Р Е Ш Е Н И Е
№ 3892/28.09.2018 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на десети септември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 18851 по описа на съда за 2017 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по предявен от
С.Й.И., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „ Е.М.” ЕООД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление:***-6, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК да бъде прието
за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответника сумата в общ размер от
1094,54 лв. по изпълнителен лист от 09.04.2008 г., издаден по ч. гр.
д. № * по описа на ВРС, ХХХI състав, в това число: 1000,00
лв. – дължима главница по договор
от 08.11.2007 г. за издаване на международна
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 28.03.2008 г. до окончателното й изплащане; 24,54
лв. – обезщетение за забава за
периода 08.11.2007 г. – 29.02.2008 г., както и 75,00 лв.
– сторени в заповедното производство разноски, въз основа на
който изпълнителен лист е образувано изп. дело № * по
описа на ЧСИ Ст. Я., с рег. № * на КЧСИ, с район на действие – ВОС, поради погасяването по давност на
вземанията, които са прехвърлени от „П.и.б.“ АД на „Е.М.“ ЕООД по силата на договор
за цесия от 14.11.2016 г.
В исковата
си молба и уточняващите молби към нея ищецът
С.Й.И. излага, че срещу него има
образувано изпълнително производство въз основа на издаден
изпълнителен лист по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, ХХХI състав. Твърди, че изпълнителният процес е образуван от кредитора
„П.и.б.“ АД, като до настоящия момент
не са извършвани
годни изпълнителни действия. Счита, че принудителното изпълнение е перемирано по силата на
закона, а сумите, които са негов
предмет, са недължими като погасени по давност.
Посочва, че към настоящия момент
взискател по процесното изпълнително дело № * по описа на ЧСИ Ст.
Я. е ответника „Е.М.“ ЕООД. По изложените
съображения моли предявеният иск да бъде уважен.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131,
ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Е.М. ” ЕООД, ***, чрез
процесуалния му представител – юрк. Г. А. Поддържа становище за
допустимост, но неоснователност на предявения иск. Потвърждават се обстоятелствата, че срещу
ищеца е образувано изпълнително производство, по което дружеството към
настоящия момент е взискател, предвид сключения между
него и „П.и.б.“ АД договор за цесия от 14.11.2016 г., по силата на който е
придобил вземанията по издадения в полза на банката изпълнителен лист срещу
ищеца. Счита за неоснователно твърдението в исковата молба, че вземанията са
погасени по давност. Посочва, че в настоящия случай е налице признание на
вземането от страна на длъжника, доколкото между кредитора – „П.и.б.“ АД и
ищеца е сключено споразумение за извънсъдебно уреждане на финансовите
взаимоотношения между страните, като е договорено задължението да бъде погасено
в срок до 30.10.2013 г. В тази връзка по изп. дело е депозирана молба от банката за вдигане на
наложения на 20.01.2011 г. запор върху трудовото му възнаграждение и за спиране
на принудителното изпълнение. Твърди, че поради неспазване на поетите със
споразумението задължения, по молба на кредитора от 01.06.2016г. изпълнителното
производство било възобновено. Поддържа, че с тази молба е поискано налагането
на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Ето защо счита, че по
образуваното изп. дело № * г. са поисквани и
предприемани изпълнителни действия, които са прекъсвали многократно давността.
По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира
разноски.
След съвкупна
преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Със Заповед № * г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК (л.6), издадена по
ч.гр.д. № * г., по описа на ВРС, ХXXІ състав, е разпоредено длъжникът
С.Й.И. да заплати на „П.и.б.“ АД, сумата от 1000,00
лв. – дължима главница по договор
от 08.11.2007 г. за издаване на международна
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 28.03.2008 г. до окончателното ѝ изплащане; 24,54 лв. – обезщетение за забава за
периода 08.11.2007 г. – 29.02.2008 г., както и 75,00 лв.
– сторени в заповедното производство разноски.
Въз основа на заповедта за
изпълнение в полза на „П.и.б.“ АД е издаден изпълнителен лист от 09.04.2008 г. (л. 4 от приложеното към доказателствата по делото копие на преписката по
изпълнително дело № * по описа на ЧСИ Ст. Я.) и в последствие по молба на кредитора вх. № * г. е образувано процесното ИД.
От доказателствата по делото се установява, че с молбата за образуване взискателят е направил следните искания към ЧСИ: да се проучи
имущественото състояние на длъжника; да се запорират,
опишат, оценят и изнесат на публична продан всички движими вещи, собственост на
длъжника, които се намират в дома му; да се наложи запор върху дружествени
дялове на длъжника в две дружества.
