Р Е Ш Е Н И Е
№….........../09.05.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 3774 по описа на съда за 2018 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.к.н.п.з.”
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, действащо чрез юрк. Н.С., срещу Е.К.Т.,
ЕГН **********,***, искове за приемане за установено в отношенията между
страните, че в полза на дружеството - ищец съществуват вземания против
ответника в размер на следните суми: сумата от 367,97 лева, представляваща неизплатена главница по договор за
паричен заем № 5270689, сключен на 25.05.2016 г. между „В.К.” ООД и Е.К.Т., вземанията
по който са прехвърлени от „В.К.” ООД н. „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК *** по силата
на приложение № 1 от 29.03.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.12.2016 г.; сумата от 32,02 лева, представляваща договорна лихва за периода от 09.05.2016
г. до 07.11.2016 г.; сумата от 255,98
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
сумата от 250 лева, представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение и сумата от
35,77 лева, представляваща дължима
лихва за забава за периода от 07.11.2016 г. до 22.06.2017 г., за които суми са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 8738/2017г. по описа на Районен съд – Варна, 31-ви
състав.
С влязло в сила определение № 5002/03.05.2018 г.,
постановено по делото, производството е
прекратено в частта по предявените установителни искове за
вземанията по процесния договор за паричен заем за главница, неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просроченото задължение и за мораторна лихва, като предмет на разглеждане е останал само предявеният иск за договорна
възнаградителна лихва по кредита в размер на 32,02 лв., начислена за периода от
09.05.2016 г. до 07.11.2016 г.
По твърдения в исковата молба, на
25.04.2016 г. между „В.К.” ООД, в качеството му на заемодател, и Е.К.Т. – заемополучател, е сключен договор за паричен заем № 5270689
за сумата от 500 лв., която последната се задължила да върне, ведно с договорна
възнаградителна лихва в размер на 60 лв., на 14 равни погасителни вноски, всяка
от които в размер на 40 лв., в срок до 07.11.2016 г. Ищецът твърди, че сумата
по заема е усвоена в търговски обект от клоновата мрежа на „Изипей“
АД. Поддържа, че ответницата е извършила плащания по договора в общ размер на
263,40 лв., с която сума са погасени частично дължимите суми по заема, в това
число и договорната възнаградителна лихва, като неизплатената част от същата
възлиза в размер на 32,02 лв., начислена за периода от 09.05.2016 г. до
07.11.2016 г.
Твърди, че по силата на приложение № 1 от 29.03.2017 г. към рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. „В.К.” ООД е прехвърлил в полза на ищеца вземането за главница по договора
за заем, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Излага, че за посочената сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 8738/2017г. по описа на Районен съд –
Варна, 31-ви състав, връчена на длъжника (настоящ ответник) по реда на чл. 47,
ал. 5 ГПК.
По изложените съображения моли за уважаване на предявения иск и претендира
присъждане на съдебни разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител.
В срока по чл. 131 ГПК
ответницата, чрез назначения й
особен представител, е депозирала отговор на исковата молба, в
който оспорва предявения иск като неоснователен. Релевира
възражение за недействителност на сключения договор, поради противоречие с
императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК, в това число, че договорът не е на
разбираем език, не е посочен еднозначно ГЛП и ГПР и методиката за тяхното
изчисляване, липсва информацията по чл. 11, ал. 1 ЗПК. Намира за нищожна
клаузата, в която е уговорена възнаградителната лихва
по заема. Оспорва обстоятелството, че заетите средства са усвоени от
ответницата. Оспорва също активната материалноправна
и процесуалноправна легитимация на ищеца, с твърдения, че не е установен
предметът на договора за цесия и длъжникът не е уведомен за прехвърлянето на
вземането преди депозиране на заявлението в съда, като счита за невъзможно
уведомяването му чрез връчване на препис от исковата молба, доколкото същият се
представлява от особен представител в производството по делото.
По изложените
съображения моли за отхвърляне на предявения иск.
В открито съдебно
заседание особеният представител поддържа отговора и направеното в него искане.
Отделно излага аргументи за недопустимост на предявения иск поради разминаване
между индивидуализацията на вземането в издадената заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК и в депозираната искова молба.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Положителният
установителен иск, с който съдът е сезиран, е допустим, доколкото са
налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на правото
на иск, както и специалните такива (съгласно т. 10а от Тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2013
г., ОСГТК на ВКС), свързани с реда за търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК. Последните се установяват от материалите
по приобщеното ч. гр. д. № 8738/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, 31-ви
състав, от които е видно, че въз основа на подадено на 27.06.2017 г. заявление
от „А.з.к.н.п.з.” ООД срещу Е.К.Т. е издадена заповед № 8454/16.10.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за процесната сума. Заповедта е
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в указания едномесечен
срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил установителния
иск, предмет на настоящото производство.
