№ 1878
гр. Варна, 14.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на шести
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Светла В. Пенева
Красимир Т. Василев
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20213100502386 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на Община Варна
против решение № 262281 от 15.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 12791 по описа за 2020 г.
на Районен съд – Варна, двадесет и пети състав, с което е отхвърлен предявения от Община
Варна срещу ЕЛ. Й. СТ. иск с правно основание член 422 от ГПК за приемане за установено
в отношенията между страните, че ответницата дължи заплащането на присъдените със
заповед за изпълнение № 7 от 03.01.2020 г., издадена по ч.гр.д.№ 20961/2019 г. по описа на
Районен съд - Варна, в полза на ищеца, а именно: сума от 4 516,10 лева, представляваща
дължима главница за извършени действия по премахване на преместваем обект – модулен
павилион за мебели с площ от 36,60 кв.м, разположен в имот с идентификатор *** към *** в
изпълнение на заповед на кмета на район „Одесос“ № 31 от 31.01.2018 г., сума в размер на
392,65 лева - лихва за забава за периода 20.01.2019 г. до 28.11.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /20.12.2019 г./
до окончателното изплащане; както и е осъдена Община Варна да заплати на ЕЛ. Й. СТ.
сумата от 1 380,80 лева, представляващи сторените разноски по делото, на основание член
78, алинея 3 от ГПК.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на атакуваното решение. Счита се, че въпросът чия собственост е бетонната
основа и дали имало такава е ирелевантен за изхода на спора. Твърди се, че няма значение
кой е изградил тази основа, тъй като тя е била необходима за езграждането на
1
преместваемите обекти. Не е налице доброволно изпълнение на заповедта на кмета на район
“Одесос” за премахване на обекта, поради което се е пристъпило към принудително
изпълнение, респективно въззивникът е направил разходи за премахването на обекта, които
следва да бъдат репарирани. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което
да се уважи иска.
Въззиваемата страна в срока по член 263, алинея 1 от ГПК е депозирала отговор по
така подадената жалба, с който оспорва същата и иска да бъде потвърдено атакуваното
решение като правилно и законосъобразно.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – първи
състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, и след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, както и
становищата на страните и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от
Гражданския процесуален кодекс, счита за установено от фактическа и правна страна
следното:
Ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на исковите претенции с
подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по член 417 от ГПК за процесната
сума, като по повод на издадена такава ответникът е подал възражение, обусловило
сезирането на съда за същата сума.
Твърди се в исковата молба, че на 15.01.2018 г. бил извършен оглед на място и преглед
на налични документи за преместваем обект – павилион-склад за мебели с площ от 36,60
кв.м, разположен в имот с идентификатор *** към *** в град Варна. Теренът, върху който
бил разположен обекта, е общински, а обектът - собственост на ответницата. Обектът
представлява част от модулен павилион за мебели и бил използван за склад за мебели, като
бил разположен на позиция № 97 от схемата за разполагане на преместваеми обекти на
територията на район Одесос – Варна за периода през 2013 г., 2014 г. и 2015 г.. От
длъжностни лица от районната администрация бил съставен констативен протокол /КП/ № 8
от 05.06.2017 г. за преустановяване дейността на обекта и същият бил запечатан. За
павилиона имало разрешение за поставяне №58/7 от 30.06.2015 г. , който бил подписан
лично от ответницата в качеството й на собственик на обекта. В законния тридневен срок не
било постъпило възражение срещу КП. Предвид констатациите и установените нарушения
на член 56, алинея 2 от ЗУТ и на основание член 57а, алинея 1 от ЗУТ и член 68, алинея 1,
точка 1 и точка 7 от НРППО било наредено в срок от 14 дни обектът да бъде премахнат.
Отправена била покана до ответницата за доброволно изпълнение на заповедта в 14-дневен
срок от получаването й 31.01.2018 г. и в 14-дневния срок не било постъпило възражение.
При извършена на място проверка се констатирало, че конструкцията на павилиона е
премахната, но не са премахнати бетонна настилка, върху която бил поставен павилиона,
цокъл и стълби. Пристъпило се към принудително изпълнение с възлагателно писмо от
15.03.2018 г. съгласно разпоредбата на член 70, алинея 7 от НРППО на Общински съвет -
Варна. Дължимите суми представляват извършен разход по премахване на обекта в общ
размер на 4 516,10 лева, от които 1 454,66 лева за разбиване на основа и 2 308,75 лева за
2
натоварване, транспорт и разтоварване на строителни отпадъци до терен за рекултивация.
В срока по член 131 от ГПК ответницата е депозирал писмен отговор на исковата
молба, в който изразява становище за неоснователност на иска. Процесните разходи за
премахване на обекта се оспорват по основание и размер с твърдението, че същите са
недължими. Сочи се, че от протокола за установяване завършването и заплащането на
натурални строителни и монтажни работи, който бил изготвен от дружеството- изпълнител,
правело впечатление, че за идентични по площ имоти били начислени различни цени, като
разликата достигала два пъти повече за някои обекти. Очевидно било, че начислената цена
се различавала съществено, въпреки че обектите били с една и съща площ, но нямало
доказателства, от които да се направи извод на какво се дължи тази разлика. Не било ясно
дали останалите обекти са били частично премахнати, както се твърдяло за процесния обект.
Неизяснен оставал и въпросът как за складово помещение от 36,60 кв.м се дължала сумата
от 3 763,41 лева, а за основното помещение със значително по-голяма площ от 54,90 кв.м
цената била по-малка в размер на 3 199,22 лева. Не било ясно за коя точно услуга по пера се
отнасяла претендираната сума, съответно за отделните услуги какви са начислените цени и
стойности и как са определени. Сочи се, че складовото помещение като част от мебелен
магазин не е разполагало с отделни стълби и цокъл. Твърди се, че заповедта не била връчена
на ответницата и не можело да се направи извод, че срокът за обжалване е изтекъл. От
протокола ставало ясно, че е връчено съобщение на продавачката в магазина. В заповедта
било посочено, че павилионът е част от друг обект, разположен на ъгъла на *** и ул. ”Р.”,
изпълнен от алуминиева конструкция, която е монтирана върху стоманенобетонна плоча,
изградена на приблизителна височина, която не се четяла от кота тротоар +/-0.00 като
ограждащите бетонни стени са облепени с теракотни плочки. Съгласно КП № 067 от
21.03.2018 г. било констатирано, че обектите 17 броя са били изградени върху бетонова
площадка на четири нива. На ответницата била връчена покана за плащане на 22.01.2019 г.,
като към поканата не бил представен писмен документ за извършения разход. Срещу
поканата ответницата депозирала възражение от 28.01.2018 г. Въпреки оспореното вземане
до настоящия момент ответницата нямала издаден акт за установяване на нарушение, акт за
премахване на незаконен строеж или друг документ за установено вземане. При липса на
влязъл акт за установено вземане Община Варна нямала възможност да претендира
посочените от нея вземания, тъй като липсата на такъв акт водел до невъзможност
ответницата да го оспори по съответния ред. Оспорва се, че павилионът е преместваем обект
и че е собственост на ответницата. Твърди се, че процесният обект е собственост на Община
Варна и че ответницата е плащала наем за процесния обект. Сочи се, че процесният обект е
бил част от сграда, разположена по протежението на поземлен имот, собственост на
Община Варна. Такива били констатациите на вещото лице във връзка с оспорването на
заповедта за премахване от друг наемател. Било образувано адм.д.№ 574/2018 г., което
завършило с решение, с което заповедта на кмета била отменена изцяло. Съгласно това
съдебно решение Община Варна била собственик на сградата, в която се намирал обекта на
ответницата и нямало как тя да бъде осъдена да заплаща разноски по премахване на обекта.
Въз основа на това решение се твърди, че павилионът не бил преместваем обект и не можел
3
да бъде обект на премахване като преместваем обект. По начина на изграждането му той не
притежавал характеристики да може да се отдели от повърхността и да бъде преместен в
пространството, без да загуби своята индивидуализация и да бъде използван на друго място
със същото или подобно предназначение.
Въз основа на заявление от 20.12.2019 г. е образувано ч.гр.д.№ 20961 по описа на
Районен съд – Варна за 2019 г., по което е издадена заповед № 7 от 03.01.2020 г., по силата
на която е разпоредено длъжникът ЕЛ. Й. СТ. да заплати на Община Варна сумата от
4 516,10 лева, представляваща дължима сума за невъзстановен разход за извършени въз
основа на заповед № 31 от 31.01.2018 г. на кмета на район „Одесос“ при Община Варна
разходи по премахване на павилион-склад за мебели с площ от 36,60 кв.м, разположен в
имот с идентификатор *** към *** – град Варна, сума в размер на 392,65 лева - лихва за
забава за периода 20.01.2019 г. до 28.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда /20.12.2019 г./ до окончателното
изплащане; както и сумата от 75 лева разноски в заповедното производство.
Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред първата
инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат наведени доводи, че тя е
неправилно установена, поради което и на основание член 272 от ГПК препраща към частта
от мотивите досежно фактическата обстановка.
Предявеният иск е положителен установителен с правно основание член 422, алинея 1
от ГПК във връзка с член 59 от ЗЗД, като правният интерес от търсената защита се извежда
от развило се предхождащо го заповедно производство по ч.гр.д.№ 20961/2019 г. по описа
на ВРС, по което е била издадена заповед за изпълнение по член 417 от ГПК и срещу която
ответницата надлежно е възразила. В тежест на ищеца е да докаже, че е налице намаляване
на имуществото на ищеца, увеличаване имуществото на ответника, причинна връзка между
тях, липса на правно основание за разместването на имуществените блага и липса на друг
ред за защита на ищеца.
Редът за премахване на преместваеми обекти по смисъла на член 56, алинея 1 от ЗУТ е
уреден в член 57а от ЗУТ, както и в Наредба за условията и реда за поставяне на
преместваеми обекти по смисъла на член 56, алинея 1 от ЗУТ на Община Варна.
Съгласно член 68, алинея 1 от цитираната наредба тези обекти се премахват със
заповед на кмета на общината, който определя срок за доброволното им премахване от
страна на собственика, като при неизпълнение се пристъпва към принудително премахване
на обекта за сметка на неизпълнилия собственик. Последният следва да заплати сумата на
направените разходи за премахване съобразно член 70, алинея 7 от наредбата, тъй като в
резултат на премахването неоснователно се обогатява за сметка на общината, спестявайки
си разходи до размера на обедняването на общината.
По делото няма спор, че Е.С. е била собственик на павилион за мебели с позиция № 97,
разположен на ъгъла на *** и ул. “Р.“ с вход откъм ул.“ Р.“, разположен в ПИ ***.2, който е
4
общинска собственост. Същата е разполагала с разрешение да разположи обекта върху
общинския имот до 2015 г. Със Заповед № 31 от 31.01.2018 г. на кмета на район „Одесос“ е
наредено в срок от 14 дни да бъде премахнат преместваем обект-склад за мебели с площ от
36,60 кв.м, разположен в имот с идентификатор *** към *** –град Варна и терена под
павилиона да бъде възстановен в първоначалния му вид. Безспорно по делото е и че
ответницата доброволно е премахнала конструкцията на павилиона в срока за доброволно
изпълнение. Спорът се свежда до това дали същата е имала задължение да премахне
намиращата се под павилиона бетонова конструкция, стълби и цокъл, за които Община
Варна е извършила разходи по демонтиране.
От събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите водени от ищеца се
установява, че върху целия терен, където са били разположени павилиони е била изградена
бетонова основа поради неговата голяма денивелация и за изравняване на нивото.
Същевременно се установява, че процесната бетонова основа е била трайно прикрепена към
земята и е била необходимо условие за поставяне на постройки върху нея поради голямата
денивелация на терена. Трайното прикрепване върху терена изключва възможността тази
бетонова основа да е част от разположените върху нея преместваеми обекти, тъй като
преместваем е такъв обект, който може след отделянето си от повърхността и от мрежите на
техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята
индивидуализация и възможност да бъде ползван на друго място със същото или с подобно
предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето
му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята,
както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. Очевидно е, че
бетоновата основа не отговаря на критериите за преместваем обект и не може да се
разглежда като едно цяло с такъв в конструктивно отношение. Като трайно прикрепена към
земята тази бетонова основа е собственост по приращение на собственика на терена, който в
случая е Община Варна, поради и което е крайно нелогично собственикът на преместваемия
обект да има задължение да я премахне, като извършените разходи в тази връзка не следва
да се поставят в негова тежест, а следва да бъдат поети и да останат за сметка на общината.
Изложеното води до извод, че предявеният иск се явява неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
Поради идентичните крайни изводи, до които достигна въззивният съд, то
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
Въз основа на отправеното от въззиваемата искане и съобразно разпоредбата на член
78, алинея 3 от ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати направените в хода на
въззивното производство съдебно-деловодни разноски, които съгласно представения списък
по член 80 от ГПК и доказателства за извършването им са в размер на 700,80 лева за
адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК, настоящият
5
състав на въззивния съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262281 от 15.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 12791
по описа за 2020 г. на Районен съд – Варна, двадесет и пети състав.
ОСЪЖДА Община Варна, представлявана от кмета Иван Портних, с адрес в град
Варна – бул. „Осми приморски полк“ № 43 да заплати на ЕЛ. Й. СТ. ЕГН ********** от
*** сумата от 700,80 /седемстотин лева и осемдесет стотинки/ лева, представляваща
сторените разноски по делото пред въззивната инстанция, на основание член 78, алинея 3 от
ГПК.
Решението не подлежи на обжалване на основание член 280, алинея 3, точка 1,
изречение първо от Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6