Мотиви към присъда № 260040/15.04.2021г. на Пловдивския
окръжен съд, наказателно отделение, постановена
по ВНОХД
№ 151/2021 година по описа на
същия съд
Производството
е по реда на глава ХХІ-ва от НПК.
С присъда № 260044/16.10.2020г. на Районен
съд- Пловдив, постановена по НОХД № 689/2020 г. по описа на същия съд, подсъдимият М.С.К. е бил признат за виновен в извършено на 28.07.2014 г. в гр. Пловдив, чрез
възбуждане на заблуждение, престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, като е бил
признат за невинен и оправдан по възведеното му обвинение до 13.10.2014 г. да е поддържал същото заблуждение. При условията на чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК му е било наложено наказание от осем месеца лишаване от свобода,
изпълнението на което е било отложено на осн. чл. 66 ал. 1 от НК с изпитателен
срок от три години. Подсъдимият К. е бил осъден да заплати на гражданския ищец „*“ ЕООД сумата от 4542,00 лева-
обезщетение за причинени имуществени вреди от престъплението по чл. 209, ал. 1
от НК, ведно с лихвата от датата на увреждането – 28.07.2014 г. до
окончателното й изплащане.До пълния предявен размер от 6624 лева гражданският иск е бил
отхвърлен като недоказан.
В тежест на подсъдимия са били възложени всички разноски по делото и ДТ върху уважения
размер на гр. иск.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е депозирана жалба от подсъдимия К., чрез защитника му - адв. П.Д.,
с оплакване за неправилност, необоснованост, допуснати съществени процесуални
нарушения в хода на първоинстанционното производство. Иска се отмяна на присъдата, постановяване на
оправдателна присъда, а алтернативно-
връщане на делото на първостепенния съд за ново разглеждане или намаляване
на наложеното наказание.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив счита жалбата за неоснователна. Пледира, че
възприетата от ПдРС фактическа установеност на извършеното е правилна,
съответна на наличните доказателства и от нея следва извод за несъмнена
доказаност на възведеното спрямо подсъдимия обвинение.
Представляващият ощетеното юридическо лице, конституирано като
граждански ищец по делото, също намира жалбата за неоснователна.
Пред съда жалбата се поддържа изцяло от
подсъдимия и защитника му- адв.Б., със същите оплаквания и същото искане. Аргументира
се възражение, че е налице
гражданско-правен спор, в който не са налице наказателно-правни елементи. Защитата
сочи, че отклонението от уговореното по договор място, на което е следвало да
се ползват инкриминираните вещи, не може
да обоснове изначални измамливи действия на подсъдимия, при установената по
делото негова деятелност, вкл. реализиране на
дейност в областта на строителството, заплащане на наемна цена и след
изтичане на наемния договор, подписването на запис на заповед още при сключване
на договора за сума, надвишаваща стойността на наетите от него вещи.
Пловдивският окръжен
съд, като се запозна с оплакването в жалбата, с доказателствата по делото и
след като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и извърши
цялостна проверка на невлязлата в сила присъда относно нейната правилност,
законосъобразност, обоснованост и справедливост на наложеното наказание, на основание чл. 314, ал. 1, във вр. с чл. 313 от НПК, намира за установено
следното:
I. По фактическата
страна:
След проверка на събраните по делото в
хода на съдебното следствие доказателства и преценката им поотделно и в тяхната
съвкупност, първата инстанция е приела за установено следното:
Към инкриминираната дата и към момента на
съдебното производство св. А.П. бил управител на дружество „*" ЕООД, ЕИК *.
В предмета на дейност на търговеца било включено и отдаване под наем на строителни кофражни
платна.
На 25.06.2014г. дружеството „*" ЕООД
закупило от дружеството „*" ООД 100 броя трислойни кофражни платна с размер 500/2500/21
мм. - на обща стойност 2 937,50лв. (без ДДС), а на 10.07.2014г. отново от
същото дружество закупило 84 броя трислойни кофражни платна със същия размер , на стойност 2 467,50лв. (без ДДС).
Св.
П. бил публикувал обява за отдаване под наем на кофражни платна, с посочен телефонен
номер за връзка. На неустановена по делото дата ( преди инкриминираната),
подсъдимият К. се свързал по телефона със свидетеля. Двамата провели разговор на подсъдимия да бъдат отдадени под наем 184
броя строителни кофражни платна, за което да се сключи писмен договор. Към
инкриминирания момент подсъдимият М. К. живеел в гр.София.
На
28.07.2014г. подсъдимият наел за един ден автомобил марка „Ситроен Джъмпер“ с peг. № **** от
дружество „*" ЕООД с управител свидетелят **, с уговорка на 29.07.2014г.
да бъде върнат. Подписал договор за наем и предоставил на св. * копие на
свидетелството си за
управление на МПС.
На същата дата- 28.07.2014 г., подсъдимият се срещнал със свидетеля П..
Договорили се да наеме 184 броя строителни кофражни платна за срок от 20 дни,
от 29.07.2014г. до 16.08.2014 г. Бил сключен в писмена форма договор за наем №
211/28.07.2014 г. Посочено било, че платната
ще се използват на адрес в град ( всъщност е село) *, до арматурния двор на бившето ТКЗС. При промяна на адреса, на който
е ситуиран инвентарът и на адреса и телефона на наемателя ( подсъдимия К.), последният
се задължавал в 24-часов срок да уведоми наемодателя (дружеството- собственик)
или св.П.. Договорът се съставил в два екземпляра- по един за всяка страна.
Свидетелят П. направил и ксерокопие на документа за самоличност на подсъдимия К..
Последният заплатил на П. уговорената наемна цена за срок от 20 дни. Отделно от
това подписал и „Запис на заповед“ в полза на свидетеля П. ( всъщност записът е
в полза на ощетеното юридическо лице) за сумата от 7 800 лв., в обезпечение на договора.
На 28.07.2014г., след подписването на договора, подсъдимият К. отишъл с наетия от него
автомобил на адреса на складовата база на фирма
„*" ЕООД в с.*, обл.Пловдиска, за да натовари и транспортира
наетите платна. С помощта на служителите на „*" ЕООД – свидетелите **,
които били дневна смяна на 28.07.2014г.,
платната били натоварени в наетия от подсъдимия автомобил. За предаването на
вещите била попълнена експедиционна бележка № 460. Подписали я подсъдимият М.К.
и служителят, предал платната. В нея бил отразен и регистрационният номер на
автомобила, в който били натоварени кофражните платна - per. № ****.
След
изтичането на уговорения в договора за наем срок, свидетелят П. позвънил на
подсъдимия К., за да го подсети, че следва да върне платната. Подсъдмият К. му
заявил, че иска да продължи да ги ползва, като двамата се разбрали да продължи
да плаща наем за тях. До 13.10.2014 г. подсъдимият К. плащал наем за наетите от
него кофражни платна. След сочената дата свидетелят П. започнал да звъни на
подсъдимия К., за да разбере дали ще продължи да плаща наем, или ще върне
платната. Въпреки многократните си опити не могъл да се свърже с подсъдимия. На
свой ред подсъдимият К. също не потърсил св.П.. След като не успял да се свърже
с подсъдимия К., свидетелят П. посетил посоченото в договора за наем място, на
което следвало да се използват
строителните платна, а именно в с. * арматурния двор, бившето ТКЗС. Там
установил, че изобщо няма строителен обект, нито по нещо личало да е имало
такъв.
В описаната
част възприетата от ПдРС фактическа
установеност на извършеното е правилна, съответна на изводимото от подлежащите
на кредитиране доказателства и се споделя изцяло от настоящия съдебен състав. Следва
да се отбележи, че в тази част тя не се и оспорва от подсъдимия и защитата му.
Мотивите са споделяеми и в частта, че в
противоречие с уговореното в сключения между страните договор, подсъдимият К. закарал
платната не в с.*. Според настоящия съд неправилно е прието, че той заминал в неустановена по делото посока и
разтоварил платната на неустановено в хода на разследването място. На първо
място следва да се констатира, че съобр. самия договор предназначението на
местодомуването на платната не било в цитирания арматурен двор, а „ до“ него. За
това обстоятелство са налице необорени свидетелски показания, че подсъдимият се
отправил с натоварените платна, съпровождан и от приятелката си св. * ( от
показанията й не може да се направи еднозначен извод, че това е било в с. * „ до арматурния двор, бивше ТКЗС) към
място, където следвало да започне
дейност. То представлявало „празно
поле“. Там подсъдимият разговарял с чакащи го неустановени по делото лица, не
постигнали съгласие и очакванията за
строителство на обект не се потвърдили. Веднага напуснал мястото и закарал платната в гр. София, където ги
разтоварил в предварително нает от него гараж. Дали след това са откраднати или
не оттам, както правилно е приел и ПдРС, е извън предмета на делото.
ІІ.
По доказателствата:
В
преобладаващата част са споделяеми мотивите на първостепенния съд и относно
доказателствената обезпеченост на възприетата фактическа обстановка.
Правилно са били кредитирани изцяло показанията на св. А.П.,
депозирани в хода на съдебното следствие (л.79-л.80 НОХД№689/2020г.). От тях се
установяват: предмета на дейност на „*" ЕООД, сключването на договор с
подсъдимия за наем на принадлежащи на търговеца движими вещи и предаването им;
отразяването в договора и на мястото, където наемателят ще ползва вещите;
невръщането им в договорения срок с последващи телефонни разговори между
страните; извършени след изтичането на първоначалния срок плащания от
наемателя, а след това- преустановена възможност за контакт с него и невръщане
на наетите вещи. Установява се, че при сключването на договора е бил подписан
от наемателя и запис на заповед в полза на наемодателя. Останалата част от
фактите, изводими от показанията на този свидетел се съдържат не в депозираните
такива пред съда ( както неправилно е прието), а в присъединените от
първостепенния съд по реда на чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.1 и т.2, предл. 2-ро от
НПК показания на свидетеля от досъдебното производство (т. 1 л. 22-23 ДП).
Внимателният прочит на изразеното от страните и определението на ПдРС на л. 80
от НОХД№689/2020г. сочи, че показанията на свидетеля от този разпит са били
присъединени изцяло. От тях се установяват количеството предадени на подсъдимия вещи – 184 броя дървени трислойни платна;
датата на предаване – 28.07.2014г.; наемната цена- 598 лв.; натоварването в
автомобил на подсъдимия; обаждането от свидетеля след изтичане на договорения срок
и постигнатото споразумение подсъдимият
да продължава да ползва платната, срещу допълнително заплащане, което било
приблизително в размер на 897 лв. и
сумата била заплатена. В по- късен момент
подсъдимият не върнал платната и престанал да се отзовава на телефонните
повиквания. Следва да се констатира, че
в този пръв проведен по делото разпит на св. П. той не сочи изобщо заявеното пред
съда като най- важно ( според него) условие на договора- вещите да се ползват
на конкретното място. Доколко съществен
елемент от договора е мястото на ползване на наети движими вещи е юридически, а
не фактически въпрос и в този смисъл виждането на свидетеля, заявено в хода на
съдебното следствие и изцяло безкритично възприето от първостепенния съд е
въпрос по правото, а не по фактите.
Първоинстанционният
съд е пропуснал да констатира, че са налице и други разпити на същия свидетел в
хода на досъдебното производство, за които
е съществувало същото правно
основание за приобщаването им към
доказателствената съвкупност. Само по този начин може да се избегне
избирателността при събирането и проверката на доказателствата и се обезпечава изграждането на вътрешното
убеждение в съответствие с принципите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 ал. 5 от НПК.
В хода на реализираното от въззивната инстанция съдебно следствие беше
проведен допълнителен разпит на св. П.. Поради заявена липса на спомен като
доказателство по делото бяха присъединени изцяло по реда на чл. чл. 281 ал. 5
вр. с ал. 1 т. 2 от НПК и неприсъединените му от ПдРС показания от досъдебното
производство, депозирани съответно на 16.06.2017 г. (т.2 л. 13-14 дос. призв.).
Въззивният съд ги кредитира. След прочитането им свидетелят ги потвърди. В хода
на досъдебното производство свидетелят е разпитван в моменти, по- близки до
възпроизвежданите събития и е логично в хода на съдебното следствие показанията
му да са лишени от първоначалната конкретика. От тях се установяват непротиворечиво заявените и в
предходния разпит от ДП факти относно датата на сключване на договора, предмета
му, страните по него, невръщането на платната в сочения в договора срок и
следващи това невръщане плащания от подсъдимия, които престанали, невръщането
на вещите на допълнително договорената дата 13.10.2014 г. След този дата свидетелят
посетил соченото в договора място за употреба на вещите, не ги намерил там, не
открил и следи от строителни дейности. От
присъединените на соченото по- горе процесуално основание показания на същия
свидетел от 25.07.2017 г. ( л. 17-18 т. 2 дос. произв.), които настоящият
състав по вече изразените съображение също възприема, се установява категоричната увереност на
свидетеля, че до 13.10.2014 г. подсъдимият е заплащал наем за ползването на инкриминираните
вещи. Следва да се констатира, че макар
свидетелят, в качеството на едноличен собственик и представляващ ощетеното
юридическо лице- гр. ищец да е заинтересован от изхода на делото, то
показанията му са в съответствие с останалите подлежащи на кредитиране
доказателства. Относно основните включени в предмета на доказване факти те са и
последователни. Следва да бъдат
кредитирани изцяло, с изключение на твърдението му, че най- важната клауза по
договор е било мястото, където ще се ползват вещите. Вече бе обсъдено, че се
касае за негова субективна оценка, заявено при втория му разпит по делото и при
последващите.
Правилно проверяваният съд е
възприел с доверие показанията на свидетелите ** (л.80 и л.81 от НОХД № 689/2020
г. ПдРС) и ** (л.81 от НОХД № 689/2020 г. ПдРС), депозирани в хода на съдебното
следствие. Към инкриминираната дата и двамата били общи работници в „*"
ЕООД и в това си качество фактически предали чрез натоварване инкриминираните
184 броя дървени трислойни кофражни платна в МПС, управлявано от подсъдимия. С
оглед изминалия продължителен период от събитията до разпита пред съда, при наличието на
основанията за това, са били възприети, като депозирани по- близко до инкриминираната
дата показанията на свидетелите от досъдебното производство, присъединени към
доказателствената съвкупност по реда на
чл.281, ал.5, вр. ал.1 т.2, предл.2-ро от НПК. Налице са несъществени противоречия между
заявеното от двамата за обстоятелството дали подсъдимият сам е натоварил
платната или е бил подпомогнат от двамата свидетели. В крайна сметка важното е,
че и двамата сочат въз основа на представен им договор и след обаждане от
свидетеля П. инкриминираните вещи да са били
предадени на „момчето“, донесло им договора. Следва да се констатира, че
трудовата ангажираност на свидетелите в дружеството- граждански ищец не е повлияло на добросъвестността им при
възпроизвеждане на възприетите от тях факти. Показанията им са не само взаимно
допълващи се, но и подкрепени от приложените по делото писмени доказателства.
Относими към включеното в
предмета на доказване по делото са и показанията на св. ** (л.82 от делото НОХД
№ 689/2020 г. ПдРС), от които се установява, че на 28.07.2014г., подсъдимият К.
наел под наем от дружество „*" ЕООД, управлявано от свидетеля, автомобил „Ситроен Джъмпер“ с peг. № ****, за което
подписал договор за наем. МПС, съгласно уговорката, подсъдимият върнал на
другия ден - на 29.07.2014г. Като депозирани по- близо до инкриминираната дата
и потвърдени от свидетеля след прочитането им основателно са били възприети и показанията на свидетеля от досъдебното
производство, присъединени по реда на чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.2, предл.2-ро
от НПК.
Споделяемо е виждането на ПдРС,
че от показанията на св.*(л.83 от НОХД № 689/2020 г. ПдРС ) се установява липса на данни за каквато и да
е дейност, осъществявана от подсъдимия К. или свързано с него търговско
дружество в с. *, в арматурния двор, бившето ТКЗС. Неправилно съдът е игнорирал отчасти показанията й, в които
сочи, че „до Стопанския двор в с. *“, в който управлявано
от нея дружество е имало обект, „ има много други имоти… има и други фирми в
самия стопански двор“, „.Има и втори стопански двор в с. *“. Т.е. от
показанията на тази свидетелка не може да се направи единствен извод за
невъзможност да е имало уговорка между
подсъдимия и други стопански субекти за
дейност, включваща употребата на инкриминираните вещи в близост до имота,
притежаван от управляваното от свидетелката предприятие- „до“ него.
Изцяло са кредитирани, като депозирани
от незаинтересовани от изхода на делото свидетели показанията на св. ** (л.83
от НОХД № 689/2020 г. ПдРС) и ** (л.84 от НОХД № 689/2020 г. ПдРС). Изводът, че от тях се установява майка
им – ** към 2014г. да е отдавала под наем гараж, находящ се в гр.София, ул.„**“
№ *, но нито наемодателката, нито разпитаните по делото нейни дъщери са влизали
в наетия имот и имат впечатления относно това какви вещи са държани там от
наемателя, е правилен. В допълнение
следва да се констатира, че не може да се направи доказателствено обоснован
извод заявеното от св. ** лице- *, което по данни от майка й е било наемател на
един от двата отдавани под наем гаража, да касае именно подсъдимия.
Свидетелката сочи, че майка й е споделила за такова лице, съобщила й е за
показана й при посещение от полицейски служител снимка на лице, което
разпознала като свой наемател. Тъй като по делото не е извършено разпознаване
на подсъдимия от лицата, имащи отношение към отдаваните под наем гаражи, а
визуална представа за наемателя е имала само
намиращата се в преклонна възраст, в тежко здравословно състояние и поради това
неразпитана по делото възрастна жена, не може да се приеме, че този „*“ е
подсъдимият по делото. Твърдения относно местонахождението на наетия от
подсъдимия гараж, които да го съотнесат към описвания от двете свидетелки, не
се съдържат и в показанията на св. **
и **. Крайният извод на проверявания
съд, че от показанията на свидетелите **
и ** по никакъв
начин не се установява същият гараж да е бил отдаван под наем на подсъдимия К.,
още повече – какви вещи са съхранявани в него и дали последните не са били
предмет на противозаконно отнемане, е правилен.
Неправилно ПдРС е отхвърлил
изцяло показанията на св. * (л.95 от НОХД № 689/2020 г. ПдРС), като крайно
неправдоподобни. Заявеното от нея, че е пътувала с бус, с който подсъдимият е
откарал наетите платна от склада на наемодателя, като сочи и името на фирмата-
„*“, не е нелогично, както е приел първостепенния съд. Необорени от други
доказателства по делото са и твърденията й, че
подсъдимият взел кофражните платна от дружество „*“, с намерение да се
използват за някакъв обект, но когато пристигнали на обекта, който бил едно
„празно поле“, подсъдимият разговарял на място с непознати за нея хора, след което закарали
платната в гараж в гр.София. Необорени от доказателствата по делото са и
показанията й, че и към онзи момент, и към момента на разпита й пред съда
подсъдимият се е занимавал със строителна дейност. Заявеното, че от подсъдимия
е разбрала за последваща кражба на същите платна, е производно доказателство и
не са налице допустимите основания за ползването му. То е в противоречие и със
соченото за същия факт от св. *. Фактът,
че св.* живее на семейни начала с подсъдимия К. действително налага обсъждането на възможна
нейна заинтересованост от изхода на делото. Но това, според съдебната практика
( вкл. Решение № 156 от
5.01.2021 г. на ВКС по н. д. № 641/2020 г., I н. о.), не би могло да е единственият критерий при
преценка на достоверността на показанията й и не е достатъчно основание за
изразената от ПдРС категоричност за дискредитирането им. Свидетелката не
обслужва защитна линия на подсъдимия. Той се е възползвал от правото си да не
дава обяснения. От значение в случая е, че не са налице оборващи показанията й
доказателства. Заявеното, че с натоварените платна са отишли в непознато й ( и
неназовано) село, където подсъдимият на „ празно поле“ е разговарял с непознати
й хора, които са ги очаквали, не очертава противоречие с правилата на
формалната логика, какъвто извод е направен от ПдРС. Строителна дейност с
кофражни платна е възможно да се извършва и на неоживено място, вкл. на „ празно
поле“. Не е нелогично и нежеланието да
се оставят на безлюдно място вещи, които
са на значителна стойност. Необорено от доказателствата по делото и логично е и
твърдението на свидетелката, че кофражните платна били разтоварени в гараж в
гр.София.
Неправилно са били отхвърлени
изцяло и показанията на свидетеля ** (л.94 от НОХД № 689/2020 г. ПдРС). Той
описва необорено от доказателствата по делото, че и към инкриминираната дата, и
към датата на разпита му подсъдимият е осъществявал строителна дейност,
известно му било и наемането на гараж в София от „някаква бабичка“. Макар свидетелят * да е баща на св.*, която живее
на семейни начала с подсъдимия К., в посочената по- горе част показанията му не
са оборени от останалите налични по делото доказателства, не са нелогични и няма основание да се дискредитират. Твърдението
му, че лично е възприел факта, че
гаражът е разбит, не следва да се кредитира. Той сочи в този момент да е бил
заедно с дъщеря си ( свид. *), тя не твърди подобен факт.
Стойността на инкриминираните
вещи е установена от заключението на приетата по надлежния процесуален ред
оценъчна експертиза (т. 1 л.40 – 41 от досъдебното производство). Към датата на
извършване на престъплението средната пазарна цена на инкриминираните 184 броя
дървени трислойни кофражни платна с размер 500/2500/21 мм. е била 4542,00 лева.
Заключението е компетентно изготвено, от лице с необходимите специални знания и
опит в съответната специализирана област. Кредитирането му е обосновано и
правилно.
Обосновано и правилно не е
кредитирано заключението на приетата по
делото оценъчна експертиза (л.36 - 37 от т.1 на досъдебното производство),
съгласно което стойността на инкриминираните 184 броя кофражни платна била 7170
лева. При разпита пред съда (л.105 от НОХД № 689/2020 г. ПдРС) вещото лице е пояснило, че цената от 7170 лева касае
метални кофражни платна, не дървени такива.
На кредитиране подлежат и приложените
и приети по делото писмени доказателства: заверено копие договор за наем № 211/28.07.14г.
между „*“ ЕООД и подсъдимият К. (л.6 от т.1 на досъдебното производство), ведно
с копие на личната му карта (л.7 от т.1
на досъдебното производство), експедиционна бележка № 460 (л.8 от т.1 на
досъдебното производство), от които се установява, че на 28.07.2014г. именно
подсъдимият К. е получил фактическата власт върху инкриминираните вещи- 184
броя дървени трислойни кофражни платна; 2 броя фактури с получател „*“ ЕООД (л.15-16
от т.2 на досъдебното производство), от които се установява придобиването на
същите кофражни платна от последното дружество; договор за наем на МПС от
28.07.2014г. (л.27 от т.2 на досъдебното производство), от който се установява,
че в периода 28-29.07.2014г. подсъдимият К. е ползвал автомобил марка „Ситроен Джъмпер“ с peг. № ****.
Несъществуваща доказателствена сила за включени в предмета на делото факти е
придадена на приложените по делото писма от Кмета на с.*. В писмото на л.101 от
НОХД № 689/2020 г. ПдРС се сочи липсата (
за Кмета) на данни лица и търговски дружества да се извършвали дейност,
свързана със сглобяеми къщи на територията на селото, а от писмо на л.113 от НОХД
№ 689/2020 г. ПдРС се установяват известните му търговски субекти, извършвали
стопанска дейност на територията на бившето ТКЗС, сред които няма данни да е
подсъдимият. Следва да се констатира, че е житейски нелогично кметът на
населеното място да знае за всички нереализирани и реализирани намерения на
стопански субекти в района му. Дори и да се приеме за доказано, че никога никой
не е обмислял в района на това населено място да се извършва строителна (което
настоящият съд не приема), то това само по себе си, нито в съвкупност с
останалите доказателства по делото не формира изразеният от ПдРС извод, че е в
подкрепа на обвинението. На кредитиране подлежат и формално възприетите, но
необсъдени от проверявания съд други писмени доказателства, вкл. справките за съдимост на подсъдимия, заверено
копие на запис на заповед (л. 15 т. 1 от дос. призводство), подписан от
подсъдимия по делото в полза на ощетеното юридическо лице- наемодател за сумата
от 7 800 лв., характеристична справка, справка от Търговския регистър, че
подс. К. е вписан като собственик и
управител на „*“ ЕТ с предмет на дейност включващ строително- довършителни дейности, договор за
наем на автомобил, страна по който е подсъдимия.
ІІІ. По правните изводи.
При възприетата по делото
фактическа установеност на извършеното, неправилно е прието от ПдРС, че е несъмнено доказано възведеното
спрямо подсъдимия М.С.К. обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1
от НК, изразило се в това, че на 28.07.2014 г. в гр. Пловдив, с цел да набави
за себе си имотна облага е възбудил заблуждение у А.З.П.,с ЕГН ********** ***,
че наема 184 броя дървени трислойни кофражни платна с размер 500/2500/21 мм. за
временно ползване на обект в с. *, до арматурния двор, бившето ТКЗС, и с това е
причинил имотна вреда на фирма „*“ ЕООД – гр. Пловдив в размер на 4542,00 лева.
Пред въззивния съд се навеждат
основателни оплаквания, че е налице гражданско правоотношение и установеното по
делото поведение на подсъдимия на инкриминираната дата не съдържа отклонения от
задълженията и правата му като страна по
действителен договор.
От доказателствата по делото
е несъмнено установено, че на 28.07.2014 г. подсъдимият К., по силата на сключен в гр. Пловдив писмен
договор, е получил фактическото владение върху 184 броя дървени трислойни
кофражни платна с размер 500/2500/21 мм., собственост на „*“ ЕООД – гр.
Пловдив.
Съдебната практика е последователна
във виждането ( вкл. Решение № 64 от
5.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 2005/2014 г., I н. о., Решение
№ 193 от 10.12.2018 г. на ВКС по н. д. № 644/2018 г., III н. о., Решение № 282 от 6.06.2012 г. на ВКС по н. д. №
867/2012 г., III н. о. и др.), че договорните отношения могат да бъдат
използвани като способ за измама, тъй като деецът поначало няма намерение да
изпълни задълженията си по тях. За установяване изначалната липса на такова
намерение към момента на сключване на договора, е необходимо в рамките на
повдигнатото обвинение да се извърши комплексна оценка на всички обстоятелства,
обусловили възникването на облигационната връзка, конкретното съгласие на
съконтрахента, развитието на облигационното отношение, причините, довели до
неизпълнение и прочие. При извършената от настоящия съд оценка на визираните
обстоятелства не може да се направи извод, че подсъдимият К. е действал изначално
не с оглед действително намерение да участва добросъвестно в наемно правоотношение,
а е сключил договора с цел да възбуди у свид. П. невярна представя и да го мотивира от името на търговеца да му
предаде инкриминираните вещи.
Договорът
за наем е неформален договор, правната уредба за който се съдържа в чл. 228-239
от ЗЗД. В чл. 232 от ЗЗД са регламентирани императивно правата и задълженията на
наемателя. Законово установените задължения са да си служи с вещта за определеното
в договора ползуване, а при липса на такова - съгласно предназначението й и да
плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуването на вещта. Тъй като
съобр. чл. 20а ал. 1 от ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги
сключили, следва да се обсъди дали подсъдимият с неизпълнението на 28.07.2014
г. на клауза от договора относно конкретното място на ползване на вещите- в с. *, до арматурния двор, Бившето ТКЗС- р.
І от договора и р. V т. 6.6, е поставил началото на причинно- следствения процес
между въвеждане на наемодателя в заблуждение относно действителните си
намерения и претърпени от последния имуществени вреди. В първите депозирани по
делото показания свид. П. не сочи като фактор, отразил се на решението му да
сключи договора мястото на ползване на платната. В последващите такива,
депозирани повече от две години след инкриминираните събития, отдава на това обстоятелство изключително
значение за сключване на договора и
фактическо предаване на вещите. Но изводът относно действителните
намерения на подсъдимия в този момент не могат да се основават само на
променливо заявената от свидетеля субективна оценка относно тежестта на една от
клаузите в договора, а следва да се основава на всички доказателства относно
поведението на подс. К. преди, по време и след
вземането на кофражните платна.
От една
страна е установено, че по причини, изводими от кредитираните от настоящия съд
показания на свид. *, той не е ползвал вещите на договореното място. Първоначално
те са били закарани до необезопасено и безлюдно място, но след проведени там
разговори между подсъдимия и неустановени по делото лица не се постигнало
съгласие и вещите са били транспортирани още същия ден до гр. София.
Неизпълнение на обсъжданата договорна разпоредба несъмнено е налице.
Подсъдимият не е уведомил наемодателя, че поради настъпили след сключването на
договора обстоятелства наетите вещи няма
да са на упоменатото в договора място.
Това неизпълнение не може да се приеме, че му е било предварително известно
и е предшествало сключването на договора. Дори и в този случай, то не установява
изначално обективирано от подс. К. намерение да не е добросъвестна страна по наемно
правоотношение.
От
значение за преценката какви са били действителните му намерения към момента на
сключване на договора и получаване на инкриминираните вещи са и следните
несъмнено установени по делото обстоятелства:
След
изтичане на договорния срок- на 16.08.2014 г., до 13.10.2014 г. подсъдимият, след постигната взаимна
договореност със св. П., е продължил да
заплаща наемна цена. Договорът е бил действащ до втората посочена дата, тъй
като при условията на чл.
20а, ал. 2 ЗЗД е изменен по взаимно съгласие на страните относно срока на
действието му. Провеждани са били телефонни разговори на всеки 10 дни между
подсъдимият и св. П., договаряно е удължаването на договора, подсъдимият е
отивал в офиса на търговеца и лично е заплащал наема за допълнително удължения
период. След 13.10.2014 г. наемодателят,
по силата на обезпечаващия го при
неизпълнение запис на заповед, е могъл да предприеме съответните действия за
постигане на обезпечителния ефект. В
момента на сключване на договора, в офиса на търговеца и преди получаване на
вещите подсъдимият К. е подписал запис
на заповед. Не може да се приеме, че в съзнанието му е имало формирана представа
за набавяне на имотна облага. Той е получил след това като наемател движими вещи на стойност
4 542 лв.(установена от заключението на кредитираната от съда експертиза).
В момента на сключване на договора е
заплатил сумата от 598 лв. Тази сума ПдРС е приел за платена, но не е приспаднал
от паричното изражение на увреждането. Не
е изложил мотиви и защо приема, че тя и допълнително заплатената сума от 897
лв. не са относими към възприетите имуществени вреди от деянието. Ако
подсъдимият К. не е имал намерение да се задължи като наемател, то платеното от
него има характер на частично възстановяване на имуществената вреда и с размера
на посочените суми собственикът на вещите не е увреден. При подписването на договора и преди
получаването на вещите подс. К. се е задължил допълнително безусловно за още 7 800 лева, подписвайки запис на
заповед в полза на наемодателя. Записът е имал обезпечаващ наемодателя ефект, като
е гарантирал не само обезвъзмездяването му изцяло в случай на
неизпълнение, но и го е обогатявал с недоговорен между страните, но включен в
стойността на обезпечението значителен размер
на неустойка.
В своята
съвкупност описаните факти сочат, че при невръщане на вещите (каквото изначално
намерение се твърди от прокурора и е възприето от проверявания съд),
подсъдимият К. би понесъл неблагоприятни за него имуществени последици, в
патримониума му би настъпило обедняване, а не обогатяване. Елемент от
фактическия състав на престъплението по
чл. 209 от НК е преследвана цел за лично (според възведеното обвинение) материално облагодетелстване по престъпен начин. От това логично следва, че
при фактически установено задлъжняване на подсъдимия над размера на
инкриминираните вещи този елемент не е налице.
В
изпълнение на договора, след устното му удължаване между страните, той е заплащал наемна цена до 13.10.2014 г. Това
на самостоятелно основание компрометира обвинителната теза, че в момента на
сключване на договора не е имал намерение да се задължи по него.
Неизпълнението
на договора в частта относно връщането на вещите след изтичане на договорения
срок (в случая след 13.10.2014 г.) е несъмнено установено по делото. Но липса
на такова намерение е необходимо да съществува изначално, към момента на
договарянето, а не в последствие, най-малкото поради това, че прекият умисъл и
користната цел като аспекти на субективната страна на измамата следва да са
налични към този момент. В случая, към 28.07.2014 г. и до 13.10.2014 г.
подсъдимият не е бил недобросъвестен. Настъпилите вреди за ощетеното юридическо
лице не са от това, че вещите не са ползвани на договореното място, а от
невръщането им. Намерение да не върне наетото подсъдимият е обективирал след
13.10.2014 г., а не на инкриминираната дата.