Съдът намира за
неоснователни възраженията на особения представител на ответника за
недопустимост на иска поради липсата на идентичност между вземането, заявено в
заповедното и в исковото производство. Действително, в петитума
на исковата молба погрешно е посочен крайният период на лихвата до 2017 г., но
навсякъде в обстоятелствената част на исковата молба вземането е
индивидуализирано като възнаградителна лихва за периода от 09.05.2016 г. до
07.11.2016 г., както е заявено в заявлението по чл. 410 ГПК и отразено в
издадената заповед за изпълнение. При това положение, доколкото исковият процес
се явява продължение на заповедното производство, претенцията е надлежно
индивидуализирана и допустима.
Основателността на предявения иск с правно основание
чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, е
обусловена от следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно:
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между „В.К.“ ООД и ответницата по договор за кредит, изпълнението на поетите от кредитора
задължения по договора, тоест предоставянето на заемната сума, настъпила изискуемост
на задължението в претендирания размер и неизпълнение на същото, както и сключването
на договор за цесия между „В.К.“ ООД и ищеца и уведомяването
на длъжника за това. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената
тежест в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест
на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на положителните факти,
пораждащи съдебно предявеното вземане. По отношение на неизпълнението, което
като отрицателен факт от действителността, е достатъчно твърдението на ищеца,
като ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния
факт, който го изключва, а именно точно изпълнение.
Доколкото ищецът черпи активната си материалноправна
легитимация от договор за цесия, съдът намира, че на първо място следва да
обсъди събраните в тази връзка доказателства, респективно да се произнесе по
наведените от ответната страна възражения, касаещи валидността на прехвърлянето
и неговото действие по отношение на длъжника.
От съдържанието на представения рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.12.2016 г. (л. 8 и сл.) се установява, че цедентът - „В.К.“ ООД, е прехвърлило в полза на цесионера - „А.з.к.н.п.з.” ООД,
вземанията, произтичащи от договорите за заем,
заедно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, индивидуализирани
в приложение № 1, представляващо неразделна част от договора (арг. от чл. 2.1 – 2.4 от договора). По делото е представено
въпросното приложение (л. 18), в което под № 245 е посочен договор № 5270689 от
25.04.2016 г. с длъжник Е.К.Т. и са отразени всички неизплатени вземания по
кредита, в това число и остатък от договорна възнаградителна лихва в размер на
32,02 лв.
Съдът намира, че така описаният договор е валиден и същият е породил правно
действие между съконтрагентите, а доводите на
ответницата в обратна насока са недопустими. Длъжникът по прехвърлените
вземания не е страна по договора за цесия, поради което релевираните
от неговия процесуален представител възражения, свързани с действието на
сделката между страните (в частност липсата на надлежна индивидуализация на вземанията),
са лишени от правен интерес, респективно се явяват недопустими. Отделно от
това, същите са и неоснователни, доколкото се оборват от съдържанието на
обсъденото по-горе приложение № 1, в което фигурира процесният
договор за заем и отделните вземания по него са изрично посочени.
На основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие по отношение на
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Възраженията на ответната страна за ненадлежно уведомяване също са
неоснователни. Според разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и съдебната практика по
нейното приложение, която настоящият съдебен състав напълно споделя (напр.
решение № 137 от 02.06.2015 год. по гр.д. № 5759/2014 год., III г.о. на ВКС),
уведомяването на длъжника следва да се осъществи от цедента,
като няма пречка същият да упълномощи изрично цесионера
за това действие. Освен това, доколкото законът не поставя специални изисквания
за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, получаването на
същото в рамките на съдебното производство по предявен иск с предмет
прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, а следва да бъде съобразено
като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл - решение № 123 от 24.06.2009 г. на
ВКС по т.д. № 12/2009 год., II т. о., ТК, решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д.
№ 1711/2013 г. на ВКС и др.).
В конкретния случай ищецът (цесионер) е
упълномощен от цедента да уведоми длъжника за извършената
цесия с изрично писмено пълномощно (л. 16). В същото е посочено, че „В.К.“ ООД
упълномощава „А.з.к.н.п.з.” ООД да го представлява, като уведоми всички негови длъжници по цедирани вземания за
сключения на 01.12.2016 г. рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземанията. Така описаното съдържание е достатъчно, за да удостовери
валидността на упълномощителната сделка и
възраженията на ответницата в тази връзка са неоснователни, тъй като не са
налице нормативно установени изисквания за съдържанието на пълномощното -
според чл. 39 ЗЗД обемът на представителната власт на пълномощника спрямо
третите лица се определя според това, което упълномощителят
е изявил.
По тези съображения и с оглед цитираната по-горе съдебна практика, съдът
намира, че уведомяването е осъществено с получаването на препис от исковата
молба, ведно с приложенията към нея, тоест на 21.12.2018 г. (л. 81). Фактът, че
страната се представлява от особен представител в процеса и именно той е получил
уведомлението за цесията, не оборва този извод, доколкото връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител, и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици (така - решение № 198 от 18.01.2019 г. на
ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК).
Отделно от това, според съдебната практика длъжникът може да възразява
успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече
е изпълнил на стария кредитор или на овластено от
този кредитор лице до момента на уведомлението. Подобни твърдения не са
наведени от ответницата в хода на процеса, нито са представени доказателства в
тази насока.
Посочените аргументи налагат извод, че прехвърлянето на вземането – предмет
на производството, е породило действие по отношение на длъжника (ответницата),
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и цесионерът (ищецът)
се явява негов кредитор и активно легитимирана надлежна страна в процеса.
От съдържанието на договор за предоставяне на паричен заем – “VIVA Express” № 5270689 от 25.04.2016 г. (л. 20 и сл.) се
установява, че „В.К.“ ООД, в качеството му на заемодател, е предоставило в заем
на Е.К.Т. – заемател, сумата от 500 лв., срещу
насрещното задължение на потребителя да върне заетата сума, на 14 броя
двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 40 лв., като общата дължима
стойност на плащанията е в размер на 560 лв., включваща фиксиран годишен лихвен
процент от 40,30 % и годишен процент на разходите от 49,27 %.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ответната страна за
недействителност на договора поради противоречие с императивните
материалноправни норми на ЗПК, тъй като същите се опровергават от съдържанието
на самия документ. Клаузите са формулирани на разбираем и ясен език и договорът
съдържа всички задължителни реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК. В същия е
инкорпориран и погасителен план, обективиращ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Посочена е общата сума, дължима от потребителя, както и
годишният процент на разходите по кредита, който не надвишава максимално
определената в чл. 19, ал. 4 ЗПК горна граница. Следователно договорът е действителен и между праводателя на ищеца и ответницата е налице валидно
възникнало облигационно правоотношение.
Доказано е също изпълнението на задълженията на кредитора
по това правоотношение – според клаузата на чл. 3, ал. 2 с подписване на договора заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има
сила на разписка. Документът е двустранно подписан и не е оспорена неговата
автентичност, от което следва, че кредитът е усвоен. Това обстоятелство се
потвърждава и от факта, че са извършени частични плащания по заема.
Изложеното
обуславя извод, че за ответницата е възникнало насрещно задължение да върне
предоставената в заем сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, на
посочения падеж. Изискуемостта на процесното вземане е настъпила с изтичане
срока на договора – 07.11.2016 г., поради което съдът намира, че искът са
доказан по основание.
В отговора
на исковата молба са наведени възражения за нищожност на клаузата, с която е
уговорена дължимата възнаградителна лихва по кредита (40,30 % годишно).
Настоящият съдебен състав счита същите за неоснователни, тъй като годишният
процент на разходите не надвишава петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България (съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК), нито е налице
изключително голямата разлика в престациите по
двустранния договор, която да обуслови противоречие с добрите нрави. След като
се съпостави размера на предоставената сума (500 лв.), с този на уговореното
възнаграждение на финансовата институция (60 лв.) и се вземе предвид периода за
издължаване на кредитния ресурс (28 седмици), може да се направи обоснован
извод, според който съдържанието на обсъжданата клауза е установено в рамките
на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Останалите възражения на особения
представител, касаещи начислени неустойки и такси по кредита, не следва да
бъдат обсъждани, тъй като тези вземания не са предмет на настоящото
производство, а евентуалната незаконосъобразност на клаузите, в които са обективирани
същите, засягат валидността на конкретната уговорка, а не на договора като цяло
– арг. от чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Във връзка с
размера на процесното вземане в исковата молба се твърди, че са извършени
частични плащания по договора, с които са погасени частично дължимите суми, в
това число и възнаградителната лихва, като неизплатен
е останал претендирания остатък от 32,02 лв. Въпросното частично плащане съдът
приема за установено по делото, при условията на чл. 175 ГПК, доколкото
твърденията на страната съдържат неизгодни за нея факти. Следователно
предявеният иск се явява доказан и по размер и същият следва да бъде уважен,
като се приеме за установено в отношенията между страните, че в полза на съществува вземане против ответницата за
сумата от 32,02 лева, представляваща договорна лихва за периода от 09.05.2016
г. до 07.11.2016 г.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски
в общ размер на 425 лв., от които 25 лв. за внесена държавна такса, 300 лв. за възнаграждение
за особен представител, и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено
при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
Такива са присъдени със заповед № 4879/29.06.2017 г. за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 8738/2017 г. по описа на Районен съд – Варна,
която е влязла в сила, поради което съдът намира, че разноски за заповедното
производство не следва да бъдат присъждани повторно в настоящия исков процес.
Предвид изхода на спора, разноски в полза на ответницата не следва да бъдат
присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск, че в
полза на ищеца – „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, съществува вземане
против ответницата Е.К.Т., ЕГН **********,***, в
размер на сумата от 32,02 лв. (тридесет и два лева и две стотинки),
представляваща договорна лихва по договор за предоставяне на паричен заем –
“VIVA Express” № 5270689 от 25.04.2016 г., сключен между ответницата и „В.К.”
ООД, вземанията по който са прехвърлени от последното дружество на ищеца с приложение
№ 1 от 29.03.2017 г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 01.12.2016 г., за която сума е издадена заповед № 8454/16.10.2017 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 8738/2017г. по
описа на Районен съд – Варна, 31-ви състав,
на основание чл. 9, ал. 1 от ЗПК във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД;
ОСЪЖДА Е.К.Т., ЕГН **********,***, да заплати н. „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, сумата
от 425 лв. (четиристотин двадесет и пет лева),
представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 8 ГПК във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ;
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: