докато то е в автомобила, да обоснове
право на застрахователя да намали размер на обезщетението по застраховка
„Каско“.
Приложим за случая е действащият КЗ от 2016г.
По правото на застрахователя да откаже плащане на
застрахователно обезщетение или да го намали при действието на КЗ от 2016г. и
по аналогични клаузи е налице практика на ВКС според която действащият кодекс
дава различна уредба на правото на застрахователя да откаже или да намали
обезщетение. Намаляването на обезщетението също, както и отказът, е свързано с
наличието на причинно – следствена връзка между настъпването на събитието и
неизпълнението на задължение по договора, но такова, което не е предвидено като
основание за отказ. Държането на документите за регистрация и собственост на
превозното средство дори и да затруднява откриването му, по отношение на това
обстоятелство не съществува предположение, основано на опитните правила и
логиката, че то е способствало за настъпване на застрахователното събитие, тъй
като същото е довършено с отнемането на превозното средство от собственика.
Правото на застрахователя да намали обезщетението по чл. 395, ал. 4, изр. 2 КЗ е ограничено до
тежестта на нарушението, относима както към настъпване на събитието, така и на
вредите, а при невъзможност да се определи видът или размерът на вредата
застрахователят е длъжен да плати обезщетение съгласно чл. 395, ал. 5 КЗ. В разглежданата хипотеза
вредата е в размер на стойността на откраднатото имущество (Решение № 143 от
19.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1505/2020 г., I т. о., ТК; Определение № 559 от 5.11.2020 г. на ВКС по т. д. №
87/2020 г., I т. о., ТК)
С оглед на горното СГС не споделя доводите в жалбата,
че такова нарушение на уговорено задължение (да не се оставя която и да е част
от свидетелството в автомобила) било способствало да настъпи събитието. Рискът
кражба настъпва с отнемане на автомобила. Незасичането му като обект на кражба
може да стане само след самата кражба и няма как да способства за нейното настъпване.
Предвид даденото и от ВКС разрешение на този въпрос и установената действителна
стойност на автомобила от СТЕ неоспорена от страните, искът за разликата между
платеното извънсъдебно обезщетение и действителната стойност на автомобила към
деня на кражбата се явява основателен и правилно е бил уважен, както и
акцесорната претенция за лихва за забава, поради липсата на спор по делото, че
ответникът е в забава към началния момент на тази претенция 16.09.2019г, когато
е и платено извънсъдебно част от обезщетението.
При този изход на делото право на разноски за
въззивното производство има само въззиваемата, която претендира и доказва
разноски за адвокатски хонорар от 1000,00 лева. Направеното възражение за прекомерност
е неоснователно. При обжалван интерес от 10132,56 лева минимума на адвокатския
хонорар по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба 1/2004г. е 833,98 лева и договорения
размер от 1000,00 лева не се явява прекомерен.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА Решение 20049089/22.02.2021г. по гр.д.
42072/2020г. на СРС, 126 с-в
ОСЪЖДА З.„А.“АД с ЕИК ******** да заплати на С.П.А. с
ЕГН ********** разноски за въззивното дело за адвокатски хонорар в размер на
1000,00 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове:
1. 2.