Заявеното
от св. П., че мястото на използване на наетите вещи е най- важната клауза от
сключения наемен договор, има субективно- оценъчен характер. Тази клауза и
действителната тежест на неизпълнението й следва да се оценяват комплексно, с
оглед всички клаузи на договора, регламентацията в ЗЗД и последствията от неизпълнението на поетите
задължения. Наемателят е бил длъжен да ползва вещите според предназначението
им, да полага за тях грижата на добър стопанин, да плати наемната цена и след
изтичане на срока на договора да ги върне. Не се установява преди сключване на
договора, въз основа на който са му били предадени вещите, подсъдимият да не е
имал намерение да изпълни сочените задължения. Не се установява и изначално да
е искал да ги ползва на място, различно от упоменатото в договора. Дори и
хипотетично да се приеме, че намерението му е било такова, то от това не биха
настъпили като пряка и непосредствена
последица негативните имуществени вреди за ощетеното юридическо лице, които са обективен
признак на престъплението. Следва да се констатира още, че в първоначалните си
показания, депозирани на 09.01.2015 г. в хода на досъдебното производство
(присъединени по надлежния процесуален ред), самият свидетел П. не сочи
конкретна изключителна тежест на клаузата за мястото на ползване на вещите. Такова
значение, възприето и от прокурора в ОА,
и от ПдРС в проверявания съдебен акт, е намерило отражение в последващите
разпити, реализирани след години. Според
настоящият състав на съда, по изложените по- горе съображения, тази клауза не е
имала решаващата сила за мотивиране на представляващия ощетеното юридическо
лице относно предаване на вещите на подсъдимия. Възведеното спрямо подсъдимия
обвинение е за изпълнителната форма на престъплението възбуждане на заблуждение.
Тя не е доказана.
Елемент от
фактическия състав на престъплението е и формирана представа в съзнанието на
извършителя, че с действията си ще увреди имуществено другиго, в случая „*“
ЕООД. С оглед направената по- горе констатация за плащания от подсъдимия и
подписване на запис на заповед, в съвкупност значително надвишаващи стойността
на инкриминираните вещи, не може да се направи доказателствено обоснован извод той
да е съзнавал, че ползването на платната не на посоченото в договора място ще
доведе до имуществени вреди за собственика им.
Не е
доказана и изискуемата от закона цел - получаване на материална облага, при
кумулативната даденост на отсъстващо намерение за поемане на облигационни
тежести и за изпълнение на договорни задължения, още в момента на постигнатия
между страните консенсус- обстоятелство, което отграничава фактическия състав
на наказателно-правната измама.
Пловдивският окръжен съд намира, че в рамките
на възведеното обвинение не са налице основанията на чл. 337 ал. 1 т. 2 от НПК
за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия К. за реализиране след
сочената дата -28.07.2014 на евентуално друго престъпление от общ характер. Правомощията
на въззивния съд по този процесуален ред могат да бъдат упражнени само в
хипотезите, при които липсва съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението. Дали поведението на подсъдимия съдържа съставомерните признаци на
друго престъпление от общ характер е извън вменените му с обвинителния акт факти и обстоятелства и с оглед стандартите на чл.
6, т. 3, б. "а" и б.
"б" от ЕКЗПЧОС за осигуряване на справедлив съдебен процес, в
практиката на ВКС осъждането по непредявено обвинение неизменно се оценява като
особено съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.
348, ал. 3, т. 1, вр. ал.
1, т. 2 от НПК, сериозно накърняващо правото на защита на осъдения.
С оглед на
гореизложеното, настоящият състав на съда намира, че възведеното спрямо подсъдимия
обвинение не е доказано. На основание чл.334,
т.2, вр. чл.336, ал.1, т.3 от НПК обжалваната присъда № 260044/16.10.2020 г. на Районен съд гр.Пловдив,
постановена по НОХД № 689/2020 г. по описа на същия съд следва да бъде отменена. Подс. М.С.К. следва да бъде признат
за невинен в това, на 28.07.2014 г. в гр. Пловдив, с цел да набави за себе си имотна облага да е възбудил заблуждение у А.З.П., с ЕГН **********, че наема 184 броя дървени трислойни кофражни платна с размер 500/2500/21 мм. за временно ползване на обект в
с. *, до арматурния
двор, бившето ТКЗС, и с това да е причинил имотна вреда на „*“ ЕООД – гр. Пловдив в размер на 4542,00 лева. На
осн. чл. 304 от НПК подс. К. следва да бъде оправдан по възведеното обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал.
1 от
НК.
Тъй като
предявеният спрямо подс. М.К. от гражданския ищец „*“
ЕООД, чрез неговия представляващ А.П. граждански
иск за причинени имуществени вреди се основава
на деликтна отговорност, претендираните такива вреди от престъплението по чл. 209,
ал. 1 от НК са неоснователни и недоказани. Гражданският иск следва да бъде отхвърлен
изцяло, като
неоснователен.
Направените
по делото съдопроизвоствени разноски следва да останат за сметка на Държавата,
а направените разноски от гражданския ищец за повереник следва да останат за
негова сметка.
В останалата
част присъдата не е обжалвана и не са налице основания за отмяната й.
Воден от горното, Пловдивският окръжен съд постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ....................
ЧЛЕНОВЕ: 1. .......................
2. .......................