Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 09.05.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в открито съдебно
заседание на 10.04.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
при участието
секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от младши съдия Цончев въззивно гражданско дело № 753 по описа на
съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от адв. Г.В., пълномощник на ищеца в първоинстанционното производство „К.л.“ ЕООД, против
Решение № 153/05.10.2018 г., постановено по гр.д. № 1026/2017 г. по описа на РС
– Самоков, II състав,
с което е отхвърлен предявения от ищеца против „В. 2003“ ЕООД иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79 ЗЗД за признаване
за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в размер на
19 125.12 лв., ведно със законната лихва, считано от 22.06.2017 г. – датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното ѝ изплащане.
Със
същото решение разноските по делото в размер на 1140 лв. са възложени в тежест
на ищеца.
В
жалбата се твърди, че атакуваното решение е постановено при съществени
процесуални нарушения. Съдът не е кредитирал доказателствата в тяхната
корелативна връзка, а ги е ценил избирателно поради което е постановен
необоснован акт. В исковата молба не се претендира неизпълнение на договор, а
вземане по развален договор. С едностранното разваляне на договора от страна на
ищеца извършеното прихващане, на което се позовава съдът, е загубило правно
значение. С произнасянето относно наличието на прихващане се поддържа, че съдът
се е произнесъл по непредявен иск. Въз основа на горното се отправя искане за
отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска в пълен размер. Претендират
се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор, с който въззиваемото дружество оспорва жалбата и моли за
потвърждаване на Решение № 153/05.10.2018 г. Сочи, че от доказателствата се
установява, че между двете дружества е осъществено прихващане на две ликвидни,
изискуеми вземания, поради което изводите на първоинстанционния съд са
правилни. Претендират се разноски.
В
открито съдебно заседание въззивникът чрез процесуалния си представител
поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Въззиваемото
дружество, редовно призовано, не се представлява. В молба-становище, депозирана
в съда от процесуалния си представител – адв. П., оспорва жалбата и изразява
съгласие делото да се гледа в негово отсъствие.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В случая първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, а по същество правилно.
Районният
съд въз основа на всички събрани доказателства е достигнал до правилни и
обосновани фактически и правни изводи.
Предявения
пред първоинстанционният съд иск е установителен при правна квалификация чл. 415
вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по
отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумата по Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК № 599 от 30.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 667/2017
г. по описа на РС - Самоков, І-ви състав.
Производството
се развива след постъпване по реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение от
ответника против издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение и предвид
разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за ищеца е
налице интерес от търсената защита и производството се явява процесуално
допустимо.
Правото
си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество
извлича от вземане основано на договор за продажба на дървен материал (съгласно
допълнението към исковата молба), за което са издадени представените по далото
Фактури № 352/07.11.2016 г. № 341/24.10.2016 г. и № 338/20.10.2016 г.
Първоинстанционният
съд правилно е отхвърлил предявения иск. За да бъде уважен той, е необходимо
ищецът да установи съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като в тежест на ищеца е да
докаже твърдението, че ответникът му дължи претендираната сума.
В
случая това не е направено, тъй като на 31.12.2016 г. със споразумение за
прихващане двете дружества извършили извънсъдебно прихващане на две насрещни
изискуеми и ликвидни парични задължения в размер на 36950.16 лв. всяко, с което
вземането, предмет на делото, е погасено. В споразумението е посочено, че
прихващането се отнася за общо 9 бр. фактури – 6 бр. за задължения на ответника
„В. 2003“ ЕООД към ищеца „К.Л.“ ЕООД, включително по процесните три фактури №
352/07.11.2016 г. № 341/24.10.2016 г. и № 338/20.10.2016 г. и 3 бр. за
задължения ищеца „К.Л.“ ЕООД към ответника „В. 2003“ ЕООД.
От
заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза, която правилно районният съд е кредитирал, тъй като е обоснована,
обективна и законосъобразно изготвена, се установява, че описаните в
споразумението 9 броя фактури, сред които процесните № 352/07.11.2016 г. №
341/24.10.2016 г. и № 338/20.10.2016 г., са осчетоводени в двете дружества,
описани в дневниците съответно за покупка/продажба и описани в подадените
декларации по ДДС за съответния период. Подписаното на 31.12.2016 г.
споразумение за прихващане е осчетоводено в двете дружества и с
осчетоводяването са закрити задълженията им едно към друго, като и в двете няма
постъпвали парични суми по издадените фактури.
При
тези данни основателно районният съд е отхвърлил предявения иск, тъй като
претендираното вземане е погасено чрез извършеното прихващане и следователно е
недължимо. Осчетоводяването на споразумението от 31.12.2016 г. за закриването
на задълженията по процесните фактури от страна на ищеца представлява
недвусмислено признание за погасяване на задължението.
Несподеляемо
е възражението на въззивното дружество, че съдът се е произнесъл по непредявен
иск. Видно от допълнението към исковата молба ищецът извлича качеството си на
кредитор по спорното вземане, обективирано в представените по делото Фактури №
352/07.11.2016 г. № 341/24.10.2016 г. и № 338/20.10.2016 г., на основание неизпълнение
на задължение за плащане по договор за продажба на дървен материал. Именно по
тази претенция се е произнесъл районният съд. В принципен план въззивната жалба
е вътрешно противоречива, както основателно възразява процесуалният
представител на въззиваемата страна, тъй като
жалбоподателят първоначално излага, че процесното вземане не се претендира на
основание неизпълнение на договор, а в следващия абзац сочи, че съдът следва да
се произнесе по облигационен иск относно неизпълнение на договор. Доколкото с
обстоятелствената част и петитума на исковата молба е
отправена претенция, основана на неизпълнение на договор и съдът се е
произнесъл именно в тази правна рамка, не може да се приеме, че е допуснато
съществено процесуално нарушение. Като е разгледал в мотивите възражението за
извършено извънсъдебно прихващане и представените в тази връзка доказателства,
районният съд не се е произнесъл извън предмета на доказване, както
неоснователно поддържа въззивното дружество. Това възражение е наведено от
ответника и е пряко свързано със съществуването на претендираното с исковата
молба вземане, тъй като прихващането е способ за изпълнение или по-точно за погасяване
на задължение.
Неоснователно
е твърдението, че чрез отправеното уведомление за прекратяване на договор (л.
52 от първоинстанционното производство) договорът, с
който дружеството ответник „В.-2003“ ЕООД е предало на дружеството ищец „К.л.“
ЕООД верижен булдозер срещу цена от 60 000 лв., е развален по смисъла на
чл. 87, ал. 1 ЗЗД и направеното извънсъдебно прихващане е загубило правното си
значение. Както беше посочено прихващането е способ за изпълнение чрез
погасяване две насрещни изискуеми и ликвидни парични задължения до размера на
по-малкото. В случая двете прихванати насрещни вземания са в еднакъв размер и
са погасени в цялост. Чрез това задълженията за плащане по всеки един от
договорите (договор, с който дружеството ответник „В.-2003“ ЕООД е предало на
дружеството ищец „К.л.“ ЕООД верижен булдозер и процесния
договор за продажба на дървен материал) са изпълнени и липсва правна възможност
чрез отправено близо три месеца по-късно едностранно изявление от едната страна
да бъде развален вече изпълнен договор. Съответно осъщественото прихващане не
би могло да загуби с обратна сила конститутивното си
действие.
Не
се споделя доводът, че контролираният съд е ценил доказателствата избирателно.
При внимателен преглед на първоинстанционния акт е
видно, че доказателствата са обсъдени съвкупно, съобразно действителното им
съдържание, а направените въз основа на тях изводи са логически обосновани.
С
оглед изхода на делото в полза на въззиваемото
дружество на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
следва да бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Възражението на въззивника за
намаляването им поради прекомерност е неоснователно, тъй като размерът им е под
минимума установен в чл. 7, ал. 2, т. 3 и чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така
мотивиран и на основание чл. 272 ГПК, Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, втори въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 153/05.10.2018 г., постановено по гр.д. № 1026/2017 г. по описа на РС – Самоков,
II
състав.
ОСЪЖДА
„К.Л.‘ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати на „В. 2003“ ЕООД, ЕИК *********,
сумата от 500 лв., представляваща сторените във въззивното производство
разноски.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.