Съобразно поисканото от взискателя ЧСИ е изпратил
запорни съобщения с изх. на ЧСИ № № * г. и * г. за вписване на запор в
Търговския регистър воден от ВОС върху дружествените дялове на длъжника в „И. *“ ЕООД. И двете съобщения носят печат на службата по регистрация към
Агенция за вписванията - Варна (л.20 и 46 от ИД), като второто носи и ръкописно
положен вх. № *.
ЧСИ е изпратил и покани за доброволно плащане (ПДИ) с изх. на ЧСИ № № * г. (л. 32-32 от ИД) и * г. (л. 42 от ИД), като сред доказателствата по делото липсват данни същите
да са връчени на длъжника.
На 21.12.2011 г. по молба на взискателя е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „М. Д.“ ООД. Запорното съобщение е получено от
работодателя на 20.01.12 г. (л. 53 от ИД).
С молба от 01.03.2012 г. (л. 57 от ИД) взискателят
е представил извънсъдебно споразумение от 17.12.2012 г. постигнато с длъжника и
е направил искане за спиране на изпълнението. Видно от текста на споразумението
приложено по ИД ищецът се е задължил да погаси процесното
задължение, чрез еднократно плащане на сумата от 100,00 лв. при подписване на
споразумението и плащане на 18 месечни вноски в размер на минимум 100,00 лв.
всяка, дължима до последен ден от месеца. Последната уравнителна вноска е
уговорена на 30.10.2013 г.
По ИД е приложено и получено от работодателя на 01.03.2012 г. съобщение от
ЧСИ за вдигане на запора върху трудовото възнаграждение.
С молба без четлива дата на входиране (л. 60 от
ИД) взискателят е поискал насочване на принудителното
изпълнение към всички движими вещи собственост на длъжника.
С разпореждане от 01.06.2016 г. ЧСИ е възобновил делото по искане на взискателя (л. 65), с което поискал и налагане на запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника.
С молба от 07.02.2017 г. дружеството
„Е.М.” ЕООД (л. 65 от ИД) е поискало да бъде конституирано като взискател в производството в качеството си на цесионер на процесното вземане по
силата на договор от 14.11.2016 г., сключен между „П.и.б.“ АД и „Е.М.” ЕООД, с
предмет - продажба на вземания, съгласно Приложение № 1, неразделна част от
договора. Видно от Приложение № 1 (л. 68 от ИД), името на ответника фигурира
под № * по договор за кредит от 08.11.2007 г. и посочен номер на ИД * по описа на ЧСИ Ст. Я..
Въз основа на горната
фактическа установеност, съдът формира следните правни изводи:
Предявеният иск намира правното си основание в чл. 439 от ГПК и цели
съдебно установяване, че в полза на ответника не съществува вземане срещу
ищеца, за което има образувано производство за принудителното му събиране.
Допустимостта на иска е обусловена от наличието на твърдения за
обстоятелства настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая ищецът
сочи, че в периода от образуването на ИД № 20087190400072 по описа на ЧСИ Ст.
Я. до 2017 г. не са извършвани годни изпълнителни действия, поради което в
негова полза е изтекла погасителната давност за процесното
задължение. Т.е. исковата претенция е основана на нововъзникнали
обстоятелства, поради което е допустима.
По делото е прието за безспорно, а и от приложените доказателства се
установява, че ответникът се легитимира като кредитор на процесното
задължение в качеството си на частен правоприемник на взискателя
по силата на сключен договор за цесия от 14.11.2016 г., за който ищецът следва
да се счита уведомен най-късно с получаване на препис от отговора на исковата
молба от първоначалния ответник „П.и.б.“ АД (доколкото законът не предвижда
форма за извършване на уведомяването на длъжника от стария кредитор – цедент).
Основен спорен въпрос по делото е дали към настоящия момент погасителната
давност по отношение на процесното задължение е
изтекла в полза на ищеца. С оглед наведеното от ищеца фактическото основание и характера
на предявения иск - отрицателен установителен, ответникът
е този, който в условията на пълно и главно доказване следва да установи, че вземането
по изпълнителния лист не е погасено. За да стори това ответникът следва да
докаже или 1) че в хода на образувано срещу ищеца изпълнително производство са
извършени изпълнителни действия годни да прекъснат давността или че 2) поради
настъпването на други юридически факти извън изпълнителното производство тя е
била прекъсната. И в двете хипотези обаче, за да се приеме, че правото на
принудително изпълнение още съществува ответникът трябва да докаже, че от
последното прекъсване на давността до момента на завеждане на настоящото дело
не изтекъл съответния давностен срок.
В случая няма твърдения кога ответникът е узнал за процесната
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, но не са наведени и твърдения същата да
е била оспорена в срока по чл. 414, ал.1 от ГПК, поради което съдът приема, че
заявеното вземане е станало безспорно още от датата на издаване на
изпълнителния лист – 09.04.2008 г., от когато е започнала да тече нова
погасителна давност. Именно от тази дата неоспорената заповед за изпълнение е проявила
правоустановителното си действие, подобно на силата
на пресъдено нещо на съдебно решение по чл. 422 от ГПК, с което искът е уважен. Това е така защото и в двете хипотези заявителят вече
не може да предяви иск за съществуване на вземането по заповедта, но са преклудирани и всички възражения на длъжника, че вземането
не съществува и не могат да бъдат заявени с нов иск (за разлика от исковете по
чл. 252, 254 и 255 от ГПК (отм.) за установяване на спорното материално право,
по издаден на извънсъдебно изпълнително основание изпълнителният лист, които не
са били ограничени от преклузивни срокове). Аналогичните
преклудиращи последици на съдебното решение и
влязлата в сила заповед по чл. 410 или 417 от ГПК са аргумент и в полза на
разбирането на съда, че вземането установено със заповедта се погасява с общата
петгодишна давност по чл.117, ал.2 от ЗЗД като тази на съдебното решение, противно
на становището на ищеца.
На следващо място по делото подлежи на изследване обстоятелството дали по
ИД са извършвани изпълнителни действия, с които евентуално е прекъсната
давността започнала да тече от 09.04.2008 г., имайки в предвид чл. 116, б.“в“
от ЗЗД, съгласно който давността прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение.
Съобразно отговора по т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Т.е. самото искане за извършване на изпълнително
действие е приравнено на реално предприето такова от съдебния изпълнител. В
мотивите на решението е прието още, че в хода на изпълнителното производство
давността се прекъсва с предприемане, на което и да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ – насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. Изрично е
посочено, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непосения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
В светлината на горното от доказателствата по делото се установява, че
давността на вземането по изпълнителния лист от 09.04.2008 г. е прекъсната за
пръв път с молбата до ЧСИ Ст. Я. за образуване на ИД от 11.04.2008 г., с която взискателят е поискал да бъдат извършени конкретни изпълнителни
действия за събиране на своето вземане – запор, опис и публична продан върху
движими вещи, както и запор на дружествени дялове. Съдът намира, че по делото
няма доказателства някое от тези действия да е реално предприето от ЧСИ освен
налагането на запор върху дружествения дял на длъжника в „И. *“ ЕООД. Точната дата, на която е вписан запорът обаче не може да бъде
безспорно установена от доказателствата по делото. Този извод на съда не се
променя от обстоятелството, че второто запорно
съобщение (л. 46 от ИД) е с изх. на ЧСИ № от 04.02.2009 г. и носи печат на
Агенция по вписванията – В., както и ръкописно положен вх. №
*, доколкото не съставляват несъмнени доказателства за датата на вписване на
запора. Тя не се установява и от ръкописния текст (най-вероятно резолюция на
ЧСИ към негов служител) за наложен запор върху дружествени дялове находящ се на л. 45 от ИД, още повече, че същият съдържа
дати 02.02.09 г. и 03.02.2009 г., т.е предхождащи
датата на второто изходящо запорно съобщение. Но дори
и да се приеме, че запорът върху дружествения дял на длъжника в „И. *“ ЕООД е вписан през месец февруари 2009 г. и така давността започнала да
тече от 11.04.2008 г. е била прекъсната, а от месец февруари 2009 г. е започнала да
тече нова, то следващото изпълнително действие (налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника в МТГ „Делфин“) е поискано от взискателя на 20.12.2011
г. Т.е. в периода от месец февруари 2009 г. до 20.12.2011 г., който е
по-дълъг от двугодишния преклузивен срок по чл. 433,
ал.1, т.8 от ГПК, нито взискателят е поискал
извършването на изпълнителни действия, нито ЧСИ фактически е предприел такива.
Този факт не се променя от ръкописното разпореждане от 14.07.2011 г. на ЧСИ на
л. 48 от ИД за пристъпване към принудително изпълнение, чрез опис и оценка на
движими вещи в дома на длъжника на 22.07.2011 г. На първо място няма данни
изобщо такива действия да са били фактически предприети по ИД, а е недопустимо
изпълнителното производство да се поддържа по „изкуствен“ начин в състояние на висящност. По-важното е обаче, че разпореждането на ЧСИ от 14.07.2011 г. е постановено след като считано
от месец февруари 2009 г. до месец февруари 2011 г. също е изтекъл
период от две години без да са искани или извършвани изпълнителни действия по изпълнителното
дело. Респективно при всички положения към месец
февруари 2011 г. изпълнителното
производство по ИД № * по описа на ЧСИ Ст. Я. е било
прекратено ex lege независимо от липсата на
издадено от ЧСИ постановление за прекратяване на делото, което има само
констативен характер. В тази връзка в мотивите на по т. 10 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2013 г., ОСГТК е разяснено, че каквото и да е основанието за прекратяване на
изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се
обезсилват по право (с изключение на изпълнителните действия, изграждащи
изпълнителните способи, от извършването на които трети лица са придобили права
и редовността на извършените от трети задължени лица плащания). Съобразно тези
мотиви исканията от 20.12.2011 г. и 01.06.2016 г. за налагане на запор и
изпълнение върху трудовото възнаграждение на длъжника не могат да бъдат ценени,
като действия прекъсващи давността, доколкото са предприети в условията на вече
прекратено изпълнително производство. Поради това тези действията на взискателя не са породили предвидения в чл.116 б. „в“ ЗЗД
ефект на прекъсване на давността.( в този смисъл Решение № 42 от 26.02.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 223 от 12.07.2011 г.
на ВКС по т. д. № 124/2010 г., II т. о., ТК).
Действително след прекратяването по право на изпълнителното производство,
считано от месец февруари 2011 г., ищецът и праводателят
на ответника са договорили разсрочване на задължението и погасяването на същото
до 30.10.2013 г., чрез споразумение от 17.02.2012 г. Това споразумение има
характера на признание на задължението, доколкото в него по ясен начин е обективирана волята на длъжника да декларира, че неговото задължение
по изпълнителния лист съществува. Отделен в въпроса дали споразумението изобщо
е влязло в сила между страните и така по отношение на всяка отделна вноска от разсроченото
задължение е започнала да тече нова давност, считано от настъпването на
съответния падеж, доколкото същото съдържа клауза, че влиза в сила и поражда
действие едва след плащане на първата разсрочена вноска, за каквото плащане по
делото липсват както твърдения, така и доказателства. Поради това съдът счита,
че давността за вземането по изпълнителния лист (независимо дали е започнала да
тече от 11.04.2008 г. или месец февруари 2009 г. с последното валидно извършено изпълнително
действие по ИД № *) е била прекъсната на основание
чл.116, б. „а” от ЗЗД считано именно от подписване на споразумението - 17.02.2012 г. (а не от по-късен момент),
и от тогава е започнала да тече нова пет годишна давност. От датата на подписване на споразумението до 17.02.2017 г.
е изтекъл период от пет години, през които при условията на прекратено по право
ИД, както първоначалният кредитор на процесното
вземане - цедент, така и цесионера
и настоящ ответник не са предприели действия годни да прекъснат давността. Поради
това съдът приема, че вземането на „Е.М.” ЕООД в размер на исковата сума
понастоящем е погасено по давност и не съществува. Следователно предявеният иск
като основателен следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и отправеното от ищеца искане, в тежест на
ответното дружество следва да бъдат възложени направените от ищеца разноски за
заплатена държавна такса в размер на 50,00 лв. В полза на адв.
М. Т. Т. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА в размер на 306,65 лв. определено по реда
на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Видим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.Й.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, не дължи на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***-6, сумата в общ размер от
1094,54 лв. (хиляда деветдесет и четири лева и петдесет и четири стотинки) по изпълнителен
лист от 09.04.2008 г., издаден по ч. гр.
д. № * по описа на ВРС, ХХХI състав, в това число: 1000,00
лв. – дължима главница по договор
от 08.11.2007 г. за издаване на международна
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 28.03.2008 г. до окончателното ѝ изплащане; 24,54 лв. – обезщетение за забава за
периода 08.11.2007 г. – 29.02.2008 г., както и 75,00 лв.
– сторени в заповедното производство разноски, въз основа на
който изпълнителен лист е образувано изп. дело № * по
описа на ЧСИ Ст. Я., с рег. № * на КЧСИ, с район на действие – ВОС, поради погасяването по давност на
вземанията, които са прехвърлени от „П.и.б.“ АД на „Е.М.“ ЕООД по силата на договор
за цесия от 14.11.2016 г., на основание чл. 439 от ГПК.
ОСЪЖДА „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***-6, да заплати на С.Й.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 50,00 лв. (петдесет
лева), представляваща направените по делото разноски за заплатена държавна
такса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***-6, да заплати на адв. М. Т. Т. от Адвокатска колегия гр. В., в качеството му на пълномощник
на С.Й.И. по гр.д. № *г., по описа на ВРС, ХХ състав,
сумата от 306,65 лв. (триста
и шест лева и шестдесет и пет стотинки), на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: