Р Е Ш Е Н И Е
№ 17
гр.Русе, 05.01.2012 г.
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII
– ти граждански състав, в открито заседание на седми декември през две хиляди и
единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Д.Д., като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 3826 по описа за 2011 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените
в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422 от ГПК и
материалноправно такова – чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Обединена българска банка” АД
твърди, че по силата на сключен с кредитополучателя Р.Д.С. – Й. договор за
потребителски кредит от 19.09.2008 г. предоставил в заем на последната сумата в
размер на 13 000 лева, която същата се задължила да издължи в срок до
05.09.2012 г. на 48 равни месечни вноски, всяка от по 341, 85 лева, включващи съответната
част от главницата и възнаградителната лихва. Твърди, че падежът на всяка от
вноските бил уговорен на съответното пето число на месеца, считано от
05.10.2008 г. Поддържа, че изпълнението на задълженията от страна на
кредитополучателя било обезпечено с поръчителството на Ивайло Иванов Букович и
на ответницата – К.И.А.. Заявява, че задължението за заплащане на погасителните
вноски не било изпълнявано от главния длъжник, поради което на основание чл.21
от сключения договор, при неплащане на две поредни погасителни вноски кредитът,
станал автоматично предсрочно изискуем без за това да е необходимо
кредитополучателя или поръчителите да бъдат уведомявани като на осн.чл.17, ал.4
от договора предсрочната изискуемост довела до незабавната изискуемост и на
задълженията на поръчителите. Поддържа, че за неиздължената част от обявения за
предсрочно изискуем кредит се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №
11971/ 2010 г. по описа на РРС солидарно срещу тримата длъжници като в срока по
чл.414, ал.2 от ГПК възражение било депозирано единствено от ответницата. Моли
против последната да бъде постановено решение, с което спрямо нея да бъде
признато за установено, че заедно с кредитополучателя и другия поръчител дължи солидарно
сумите по издадената заповед за изпълнение. Претендира направените деловодни
разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответницата К.И.А. е
депозирала отговор, в който оспорва предявения иск. Релевира възражение по чл.147,
ал.1, изр.1 от ЗЗД, според което предсрочната изискуемост на кредита е
настъпила на 06.05.2010 г., откогато за ищеца е започнал да тече шестмесечния
преклузивен срок за предявяване на иск срещу нея, в качеството и на поръчител,
който срок изтекъл на 06.11.2010 г., т.е. преди ищецът / заявител/ да е
депозирал заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение в съда –
на 27.12.2010 г. В хода на устните състезания процесуалния представител на
ответницата поддържа становище, според което предсрочната изискуемост на
кредита е настъпила още – по рано – на 06.03.2010 г., тъй като още към тази
дата са били налице условията за това – кредитополучателят не бил заплатил две
последователни погасителни вноски. По изложените съображения моли съда да
отхвърли предявените искове и да и присъди направените деловодни разноски.
Претендира, на осн.чл.92а ГПК, и разноските за явяването на нейния процесуален
представител в насроченото ново заседание от 07.12.2011 г., като твърди, че
отлагането на делото в предходното заседание се дължи на поведението на ищеца.
Съдът, като взе предвид събраните по
делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
Страните не спорят, че на 19.09.2008 г. между ищеца и
кредитополучателя Р.Д.С.– Й. е бил сключен договор за потребителски кредит,
изпълнението на задълженията по който било обезпечено с поръчителството на И.И.Б.
и на ответницата К.И.А..
Спорен се явява единствено въпроса кога е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита с оглед преценката спазен ли е шестмесечния срок по
чл.147, ал.1, изр.1 от ЗЗД за предявяване на иска срещу последната в качеството
и на поръчител.
Константна е практиката на ВКС, създадена по приложението
на чл.60, ал.2 от ЗКИ, според която в случай, че договора за кредит съдържа клауза за
настъпване при определени условия на автоматична предсрочна изискуемост на
кредита, то не е необходимо някакво допълнително волеизявление
на банката, за да настъпи тази правна последица.
Така е и в случая – в 21 от представения договор за
банков кредит е предвидено, че при пълното или частично неплащане на две
поредни погасителни вноски, кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без
да е необходимо кредитополучателят и / или поръчителите да бъдат уведомявани
като настъпилата предсрочна изискуемост води до незабавна изискуемост и на
задълженията на поръчителите / чл.17, ал.4 от договора/.
По делото е назначена счетоводна експертиза, от
заключението по която се установява, че 19 – та по ред погасителна вноска е с
падеж 05.03.2010 г./ следващите поредни вноски са 20 – та с падеж 05.04.2010
г., 21 – а с падеж 05.05.2010 г. и т.н. – виж констативно – съобразителната
част на заключението по четвърти въпрос/. От представения в табличен вид в
заключението отговор на третия поставен въпрос е видно, че на падежа на 19 –та
вноска – на 05.03.2010 г. няма постъпило плащане от кредитополучателя. Първото
плащане след тази падежна дата е от 10.03.2010 г., когато е внесена сумата от
145 лева, с които са погасени 90, 89 лева главница, 49, 19 възнаградителна
лихва и 3, 52 наказателна лихва. С това плащане било отнесено за частичното
издължаване на 17 –та погасителна вноска. Предхождащото падежа на 19 –та вноска
плащане е от 10.02.2010 г., в размер също на 145 лева, и също е отнесено за
частичното погасяване на 17 – та вноска.
Очевидно е, че към деня, следващ падежа на 19 – та вноска – 06.03.2010
г., тази вноска не е била платена изцяло, изцяло не е била заплатена и 18 – та
вноска, а 17 –та е била само частично погасена. Т.е. към 06.03.2010 г. е налице
неизпълнение от страна на кредитополучателя за заплащането не на две, а на три
поредни погасителни вноски – частично 17 – а и пълно по отношение на 18 - а и
19 – а вноски.
Видно от отбелязването върху заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, същото е постъпило в регистратурата на съда
под вх. № 68859/ 27.12.2010 г., на която дата се счита предявен и иска против
ответницата / чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.125 от ГПК/.
Очевиден е извода, че към датата на депозиране на
заявлението в съда шестмесечния преклузивен срок по чл.147, ал.1, изр.1 от ЗЗД
вече е бил изтекъл, което води до погасяване не само на правото на иск на
ищеца, но и на самото субективно право на последния срещу поръчителя / в този
смисъл решение № 1646 от 16.VI.1978 г. по гр. д. № 465/78 г., I г. о./.
По изложените съображения, доколкото след изтичане
на визирания в посочената норма срок се погасява самото материално право, на
което се търси защита в настоящия процес, то предявения иск по чл.422 от ТПК за
съществуването му следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на ответницата следва да бъдат присъдени направените деловодни
разноски в общ размер от 1575 лева – за адвокатско възнаграждение и
възнаграждение за вещото лице, за които е представен и списък по чл.80 от ГПК.
На основание чл.92а от ГПК в тежест на ответницата са и направените
от ответницата допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
100 лева /договор за правна помощ на л.42 от делото/ за явяването на
процесуалния представител на последната и защита в съдебно заседание от
07.12.2011 г.
Разпоредбата на чл.92а от ГПК предвижда, че страната,
която неоснователно причини отлагане на делото, понася
независимо от изхода му разноските за новото заседание.
Неоснователни се явяват възраженията на пълномощника на
ищеца, според които първоначално заплатения от ответницата хонорар бил в
достатъчно висок размер и покривал разноските и за процесуално представителство
във всички съдебни заседания, както и че пълномощника на последната не живеел в
друг град, което да налага извършването на разноски за явяването му в Русенския
районен съд.
