№ 1211
гр. Варна, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Тони Кръстев
Членове:Десислава Г. Жекова
мл.с. Марина К. Семова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско
дело № 20233100501219 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 26036/06.04.2023г., подадена от
„Макроадванс“ АД срещу Решение № 757/07.03.2023г., постановено по гр.д.
№ 12122/2022г. на ВРС, 25-ти състав, с което е уважен предявеният иск, на
основание чл.124, ал.1 ГПК, за приемане на установено, че „Макроадванс”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Георги Сава Раковски” №147, ап.14, не разполага по отношение на П. Б. Р.,
ЕГН: ********** с право на принудително изпълнение поради погасяването
му по давност за следните парични вземания: сумата от 3000 евро,
представляваща главница по сключен Договор за издаване и ползване на
международна кредитна карта VISA CLASIC от 13.07.2006 г., сумата от
740.60 евро, представляваща наказателна лихва за периода 31.08.2009г. до
07.07.2014г.; сумата от 632.32 лева, представляваща разноски, извършени в
заповедното производство, присъдени със заповед за изпълнение, издадена от
ВРС и изпълнителен лист от 22.07.2014г., въз основа на който е образувано
ИД №1164/2020г. по описа на ЧСИ № *** - И.Е..
Във въззивната жалба се посочва, че решението е неправилно.
Въззивникът излага отново хронологично обобщение на фактите и
обстоятелствата, относими към случая, които счита за безспорно доказани. За
неправилен и необоснован се счита изводът на първоинстанционния съд, че
процесното задължение на въззиваемата страна е погасено по давност.
Посочва се, че до прекратяването на изпълнително дело № 341/2014г. по
описа на ЧСИ Н. Д. са извършвани изпълнителни действия, годни да
1
прекъснат давността. Посочва подробно предприетите изпълнителни
действия по отношение на П. Б. Р. по двете изпълнителни дела. За неправилен
счита извода на ВРС, че вписаната към 03.09.2014г. възбрана е била върху
имот, който не е бил собственост на длъжника по време на налагането й.
Отделно от това посочва, че постъпилата молба от 11.08.2016 г., с която
длъжникът е изразил готовност да заплаща процесното задължение,
представлява направено признание по смисъла на чл.116, б." а" от ЗЗД, с
което е прекъсната давността. Позовава се на ТР № 3/2020г. от 28.03.2023г. на
ВКС, с което е дадено разрешение, че относно вземанията по образувани
изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по т. д. № 2 от 2013 г. ОСГТК на ВКС, давност не е текла. За
тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., когато е обявено за
загубило сила ППВС № 3/1980г. На следващо място отбелязва, че от
съществено значение при решаване на възникналия правен спор следва да
бъде съобразено обстоятелството, че съгласно чл.3. т.2 от Закон за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците,
съгласно която за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното
положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправни субекти и продължават да
текат от 21.05.2020 г. Общият период, през който се твърди, че сроковете по
чл. 110 от ЗЗД не са текли, въззивникът посочва, че възлиза на два месеца и
седем дни или 69 календарни дни. Въззивникът извежда извода, че за периода
от 20.08.2014г. до 26.06.2015г. давността за задължението е била спряна, след
което е започнала да тече нова петгодишна давност, която е била прекъсната с
направеното признание от страна на П. Р. с депозирана молба на 11.08.2016г.,
при което новата погасителна давност е следвало да изтече на 11.08.2021г., но
с молба за образуване на и.д. № 1164/2020 г. при ЧСИ И.Е. и предприетите
изпълнителни действия се обосновава отново прекъсване на давностния срок
спрямо вземането. Въззивникът, при условията на евентуалност, развива
съображения и че изтичане на срока по чл.110 ЗЗД не е налице и в случай, че
молбата от 11.08.2016г. не бъде приета от съдебния състав за признание на
дълга, тъй като погасителната давност е започнала да тече на 26.06.2015г. и е
била спряна за периода от 13 март 2020 г. до 21 май 2020 г. или общо за 69
календарни дни, т.е. същата е следвало да изтече на 03.09.2020, но е била
прекъсната с образуването на ИД № 1164/2020 г. по описа на ЧСИ И.Л.Е. (
20.08.2020 г.) и налагането на запор върху банковите сметки на длъжника в
„Райфайзенбанк ( България)" ЕАД на 20.08.2020 г. Претендира отмяна на
първоинстанционното решение като неправилно и законосъобразно и
присъждане на разноските за двете инстанции. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в настоящото
производство. В случай на присъждане на разноските в полза на двете страни,
моли да се извърши на прихващане на същите.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна П. Б. Р., чрез адв. К. Д., с който оспорва жалбата изцяло,
като счита същата за допустима, но неоснователна. Изразява становище, че
първоинстанционният съд е решил правилно главния спорен въпрос относно
изтичането на погасителната давност на процесното вземане, като е обсъдил
всички доводи на ответника за периодите, за които се твърди, че давност не е
текла. За безспорен факт се сочи, че кредиторът е наложил възбрана върху
имот, продаден преди налагането й. Оспорва твърдението, че давностният
2
срок е прекъсван с признание на длъжника, тъй като такова изрично
изявление по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД не е правено. Поради
изложеното, въззиваемата страна счита, че не са налице основания за отмяна
на обжалвания съдебен акт и моли за решение, с което да бъде оставена без
уважение подадената въззивна жалба и за присъждане на направените
разноски.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е
в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл.269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси
– ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е образувано по предявен от П. Б. Р.
срещу „Макроадванс“ АД иск да бъде прието на установено в отношенията
между страните, че ответникът не разполага с право на принудително
изпълнение поради погасяването му по давност за следните парични
вземания: сумата от 3000 евро, представляваща главница по сключен Договор
за издаване и ползване на между народна кредитна карта VISA CLASIC от
13.07.2006г., сумата от 740.60 евро, представляваща наказателна лихва за
периода 31.08.2009г. до 07.07.2014г.; сумата от 632.32 лева, представляваща
разноски, извършени в заповедното производство, присъдени със заповед за
изпълнение, издадена от ВРС и изпълнителен лист от 22.07.2014г., въз основа
на който е образувано ИД №1164/2020г. по описа на ЧСИ №***- И.Е..
Твърденията на ищеца са, че е образувано от „Райфайзенбанк“ ЕАД
изпълнително дело на 20.08.2020г. повече от 5 години от издаване на
изпълнителния лист. На 03.09.2014г. била вписана възбрана върху имот,
който не бил собственост на ищцата, като възбраната била заличена на
08.02.2022г. На 10.11.2016г. бил сключен договор за цесия между
„Райфайзенбанк“ ЕАД и ответника и конкретен договор за цесия от
19.04.2022г. Ищцата не била уведомена за цесията. Твърди се, че вземането е
погасено по давност.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който
е оспорил иска като неоснователен. Въвел е твърдения, че въз основа на
издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №9020/2014г. по описа на ВРС, по
искане на „Райфайзенбанк“ ЕАД е образувано ИД №341/2014г. по описа на
ЧСИ Н. Д.. Същото било прекратено с постановление на ЧСИ от 28.11.2018г.,
а впоследствие било образувано ИД №1164/2020г. по описа на ЧСИ И.Е..
Ответното дружество придобило вземането с договор за цесия 19.04.2022г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 10.11.2016г.,
3
за което било изпратено уведомление до ищцата. Оспорва се да е настъпила
погасителна давност за вземането. Твърди се, че на 03.09.2014г. била вписана
възбрана върху идеална част от имот, притежаван от ищцата. След това
отново през месец септември 2014г. била връчена покана за доброволно
изпълнение. На 10.12.2014г. била изпратена призовка за принудително
изпълнение с опис и оценка на възбранения имот. На 11.08. 2016г. постъпила
молба от ищцата, с която искала да бъде вдигната наложената възбрана върху
имота и изразявала готовност да заплаща дълга доброволно. На 28.11.2018г.
делото било прекратено с постановление. На 20.08.2020г. старият кредитор
депозирал молба за образуване на ново изпълнително дело, по което били
изискани и извършени следните изпълнителни действия : на 20.08.2020г. било
изпратено запорно съобщение до „Райфайзенбанк“ ЕАД; на 16.09.2020г. бил
наложен запор върху банковите сметки на ищцата в „Юрабанк България“ АД;
на 01.12.2020г. било направено искане за вписване на възбрана, като същата
била вписана на 03.12.2020г. Сочи се и че погасителна давност за вземането
не е текла в периода съгласно Закона за мерките й действията по време на
извънредното положение, обявено с Решение на НС от 13.03.2020г. Счита се,
че от страна на ищцата е направено признание на вземането по смисъла на
чл.116,а.“а“ ЗЗД с депозираната молба на 11.08.2016г. Отправя се искане за
отхвърляне на иска.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, по наведените във въззивната жалба оплаквания,
въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
На 22.07.2014г. в полза на Райфайзенбанк България ЕАД е издаден
изпълнителен лист по гр.д. №9020/2014г. по описа на ВРС въз основа на
Заповед за изпълнение №4928/10.07.2014г. срещу П. Б. Р. за следните суми :
сумата от 3000 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва,
считано от дата на подаване на заявлението в съда – 08.07.2014г. до
окончателното изплащане; сумата от 740.60 евро, представляваща
наказателна лихва за периода 31.08.2009г. до 07.07.2014г., дължими по
Договор за издаване и ползване на международна кредитна карта Visa Clasic
от 13.07.2006г.; сумата от 632.32 лева – разноски.
Изискан е и е приложен по делото препис от ИД №2014807040031, от
който е видно, че същото е образувано въз основа на издаден изпълнителен
лист по ч.гр.д. №9020/2014г. по описа на ВРС по молба на взискателя
“Райфайзенбанк България“ЕАД от 22.08.2014г. В молбата за образуване на
изпълнително дело е отправено искане за извършване на запор на сметки,
работна заплата и други вземания, както и опис и възбрана върху имущество
на длъжника.
На 03.09.2014г. е наложена възбрана върху ½ ид.ч. от стоматологичен
кабинет, находящ се в ******************************.
На 11.08.2016г. П. Б. е отправила искане за вдигане на възбраната, тъй
като имотът е продаден, искане за редуциране на заема и е изразила готовност
да за плащане на определена сума след редуциране на дълга.
С Постановление от 28.11.2018г. изпълнителното производство по ИД
№20148070400341 е прекратено, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
По молба от 20.08.2020г. на Райфайзенбанк България ЕАД е образувано
ИД №20208940401164 по описа на ЧСИ № *** Л.Е.. В молбата е отправено
4
искане за налагане на запор върху банкови сметки, трудово възнаграждение,
проучване на имуществото на длъжника. С постановление на съдебния
изпълнител от 20.08.2020г. е наложен запор върху паричните вземания на
длъжника в Райфайзенбанк България ЕАД, като запорното съобщение е
получено от банката на 31.08.2020г.
Със запорно съобщение от 16.09.2020г. е наложен запор върху банкови
сметки на длъжника в „Юробанк България“АД.
На 03.12.2020г. е наложена възбрана върху 1/4 ид.ч. от стоматологичен
кабинет, находящ се в ******************************.
На 20.01.2021г. е наложена възбрана върху ид.ч. от имоти в с.Люблен.
На 17.06.2022г. като взискател по делото е конституирано „Макроадванс“АД,
придобило процесното вземане с договор за цесия от 19.04.2022г.
С Постановление от 11.08.2022г. производството по ИД по молба на
взискателя, на основание чл.433, ал.1, т. ГПК.
При така установената фактология, съставът на въззивния съд намира
наведените във въззивната жалба оплаквания за основателни, поради
следните съображения:
С ППВС №3/18.11.1980г. е дадено тълкуване, че образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността и по време на
изпълнителното производство давност не тече. С т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, е дадено различно
разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на
същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с
това е отменено цитираното ППВС.
Съобразно ТР №3/28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. ОСГТК на ВКС,
погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г.
на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.
С Решение №37/24.02.2021г. по гр.д. №1747/2020г. на ВКС, IV г.о., е
разяснено още, че перемпцията е без правно значение за давността. Общото
между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат
значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни
правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не
може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а
перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда
от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е
длъжен да я зачете.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна
последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва
да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело,
или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи
искания изпълнителен способ.
5
В светлината на разясненията, дадени в цитираната съдебна практика, и
при гореустановената фактическа обстановка, съставът на въззивния съд
намира, че в случая вземането на ответникa по иска не е погасено по давност.
За да достигне до този извод, съдът съобразява, че първото
изпълнително дело е образувано през 2014г. при действието на ППВС
№3/18.11.1980г. Издадената заповед за изпълнение е такава по чл.417 ГПК и
макар да подлежи на предварително изпълнение, влиза в сила едва след
образуването на изпълнително дело и връчването й на длъжника по реда на
чл.418, ал.5 ГПК в действащата му тогава редакция. Съобразно разяснението
в ТР №3/28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. ОСГТК на ВКС, давността е била
спряна и не е текла до момента на постановяване на ТР №2/26.06.2015г. по
тълк.д. №2/2013г. ОСГТК на ВКС. Поради спиране на давността до
постановяване на ТР №2/26.06.2015г., по доводите във въззивната жалба,
следва да се отбележи, че не е съществено за крайния извод дали наложената
възбрана на 03.09.2014г. е произвела действие, макар че от приложените по
изпълнителното дело справки от служба по вписванията по партидата на
длъжника не може да се направи обоснован извод, че имотът, върху който е
наложена възбраната не е бил собствен на длъжника, а представеният към
исковата молба нотариален акт е за прехвърляне на други обекти – магазини и
също не опровергава извода, че обектът на възбраната е бил собствен на
длъжника.
Въззивният състав намира, че депозираната молба от длъжника по
изпълнителното дело от 11.08.2016г. не може да се приеме за същинско
признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, годно да прекъсне
давността, тъй като макар да обективира готовност за плащане на определена
сума, тя е значително по-малка от действителния размер на дълга по
издадената заповед за изпълнение и е отправено искане за редукция на дълга,
което по същество отново е отричане на част от задължението.
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането. Съобразно мотивите
на т.10 на ТР №2/26.06.2015г., прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя, или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка
на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и
т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица.
При горните изводи, петгодишната погасителна давност е започнала да
тече отново на 26.06.2015г. Съобразно разпоредбата на чл.3, т.2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на
последиците и пар.13 ПЗР от същия закон, за периода от 13 март 2020г. до
21.05.2020г. са спрени давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправните субекти. С оглед на това,
започналата да тече погасителна давност на 26.06.2015г. би изтекла на
03.09.2020г.
Видно от събраните по делото доказателства, по молба на взискателя
6
към него момент „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е образувано на
20.08.2020г. ИД №20208940401164 по описа на ЧСИ № *** Л.Е. и с
постановление на съдебния изпълнител от същата дата е наложен запор на
паричните вземания на длъжника по банкови сметки, като запорното
съобщение е получено от банката на 31.08.2020г. Т.е., налице е предприето
изпълнително действие преди изтичане на давностния срок. Последвали са
след тази дата и други предприети изпълнителни действия, при което до
датата на предявяване на иска от длъжника -07.02.2022г. давност не е изтекла.
Така мотивиран, съставът на въззивния съд намира въззивната жалба за
основателна и предявеният иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Поради несъвпадане на правните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде изцяло отменено, като вместо
него бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
По разноските в процеса:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на осн. чл.78, ал.1
и 8 ГПК, вр. с чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ
въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивника
сторените разноски, както следва: 300лв. юрисконсултско възнаграждение за
първата инстанция; разноски за въззивното производство в общ размер от
358.97лв., от които 200лв. юрисконсултско възнаграждение и 158.97лв.
заплатена държавна такса.
Водим от горното, съдебният състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №757/07.03.2023г., постановено по гр.д. №
12122/2022г. по описа на Районен съд - Варна, 25-ти съдебен състав, И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Б. Р., ЕГН ********** с адрес
**************************, срещу „Макроадванс“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ №147, иск
с правно основание чл.124, ал.1 ГПК да бъде прието на установено в
отношенията между страните, че ответникът не разполага с право на
принудително изпълнение поради погасяването по давност на следните
парични вземания: сумата от 3000 евро, представляваща главница по сключен
Договор за издаване и ползване на между народна кредитна карта VISA
CLASIC от 13.07.2006г., сумата от 740.60 евро, представляваща наказателна
лихва за периода 31.08.2009г. до 07.07.2014г.; сумата от 632.32 лева,
представляваща разноски, извършени в заповедното производство, присъдени
със заповед за изпълнение №4928/10.07.2014г. по ч.гр.д. №9020/2014г. по
описа на ВРС и изпълнителен лист от 22.07.2014г., въз основа на които е
образувано ИД №1164/2020г. по описа на ЧСИ №***- И.Е..
ОСЪЖДА П. Б. Р., ЕГН ********** с адрес
**************************, да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г.С.Раковски“
№147, сумата от 300лв. /триста лева/, сторени в първа инстанция разноски и
сумата от 358.97лв. /триста петдесет и осем лева и деветдесет и седем
стотинки/, сторени във въззивното производство разноски, на осн. чл.78, ал.1
7
и 8 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията на чл. 280
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8