Размерът на уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение е предмет на свободно договаряне между страната и нейния
процесуален представител, в рамките над минималните възнаграждения по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. /чл.36, ал.2 от ЗА/. При липсата на своевременно
направено възражение за прекомерност / чл.78, ал.5 от ГПК/ ищецът не разполага
с възможността да оспорва възнаграждението по размер във връзка с искането на
ответницата по чл.92а ГПК - да и бъдат присъдени и допълнително направените разноски
за заседанието на 07.12.2011 г. Няма спор, че в предходното заседание на
04.11.2011 г. разглеждането на делото е било отложено, за което причина станал
именно ищеца. В същото съдебно заседание вещото лице П. е заявила, че не е изготвила
заключението по възложената и счетоводна експертиза поради това, че ищеца не е
представил извлечение от счетоводните партиди, водени за кредитополучателя. Не
е основателна по смисъла на чл.92а от ГПК причината, която ищеца изтъква, за да
оправдае непредставането в срок на документите на вещото лице – че част от
информацията се е намирала в София и за предоставянето и били необходими
съответните разрешения на различни ръководители в структурата на банката. Това
е проблем на вътрешна организация на работата в ищцовата банка и не извинява
страната за несвоевременното представяване на документите, необходими на вещото
лице. Освен това допълнително уговореното и заплатено от ответницата възнаграждение
се дължи не за пътни и дневни разходи на нейния адвокат, а за процесуално
представителство в новото насрочено по делото заседание, поради което без
значение е обстоятелството дали пълномощника на ответницата – адв.К.Х. *** или
в друго населено място. Самата идея на законодателя е по възможност делата да
приключват в едно съдебно заседание – съдът се произнася по допускане на
доказателствата и по другите процесуални въпроси в закрито заседание / чл.140,
ал.1 от ГПК/, в първото по делото открито заседание се събират допуснатите
доказателства /чл.148 от ГПК/, при изясняване на делото от фактическа страна се
преминава към устни състезания / чл.149, ал.1 от ГПК/ и делото се обявява за
решаване /чл.149, ал.2 от ГПК/. Очевидно е, че от гледна точка на разходите,
които страните са принудени да направят за процесуално представителство, не е
без значение дали делото е приключило в едно или е продължило в няколко съдебни
заседания, в които упълномощения от тях адвокат ще трябва да се явява.
По изложените съображения предявения иск следва да бъде
отхвърлен като неоснователен като в полза на ответницата бъдат присъдени
направените разноски, включително и допълнително направените такива съгл.
чл.92а от ГПК.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Обединена българска банка” АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.София, район Възраждане,
ул.”Света София” № 5, против К.И.А., с ЕГН **********,***, обективно съединени
искове по чл.422 от ГПК – за признаване за установено по отношение на
ответницата, че солидарно с Р. Д. С. – Й., с ЕГН ********** и Ивайло Иванов
Букович, с ЕГН **********, дължи на ищеца сумата от 7878, 62 лева – неизплатена
главница по договор за предоставяване на потребителски кредит с обезпечение от
19.09.2008 г., сумата от 417, 77 лева – договорна лихва за периода от
05.07.2010 г. до 26.12.2010 г., сумата от 54, 91 лева – наказателна лихва за
същия период, ведно със законната лихва върху главницата от 27.12.2010 г. до
изплащане на сумата, както и разноските в заповедното производство в размер на
635, 68 лева, за които суми по ч.гр.д. № 11971/ 2010 г. по описа на Русенския
районен съд срещу ответницата и длъжниците Р. Д. С. – Й. и И.И. Б. солидарно, е
издадена заповед № 8459/ 28.12.2010 г. за незабавно изпълнение на парично
задължение по чл.417 от ГПК.
ОСЪЖДА „Обединена
българска банка” АД, с ЕИК *********, да заплати на К.И.А., с ЕГН **********,
сумата от 1575 лева – деловодни разноски.
ОСЪЖДА,
на осн.чл.92а от ГПК, „Обединена българска банка” АД, с ЕИК *********, да
заплати на К.И.А., с ЕГН **********, сумата от 100 лева – разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство в съдебно заседание
на 07.12.2011 г.
Решението, в частта, с която са присъдени разноските по
чл.92а от ГПК, подлежи на отмяна от постановилия го съд по молба на страните в
едноседмичен срок от съобщението.
В останалата част решението подлежи на въззивно обжалване
пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: